Том Кланси
Мрежата (22)

22

Четвъртък, 30.09.2010, 23:55

Вашингтон

По дяволите! О, по дяволите!

Селки удряше с юмрук кормилото, все още бясна, и караше надолу по магистралата.

Знаеше, че е излишно да се ядосва и да хаби енергията си. Станалото — станало. Нещата не можеха да се върнат, пък и… сама си беше виновна. Беше дала на кученцето команда „Легни долу!“, но не му беше заповядала: „Мълчи!“. Проклетите котки бяха свършили останалото…

Ама че глупав пропуск. Беше се издънила като някой аматьор и умираше от яд, макар и да съзнаваше колко безполезно е това. Отново заблъска кормилото.

Винаги ставаше така. Или имаш късмет, или нямаш. От най-малката грешчица всичко може да отиде по дяволите, както и вървеше — убедила се беше в това. Едно излайване беше провалило всичко. Едно излайване във възможно най-неподходящия момент. Защото, ако Алекс се беше обърнал секунда по-рано, тя щеше да си е приветливата стара дама, облегната на бастунчето. А секунда по-късно всичко щеше да е вече свършило и Алекс да лежи на пода и кръвта му да изтича…

Ако само кученцето не беше изджавкало…

Ако Алекс нямаше тейзер в джоба на халата си…

Ако столът не й беше препречил пътя…

Ако, ако, ако…

По дяволите!

И сега какво — разполагаха с бастунчето, с кученцето и сто процента им беше станало ясно, че някой се опитва да ликвидира Алекс Майкълс. Ама че работа. Щяха да обърнат къщата, наета на името на Филис Маркхам, с главата надолу, което обаче по никакъв начин нямаше да им помогне да установят истинската й самоличност. Но щяха да знаят, че Майкълс е бил следен.

Изобщо, ченгетата щяха вече да са нащрек и това щеше доста да усложни задачата й.

Но Селки не беше човек, който лесно се огъва. Плюс това обичаше предизвикателствата, нали така? Е, ще видим кой кого! Рано или късно задачата щеше да бъде изпълнена. Сделката си беше сделка.

Никога досега не се беше проваляла. Щеше да успее и този път.

 

 

Петък, 1.10.2010, 00:34

Вашингтон

Алекс се опитваше да омаловажи случилото се, но Тони усещаше, че нещата са сериозни. Той все още не беше на себе си, въпреки че се опитваше да изглежда спокоен, притиснал в скута си пуделчето, останало му в наследство от среднощната нападателка. Ченгетата вече си бяха тръгнали, но около къщата на Алекс все още беше доста оживено за този час на денонощието — прозорците на съседните къщи светеха, любопитни съседи гледаха насам, а някои дори бяха излезли на улицата и развълнувано обсъждаха случилото се.

Когато разбра, че Алекс не е пострадал, Тони беше изпитала огромно облекчение. След случилото се той се беше обадил първо на нея и само тя беше останала при него сега, след като отпратиха местните ченгета. Тони не се и съмняваше, че покушението срещу Алекс е свързано със случая Стив Дей. Местните ченгета можеха да им бъдат полезни само дотолкова, че да съдействат за залавянето на жената, като незабавно сигнализират останалите си колеги. Въпреки че въпросната дама явно не беше вчерашна и по всяка вероятност вече беше далеч от тук и беше заличила всяка прилика с белокосата Филис Маркхам.

— Алекс?

— Хм?

— Ще ни трябва кученцето.

— За какво? — учудено я изгледа той.

— Ще го занеса в лабораторията, за да мине през скенер — може случайно да открием имплантиран чип или нещо такова.

— О, не, ако искат да пратят някой от лабораторията тук, на място. Кученцето си остава при мен.

— Алекс, нали разбираш, че в случая то се явява веществено доказателство?

— Не, то се явява моят спасител. — И Алекс го почеса зад ушите. Кученцето примижа от удоволствие. — Ти си добро момче, нали, Скаут?

Тони сви рамене. Ако не познаваше Алекс така добре и се оставеше спокойният му приглушен и леко насмешлив глас да я подлъже, би си помислила, че за него това е било вечер като всяка друга. Рисковете на професията, какво толкова? Но тя го познаваше твърде добре. Може би дори по-добре, отколкото той сам се познаваше.

— Ще трябва добре да огледаме и това… — Тони повъртя в ръцете си бастунчето, увито в специална, защитна тъкан.

— Съмнявам се, че има смисъл — поклати глава Алекс. — Тя носеше бели памучни ръкавици — едва ли по бастунчето са останали някакви следи.

— И все пак ще го погледнем.

— Както искате.

Двама от агентите на Мрежата пазеха двата входа на къщата, един наблюдаваше улицата, седнал в паркираната отсреща кола, четвърти беше на пост при плъзгащата се врата, вътре в жилището. Те щяха да останат до залавянето на убийцата.

Тони се вгледа в напрегнатото лице на Алекс и отново я прониза остра болка само при мисълта за онова, което за малко е щяло да се случи.

— Алекс, сигурен ли си, че си добре?

— Напълно. Само… още съм малко зашеметен… нали разбираш, такава дружелюбна старица и изведнъж…

— Разбирам.

— Често я срещах из квартала…

— Агентите, които пазеха отпред, също са я виждали неколкократно. Което означава, че операцията е била грижливо планирана.

— И съм бил нарочен точно аз, в качеството си на заместник на Стив Дей, нали така?

— И аз това си помислих.

— Е, добре, занесете бастунчето в лабораторията. За всеки случай…

— Искаш ли да остана още малко?

— Не, не, благодаря ти. Всичко е наред.

И Тони си тръгна, въпреки че никак не й се искаше да го оставя сам в такъв момент.

 

 

Петък, 01.10.2010, 07:37

Ню Йорк

Джони Акулата стоеше изправен пред бюрото на шефа си и въртеше в ръце някакъв лист.

— Казвай. Какво има?

— От Вашингтон току-що се получи това… От нашия човек в полицията… Искате ли сам да го погледнете?

Геналони рязко дръпна подаденото му листче и зачете, смръщил вежди.

Джони усети, че шефът му започваше да губи търпение и реши, че все пак ще е по-добре да обясни накратко:

— Някаква жена се е опитала да убие командира на Мрежата.

— Опитала се е?! Някаква жена?! Да не искаш да кажеш, че…?

Джони сви рамене притеснено.

— Не знам, шефе. Само ви предавам съобщението.

Геналони изчете докрай доклада. В него не се казваше кой знае какво. Още повече, че федералните агенти бяха поели случая и бяха отстранили ченгетата от разследването. Което всъщност се очакваше.

Геналони мрачно поклати глава. Жена. Умът му все още отказваше да възприеме това. Нали самият той беше разговарял със Селки по телефона, и то неведнъж. Гласът му не можеше да е преправен, беше си най-нормален мъжки глас. Жена! Що за театър?! Това го безпокоеше дори повече от факта, че опитът за покушение се беше провалил. Ами ако федералните успееха да се доберат до нея? Тогава какво? Нямаше ли тази… Селки да повлече и него към дъното, в случай че разполагаше със записи, фактури… неща от този род?

Досега Селки се беше справял… по дяволите, справяла блестящо и беше успяла да разсее всичките му опасения, но сега… сега вече беше станало напечено. Играта почваше да загрубява. А най-тревожен от всичко беше фактът, че Селки се оказа жена.

— Слушай, Джони, нали имаме двама-трима доста добри компютърни спецове?

— Така е, шефе. Едни от най-добрите.

— Тогава ето какво. Да се залавят за работа. Искам да се доберат до Селки.

— И после…?

— Засега само това. После ще видим.

Джони кимна и излезе забързан. Геналони отново се вгледа замислено във факса. Цялата тази работа с Луиджи и федералните започваше никак да не му харесва. Може би беше дошъл моментът за решителни действия. Налагаше се час по-скоро да открият Луиджи и да го отстранят — както и Селки. Не можеха да си позволят лукса да поемат излишни рискове. И, разбира се, веднъж завинаги трябваше да приключат с онова приятелче от Мрежата.

О, по дяволите. Не му се искаше да си цапа ръцете с кръв точно сега. Не му трябваха излишни главоболия… Вече почти беше излязъл на чисто… Но нищо, краят се виждаше.

И точно затова неприятностите трябваше да се унищожат още в зародиш. В противен случай всички усилия щяха да отидат на вятъра.

 

 

Петък, 01.10.2010, 12:12

Ню Орлиънс

Джей Гридли намали скоростта и спря на светофара, за да изчака няколко камиона. Мощният вайпър сякаш тръпнеше в очакване под него и най-после пътят беше свободен. Джей зави вдясно.

Табелата гласеше: „Добре дошли в Ню Орлиънс и приятно прекарване!“.

Колкото до това, ще видим. Джей искаше да провери един слух, достигнал случайно до него — за някакъв тип, който източвал милиони по компютърен път и бил същински дявол — ловък и неуловим. Дали пък нямаше да излезе оня, когото отдавна търсеха?

Отново трябваше да спре на светофар и докато чакаше, хвърли поглед към вестникарската будка. От едната страна на стъклото беше залепен цветен плакат: „Кибердържавата ви очаква“. Може би все пак беше време да провери как стоят нещата там… Най-малкото беше длъжен да има информация за подобно виртуално чудо.

Едно заглавие с едър шрифт прикова вниманието му. Той бързо протегна на продавача един долар и посочи желания вестник.

Заглавието гласеше: „Министър-председателят на Тайланд загива при автомобилна катастрофа“.

Продавачът на вестници не си направи труда да му върне ресто, но това най-малко го занимаваше в момента.

Беше успял да изчете част от статията, преди светофарът да светне зелено.

Министър-председателят Сукхо — същият, чийто виртуален двойник неотдавна бе пострадал на една магистрала и чиито компрометиращи снимки по най-загадъчен начин бяха станали всеобщо достояние, беше паднал с колата си от някакъв мост и загинал на място. Пътувал сам.

Съпругата му засега не е дала изявление по повод нелепия инцидент.

Гридли въздъхна.

Кой ли стоеше зад всичко това?

Движението в тази част на града беше доста натоварено — отвсякъде се стичаха туристи, а и климатът беше задушен и влажен, дишаше се тежко.

Беше се запътил към едно не особено приветливо местенце във Френския квартал, наречено Алжир. Обстановката беше доста стряскаща, въпреки опитите на местните власти да направят нещо по въпроса. Вайпърът беше доста надеждна защита, в случай че станеше напечено, но въпреки това Гридли смяташе да не остане тук нито минута повече, отколкото беше необходимо. Имаше опит с виртуалните гангстери и друг път се беше сблъсквал с тях, но предпочиташе да не дърпа дявола за рогата.

Пътят му криволичеше през тесни, бедняшки улички, чиито жители бяха насядали пред къщите и пиеха бира. Погледът на мургавите им лица не предвещаваше нищо добро.

Някои от тях брояха пари и подаваха малки, безформени пакетчета. Имаше и жени с къси поли и наплескани с грим лица, облегнати по стените, предизвикателно заголили бедро.

Дори във виртуалния свят Гридли не би искал да си има вземане-даване с тях.

Още веднъж погледна картата, която носеше. Така… Оставаше му още един завой вдясно. Беше попаднал в уличка, прекалено тясна, за да се разминат два автомобила. Пред него беше клонът на банка „Луизиана“ — помещаваше се в стар фургон сред купчини строителни отпадъци.

Пред вратата на банката беше паркиран чисто нов, металиковосин корвет. Моторът му работеше. От банката забързано излезе някакъв мъж, който на пръв поглед изглеждаше млад, но при по-внимателно вглеждане си личеше, че вече отдавна не е. Той беше облечен в елегантен костюм и носеше куфарче — изобщо имаше вид на бизнесмен, с тази разлика, че…

Изведнъж той срещна погледа на Гридли и се затича към колата. Хвърли куфарчето на задната седалка и сам се метна вътре.

И Гридли разбра — това беше той! Програмистът, който всички търсеха под дърво и камък. Интуицията му не грешеше.

Той рязко даде газ с вайпъра, твърдо решен да препречи пътя на другия автомобил. Щеше да го пипне!

Но корветът се оказа по-бърз. Засега. Нямаше необходимата мощност, за да се мери с вайпъра. Рано или късно щеше да издъхне. Гридли натисна педала и даде газ до дупка.

Вече го настигаше. Процеди полугласно: „Този път няма да ми избягаш, приятелче!“.

Тесните улички забавяха и двата автомобила, но Гридли почти се беше изравнил с корвета и щеше да глътне останалото разстояние за нула време.

Изведнъж шофьорът на корвета протегна ръка и хвърли във въздуха шепа монети.

Поне така му се стори в първия момент. Но след миг Гридли разбра грешката си. Видя стърчащите остриета твърде късно, за да успее да спре.

По дяволите!

Рязко натисна спирачки. Гумите изсвистяха, но преди автомобилът да спре окончателно, се чу оглушителен гръм като от фойерверки. Лявата гума беше отишла. Автомобилът поднесе, Гридли завъртя кормилото, но в този миг гръмна и дясната гума. Край. Гридли окончателно загуби контрол. Вайпърът се завъртя около оста си и се заби във витрината на един магазин. Чу се трясък и отгоре се посипаха ситни парченца стъкло. Рафтовете се срутиха, тавите с банички и сладкишите се преобърнаха, но вайпърът спря окончателно едва след като се удари в масата и събори върху бронята си тежкия касов апарат.

Гридли поклати глава. Сега вече щеше да има нужда от основен ремонт.

Измъкна се изпод купчината банички и счупени стъкла и огледа пораженията. Хлебарят, застанал недалеч от преобърнатата маса, беше по-бял от престилката си.

Гридли прехапа устни. Оня тип отново се беше измъкнал. Този път, на косъм.

Обърна се към разтреперания хлебар:

— Пресни ли са поничките? Нещо изведнъж огладнях.