Том Кланси
Мрежата (18)

18

Понеделник, 27.09.2010, 08:41

Куонтико

Разследванията около смъртта на Стив Дей също не се бяха увенчали с особен успех.

Наистина в лабораториите бяха направили подробен анализ на патроните, кръвните проби, останките от човешка тъкан и косми, но всичко това не водеше доникъде, тъй като не разполагаха със самите оръжия, нито имаха каквато и да било информация за извършителите на убийството.

Алекс Майкълс ставаше все по-неспокоен, въпреки че на този етап нямаше какво повече да се направи. Най-големите умове във ФБР бяха ангажирани със случая и беше излишно да бъдат подканяни да побързат.

А имаше и други, не по-маловажни проблеми за разрешаване. Като главнокомандващ Мрежата задълженията му бяха нараснали многократно. Трябваше да проучи всеки един от случаите, да го повери в ръцете на най-подходящите хора и да бъде готов да гарантира за всяка една стъпка на подчинените си, тъй като знаеше, че действията им се гледаха под лупа… Освен това беше лично отговорен и за финансовата страна на нещата — трябваше, ако се наложи, да докаже целесъобразността на всеки един от направените разходи пред Конгреса и сенаторите, да отговаря на неудобни въпроси, да изтърпи бюрократите, които бяха вгорчавали живота и на неговия предшественик, Стив Дей…

И нещо повече — трябваше да се опитва да бъде контактен и добронамерен дори и с хора, срещу които цялото му същество се бунтуваше. Налагаха го изискванията на дипломацията и високото му обществено положение, което, наред с изпълнението на непосредствените служебни задължения, включваше също така и посещения на политически събрания, приеми и коктейли с чер хайвер и пушена сьомга (деликатеси, от които му се повдигаше). От тези светски „събития“ лъхаше такава непоносима скука, че Алекс в продължение на няколко часа изпадаше в равнодушно, подобно на транс състояние.

Не, тази страна на служебните ангажименти определено не му беше по сърце.

Той тръсна глава и се вгледа в купчината папки на бюрото и в примигващия върху компютърния екран списък „Здрасти“. Предстоеше му да изчете една камара документи, да сложи подписа си под някои от тях, да се погрижи за някои текущи задачи… Очертаваше се дълъг и доста натоварен ден. И накрая — самотна вечер в празната къща, набързо приготвена вечеря, новините по телевизията и преглед на пощата. Може би щеше да почете в леглото, преди да заспи… Както обикновено. Когато не беше канен на някой от онези приеми…

Липсваше му Меган. Липсваше му Сю. Липсваше му някой, който да се зарадва на завръщането му, да скочи да го посрещне…

Поклати глава. Горкичкият… Затъваш в самосъжаление, а, братле?

Махна с ръка. Тези състояния не продължаваха дълго. Беше активен, делови човек, стъпил здраво на земята.

Протегна ръка към най-горната папка и пропъди мрачните мисли.

Понеделник, 27.09.2010, 09:44

Ню Йорк

— Да, да, ще бъда там — рязко каза Геналони. — Доскоро.

Остави слушалката внимателно, въпреки че по-скоро му се искаше да я запрати към стената. Жени. Божичко.

Що се отнася до съпругите, Мария не беше по-лоша от много други. Стоеше си в къщи, грижеше се за децата, за домакинството, контролираше прислугата, готвачката и градинаря, участваше в благотворителни дейности… Беше се запознал с нея в колежа. Тогава беше страхотно парче, беше му завъртяла главата. Всъщност още си я биваше (беше лягала два-три пъти под скалпела) и още хващаше окото, не можеше да й се отрече. Пък и… беше поумняла. Изобщо, двамата бяха хубава двойка — стилни, изтупани. Мария имаше вкус за тези неща и се открояваше на фона на останалите жени, където и да отидеха. Но… понякога му идеше да я удуши с голи ръце. Тя самата си го търсеше. Имаше самочувствието на жена от сой и ако си наумеше нещо, не можеш да й го избиеш от главата. Беше обсебваща и понякога настояваше за компанията му в най-неподходящи моменти. Ето сега например — налагаше се да отложи срещата с Бриджит, своята млада любовница, само за да присъства редом с жена си на някакъв благотворителен бал…

А можеше и нарочно да му беше погодила такъв номер — ако се досещаше нещо…

На вратата се почука леко. Вдигна глава и видя насреща си Джон Бенети — Акулата. Младият мъж напълно отговаряше на прякора си — бърз, атлетичен и безмилостен, той можеше да те разпори, без да му мигне окото. Беше завършил бизнес в Корнел и беше достоен представител на младата смяна професионалисти, които работеха за Фамилията — също толкова хладнокръвни и непоколебими като предците си, но вече значително по-образовани и готови да придадат на бизнеса напълно приличен, „законен“ вид. Е, разбира се, имаха си някои недостатъци — понякога бяха прекалено амбициозни и започваха да си въобразяват твърде много, но лесно можеха да бъдат поставени на мястото им. Геналони знаеше как да се оправя с тях — никое куче не хапе ръката, която го храни, и той беше щедър с онези, които го заслужаваха. В края на краищата, повече неприятности му бяха създавали именно тъпанарите — човек никога не знаеше кога ще го издънят. А колкото до останалото — Геналони знаеше златното правило — бъди нащрек, не се доверявай никому напълно.

Акулата беше заел мястото на Сампсън до неговото завръщане. Ако изобщо се върнеше. Геналони вече не вярваше особено в това и цялата тази работа никак, ама никак не му харесваше.

— Казвай, Джони.

— Шефе, не можахме да открием нищо ново за Луиджи. Пуснахме в ход всички връзки, нагоре и надолу по каналите. Нищо, сякаш е потънал вдън земя.

— Продължавайте да търсите — кратко нареди Геналони, но около устата му се беше образувала сурова гънка. Някой определено щеше да съжалява за това. Поне един сигурно щеше да си го отнесе. Селки още не беше предприел нищо, но той си разбираше от работата и нямаше нужда от подканяне. Вероятно подготвяше почвата… Той беше изпечен убиец и пипаше тънко.

Подвижният телефон запиука.

— Да? — малко нервно вдигна слушалката Геналони.

— Жена ви, шефе.

— Господи, не ме свързвай. Току-що съм тръгнал. В неизвестна посока. И съм си забравил клетъчния телефон.

— Ясно, шефе.

Геналони поклати глава. Срещу него Джони се подсмихваше.

— Какво се хилиш… От кога си женен? Сигурно няма и година.

— Скоро ще станат две години, сър.

— Както и да е. Още нищо не знаеш. Друга песен ще пееш след петнайсет години…

Усмивката на Джони стана още по-широка.

Геналони сви рамене. Джони беше само на двайсет и четири и морето все още му беше до коленете. С течение на времето щеше да разбере, че животът непрекъснато поднася изненади.

— Нали си учил история?

— Това ми беше втората специалност.

Геналони прекрасно го знаеше, но предпочиташе да се представя за по-неосведомен, отколкото всъщност беше. Когато подценяват някого, хората стават по-непредпазливи. И тогава спокойно си ги водиш за носа…

— А случайно да си чувал за Мери Катрин Хорони?

— Нямам спомен… — замисли се Джони.

— Унгарска проститутка, известна с прозвището Кейт с големия Нос.

— О, да, сега се сещам. Гаджето на Док Холидей.

— Така… така. Има хляб в теб. Та тази Кейт била една курва, пиянде и кавгаджийка. Мотаела се с една банда пройдохи, от ония, дето не знаеш за какво ще ти резнат главата. Уж се била хванала по-сериозно с Док, но въпреки това не мирясвала — лягала с който й падне. Веднъж го измъкнала от затвора, където бил влязъл за убийство, като самата тя наръгала пазача, без да й мигне окото. През 80-те открила първия бардак в Тумбстоун — дупка, в която работели десетина момичета. Клиентите пиели евтино уиски, стреляли се, ръгали се с ножове…

Междувременно двамата с Док също не си живеели мирно и тихо — не минавал и ден без някой някого да натупа. Док не си поплювал, но и Кейт го налагала здраво. След като Холидей се поминал, Кейт си продължила, както тя си знаела. По едно време се излъгала дори да се омъжи, но бракът й не траял дълго. И така, скитала нагоре-надолу, докато имала сили. Накрая, през 1940 г., свършила в приюта. Била на деветдесет.

— Е, и? — сви рамене Джони. Беше изслушал историята с интерес.

— Ами ето какво — тази жена е упражнявала рискова професия, при особено опасни обстоятелства. Събирала се е с най-големите главорези и с какви ли не отрепки… Нали така?

— Да. И какво?

— Това, че и косъм не е паднал от главата й. Минала е през целия този ад, преживяла е всичко и всичко е… надживяла. Умряла е в леглото си — от старост. — Той помълча многозначително, после продължи: — Знаеш ли какво са казвали нашите войници в Дакота, когато се опитвали да изтребят индианците? „Ако попаднеш в плен на индианците, моли се да не те дадат на жените…“ Схващаш ли вече? Една жена ще те купи и ще те продаде, запомни го от мен. Окото й няма да мигне, ако ще червата ти да се влачат. Каквото и да ти разправя, колкото и да е добра в леглото, не й се доверявай прекалено много. Нека да си знае мястото. Затворите са пълни с нещастници, които са имали глупостта да се раздрънкат пред някоя жена и след това да я зарежат… Дори не подозираш на какво са способни жените. Имай го предвид.

— Окей, шефе.

— А сега отивай да подгониш федералните и да видиш каква е тая работа с Луиджи…

Останал сам, Геналони се усмихна, доволен от себе си. Биваше го да изнася лекции, не можеше да се отрече.