Том Кланси
Мрежата (3)

3

Сряда, 08.09.2010, 11:19

Грозни, Чечения

Владимир Плеханов изтри праха, който все се натрупваше от вътрешната страна на прозореца. Този ситен прах като че ли беше навсякъде — въпреки климатичната инсталация и ежедневните усилия на чистачката. Помнеше го още от времето, когато се стелеше във вид на сажди от крематориумите — пепел от изгорените тела на руските пленници. Но това беше отдавна, преди двайсетина години… С течение на времето все повече се отдаваше на спомени и нищо чудно — все пак беше на шейсет, въпреки че още кроеше смели планове за бъдещето.

Погледна навън през прозореца — гледката си я биваше. Офисът му беше на шестия етаж в компютърния отдел на бившия научен институт, понастоящем военен щаб. От прозореца си Плеханов виждаше новия мост над река Сунжа и огромния тръбопровод Макхакала, който пренасяше черното злато до танкерите в Каспийско море. В далечината се забелязваха и казармите, в които е служил Толстой като млад, а над тях се извисяваха величествените Кавказки планини.

Изобщо градът не беше лош… Разположен сред красива местност и неособено голям, въпреки че тук живееше почти половината население на страната.

Нефтът все още беше най-голямото богатство на страната, въпреки че вече беше на изчерпване. Пламъците на рафинерията горяха ден и нощ и в небето се стелеше черен дим, но не беше далеч денят, когато Чечения щеше да се лиши от своя най-съществен промишлен отрасъл… И тогава щеше да удари неговият час. Той, Владимир Плеханов, щеше да спаси страната си. Да, страната си, защото, въпреки че беше роден руснак, смяташе Чечения за своя родина.

Телефонният сигнал на компютъра стресна размечталия се Плеханов. Той затвори вратата между кабинета си и стаята на секретарката и се наведе над компютъра:

— Включи звукозаглушителите!

— Командата е изпълнена — докладва след малко компютърът.

Плеханов кимна.

— Да? — запита на английски. Системата за сигурност работеше перфектно — собственоръчно се беше погрижил за това. Нямаше начин този разговор да бъде засечен и подслушан. Може би единствено специалисти на Мрежата, но на тях сега не им беше до това… Плеханов се подсмихна. Все пак предпочиташе да говори на английски, защото секретарката му, Саша, не разбираше този език.

— Поръчката е готова — докладва нечий глас от хиляди километри разстояние. Гласът на Михаил Ружьо, един от най-верните му и изпитани хора, малко краен наистина, но вещ в занаята.

— Чудесно. Много разчитах на това. Имаше ли някакъв проблем?

— Николас реши да… напусне…

— Така ли? Жалко наистина… Беше добър работник. А уредихте ли преместването на новото място?

— Да, всичко е уредено.

— Добре.

Въпреки че линията беше дълбоко законспирирана, старите навици от спецслужбите бяха в сила. Плеханов беше на мнение, че малко повече предпазливост не е навредила никому. Знаеше, че хората му се укриват в Сан Франциско, така че всяко допълнително уточняване беше излишно. А ако някой прекалено любопитен компютърен гений си навреше носа в техния разговор и успееше по чудо да го разшифрова, щеше да остане разочарован — пълна скука.

Плеханов се канеше да прекъсне връзката, но съобрази, че е редно да похвали хората си за добре свършената работа. Възнаграждението си е възнаграждение, но добрият шеф знае, че от време на време трябва да показва на работниците си, че забелязва усърдието им.

— Предай на всички моите благодарности — добави той. — Справихте се отлично.

— Благодаря, шефе.

Плеханов приключи разговора и се облегна назад с доволно изражение. Всичко се развиваше по план. Изпълнението на грандиозния му сценарий беше започнало.

Натисна копчето на интеркома пред себе си. Никакъв сигнал. Опита отново. Пак нищо. Въздъхна. Отново повреда, за кой ли път вече. Човекът, тръгнал да завладява света, беше принуден да използва допотопно офис оборудване. Срамота. Поклати глава, твърдо решен да сложи край на това.

После стана и отиде да си поръча чаша чай.

 

 

Сряда, 08.09.2010, 07:17

Вашингтон

Александър Майкълс се почувства малко по-добре. Докато пътуваха към авеню „Пенсилвания“, той прелисти за последен път доклада си, за да набележи основните пунктове. Колата му беше ескортирана отпред и отзад от правителствени автомобили с тъмни стъкла, а бодигардовете бяха в пълна бойна готовност. Протоколът го изискваше при екзекуция на висш държавен служител. Това бяха обичайните мерки за сигурност още от времето на президента Линкълн. Повечето хора нямаха представа, че президентът не е бил единствената набелязана жертва.

В качеството си на пръв помощник на Стив Дей Майкълс беше посещавал Белия дом неколкократно. Но сега за пръв път, поради тази злощастна случайност, той щеше да бъде главното действащо лице. Записките му бяха подръка, систематизирани и копирани на малък диск, скрит в куфарче с шифър. Дискът щеше да бъде разчетен от компютрите на Белия дом, а ако междувременно с Алекс се случеше нещо, всеки, който имаше неблагоразумието да се опита да отвори куфарчето, без да знае шифъра, щеше да хвръкне във въздуха.

Белият дом разполагаше със специална компютърна мрежа без външен достъп, както и с най-съвършените антивирусни програми, така че въведената информация беше на възможно най-сигурното място.

Алекс беше изпил огромно количество кафе, но въпреки това усещаше главата си замаяна и единственото, което му се искаше в този момент, беше да спи непробудно цяла седмица. И никой да не го закача.

Вивът му изписука.

— Да?

— Алекс? Готово ли е всичко?

Директорът.

— Да, сър. Ще бъда там след около пет минути.

— Има ли нещо ново?

— Засега не.

— Добре. До скоро.

Междувременно бяха стигнали до Уест Гейт и Алекс слезе, за да бъде проверен от свръхмодерните скенери и детектори. След което се идентифицира и получи пропуск. Срещата с президента щеше да се проведе в старата част на сградата, в залата под Овалния кабинет.

Слезе с асансьора един етаж по-долу и отново мина през проверка. В коридора дежуреха и трима агенти от тайните служби. Алекс познаваше двама от тях и им кимна.

— Добро утро, командир Майкълс — поздрави го единият.

— Как си, Брус?

Още не можеше да свикне с новото обръщение и се чувстваше малко неловко. По дяволите, изобщо не беше искал това повишение. Не и на тази цена. Но поне шансовете да се добере до убийците на Дей сега бяха по-големи.

Последна проверка — отпечатък от пръст върху скенера — и беше допуснат до заседателната зала. Там вече го очакваха.

Директорът Карвър беше заел мястото си край овалната маса и отпиваше от кафето си. От лявата му страна беше седнал Шелдън Рийд — заместник-директор на Националната служба за сигурност. Отстрани, до помощната масичка, седеше секретарка на средна възраст със стенографски тефтер. На масичката имаше и записващо устройство, което още не беше включено. Една униформена служителка разнасяше кана димящо кафе. До всяка от чашите имаше папка с копие от доклада на Майкълс.

Карвър му кимна и го покани с жест да седне до него.

В този миг в залата влезе и президентът, придружен от Джесъл Леон — неговата дясна ръка.

— Добро утро, дами и господа. Програмата ми за днес е доста натоварена, така че ще ви помоля да се залавяме за работа. Уолт, имаш думата.

— Господин президент, около полунощ е бил убит Стив Дей, главнокомандващ Мрежата на ФБР. Междувременно упълномощих Алекс Майкълс, неговия заместник, да поеме функциите му. Той ще ви изложи по-подробно случилото се.

— Добре, нека го чуем. — В гласа на президента се долавяше известно напрежение. Може би поради възможността той да е следващата набелязана жертва.

Майкълс си пое дълбоко дъх и се отправи към компютъра. Извади диска от куфарчето си и го подаде на секретарката. Тя го вкара в компютъра, включи антивирусния скенер и се обърна към Алекс:

— Вече можете да дадете команда.

— Благодаря. Моля, първи кадър.

Чу се щракването на холографния прожектор и на средата на масата се появи триизмерното изображение на мястото на действието, заснето от хеликоптер.

Майкълс започна методично да излага фактите — взрива, нападението, жертвите, изчезналия труп на един от нападателите. Докато говореше, компютърът сменяше холографните изображения. След няколко минути Алекс огледа аудиторията и запита:

— Има ли някакви въпроси?

Президентът имаше:

— Охраната забелязала ли е необичайно… раздвижване около някой от висшите държавни служители?

Въпрос, който се налагаше от само себе си — кой ще е следващата жертва?

— Не, сър, засега не е забелязано.

— И… нито една терористична организация все още не е поела отговорността?

— Не, господин президент.

— Разполагате ли с информация за взривните устройства? — запита Рийд. Той също звучеше обезпокоен — очевидно съзнаваше цялата сериозност на положението.

— Бомбата под капака на канализацията е била американска противотанкова мина, от онези, използвани в Ирак по време на войната в Залива. Вероятно е била закупена на черно. На вратата на автомобила пък е била поставена малка военноморска мина, произведена в Израел преди около пет години. Не разполагаме с отпечатъци, нито с остатъци от ДНК върху изстреляните патрони. А те самите са деветмилиметрови, подходящи за стрелба с пистолет или автомат. И двата вида оръжие се били използвани.

— Колкото до самите оръжия… те вероятно вече са на дъното на океана — подхвърли Рийд.

— Е, значи това са фактите, с които разполагаме — обади се президентът. — А кои са… предполагаемите извършители? И кои според вас са следващите жертви в техния списък?

— Компютър, моля, дванайсети кадър. — Майкълс се обърна към събраните в залата мъже и поясни: — Това са архивни кадри на ФБР. Заснето е мястото, където миналия септември е бил убит Томас О’Рурк — Червения Томас. Убийството е извършено в Ню Йорк по много сходен начин. Под лимузината на ирландците избухва бомба, вратите са взривени с мини. О’Рурк и бодигардовете му са простреляни с деветмилиметров пистолет и автомати.

— А има ли и други подобни убийства? — запита президентът.

— Да, сър. Убийството на Джоузеф ди Амато, мафиот, в Ню Орлиънс миналия декември и на Питър Хайцман в Ню Йорк през февруари. Отделът за борба с организираната престъпност смята, че убийствата са били поръчани от Рей Геналони, кръстник на петте нюйоркски фамилии, но разследването все още е в ход.

— С други думи, не разполагаме с нищо конкретно — обобщи Рийд.

— С нищо, което съдебните инстанции биха приели като доказателство. Знаете как е…

— И все пак можем ли да смятаме, че и тук е замесена мафията, а не някоя терористична организация? — запита президентът.

— Поне така изглежда на пръв поглед — замислено отговори Майкълс.

Карвър се изкашля.

— Мога ли да кажа две думи?

Майкълс кимна облекчено.

— Командирът Дей оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност към ФБР от няколко години. В течение на този период много от водещите фигури на нюйоркските пет фамилии бяха арестувани, повечето от тях осъдени и прибрани в затвора. Бащата на Геналони, както и големият му брат в момента са зад решетките. Така че… смъртта на Дей е добра за мафията. Те, както е известно, са доста злопаметни…

— Забавят, но не забравят — мрачно кимна президентът. — Съвсем в сицилиански стил.

Тревогата му се беше поразсеяла. С него мафията нямаше сметки за уреждане.

Той погледна часовника си.

— Е, господа, съжалявам, но ще ви оставя. Както ви казах, за днес имам още няколко неотложни ангажимента. Ще ви помоля да ме държите в течение.

И президентът, следван от мистър Рийд, излезе от залата.

Карвър се приближи до Майкълс.

— Е, не беше чак толкова страшно, нали?

— Не, сър, не беше.

— Е, добре. Значи пускаме опашки след Геналони. Ще бъде наблюдаван денонощно, във всеки един момент. Бих искал и твоите хора да се поразровят…

— Дадено.

— И… президентът даде да се разбере, че държи в най-скоро време да сме наясно със случая. Ще направим всичко възможно, нали?

— Да, сър.

— Тогава да се залавяме за работа. Искам ежедневно да бъда осведомяван за хода на разследването. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре, командир Майкълс. Разчитам на теб.

Едва в колата на път за вкъщи Майкълс се почувства по-добре. Контактът с хора от върхушката беше свързан за него с огромно напрежение. Предпочиташе да води някое разследване, да съпоставя фактите, да обучава нови агенти — там се чувстваше в свои води. Във висшите сфери човек трябваше да внимава — една непредпазливо изречена дума — и с кариерата ти е свършено. Е, сега освен клетвата, която беше дал пред себе си, че ще открие убийците на Дей, имаше и височайша заповед: да го стори колкото може по-скоро.

Какво пък, точно това възнамеряваше да направи.