Том Кланси
Мрежата (34)

34

Четвъртък, 07.10.2010, 02:45

Грозни

Докато се опитваше да поправи щетите, които внезапното му виртуално „бягство“ бе нанесло на системата, Плеханов се сблъска с още една неприятност — някой беше скъсал две от жичките по трасетата. И без това беше разстроен и на предела на силите си — това беше последната капка, която препълни чашата.

Стисна зъби и си пое два-три пъти дълбоко дъх. Спокойно, Владимир, това не е краят. Само не се паникьосвай.

Отново прегледа системите за безопасност. Натрапникът беше пипал много умело, беше се вмъкнал в програмите му през засекретени електронни коридори.

И все пак беше скъсал две от тънките паяжинни нишки, които бяха невидими с просто око и никой, освен Плеханов не подозираше за тяхното съществуване.

Възможно беше да е обикновено съвпадение — проникването в системата да е дело на любопитен хакер, който си е наврял носа където не му е работата, без да търси нещо конкретно. Но Плеханов беше сигурен, че това е някой от операторите на Мрежата, добрал се до каналите му, благодарение на събраната преди това информация. Неслучайно го бяха следили толкова време. Той би постъпил по същия начин, а трябваше да го признае, едва ли беше единственият в състояние да го направи. Най-добрият може би, но вече не беше толкова сигурен и в това.

Беше се подценил веднъж, но това нямаше да се повтори.

И сега — какво? Или вече бяха установили самоличността му, или това щеше да стане в най-скоро време.

Какво следваше от това? Че интересната част тепърва щеше да започне — щяха доста да си поблъскат главите как да съберат веществени доказателства срещу него. За тази цел трябваше да навлязат доста по-навътре в системата, отколкото бяха успели досега. А ако вече бяха установили кой е, със сигурност бяха разбрали, че това ще им бъде неимоверно трудно. Едва ли се заблуждаваха относно неговите способности. Нямаше как да се доберат до ключа от шифъра му по простата причина, че той съществуваше единствено в мозъка на Плеханов, а от там нямаше как да го измъкнат, колкото и да ги биваше… Не всичко беше загубено. Каквото и да правеха от тук нататък, не биха могли да отворят секретните му файлове, а без тях не можеха да докажат абсолютно нищо.

Плеханов се облегна назад, сплете пръсти и се замисли. Точно така. Това, че знаеха кой е, по никакъв начин не доказваше какво е извършил. Едва ли си мислеха, че някой с неговия опит изобщо не е предвидил възможността да бъде разкрит, преди да е осъществил докрай плана си. Отдавна беше разиграл мислено и този сценарий. В най-лошия случай, освен че щяха да установят самоличността му, щяха да разполагат и с доказателства за всичко, което беше извършил — престъпленията в мрежата, убийствата, източването на средства…

В един определен момент обаче всичко това вече нямаше да има никакво значение. Дойдеха ли веднъж на власт неговите хора, той ставаше практически недосегаем. Всички опити за екстрадирането му щяха да ударят на камък. Никой нямаше да смее и с пръст да го пипне. Да преследваш Плеханов би означавало да се превърнеш във враг на интересите на страната. Американците едва ли биха искали да настроят срещу себе си цял един народ… Не че неговите хора не биха се отървали от него на драго сърце, стига да можеха. Той обаче предвидливо се беше застраховал срещу подобна възможност. Би могъл да докаже за всеки един от тях как точно се е сдобил с високия си пост. Паднеше ли — повличаше всички със себе си. С други думи — разчиташе не на привързаността — на интереса им!

Да… От една страна, положението беше доста обезпокояващо. Опитаха се да му поставят прът в колелата, да предизвикат засечка в перфектната, добре смазана машина… Е, добре. Плеханов приемаше предизвикателството. Щяха доста да се поизпотят… Докато той, ако добре си изиграеше картите от тук нататък, имаше всички шансове да ги изпързаля. Ружьо можеше да им създаде доста главоболия. В един момент изобщо нямаше да им е до Плеханов… А в следващия — вече щеше да е късно. Плеханов щеше да държи всички козове в ръцете си.

 

 

Сряда, 06.10.2010, 19:06

Куонтико

Майкълс още осмисляше новината, че Рей Геналони е бил застрелян заедно с любовницата си и един от бодигардовете. Междувременно си продължиха събранието. Само Ричардсън трябваше вече да тръгва.

Алекс даде на хората си последни указания.

— Джей, подготви няколко възможни сценария относно крайната цел на Плеханов. Вкарай цялата информация, с която разполагаме, като освен това проучиш всички негови срещи напоследък, пътуванията му — били те виртуални или не, изобщо… ходовете му. Има ли начин?

— Хм… вече имаме идентификацията му, така че може и да стане. Въпреки че е засекретил файловете си.

— Моля те, направи всичко възможно.

Джей кимна.

— Можеш вече да тръгваш.

Майкълс се обърна към Хауард:

— От теб искам да разработиш план за тайно измъкване на Плеханов от Чечения.

— Сър…

— По всяка вероятност легалното му екстрадиране ще срещне сериозни спънки. Нужна ни е алтернатива. Може би ще се наложи да заминеш натам с хората си и… да го доведете. Смяташ ли, че е по силите ви?

— О, да, сър. И още как. Но… колко тайно е необходимо да стане това?

— Е, не можем да си позволим хората ни да маршируват по главната улица с военни униформи. Ще действате под прикритие, с цивилни облекла. Говорим за евентуална възможност, ако официалното му екстрадиране пропадне. Но трябва да имате готовност.

— Разбирам. Но, честно казано, какви са шансовете да измъкнем нещо от него?

— Полковник, ще ми припомните ли онази сентенция за въоръжаването?

— „По-добре да го имаш и да не се наложи да го ползваш, отколкото да ти се наложи и да го нямаш.“

— Е, става дума за същото.

— Сър, можете да разчитате на мен.

Дали се заблуждаваше, но като че ли гласът на Хауард звучеше някак по-сърдечно. И в погледа му имаше повече уважение. Е, крайно време беше да си подадат ръка.

— Благодаря, полковник.

Майкълс тръгна към кабинета си. Тони вървеше с него.

— Е, ако Геналони е поръчал убийството на Стив Дей, вече си го е получил — подхвърли тя.

— Да… Някой ни спести дълъг съдебен процес с много усложнения. Но ми е интересно да знам кой все пак го е направил? И най-вече защо?

Тони сви рамене.

— Какво чудно има? В неговите среди е чудно, ако доживееш до преклонна възраст.

Алекс замислено поклати глава.

— Не, това не е обикновено разчистване на сметки. Било е извършено много професионално и най-важното — никой нищо не е чул, нито видял. Това не е в стила на гангстерите.

Влязоха в кабинета на Алекс и седнаха пред компютъра.

— Да видим… С какво разполагаме до момента?

— Отпечатък от обувка в задния двор на съседите. Убиецът е бил… доста дребен. Ето виж. — Тони посочи към екрана. — А също и доста лек. Категория „перо“.

Алекс отново поклати глава. Нещо в цялата тази работа никак не му харесваше.

— Защо точно него? Защо точно сега? — попита като на себе си.

— Алекс, в живота съществуват случайности… съвпадения. Неща, които не можеш да предвидиш… — Тони въздъхна. — Те просто се случват и… край.

Алекс я изгледа учудено.

Тони се усети и изведнъж млъкна, навела глава. Изглеждаше доста притеснена, но Алекс не се замисли над това, защото някаква друга мисъл проряза съзнанието му.

Той се наведе рязко напред и потърси някакъв файл в компютъра.

— Алекс?

Той съсредоточено гледаше екрана.

— Тони, кой размер беше обувката на убиеца?

— Четвърти-пети. Още не могат да кажат с абсолютна точност.

— А как вървят… дамските номера? В какво съотношение с мъжките?

— Зависи, но… О, Алекс! — Тони изведнъж разбра накъде бие. — Мислиш, че…

— Само съпоставям нещата. Онази жена… поръчала кученцето, носеше шести размер, но от дамските номера. И тежеше не повече от шейсет килограма. Ако приемем, че тя работи за Геналони и е била натоварена със задачата да ме ликвидира, както преди това е очистила Стив Дей…

— Смяташ, че може тя да е убиецът?

— Да, но се питам защо?

— След като е работила за него…

— Именно.

— Може би не е искал да й плати след оня неуспешен опит за убийството ти?

— Може би… но все пак нещо ми се губи. Ами ако предположим, че Геналони не е поръчвал убийството на Стив Дей? Ако е бил някой друг, който е искал да ни насочи към него? И понеже Геналони го е разбрал, тази жена е била пратена да го ликвидира. Тоест… ако тя работи за някой друг, не за Геналони?

— Това са само догадки…

— Да, но помисли само: стилът е толкова различен. От една страна, имаме екзекуцията на Стив, извършена почти публично, и то от група нападатели. Стреляло се е напосоки, била е… същинска касапница. А Геналони е ликвидиран безшумно, с почти хирургическа точност. Нещата са били изпипани. Това повече се доближава до нейния стил.

— Ако е такъв професионалист, как тогава… направи оня пропуск?

— Малшанс. Кученцето изджавка и аз отървах кожата. Миг по-късно щях да съм мъртъв.

— Какво излиза? Че убийците са различни?

— Струва ми се по-вероятно. Приехме, че са нарочили Дей като шеф на Отряда за борба с организираната престъпност. Един вид отмъщение. Струваше ни се логично. Ами ако истината е съвсем друга?

— Тогава пак възниква въпросът: кой? И защо? И защо следващата набелязана жертва си бил ти?

— Кое е общото между нас двамата с Дей?

— Мрежата. Ти пое неговия пост.

— Точно така. И ми се струва напълно възможно да са искали да ликвидират главнокомандващия Мрежата. Без да е лично отмъщение или нещо от този род…

— Защо тогава убийците ще са различни?

На този въпрос обаче така и не им хрумна смислен отговор.

На вратата се почука. Влезе Джей.

— Има ли нещо ново?

— Да, шефе. Убийцата е идентифицирана. Пипнахме я!