Том Кланси
Мрежата (16)

16

Сряда, 22.09.2010, 09:00

Вашингтон

Удари звънецът и Тайрън Хауард се присъедини към шумната тълпа ученици, изпълнили коридорите на гимназията. Пред очите му Шон Хюз, як негодник с врат на бик, блъсна едно момче изотзад. Момчето залитна и удари главата си в шкафовете. После се обърна и понечи да каже нещо, но като видя кой е насреща му, се отказа от тази идея.

Много правилно решение.

Самият Тайрън съзнателно забави ход, за да избегне срещата с Шон. Това приятелче беше цяла планина — с яки рамене и пилешки мозък. Беше повтарял два класа, независимо от летните курсове и частните учители, които родителите му намираха. По отношение на учението беше безнадежден случай, затова пък беше взел страха на съучениците си и на никой и през ум не би му минало да му се подиграва. Раздаваше ритници наляво и надясно и си беше спечелил прякор „Бронтозавъра“, въпреки че никой не би посмял да го нарече така в лицето.

— Бронтозавъра пак се е развихрил, а, Тай?

Тайрън се озърна и видя дребничкия Джими Джо. Джеймс Джоузеф Хатфийлд имаше млечнобяла, почти прозрачна кожа и носеше очила с дебели стъкла. Беше един от най-добрите компютърни „специалисти“ в гимназията и най-добрият приятел на тринайсетгодишния Тайрън.

— Охо, здрасти, Джими! Какво ново из мрежата?

— Какво ли не… — ухили се Джими. — А при теб какво ново, Тай?

— Знаеш ли, говорих с Джей Гридли. Той… има нужда от нашата помощ.

— От нашата помощ? Хайде бе!

— Без майтап. Някой се намесва в програмите и им създава много проблеми…

— Нищо ново под слънцето, братле.

— Не, казвам ти, този път нещата са сериозни. Търсят онова приятелче под дърво и камък…

— Хм — поклати глава Джими. — Ако Джей Гридли не може да се добере до него, право да ти кажа, не знам кой би могъл…

Тайрън замълча. Приятелят му имаше право.

— Е, не знам… Джей смята, че можем да му бъдем полезни… Току-виж се натъкнем на нещо.

— Добре де. Мога да проверя тук-таме… Да се поразровя… Имам връзка с едни приятелчета в Кибердържавата — компютрите им са страшно мощни. Ти не си ли мислил да се включиш в Кибердържавата?

— И да съм мислил, само си представям физиономията на баща ми, ако разбере…

— А, той и моят старец вдига пара, но местенцето си го бива… Както впрочем и идеята да работим съвместно с Джей Гридли.

— Знаех си, че… — разпалено започна Тайрън, полуизвърнат към приятеля си, но изведнъж се удари в някаква стена. О, не! Само това не! Пред него стоеше, заплашително изправен, Бронтозавъра.

— Къде зяпаш, мухльо!?

Тайрън стреснато отстъпи назад. Беше го загазил.

— Съжалявам, братле. — Беше съвсем искрен, но не вярваше да му се размине.

— О, значи съжаляваме… — процеди Бронтозавъра. — Белята ли си търсиш или какво?

Но в този миг покрай тях премина Беладона Райт, разпръсквайки ухание на неустоим парфюм.

Бронтозавъра изведнъж загуби и ума и дума и се загледа след нея. А наистина имаше какво да бъде видяно — късата поличка на Бела разкриваше достатъчно, направо да ти се замае главата. Тя беше най-хубавото момиче в гимназията — нямаше две мнения по въпроса. Динозавъра се влачеше след нея с изплезен език като кученце, но нямаше никакви шансове. Бела ходеше „сериозно“ с един още по-нагъл тип — Ле Мот Менгемето — капитан на отбора по борба. Бронтозавърът не можеше да стъпи на малкия му пръст. Когато веднъж Тео Хатчър се правеше на мъж и закачи нещо Бела, Ле Мот едва не го потроши — шест седмици след това Тео ходеше с гипсирана ръка. Бррр.

Междувременно Джими Джо хвана ръката на Тайрън и го задърпа.

— Ти докога смяташ да висиш тук? Имаме по-важна работа.

Този път му се размина. Направо не беше за вярване, че Бронтозавъра го остави да се измъкне. Но рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат и тогава…

Сряда, 22.09.2010, 06:00

Сан Диего

Ружьо не гледаше телевизия много-много, въпреки че понякога се заслушваше в международните новини — току-виж чуеше нещо за родината си. Така че и сега, докато си правеше кафето, телевизорът на хотелската стая тихичко бръмчеше.

Беше изкарал поредната безсънна нощ, населена от кошмари. Главата му тежеше, но нямаше смисъл тепърва да се опитва да заспи. Навремето в армията имаше един познат, който можеше да задреме във всяко едно положение — дори над канчето супа. Така си наваксваше донякъде системното недоспиване. Ружьо не притежаваше чак такива способности, затова пък беше свикнал да издържа с много малко сън. Понякога и два часа на денонощие му бяха достатъчни.

Отпи от блудкавата течност, която според хотелската управа минаваше за кафе, и се загледа разсеяно в екрана.

Някакви сектанти в Айдахо се бяха запалили в една ферма, очевидно с надеждата да се избавят от мъките на плътта. Ружьо поклати глава. Не знаеше какво е станало с душите им, но от плътта, поне според кадрите, не беше останало много.

Във Франция полицията беше опитала да разпръсне студентска демонстрация. Имаше сериозно пострадали, включително и двама, починали от раните си.

В Индия наводнение беше разрушило няколко села и отнело живота на повече от двеста души, без да броим свещените крави.

В Япония поредното земетресение беше причинило смъртта на най-малко стотина души, изровени засега изпод срутените сгради. Междувременно и един експресен влак беше излязъл от релсите по време на труса и полетял в пропастта…

За Чечения този път не споменаха нищо.

Но така или иначе след всичко чуто дотук се налагаше един-единствен извод — светът съвсем не беше безопасно място. Из цялото земно кълбо хората страдаха, скърбяха, гинеха в адски мъки или оплакваха своите близки.

В редките случаи, когато беше изпитал някакви угризения във връзка с онова, което вършеше, телевизията винаги му беше помагала отново да се настрои реалистично и философски. Какво толкова? Смъртта и страданията бяха част от ежедневието, следователно си бяха напълно в реда на нещата. И злото, което самият той причиняваше, бледнееше и се губеше на общия фон, беше само капка в морето.

В този миг предавателят му запиука. Поредната мокра поръчка? Крайно време беше. Бездействието определено не му се отразяваше добре.

Сряда, 22.09.2010, 16:45

Вашингтон

Гола, само с една хавлиена лента на главата, Селки седеше в малката си кухничка и оглеждаше бастунчето.

Проверяваше го за пукнатини и драскотини, след което щеше да го излъска до блясък. Вършеше това най-редовно — обичаше да поддържа инструментите си в безупречен вид, в края на краищата те вярно й служеха. Пък и бастунчето беше фина направа — работа на истински майстор. Притежаваше още няколко подобни — поръчани от същата фирма, и се гордееше с тях. Бастунчето беше от светла, жилава дървесина, леко закривено в единия край като човка на фламинго. Долният му край изглеждаше безобиден, със стандартния гумен накрайник — елегантна, напълно благоприлична вещ на възрастна дама.

И все пак това бастунче имаше двойник. Другото, прилично досущ на него, беше едва забележимо по-широко и заоблено в горния край. С него Селки обикаляше по улиците на квартала, а по-заостреното пазеше за специални случаи. Нямаше смисъл да привлича излишно вниманието на някое по-наблюдателно ченге. „Бабо-о, защо ти е толкова остро бастунчето?“

Бастунчето вече светеше отвсякъде и Селки зашляпа към кухнята, където окачваше манекена, върху който се упражняваше. Днес основната й прицелна точка щяха да бъдат коленете — много уязвимо място и затова важен елемент при нападението. Едно счупено коляно свеждаше шансовете на противника до минимум.

Селки пое дълбоко дъх и застана пред манекена в изходна позиция, с бастунчето в ръце. Обичаше да работи гола — това събуждаше някакъв първичен инстинкт у нея. Усмихна се — ако щорите не бяха спуснати, щеше да представлява твърде интересна гледка за някой любопитен съсед.

А сега… да освободи съзнанието си. Съсредоточи се… Така.

Завъртя бастунчето с привично движение, придърпа го към себе си и рязко го заби в мишената.

Действаше с хъс — това беше само една тренировка, но вече я имаше тръпката, инстинктът й на ловец вече се беше събудил, а Селки не познаваше по-вълнуващо усещане от това.