Том Кланси
Мрежата (35)

35

Четвъртък, 07.10.2010, 08:48

Куонтико

В кабинета си Тони преглеждаше откритата от Джей информация. Тя не беше придружена с холография, нито дори от снимка. Материалите бяха доста стари и сравнително оскъдни.

Отпечатъците от стената на хотела в Ню Йорк принадлежаха на Мора Съливан, дъщеря на функционер на ИРА, убит от англичаните. Те съвпадаха с отпечатъците, взети от осемгодишната Мора — единственото, с което международните полицейски служби разполагаха. За Мора нямаше информация в нито един от компютрите, свързани с Мрежата. Следите й се губеха, сякаш бе пропаднала вдън земя.

Според Джей това имаше по-просто обяснение — някой се беше постарал да унищожи цялата налична информация и го беше направил доста умело. Дори отпечатъците на малката Мора се бяха запазили като по чудо, тъй като тогава бяха пропуснали да ги вкарат в компютъра и ги бяха забутали някъде заедно с купища други отпечатъци.

И така, вече разполагаха с името, възрастта, националността й, цвета на очите и косата, плюс отпечатъците. Но като се има предвид, че дамата притежаваше способността да променя външността си до неузнаваемост, това нямаше да им свърши кой знае колко работа. С перука, грим, цветни лещи, ръкавици и подплънки в дрехите Мора можеше, ако иска, да се разхожда под носа им без всякакво притеснение. Вече няколко пъти им беше демонстрирала невероятните си превъплъщения — от размъкната лелка до елегантна старица — а според полицейските данни би трябвало да е на тридесет и две. Дори и да разполагаха със снимка на малката Мора, нямаха никакъв шанс да я разпознаят.

И все пак, ако наистина успееха да я пипнат, поне щяха да могат да установят самоличността й.

Телефонът звънна и в същия миг светна електронната идентификация на този, който я търсеше.

Стомахът й се сви. Ръсти. О, не… Знаеше си, че той ще се обади рано или късно, но не се чувстваше готова да му признае, че случилото се онази вечер е било грешка, за която съжалява. Оттогава го избягваше, но така не можеше да продължава. От друга страна, това не беше нещо, което да се съобщи просто така, по телефона.

— Ало?

— Гуру Тони! Как си?

На всичкото отгоре гласът му звучеше толкова щастливо. Ама че каша беше забъркала…

— Работя… Доста е напрегнато… Дори повече от обикновено. И… Ръсти, днес няма да мога да дойда в салона.

— Разбира се, не се притеснявай. Щом се налага… Тъкмо и аз ще свърша едно-друго. Изпитите наближават, а напоследък съм зарязал ученето. Но утре ще се видим, нали?

— Знаеш ли, всъщност… може би ще успея да се измъкна за десетина минути по обяд. Искаш ли да пием кафе?

— Иска ли питане!

Тони поклати глава. Ръсти изгаряше от нетърпение да се видят, но ако знаеше какво му предстои да чуе…

— Какво ще кажеш за кафе „Хайди“? — Там поне нямаше много хора — кафето не струваше, храната — още по-малко.

— Става! Ще те чакам!

Тони прехапа устни.

Представа нямаше как всъщност щеше да му го каже. Знаеш ли, вече не искам да спя с теб — мисля, че беше грешка. Не, не ме разбирай погрешно — симпатичен си ми, много даже, и сексът си го биваше, проблемът е, че обичам друг. Не, нямам връзка с него, той дори не знае, че… Глупаво от моя страна, нали? Много съжалявам… Какво ще си поръчаме — равиоли ли?

Затвори очи и се опита да си представи как би се чувствала самата тя, ако някой й сервира нещо подобно. Щеше ли да бъде в състояние да го понесе? И да слуша уверенията му, че държи да си останат приятели? Алекс например… Ако знаеше за чувствата й и не можеше да им отвърне, би ли я наранил така? Но нали не можеш да заповядваш на чувствата си…

А какво ли всъщност изпитваше Ръсти към нея? Дали я обичаше? Не й го беше казал с думи, но по всичко личеше, че иска да бъде с нея и че връзката им означава много за него. Беше чудесен във всяко едно отношение, вината изобщо не беше негова и това именно беше най-ужасното. Защото, колкото и Тони да се опитваше да замаже положението, колкото и да го увърташе, значението на това, което щеше да му каже, беше ясно и недвусмислено: „Искам да скъсаме“. Факт, неподлежащ на коментар и обсъждане. Отвратителна ситуация. Но неизбежна.

Не искаше да го нарани, но не биваше и да го оставя да храни напразни надежди. Това щеше само да влоши нещата. Можеше, разбира се, и да не му го каже направо, а да протака, да започне да увърта, да не отговаря на обажданията му, да отменя срещи, да се извинява с това колко е заета — не точно днес, но може би някой друг път… Стажът му във ФБР междувременно щеше да приключи, щяха да го пратят по разпределение дявол знае къде, но сигурно на километри оттук… Тя щеше да го изпрати на летището, да вземе адреса му и дори да обещае да му пише… И пак в един момент Ръсти щеше да разбере истината — не беше чак толкова наивен. И щеше да се чуди къде е сбъркал, защо не е успял да я задържи… Нямаше право да постъпи така с него.

А и не беше свикнала да бяга от проблемите — това нямаше да ги разреши. Наричаше нещата с истинските им имена, дори това да й причиняваше болка.

Да, но този път щеше да причини болка на друг… Господи, колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако знаеше, че Ръсти просто си е търсил компания, че за него е била поредната бройка, нищо повече… Да, но знаеше, че нещата не стоят така.

Искаше й се може да поговори с някой, да го обсъди. С единствената си близка приятелка обаче не се беше чувала от месеци и нямаше да е редно сега, за да плаче на рамото й… Освен това Ирена не беше много по тази част. Имаше си една сериозна връзка от години и Тони досега дори не беше намерила повод да й спомене за съществуването на Алекс, за да й иска съвет как да скъса „безболезнено“ с Ръсти…

Не, нямаше право да товари друг с проблемите си. Сама щеше да сърба, каквото е дробила.

Четвъртък, 07.10.2010, 20:56

Куонтико

Джон Хауард неспокойно крачеше напред-назад из кабинета си, докато компютърът съставяше поредния сценарий за евентуалното отвличане на руския програмист. Досега теоретично бяха разиграни общо пет сценария, като междувременно компютърът беше оценил шансовете им за успех от шейсет и осем до по-малко от дванайсет процента. Хауард изобщо не остана доволен от тези цифри. Въз основа на дългогодишните си наблюдения и целия си опит знаеше, че шансовете трябва да са поне осемдесет процента, за да си струва изобщо да се поеме рискът. В противен случай загубите щяха да са по-големи от евентуалните успехи.

А Хауард не искаше да излага на излишна опасност живота на хората си — следователно рискът трябваше да бъде сведен до минимум.

Основните характеристики си оставаха постоянни — разликата идваше от дребните наглед детайли. Затова му беше необходима малко повече информация, но повече го притесняваше невъзможността да предвиди някои случайни фактори — например натовареността на уличното движение… А в много ситуации точно непредвидените случайности се оказваха решаващи. Едно беше да се срещнат две армии на бойното поле, когато числеността на противника, въоръжението му и бойната му готовност в общи линии ти бяха известни предварително, и съвсем друго — да организираш свръхсекретна операция като тази, в сърцето на вражеската територия, из улиците на един чужд, напълно непознат град. Една катастрофа на пътя, едно случайно задръстване можеше да обърка плановете им. Което обаче не биваше да се допусне — следователно трябваше да се предвидят алтернативни маршрути, но можеше ли човек да предвиди всичко, да предположи къде точно ще стане засечката?

Можеха да организират акцията извън най-натовареното време, например много рано сутринта или дори в полунощ. Но това би им създало други проблеми — местната полиция по-лесно би забелязала всяко необичайно раздвижване, когато улиците са почти безлюдни. А шансовете им при едно полицейско преследване на чужда територия бяха минимални. Следователно полицията изобщо не трябваше да ги усети. Трябваше да се организира безопасното им изтегляне по въздуха след приключване на акцията, трябваше да не ги засекат радарите, трябваше…

И ако все пак нещата се объркаха?

Щяха ли американските войски да им се притекат на помощ? И по какъв начин? С какво право? Нали не воюваха с тази страна, а бяха в приятелски отношения с нея? Щяха ли да успеят да ги измъкнат? Или щяха да ги пожертват? Ситуацията беше много деликатна.

Хауард поклати глава. Не бяха едно или две нещата, върху които трябваше добре да помисли, преди да изрази готовност да предприема каквото и да било. И въпреки това все нещо щеше да се изплъзне от вниманието му — винаги така ставаше. Само се молеше да не е нещо, което фатално би променило плановете им.

Чу сигнала на компютъра. Поредният сценарий беше готов. Шансове за успех: петдесет и пет процента.

Хауард въздъхна.

— Компютър, запази предишните параметри, промени само началния час на операцията — 23:00, и давай отново.

Компютърът започна да обработва поредния вариант.

Хауард закрачи отново. Започваше да губи търпение — това щеше да е поредният сценарий със съмнителни изгледи за успех. И нищо чудно — едно беше да обезвредиш терористи на чужда територия с негласната благословия на местните власти, готови да си затворят очите само и само да извадиш вместо тях кестените от огъня, и съвсем друго — да се промъкнеш нелегално в чужда страна и да действаш срещу изричните разпоредби на правителството. Защото Хауард не се и съмняваше, че ще получат отказ за екстрадирането на Плеханов. А чеченците бяха особено чувствителни на тема нахлуване на чужда територия — малко ли си бяха изпатили от руснаците преди години? Ако надушеха нещо, щеше да се вдигне голям шум. И нямаше да им се размине безнаказано.

Можеше да си блъска главата колкото си иска — това нямаше да реши проблема. Беше войник и изпълняваше заповеди. Да става, каквото има да става!

Четвъртък, 07.10.2010, 21:02

Вашингтон

Селки стоеше в телефонната кабина, когато двамата бодигардове на Майкълс минаха покрай нея на път за къщата му. Велосипедът й беше подпрян отстрани на кабината, а самата тя този път беше облечена като мъж — с ботуши, кожено яке и торбести джинси. Имаше си и къса, добре оформена, майсторски прикрепена брадичка.

Бодигардовете я изгледаха без особен интерес и я подминаха.

Очакваше се, че след „оня“ случай бдителността ще е засилена. Домът на Майкълс се охраняваше от два автомобила — един отзад и един отпред, а самият главнокомандващ Мрежата вече се движеше с бронирана лимузина. Твърде вероятно беше и някъде в къщата да има охрана, но нямаше начин да го разбере. Едно беше сигурно — тези момчета бяха много по-добре обучени от бодигардовете на Геналони. С тях шега не биваше.

Докато набираше номера в телефонната кабина, покрай нея мина още един федерален автомобил. Охо! А като нищо можеше да има и други.

Като имаше предвид всичко това, Селки окончателно отхвърли идеята да се опита да елиминира обекта в къщата му. Рискът беше прекалено голям. Охраната щеше да отреже пътищата й за бягство, дори да й се удадеше възможност да го простреля, а нали идеята беше да се измъкне. Иначе какъв би бил смисълът да си прави целия този труд?

Не, за къщата и дума не можеше да става. Убедила се в това, Селки остави слушалката, излезе от телефонната кабина и яхна колелото си. Беше наела стая в един мотел няколко мили по-надолу.

Продължи да обмисля варианти. Експлозивите също бяха рискована работа. Можеше да изстреля ракета срещу лимузината, но прикритието й на свой ред също щеше да бъде взето на прицел, пък и… с ракетите човек никога не знае. Могат да избухнат, могат и да не избухнат. Рядко, но се случва. Докато, виж, куршумът е нещо сигурно.

А ако постави бомба? Федералните сигурно проверяваха предварително всички канали и кофи за боклук по маршрута… Освен това една бомба с дистанционно можеше и да не взриви бронираната лимузина, а по-голямо количество взрив почти със сигурност щеше да бъде открито от електронните им устройства.

Във всеки случай трябваше да приключи с него, и то бързо. Нямаше вече за кога да изчаква. Беше решила да се оттегли и нямаше търпение да затвори веднъж завинаги тази страница от живота си. Трябваше да се вмести в рамките на седмицата.

Щеше да го ликвидира от непосредствена близост, някъде, където нямаше да е заобиколен от бодигардове, за да можеше след това да се измъкне безпрепятствено.

Но имаше ли такова място?

Имаше, разбира се. Щабквартирата на Мрежата. Място, считано за достатъчно сигурно, където никой не би си помислил да охранява Майкълс специално.