Том Кланси
Мрежата (20)

20

Четвъртък, 30.09.2010, 08:01

Грозни

— Отново ви търсят, доктор Плеханов! — извика Саша от приемната. Интеркомът вече беше почти неизползваем, но на този етап това едва ли имаше значение. — Мистър Сайкс, от градоустройствения отдел в Бомбай.

Плеханов се ухили. През последните няколко дни телефонът беше прегрял. Точно както и очакваше.

Усилията започваха да дават плодове. След като сривовете в компютърните системи бяха причинили смъртта на стотици в Бомбай, властите бяха потърсили помощта на Бертранд — компютърен експерт много под класата на Плеханов. Той, разбира се, беше в състояние да констатира повредата, без обаче да може да помогне. Тогава се бяха обърнали към Плеханов — което всъщност трябваше да направят още в самото начало, защото той беше единственият, достатъчно компетентен, за да намери изход от създалата се кризисна ситуация. Той например можеше да инсталира в компютрите им такава компютърна програма, която да осуети всякакви по-нататъшни набези на недобросъвестни типове. Налагаше се само едно уточнение, което обаче възнамеряваше да им спести: че съществуваха само една шепа компютърни специалисти, които разбираха достатъчно, за да се опитат да проникнат в защитната програма, както и само един способен да го направи, който обаче не би си направил труда, защото би отишъл срещу собствените си интереси, иначе казано срещу самия себе си. Ха-ха-ха.

Скоро щяха да последват и други тревожни обаждания с молба за помощ — нещата отиваха натам. Скоро Плеханов щеше да държи всички в ръцете си.

Щеше да им свърши неоценима услуга срещу тлъсти сумички. И в същото време — да плете собствената си кошница. Всички щяха да му бъдат безкрайно задължени, че ги пази от неизвестните терористи, без да се усещат, че всъщност ги води за носа.

— Ало?

— Владимир? Бил Сайкс е. От Транспортни системи — Бомбай.

— О, Бил, как си, приятелю?

— Зле. Нали чу за нашия проблем?

— Да. Лоша работа наистина… Много неприятно.

— Имаме нужда от помощта ти, Владимир. Някой трябва да сложи край на цялото това безумие…

— Разбира се, че ще се опитам да ви помогна, Бил. Ще направя всичко, което зависи от мен.

— Още едно обаждане! — провикна се Саша от другата стая. — От Корея.

Плеханов се облегна назад и доволно потри ръце.

 

 

Четвъртък, 30.09.2010, 08:15

Вашингтон

Тайрън Хауард имаше среща с приятеля си Джими Джо в стриптийз клуба, известен като „Циците“. Не беше място, подходящо за тринайсетгодишни момчета, но двамата успяха, както винаги, да минат между капките. Виртуалната реалност нямаше тайни за тях — успяваха да се вмъкнат къде ли не. Но двете момчета винаги сами си налагаха някои ограничения. Тайрън не би искал да шокира и разочарова своя старец.

— Е, Джими Джо, някакъв напредък?

— Не, братле, но оня ненормалник си разиграва коня както си знае…

Тайрън кимна. Това беше повече от ясно. Особено в Далечния изток през последните дни беше същински кошмар.

На сцената, окъпана от ослепителна светлина, кършеше тяло висока, синеока брюнетка. Тя гледаше право към Тайрън, без да подозира истинската възраст на хлапето. Във виртуалния свят всеки можеше да промени външността си както пожелае — кой повече, кой по-малко. Нищо чудно и самата брюнетка в действителност да беше някой застаряващ дебелак.

Ако си човек, който държи на истината, виртуалната реалност може направо да те побърка. Тук нещата имат съвсем други измерения…

Брюнетката отстъпи мястото на ново момиче. Я виж ти! Самата Беладона Райт. Това беше шегичка на Джими Джо. Тайрън не би посмял да си позволи нещо такова — представи си, че Менгемето, гаджето на Бела, надушеше… мили боже!

— Е, аз изчезвам — задоволи се да каже Тайрън.

Джими се ухили широко.

— Както искаш, братле. Ти губиш. Голямо шубе си понякога, ей богу!

— Може и така да е. Не ми се ще да си имам работа с Менгемето, и то за нищо. Виж, да беше истинската Бела…

Джони сви рамене.

— Е, аз пък смятам да погледам, истинска или не…

Тайрън се запъти към вратата, но преди да излезе, не се сдържа и хвърли бегъл поглед през рамо.

Можеше да се отбие и до Кибердържавата. Така и така разполагаше с време. Току-виж научеше нещо.

 

 

Четвъртък, 30.09.2010, 08:20

Куонтико

Седнал във вайпъра, паркиран на отсрещната страна на улицата, Джей Гридли видя Тайрън Хауард да излиза от стриптийз клуба. Момчето вървеше забързано и не го забеляза. Гридли усмихнато поклати глава. Полковникът го беше помолил да наглежда сина му, когато има възможност, но нямаше нужда да му съобщава за днешната среща. Тийнейджърите са си любопитни, а забраненият плод е най-сладък… пък и… виртуалният стриптийз е в известен смисъл безобиден. Още повече, че според Гридли един баща би трябвало по-скоро да се безпокои, ако синът му не проявява интерес към тези неща.

Тайрън яхна мотора си и отпраши. Гридли въздъхна. Имаше къде по-тревожни неща в главата си.

 

 

Четвъртък, 30.09.2010, 11:55

Куонтико

Тони Фиорела още загряваше, когато видя Ръсти да влиза в залата. Той й помагаше със светнало лице. Беше облечен в спортен екип.

Ръсти се оказа добър ученик — схватлив и доста подвижен, макар и свикнал да разчита на силовото надмощие малко повече, отколкото трябва. Нищо, един ден, когато стигнеха до хватките на серак, то също щеше да му е от полза. Но всяко нещо с времето си. Важното е, че беше много редовен и допълнително упражняваше всяка научена хватка. Все още му беше малко трудно да свикне да се придържа в непосредствена близост с противника — имаше чувството, че това сковава движенията му и пречи на техниката, но скоро щеше да се получи.

— Здрасти, гуру Тони.

— О, Ръсти. Почваме ли?

Той кимна. Застана с раздалечени стъпала и ръце покрай тялото. Дланите му бяха обърнати напред, а пръстите сочеха към земята. Това беше една от началните позиции в „силат“. За разлика от повечето традиционни японски стилове, индонезийската бойна техника използваше само няколко специални термина, един от които беше „джага“ — „внимание“.

— Джага! — погледна го Тони незабавно, заела огледална на неговата позиция. Нейната гуру беше абсолютно права — преподаването се беше оказало от полза и за самата нея. Беше премислила отново всичко, беше си изяснила много неща и беше организирала в стройна система познанията си, за да ги предаде по възможно най-достъпен начин. Ето например церемониалният поклон, който досега беше изпълнявала автоматично, просто по навик, като едно плавно и продължително движение, сега трябваше да бъде разчленен на основните си съставки, всяка от които беше наситена със смисъл.

— Представям се пред моя Създател… — И в същото време изнасят левия крак малко преди десния, с леко свити колене и ръце вляво, с дланите надолу — лява върху дясна.

— Представям се с овладяното от мен изкуство, за да дам най-доброто от себе си… — Ръцете се издигаха със събрани, обърнати нагоре длани, наподобяващи разтворена книга. След това дясната се свиваше в юмрук, а лявата я обгръщаше и двете заедно се прибираха към гърдите.

— Моля Създателя да ми разкрие невидимото за очите… — Отново „разтворена книга“ и длани, които закриват очите.

— … да го отпечата върху сърцето ми… — Длани, притиснати една към друга като в класическата молитва „намасте“ и издигнати към сърцето.

— … до самия край.

Последно движение, повтарящо второто — с длани долу, вляво.

— А сега, покажи ми първата „джуру“ — кимна Тони.

Ръсти започна да изпълнява движенията стриктно, съсредоточено.

Това бяха най-простите хватки, но те бяха в основата на всичко. Овладееш ли тях, тънкостите на следващите не биха били сериозна пречка. Също както в живота.

 

 

Четвъртък, 30.09.2010, 12:30

Куонтико

Селки си взе кола, пиле в сладко-кисел сос и ориз от китайското ресторантче, където „мишената“ имаше навик да обядва. Денят беше топъл, подухваше лек ветрец и тя реши да седне отвън на една от масичките. Беше облечена в широка сива тениска и черни шорти. Този път се беше дегизирала като брюнетка, с бейзболна шапка и тъмни очила — съвсем ново превъплъщение.

Ето го и него — върти педалите на триколката, задъхан и зачервен от обедното слънце.

Селки си сипваше ориз и пиле от картонената кутия и разбъркваше с дървените пръчици — изглеждаше напълно погълната от заниманието си, пък и гозбата ухаеше доста апетитно.

Още поне десетина посетители на заведението бяха седнали на открито и се наслаждаваха на вкусната китайска кухня и на милувките на есенното слънце. Селки се хранеше спокойно, наведена над чинията, без да се заглежда по другите маси.

Само мимоходом, с периферното си зрение отбеляза, че „обектът“ паркира триколката, свали си каската и влезе в ресторанта. Забеляза и друго — че обектът съвсем не изглежда зле. Спортният екип подчертаваше атлетичното му телосложение, а Селки, въпреки напрегнатата си, мъжка професия, беше жена до мозъка на костите си. Въпреки че обикновено гледаше да не смесва двете неща. Работата си е работа. Мора Съливан можеше да прави чудеса в леглото, но Селки не можеше да си го позволи — това би означавало да поеме голям риск.

Наистина веднъж, преди години, се беше засякла с „обекта“ си в един бар. Завъртя му главата и вечерта завърши в неговата стая в хотела. Селки, разбира се, нямаше нищо против. Мъжът си го биваше и преживяването определено си струваше.

А когато той най-после заспа, изтощен и доволен, Селки извади пистолетчето си и му пръсна черепа. Сигурна беше, че смъртта настъпи мигновено — дори не беше успял да почувства болка. Селки беше доволна от себе си — беше му дарила блаженство в последните мигове, преди да отнеме живота му. Самата тя не би имала нищо против такава смърт — след миг на върховна наслада, изведнъж, още преди да се усетиш.

И все пак онова, което стори тогава, беше глупаво — импулсивно и недомислено. Беше оставила следи в хотелската стая, бяха я видели на рецепцията, въпреки че беше преобразена — както винаги, когато работеше. Тогава просто имаше късмет и не пострада, но почти веднага осъзна грешката си и съжали за допуснатата непредпазливост. Оттогава си знаеше — за всяко нещо си има време. И място. Рискът и без това беше прекалено голям.

Дояде си пилето, но все още ровеше ориза в чинията си замислено.

Дали вече не беше дошъл момента да действа?