Том Кланси
Мрежата (17)

17

Понеделник, 27.09.2010, 15:00

Мейнтенон, Франция

Седнал в старата камбанария, Плеханов разглеждаше маузера, модел 1898 — истинско допотопно оръжие с тегло четири и половина килограма, което обаче стреляше надалеч, и то безупречно точно. Наистина изискваше малко повече време да се презареди, но това не представляваше проблем, щом, така или иначе, държеше противника на разстояние.

Камбанарията на малкото живописно селце беше най-високото място в цялата околност и позволяваше на Плеханов да следи придвижването на настъпващите армии. Американците се бяха включили във войната малко късничко, но вече бяха тук и сега събитията щяха да вземат друг обрат.

Напоследък валеше като из ведро и войските имаха известни затруднения с придвижването, но упорито продължаваха напред, газейки лепкавата кал.

Освен американци имаше и една сборна, интернационална част — руснаци, сърби, чеченци, корейци, японци, тайландци, китайци и индийци накуп.

Плеханов свали каската си — косата му беше залепнала от пот. Беше се вживял в сценария си и пет пари не даваше, че реалните исторически факти до голяма степен се разминаваха с него. Например страните от Изтока не бяха изпращали свои войници насам по време на Първата световна война, независимо от факта, че Япония и Китай са били съюзници на европейските сили, обединени срещу Германия. Да не говорим пък за корейци и тайландци — със сигурност кракът им не беше стъпвал тук. Както и на индийците, ако изключим някои случайно попаднали в британската армия бенгалски войници. Не се беше ровил в официалната документация за тези данни — нямаше смисъл да си губи времето с това. Но беше чел някъде за нахлуването на бенгалския набоб Сурай-ад-Даула в Калкута през 1757 г., по време на което били пленени 146 британци. Те били затворени във Форт Уилям, в тясно и задушно помещение, и когато на следващия ден ги освободили, само двадесет и трима от тях били все още живи. Останалите получили топлинен удар от непоносимата жега. Така че британци и бенгалци със сигурност са имали сметки за уреждане…

Не се разсейвай, старче, остави миналото… Съсредоточи се върху това, което става тук и сега. Положението и без това е достатъчно напечено.

Плеханов сложи каската си и се надигна. Зае удобна позиция зад прозорчето на кулата и опря маузера на перваза. Нямаше търпение да се включи по-активно в развоя на военните събития. Пулсът му се ускори — битката криеше за него очарование, истинска поезия.

Зареди пълнителя и се прицели в един доста пълен американски войник, който приличаше повече на зализан брокер от Уолстрийт и изглеждаше някак не на място тук. Въпреки монтирания телескоп задачата на Плеханов не беше никак лесна — целта му беше поне на двеста метра разстояние. Прицели се в главата — за по-сигурно. Пое дълбоко дъх, съсредоточи се максимално и натисна спусъка.

 

 

В това време в Ню Йорк един компютър, свързан с федералния резерв, изпращаше към всички терминали копия от идентификационните кодове на потребителите…

 

 

Готово. Улучил го беше в гърдите. Потърси следващата мишена — един руски офицер със сабя в ръка. Насочи мерника, затаи дъх, стреля… Така.

 

 

В Москва компютърната програма, отговаряща за статистиката на търговския баланс и връзката със страните от Европейската икономическа общност, изведнъж блокира и излезе от строя…

 

 

Ето го и корейския офицер начело на войниците си. Какво, приятелче, ще залегнеш или излизаш прикритие? Браво, точно така. Съжалявам, мистър Ким, и… сбогом.

 

 

В Сеул в заводите на „Ким Електроникс“ настъпи объркване в чиповете на основната компютърна мрежа, останало незабелязано от операторите, но достатъчно, за да разстрои производствения процес. Действието на вируса беше ограничено във времето, но щеше да увреди поне хиляда чипа и да причини достатъчно щети, превръщайки ги в електронни бомби с часовников механизъм…

 

 

Кой е следващият, господа? Индиецът, нали? Е, мистър Пенджаб, жалките ви опити да се скриете са предварително обречени…

 

 

В Бомбай компютърът, контролиращ движението по пътищата, изведнъж зацикли и светофарите на всички основни кръстовища в града светнаха зелено. Зелен стана сигналът и на влаковите прелези…

 

 

Оставаше му още един патрон. Трябваше да действа бързо, преди войниците да са се приближили. Вече си беше набелязал целта. Командирът на сиамската част беше насочил пистолета си към него и гърмеше като луд. Напразно. От такова разстояние не би могъл да го улучи, дори и да го виждаше. И все пак известна предпазливост не беше излишна. За да не го сполети съдбата на американския генерал Джон Сегуик, чиито последни думи били: „От такова разстояние не биха могли да улучат дори слон“. Плеханов се прицели. Стреля…

 

 

Тайландският министър-председател притежаваше забележителна колекция от порноснимки, повечето от които негови собствени и то, разбира се, не в компанията на съпругата му. Тази същата колекция незнайно как бе попаднала от персоналния му компютър в материалите на новинарските емисии и се появи на хиляди компютърни екрани в рубриката „Горещи новини от мрежата“.

 

 

Плеханов вдигна глава, отпусна маузера и се поразкърши. Цевта му още димеше. Долу, на стотина метра разстояние, цареше паника и противотанковите бойци се лутаха като мухи без глави в напразни опити да фиксират местонахождението на врага. Те стреляха залудо, напосоки — не заслужаваха да им обръща повече внимание. Беше свършил достатъчно работа. Нарами маузера и тръгна да слиза от кулата.

 

 

Понеделник, 27.09.2010, 08:11

Куонтико

Седнал зад волана на вайпъра, Джей Гридли поклати глава. Нещата ставаха все по-сериозни. Навсякъде из мрежата, откъдето беше минал, свиреха сирени, хвърчаха линейки и пожарни, святкаха бурканите на полицейски коли…

Пораженията бяха толкова много, че компютърните експерти просто не смогваха да възстановят щетите и да сложат ред във всеобщия хаос.

Настъпила беше криза от световен мащаб. Джей успяваше да се добере до местопроизшествията по най-бързия начин, легално или не, но онова, което видя, само затвърди съмненията му и никак не му хареса. Следите бяха неясни и отвеждаха в задънена улица, но почеркът беше един и същ — вече беше абсолютно сигурен. Каквото и да мислеха останалите компютърни оператори. Все още не можеше да идентифицира терориста, но знаеше, че в дъното на всичко е един-единствен човек. И щеше да го пипне.

Паркира вайпъра в една отбивка на магистралата Тайланд — Бирма. Край една смачкана, димяща лимузина стоеше репортер и усилено записваше нещо на портативния си компютърен бележник. Джей го позна — беше един негов далечен братовчед.

— Здрасти, Чуан. Какво ново?

— О, Джей, виж ти. Какво те води насам?

— Просто минавах…

— Разпускаш, значи… Още ли караш оня звяр? Как му беше името… гущер някакъв?

— Вайпър. Кой се е изпекъл така?

— Страшна работа, нали? Нашият скъп министър-председател. Някой е измъквал строго поверителна информация от персоналния му компютър и с кариерата му, така или иначе, е било свършено. Не знам кой и защо му е погодил такъв номер, но фактите бяха доста злепоставящи… Можеш ли да си представиш, точно по времето на спортните новини вместо репортаж от Световното футболно първенство в Бразилия на екрана се появява гол-голеничък кой мислиш? Нашият многоуважаван министър-председател в компанията на някаква сладурана, истинска професионалистка между впрочем… Все още не е станало ясно по какъв начин са били подменени кадрите, но фактите са си факти. Такива ми ти работи, братовчед… А, исках да те питам — бил ли си някога в Киберзоната, имам предвид не виртуалната, а онази, другата?

Ставаше въпрос за един район на територията на Малайзия, известен като Мултимедийния коридор. Създаден през 1997 г., той се простираше южно от Куала Лумпур и разполагаше със собствено летище, както и със своя столица — Путраджая.

— Само веднъж, за няколко дни, преди около година… — отвърна Джей. — Наистина невероятно място.

— Казват, че програмистите на Кибердържавата били от там.

— Така ли? Ако е вярно, това е нещо ново за мен. Доскоро никой не знаеше кои са те всъщност.

— Е, не знам. Поне така дочух. Е, трябва да вървя да напиша статията.

— Вашият министър-председател не е извадил късмет.

— Определено. Още повече, че тук не е Америка и на нито един политик подобен скандал няма да му се размине безнаказано. Тук хората държат на семейните ценности. А има и друго… Братът на съпругата на министъра беше един от босовете на подземния свят и синовете му още колят и бесят… Предполагам, че няма да им се понрави ситуацията, в която е била поставена леля им, и ще потърсят сметка на виновника. Не бих искал да съм на негово място, бога ми, но ако бях, щях да изтегля парите си от швейцарската банка и да замина на другия край на света, със сменена самоличност при това… А за по-сигурно щях да се подложа и на пластична хирургия.

— Странно… — поклати глава Джей. — Как ли са се добрали до тези компрометиращи снимки? Със сигурност защитната програма на компютъра му е била доста добра…

— Да, би трябвало, нали? И все пак някой го е направил… Е, Джей, аз тръгвам. Доскоро!

— Доскоро, Чуани!

След като братовчед му си тръгна, Джей се опита да подреди мислите в главата си и да свърже случилото се с предшестващите събития, сякаш сглобяваше парче по парче причудлива мозайка. Тайланд щеше да има нов министър-председател, но какво следваше от това? Очевидно оня проклетник подбираше жертвите си и обмисляше много внимателно всеки свой ход, следователно целеше нещо, но какво? Какво?

Рано или късно щеше да намери отговора, а сега беше време да се връща. Шефът сигурно вече нямаше търпение да чуе последните новини.

А кой знае, може би всеки момент предстоеше да се случи още нещо?

Не след дълго се наложи рязко да удари спирачки. Ето на. Не се беше излъгал.

По дяволите!

 

 

— Алекс, би ли дошъл да погледнеш нещо?

Алекс въпросително погледна застаналата на прага Тони.

— В залата за конференции… — добави тя.

Алекс я последва. На големия екран в залата течаха новините на CNN и той чу гласа на говорителя:

— … Бомбай, Индия — столицата на Махараира и главен икономически център на Западна Индия. Този град с хилядолетна култура, разположен на брега на Арабско море, има осемнайсет милиона жители, повечето от които тънат в мизерия…

Камерата показваше кадри от града. Архивни кадри, от птичи поглед.

Майкълс вдигна вежди очаквателно. Тони искаше да му каже нещо, но какво?

— Чакай малко. — Кимна тя, доловила нетърпението му. — Сега ще чуеш.

— … И все пак, благодарение на модернизацията, поне част от Бомбай вече е в двайсет и първия век — продължаваше репортажът. — Но модернизацията днес показа и другото си лице…

Образът на екрана се смени и Алекс видя останките на два автобуса, сблъскали се на едно кръстовище, както и един преобърнат камион, около който се търкаляха разпилени плодове. Спасителна бригада измъкваше обезобразените, окървавени тела, а други лежаха насред улицата, захвърлени като счупени играчки. Едно момченце седеше на бордюра и гледаше безжизненото тяло на млада жена, по всяка вероятност — неговата майка.

— В целия град светофарите изведнъж са светнали зелено, в резултат на някакво объркване в компютъра… — обясняваше говорителят.

Появи се друг кадър. Отново кръстовище, този път с десетки коли, ударили се една в друга. Повечето от колите се бяха запалили и изведнъж последва такъв силен взрив, че операторът беше отхвърлен назад.

Последваха още снимки. Все същото — коли, камиони, мотори, направени на пихтия… Гласът на репортера звучеше напрегнато, развълнувано:

— Убитите във верижната катастрофа на Крайморския булевард са най-малко петдесет, но още стотици са ранени, а като цяло броят на жертвите в различните райони на града надвишава шестстотин.

Последваха нови ужасяващи кадри — камиони, влакове, самолети — обгърнати в пламъци. И човешки останки… А репортажът продължаваше:

— Движението в града е напълно блокирано и достъпът е възможен единствено по въздуха, но според последните новини въздушният контрол също е пострадал сериозно. Виждате горящи останки на самолет с японски туристи, взривен при сблъсъка с гигантския базалтов монумент, известен като Портата на Индия. Няма нито един оцелял от двадесет и четиримата пътници на борда, а са пострадали и десетки индийци, намиращи се в района на катастрофата. По непотвърдени засега данни се е разбил и самолет на индийските въздушни линии с двеста шейсет и осем пътници на борда…

— Господи — промълви Алекс. — Не ми казвай кой е в дъното на всичко това…

— Нашият човек — кимна Тони. Чертите й се бяха изопнали.

— Но какво цели?

— Точно това се опитва да установи Джей. Сериозно се е заел да разплете случая. Но все още е рано да се твърди нещо определено…

Майкълс прехапа устни, все още взрян в екрана. Господи, имаха работа с луд човек… Луд и много опасен. Трябваше да се доберат до него, преди да е станало твърде късно.