Том Кланси
Мрежата (13)

13

Понеделник, 20.09.2010, по обяд

Грозни

Владимир Плеханов седеше под сянката на едно дърво, опрял гръб на обрасла с мъх скала, вдъхваше дълбоко свежия мирис на горска растителност и се наслаждаваше на спокойствието си. Отпи глътка вода от туристическата манерка и с любопитство се загледа в мравките, които щъкаха нагоре-надолу по ствола, като заобикаляха капчиците смола. Една от забързаните работнички не беше достатъчно предпазлива и крачетата й попаднаха в една от капчиците. Дребосъчето се бореше отчаяно, но нямаше особени изгледи за успех.

Така че след няколко милиона години някой щеше да намери късче кехлибар с малката мравчица вътре и да се замисли за миг над преходността на живота и земните усилия.

Плеханов се поусмихна, протегна ръка и освободи с връхчето на нокътя си малкото, безпомощно създание. Мравката спря, поозърна се и пак хукна нанякъде. Какви ли мисли бяха минали през главицата й? Дали изобщо се питаше откъде се беше взел тоя гигантски пръст, който я измъкна от клопката? Щеше ли да сподели преживяното изпитание с някоя от дружките си, които се суетяха наоколо? И как щеше да им представи фактите? Как щеше да обясни случилото се? С божествената намеса? С пръста на съдбата?

Размишленията му бяха прекъснати от появата на украинеца — стегнат здравеняк, обут в къси туристически панталони, с тениска, изопната върху мускулестите плещи. Имаше спортен вид и пристъпваше безшумно, но си личеше, че се чувства малко неловко. Той кимна на Плеханов и двамата размениха поздрави на руски.

— Интересен пейзаж сте си избрал… — огледа се украинецът.

— Виртуалната реалност ми дава тази възможност. Действителността присъства достатъчно в ежедневието ни, защо да не я пренасяме и тук? Обичам промени в обстановката…

— Струва ми се малко… прекалено тихо — подхвърли украинецът. — Но… Всеки си има предпочитания.

— Защо не поседнете?

Украинецът поклати глава.

— Благодаря, но трябва да се връщам…

— Е, както искате. Какви са новините?

— Американците са разкрили базата на терористите, които планираха нападение срещу посолството им. Смятат да действат незабавно.

— Крайно време беше… Май сме ги позатруднили повече, отколкото е било необходимо.

— Не разбирам… Защо просто не ги оставихме да проведат атаката?

— Щеше да се съсипе сградата, а няма смисъл — страната ви не е чак толкова богата… А можеха да пострадат и ваши невинни сънародници…

— Заговорниците също са мои сънародници.

— Но са банда терористи — сви рамене Плеханов. — Такива групировки са като бомба със закъснител — рано или късно всички покрай тях ще пострадат. По-добре да бъдат елиминирани своевременно — американците ще се погрижат за това. Което пък ще струва на самите американци доста време и усилия. Та както се казва, с един удар — два заека. Какво по-хубаво от това? Играеш ли билярд?

— Аха.

— Тогава си наясно, че да вкараш една-единствена топка все още не значи нищо особено в началото на играта. Важното е да си в добра позиция.

— Така е…

— Следователно, ако искаме да контролираме положението, трябва внимателно да подберем позициите си.

Украинецът само кимна — стегнато, по военен маниер.

— Както винаги съм впечатлен от разсъжденията ви, Владимир, но вече трябва да тръгвам.

— Е, драго ми беше, че се видяхме.

— Пак ще ви се обадя.

Плеханов изпрати с поглед отдалечаващия се мъж и извади от джоба часовника си. Той самият имаше още доста време — дали да не се поразходи малко? Замисли се над току-що чутото и потри ръце — нещата се нареждаха… Надигна се и пое по пътечката.

 

 

Понеделник, 20.09.2010, 07:00

Куонтико

Седнал зад кормилото на лодката, Александър Майкълс наблюдаваше пеликана, който упорито се гмуркаше в търсене на някоя риба. Доколкото му беше известно, в сладководните басейни не се срещаха пеликани, но това всъщност нямаше никакво значение — птиците му харесваха и ги беше включил в сценария си. Носиш се по течението на една река в Южна Луизиана — тук всъщност реката се разливаше и течеше доста спокойно, а кафеникавите й води лениво се плискаха около лодката. Малка, зелена плоскодънна лодчица изскочи от един страничен ръкав, а бръмченето на мотора й веднага подплаши пеликана. Алекс обърна поглед натам и след миг забеляза Джей Гридли, седнал на дъното на лодката, с ръка на контролния лост. Джей рязко завъртя лоста и лодката се насочи наляво с оглушителен шум. Когато двете лодки се изравниха, Джей изключи мотора, а Алекс хвърли едно въже, което по-младият мъж сръчно привърза към лодчицата си. След малко Джей изтрополи по металната стълбичка и се прехвърли на лодката на Алекс.

— Привет, капитане! Човек по-скоро би си помислил, че ще те види зад кормилото на праулера…

— О, не… не искам да смесвам нещата. После нямаше да ми доставя същото удоволствие да го карам наяве. Виртуалната реалност премахва всички дребни недостатъци, а действителността…

— … си е действителност. Всъщност може би си прав. А сценарият ти не е никак лош… От търговската мрежа ли е?

— Ами да… — отвърна Майкълс. Въпреки че спокойно би могъл да създаде своя собствена програма, истината беше, че не му се занимаваше с това. Не беше чак до такава степен запален от предизвикателствата на виртуалната реалност и предпочиташе да използва готов продукт. Често си служеше с компютъра в ежедневието си — работата му го изискваше, но може би точно поради това отношението му към него беше по-скоро като към инструмент, не и като средство за забавление. Съзнаваше, че беше несравнимо по-приятно да се носиш по течението на реката, покрай брегове, обрасли с кипариси, отколкото да тракаш команди по клавиатурата, но предпочиташе да се концентрира върху пряката си работа и много рядко сядаше зад компютъра просто за да се поразсее.

— Сядай. — Той посочи на Джей един от шезлонгите.

— Благодаря.

Джей изглеждаше угрижен и започна делово:

— Засега сме в задънена улица. Най-интересното е, че пораженията са регистрирани повсеместно и ни отвеждат в най-различни посоки… В смисъл, че онези приятелчета не са един или двама, а работят в синхрон, но засега е невъзможно да бъдат засечени, нито да разберем каква точно е целта им.

— Искаш да кажеш, че в случая не се касае за солови изпълнения, а за добре организирана акция.

— Точно така. — Джей се беше загледал в огромна червеникавокафява змия, изтегнала се върху един от надвисналите край брега клони.

— Все пак… някакви догадки? Нещо познато в стила?

— Абсолютно нищо. Служат си със стандартни експлозиви — всеки би могъл да си набави от тях… А колкото до следите… виж, тук има нещо… Инцидентите са различни, но са подчинени на някаква обща логика… Има някакъв ритъм… Като че един диригент дирижира целия този оркестър… И бас държа, че е точно така.

— Това не ме изненадва — сви рамене Майкълс. — Можеше да се предположи.

От двете страни на реката изникнаха къщите на малък град, свързан с подвижен мост. Малко по-надолу бръмчаха няколко поочукани рибарски лодки, които идваха право към моста. Прозвуча предупредителна сирена, движението от двете страни на моста спря, бариерите се спуснаха и мостът се раздели на две. Майкълс успя да премине заедно с останалите лодки.

— Хм… малко са им нисички мостовете в този сценарий — отбеляза Джей.

Майкълс само сви рамене.

Това, което ставаше в действителност, беше презапис на огромна по обем информация от един сървър върху друг — доста продължително прехвърляне, което трябваше да се извърши без прекъсване — така че подвижният мост изпълняваше предназначението си не по-зле от който и да било друг виртуален образ.

Малко след като отминаха моста, Майкълс изключи мотора на лодката и я остави да се носи по течението. Това всъщност бе една от причините да избере този сценарий — управляването на лодката ангажираше много малка част от вниманието му.

— В момента разучаваме почерка на хакерите и търсим аналог — продължи Гридли, — но нали разбираш, това е все едно да търсиш игла в купа сено — компютърните програмисти са стотици, хиляди…

— И то ако допуснем, че имаме работа с професионалист, а не с някой изпечен аматьор — кимна Майкълс.

— Доста е добър за аматьор… — замислено отвърна Гридли. — Пипа чисто и си разбира от работата. Може да направи големи поразии.

— Е, значи трябва да го пипнем колкото се може по-скоро… Има ли някакви други новини за мен?

— Не, нищо важно поне засега. Контролираме мрежата и ако някой забележи нещо нередно, веднага ще изпрати сигнал. Нали познаваш Тайрън Хауард?

— Синът на полковника?

— Същият. Свързах се и с него. Хлапето е същински гений и може да ни бъде много полезно. Обясних му за какво точно става въпрос. Той и приятелчетата му сърфират с часове из мрежата, току-виж надушат нещо… Ще проверят дори на територията на Кибердържавата.

— Кибердържава?

— Виртуална общност. Съществува сравнително отскоро, но си има доста стабилна вътрешна организация.

— Хм… интересно. А не крие ли това някаква опасност?

— О, не, поне на този етап не виждам причини за тревога… Не вярвам да са замесени в убийството на командира, нито пък да ни погаждат онези номера… В момента си имат други грижи.

— Щом казваш…

— А колкото до нашия проблем, мисля, че кълбото ще се разплете в най-скоро време… Особено ако нашият човек използва същия…

— Но не допускаш, че би го направил, нали?

— Честно казано, не. Съдя по себе си, защото аз не бих допуснал такава грешка. А той, като съдя по всичко, е поне толкова добър, колкото съм и аз.

— Не страдаш от излишна скромност… — ухили се Майкълс.

— Че защо? Не бива да подценяваме противника, нито пък себе си. Осо… — Гридли погледна часовника си и се надигна. — Време е да тръгвам. Виртуалният отдел има сбирка след половин час. Добре че съм оставил колата си наблизо и няма да ми се наложи да греба дотам.

Той придърпа въжето, скочи в лодката си и махна усмихнато с ръка на Алекс. Червеният вайпър го чакаше, паркиран недалеч, на едно от пристанищата.

 

 

Вторник, 21.09.2010, 11:50

Киев

Сбирката на терористите трябваше да започне в единайсет и половина, но Хауард предпочете да изчака двайсетина минути, в случай че имаше закъснели. Моментът за действие вече беше настъпил. Вътре в склада се бяха събрали двайсетина мъже и три жени, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безобидни, но не току-така повечето бяха облечени в дълги шлифери и носеха калъфи за всевъзможни музикални инструменти.

Хауард беше наясно какво е съдържанието на тези калъфи — от пистолети до картечници, а по всяка вероятност имаше и гранати и други експлозиви. А нищо чудно и в самата сграда да бяха скрити още бойни снаряжения, тъй като тук беше изходният пункт за атаката срещу посолството.

Терористите се събираха на втория етаж на сградата, която отвън изглеждаше изоставена и доста запусната. Долу, на входа, откъм южната страна, остана на пост един от тях, но през другия вход, който беше достатъчно отдалечен, спокойно биха могли да се промъкнат неколцина от хората на Хауард. Той обаче реши да изчака — не искаше да рискува. Току-виж все пак бяха монтирали някаква аларма и само щяха да ги подплашат.

Затова разположиха радиопредавателите, скенерите и сензорните устройства извън сградата. Видеокамери запечатваха появата на всеки един от терористите и с тяхна помощ впоследствие щеше да бъде идентифициран всеки, успял по някакъв начин да се измъкне.

Не че имаше такава вероятност, но все пак…

Най-лесното беше да нахлуят с взлом, да метнат няколко гранати и да стрелят напосоки, докато направят всичко на пух и прах, но Хауард не би допуснал това. Не беше в стила му. Действаше решително, но не и прибързано. И не обичаше касапниците. Така че хората му засега само наблюдаваха района.

По всичко личеше, че обектът се охранява от един-единствен човек. Всички останали бяха горе и събранието всеки момент щеше да започне.

— Сержант?

— Да, сър!

— Има ли начин да извадим пазача от строя без много шум? — Въпросът прозвуча почти реторично.

— Разбира се, сър.

— Тогава действайте. Нека някой да се заеме с това.

— Слушам, сър.

— Хей, старче, къде тръгна? Точно ти ли, дето си вече вмирисан на нафталин…

Двамата мъже се ухилиха един на друг — отдавна си бяха свикнали на закачките.

Фернандес се отправи към тежката метална врата. Хауард го наблюдаваше от прикритието. Сержантът беше облечен в омазнен работнически комбинезон и носеше метална кутия с обяда си. Поне така изглеждаше отстрани.

По радиостанцията се чуваше как Фернандес си подсвиркваше нещо. Някакъв мотив от „Лебедово езеро“ или нещо такова. Добре го докарва, помисли си Хауард. Виж го ти, старият кокал.

Фернандес потропа на вратата. Тя глухо издрънча. Пазачът се показа и троснато заговори нещо. Хауард естествено не разбра нито дума. Но отговорът на Фернандес, също на украински, му прозвуча много познато.

Ами да. Хауард се ухили. Приятелят му току-що беше попитал пазача къде се намира тоалетната. След което обаче каза още нещо и посочи някъде зад гърба на човека. Украинецът учудено се извърна.

Голяма грешка от негова страна.

Фернандес замахна с тежката метална кутия и фрасна пазача в слепоочието. Човекът рухна изведнъж. Фернандес придърпа навътре в склада безжизнено отпуснатото тяло и махна с ръка на останалите: „Тръгвайте! Пътят е чист“.

— Първа и втора група, напред! — даде команда Хауард в предавателя и се втурна към сградата с автомата в ръка.