Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (7)

6

Чад си направи лагер под надвисналия скален ръб на един каньон на няколко мили източно от Карбън. Не виждаше причина да продължи към Медисин Боу тази нощ. Почти се беше отказал да търси Фреди Джаксън. След като си стъкна огън и хапна оскъдна вечеря, извади куп афиши за търсени престъпници от дисагите си и седна на един камък, за да ги проучи на светлината на огъня. Знаеше, се, че трима други разбойници се навъртат наоколо, и той реши да поразпита водача на местния доброволен отряд в Медисин Боу утре сутрин. Може би Шон Маккей би могъл да го насочи към другите мъже.

Чад разпали огъня, за да държи надалече дивите животни, като се надяваше, че враждебно настроените индианци, за които се знаеше, че бродят наоколо, няма да го видят. Увивайки се в одеялото си, той се помъчи да заспи, но не можа. Беше неспокоен, смущаваха го напълно излишни мисли и копнежи. Сара и Абнър не му бяха никакви. Беше дал от себе си на Сара повече, отколкото на която и да било друга жена. В деня, когато майка му беше изоставила три малки момчета заради един любовник, той беше развил дълбоко недоверие към всички жени.

От тримата братя само Пиърс беше намерил съпруга, на която можеше да вярва и която го обичаше безусловно. Такова чудо Чад не очакваше за себе си. Кора Лий Дулитъл, лека й пръст, почти беше унищожила живота на тримата братя Дилейни. Чад ясно си припомни деня, в който Кора Лий беше умряла, и промените, които съдбовният момент беше причинил в живота му.

Две години се беше скитал безцелно, надявайки се да избяга от демоните си. Тогава беше срещнал Сара и Абнър. Някъде в опустошената си душа беше открил искрица състрадание, което беше мислил, че е загубил завинаги. Сега разбираше, че състрадание е било чувството, което го беше задържало в Карбън. Беше се борил, за да не се забърква, но не беше в състояние да зареже Сара и Абнър на произвола на съдбата. Дори сега усещаше вина, задето си беше заминал така.

Съвестта му натякваше, че е било нужно да остане повече. Трябваше да е по-загрижен как Сара и Абнър ще оцелеят, след като той си замине. Но едно по-тъмно, по-дълбоко кътче в душата му шептеше, че е направил повече, отколкото се е искало от него, повече, отколкото мъжете по принцип биха направили в тези обстоятелства. Макар че мисълта беше нова и плашеща, Чад се гордееше, че не е легнал със Сара, независимо колко силно я желаеше. Ако беше спал с нея, нямаше да може да я напусне. Осъзна, че любенето с нея би означавало да се обвърже. Слава богу, че не беше позволил слабините да управляват главата му. Ако не беше заминал, щеше да се поддаде на желанието, бушуващо у него, и да вземе Сара.

Чад си представи стройното й тяло под себе си и усети как се втвърдява. Изсумтя отвратено. Очевидно имаше нужда от жена. Първата му работа, щом пристигнеше в Медисин Боу, щеше да бъде да намери благосклонна курва, която да засити жаждата му. За съжаление се страхуваше, че никоя жена, с изключение на Сара, няма да може да облекчи нестихващата болка у него. Обръщайки се по корем, той приветства съня, когато най-накрая го потопи в мрак.

 

 

Фреди Джаксън препускаше усилено, докато не стигна Медисин Боу, без да знае, че Сара го следва. Спря пред кръчмата „Канарчетата“ и слезе от коня. Беше много късно. Абнър спеше дълбоко и той го смъкна от седлото, за да го внесе в кръчмата.

Едно от момичетата се приближи към него, огледа Абнър и запита:

— Какво си понесъл, Фреди?

— Хлапе — каза Фреди. — Моето хлапе. Ще ми направиш ли една услуга, Сейди?

Очите на момичето се присвиха.

— Каква услуга? Не разбирам от деца.

— Имам да свърша една работа. Ще наглеждаш ли момчето вместо мене? Няма да се бавя.

— Колко?

Фреди изсумтя отвратено.

— Десет долара. Повече е, отколкото струва един час време с тебе.

— Занеси го в канцеларията, шефа го няма тази вечер — каза Сейди, сочейки една врата. — Няма да се събуди, нали?

— Няма, уморен е до смърт.

— Дано да е така, иначе ще ти струва повечко.

— Казах, че няма да се бавя.

Остави Абнър на един кожен диван и бързо излезе.

Свали дисагите от коня си и се запромъква в сенките на почти пустата улица, докато не стигна до банката. Беше минал през Медисин Боу на път към Карбън и беше огледал и градчето, и банката му. Медисин Боу беше малък град, едва ли заслужаваше това име. Състоеше се от склад и магазия, универсален магазин, две гостилници, кръчма, банка и няколко колиби. Около тридесет сгради всичко на всичко.

Банката беше построена наскоро и неособено добре обезопасена. Малко хора знаеха, че железницата я ползва, за да депозира заплатите на работещите там. Но Фреди знаеше и беше планирал тази работа доста отдавна. Заобиколи отзад и отвори един прозорец. Нищо не го издаде, докато се промъкваше в тъмната сграда към малкия сейф в задната стаичка.

Драсна кибритена клечка, извади сечивата си, намери сейфа и коленичи пред него. Касата не се различаваше от десетината други, които беше разбил досега. Щеше да я отвори и да извади парите за рекордно време. Започна да върти ключалките, вслушвайки се в прищракването, докато полека завърташе първо надясно, а после наляво. Когато започна да напипва модел, запомни числата и продължи. Минаха четиридесет и пет минути, преди и последното резе да се намести и тежката врата да се отвори.

Фреди се усмихна мрачно. Можеше да използва динамит, беше по-бързо, но не и в този случай — нямаше да има време да се върне за Абнър. Освен това беше експерт в отварянето на ключалки с комбинации. Така нещата ставаха по-тихо. Грабежът нямаше да бъде открит до сутринта, което му осигуряваше много време, за да избяга. Започна да тъпче пари в дисагите. Когато се напълниха, натъпка банкноти в джобовете на жилетката, на палтото и на панталоните. След като се натовари достатъчно, мина по пътя, по който беше дошъл, и пак върза дисагите на седлото на коня си, преди да се върне в кръчмата.

Намери Сейди да седи в кабинета и да наглежда Абнър.

— Добра работа свърши, Сейди. Благодаря. Сега ще си взема Абнър.

— Къде отиваш? — запита с подозрение Сейди.

— Не питай, ще живееш по-дълго.

Отваряйки палтото си, той бръкна в джоба и извади стодоларова банкнота.

— Ето ти и малко отгоре. Довиждане, Сейди.

Тя беше видяла повече, отколкото на Фреди би му се искало. Когато отвори палтото си, беше зърнала пачки банкноти, натъпкани във вътрешните му джобове. Забеляза как се издуват джобовете на панталоните му. Не си ги спомняше така натъпкани, когато първия път беше дошъл в кръчмата. Събра две и две и стигна до верния отговор. Може да беше курва, но не беше глупава.

Сейди даде на Фреди достатъчно време да се качи на коня си и да замине, преди да отърчи право в къщата на Шон Маккей.

 

 

Сара стигна в Медисин Боу тъкмо навреме, за да види Фреди да излиза от града със спящия Абнър. Изтощение беше белязало челото й с бръчки, още не дооздравелите й ръце тръпнеха от стискането на юздите. Пожела си да се беше сетила да си вземе ръкавици, но бързаше твърде много, за да мисли за друго, освен за това, че Фреди й е взел Абнър.

Сара заби пети в хълбоците на понито си и пое след Джаксън. След още един-два часа зората щеше да освети небето и да я улесни в проследяването му. За съжаление и за Фреди щеше да бъде по-лесно да я види, но това не я интересуваше. Тя искаше Фреди да знае, че го следва. Когато излезе от града, можеше да се закълне, че чува викове: „Обраха банката!“

 

 

Джаксън беше на пет мили извън Медисин Боу, преди да разбере, че го следят. Не хайка, рано беше за това. Освен ако не беше ловецът на глави, нямаше представа кой може да е. Когато отмина една голяма скала, скри коня си зад нея. Луната беше като ярък фар в небето и осигуряваше достатъчно светлина. Той извади пушката от калъфа и зачака.

 

 

Фреди беше изчезнал от погледа й и Сара се разтревожи. Нямаше представа как й се е изплъзнал. Да не беше завил някъде? Да не би…

Въпросите й получиха отговор, когато Джаксън изскочи иззад една скала право пред нея. Конят й подскочи и едва не я хвърли, но тя се вкопчи в гърба му, взирайки се в пушката в ръката на Джаксън.

— Мамка му! Какво, по дяволите, правиш ти тука?

Абнър се събуди стреснат; видя майка си и запищя за нея.

— Искам си сина! — извика Сара, с мъка усмирявайки изплашеното животно под себе си. — Върни ми го.

— Можеш да се махаш, защото няма да си го получиш. Първите пет години от живота му си го бавила като бебе, сега е време да стане мъж. Нали, хлапе?

Брадичката на Абнър се вирна войнствено.

— Аз съм мъж. Искам си мама.

Джаксън зареди пушката.

— Трябва да се отърва от тебе, Сара. Вбесяваш ме.

— Да не си посмял да направиш нещо на мама! — изкрещя Абнър. — Цял живот ще те мразя, ако го направиш.

Думите на Абнър накараха Джаксън да се замисли, той освободи ударника и прибра пушката в калъфа на седлото. Не искаше хлапето да го мрази, задето е убил майка му.

— Махай се оттук, преди да съм си променил намеренията.

— Никъде не отивам — нападна го Сара. — Ще те следвам до края на земята, ако трябва.

Джаксън изглеждаше извън себе си от гняв. Небето се променяше от черно към сиво, ивици светлина оцветяваха източния хоризонт. Щом в града откриеха грабежа, доброволният отряд щеше да тръгне по следите му. Не знаеше колко е видяла или отгатнала Сейди дали ще си държи устата затворена, но не можеше да разчита на мълчанието й. Нямаше да бъде в безопасност, преди да стигне скривалището си в Елк Маунтийн.

Щеше да бъде опасно да мъкне Сара със себе си. Но пък тя знаеше къде отива той и щеше да изпее всичко, ако я накара да се върне. Не искаше да я убива. Тя беше майката на Абнър, освен това той не убиваше жени.

— Печелиш, Сара. Можеш да дойдеш с мене, стига да издържиш. Не ми се ще да ме докопа доброволният отряд.

— Доброволният отряд! — Внезапно Сара си спомни какво беше чула в Медисин Боу. — Ти си ограбил банката!

— Да — призна той. — Но никога няма да ме намерят.

Фреди не каза нищо повече, забивайки шпори в хълбоците на коня си. Животното се понесе напред и Сара го последва.

 

 

Чад се събуди на разсъмване, събра си нещата и се качи на коня, без да си даде време да закуси каквото и да било. Тази сутрин се беше събудил някак си развълнуван и не на себе си. Макар да се опитваше да го отрече, се тревожеше за Сара и Абнър. Тормозеше го колебание. Или беше съвестта му? Но не можеше да се бори повече. Трябваше да се върне при Сара и Абнър. Беше спорил със себе си по целия път до Медисин Боу, преди да признае, че е победен от тази самотна искрица състрадание у себе си. Сара и Абнър имаха нужда от него, усещаше го с костите си.

Нямаше да може да се понася, задето ги беше изоставил, докато бъдещето им изглеждаше толкова несигурно. Най-малкото, което можеше да направи, беше да изчака една-две седмици, докато доктор Клейтър каже, че тя може пак да пере. Намръщи се и поклати глава. Мисълта за Сара с ръце, натопени във вряла вода, не беше приятна. Тя имаше нужда от почивка, от изобилна и добра храна. Беше прекалено слаба. Той се опита да си каже, че това не е негова работа, но не се получи. Съдбата беше решила друго. Трябваше да се върне в Карбън.

Внезапно забеляза група конници, които яздеха към него. Любопитството му се събуди, той дръпна юздите и ги изчака да се приближат. Когато вече ги виждаше добре, разпозна Шон Маккей, водача на местния доброволен отряд. Беше го срещал доста пъти през последните две години. Тревожни камбани зазвъняха в главата му.

— Добро утро, Дилейни — каза Маккей, когато стигна до Чад и дръпна юздите на коня си. — Кого гониш този път?

— Добро утро, Маккей — отвърна Чад. — Да си виждал Фреди Джаксън тук напоследък?

— Странно, че го споменаваш — каза Маккей. — Ограбил е банката ни снощи. Надявах се да си му хванал следите.

— Де да бях. Накъде е поел?

— Не знам. Сейди съобщи веднага за обира, но трябваше време да събера хората за хайка. Дотогава следата на Джаксън изстина. Искаш ли да дойдеш с нас?

Тревожните камбани в главата на Чад зазвъняха по-силно. Той не знаеше защо, но необходимостта да се върне в Карбън беше неотложна. Интуицията му като че ли работеше на пълни обороти. Нямаше причина да мисли, че нещо не е наред със Сара, или да я свързва по какъвто и да било начин с Джаксън, но инстинктът му казваше друго.

— Спомних си, че съм забравил нещо в Карбън. Мисля, че ще тръгна натам.

— Ако намериш Джаксън, сигурно ще го доведеш заради наградата.

— И аз така мисля — съгласи се Чад.

— Късмет, Дилейни. Ще го обесим на място, ако го открием първи.

Оставиха Чад и препуснаха сред облак прах. Той обърна коня си и се насочи към Карбън. Сенките на късния следобед започнаха да се удължават, когато стигна до мрачния градец. Избелелите от слънцето постройки изглеждаха мирни и почтени, но Чад не се заблуждаваше. „Почтените“ граждани на Карбън бяха ограничени и пълни с предразсъдъци, а пасторът им беше най-лошият от всички.

Чад се насочи право към бедняшкия квартал и слезе от седлото пред къщичката на Сара. Странно предчувствие сви стомаха му, когато не видя нито Абнър, нито някакво движение вътре. Най-лошите му страхове станаха реалност, когато порив на вятъра бутна вратата и тя се отвори широко на ръждясалите си панти.

Влезе вътре и намери къщата празна и студена. Дворът беше също толкова пуст, колкото и бараката. Къде би могла да бъде Сара по това време на деня? Той погледна през пътя към съборетината на семейство Барлоу, усещайки приятен прилив на облекчение. Щом Сара я нямаше у дома, значи може би е при Кари Барлоу. Дългите му крака го отведоха за миг до къщата на Барлоу. Той почука силно на вратата, пристъпвайки нетърпеливо, докато едно от децата на Кари не дойде да му отвори.

Чад влезе в къщата. Кари го видя и го приветства, настанила новороденото си бебе на рамото си.

— Господин Дилейни, какво ви носи насам? Мислех, че сте напуснали града. Нещо лошо ли се е случило?

— Надявах се вие да отговорите на този въпрос, госпожо Барлоу — изрече мрачно Чад. — Сара не си е у дома. Не сте ли я виждали?

Кари поклати отрицателно глава.

— Ами не, не съм. Може да е излязла за малко.

— Може — съгласи се неуверено Чад.

Кари се замисли.

— Като се сетя, не съм виждала Абнър от вчера. Малкият палавник обикновено идва да си играе с едно от децата ми.

У Чад се зароди лошо предчувствие.

— Благодаря, госпожо Барлоу. Има ли още нещо, за което да се сещате? Станало ли е нещо необичайно вчера или днес?

— Като споменахте, кончето ни изчезна от навеса до къщата. Чарли не е на себе си от яд. Иска да пипне оня, дето го е отмъкнал. Това пони му беше гордостта и радостта на моя Чарли.

Чад нямаше време да бъбри за изчезнал кон, когато толкова се тревожеше за Сара и Абнър.

— Съжалявам за коня, госпожо Барлоу. Ако ме извините, отивам да видя дали мога да намеря Сара и Абнър.

Чад побърза да се отдалечи. Имаше да спре на още едно място, преди да си вади заключения. Качи се на Флинт и отпрати към къщата на енорийския свещеник. Лично Йезикая отвори на почукването му. Намръщи се, когато видя Чад застанал на ерата му.

— Дойдохте да търсите изкупление ли, господин Дилейни? Сериозно се съмнявам, че сте достоен за спасяване. Махни се, Сатана!

— Сара да е тук? — запита троснато Чад.

Нямаше да го усуква с човек, който виждаше зло във всичко наоколо.

— Ако говорите за блудницата Сара, не, не е тук. Не е добре дошла в дома ми.

— Знаете ли къде е?

Строгите черти на Йезикая се втвърдиха.

— В леглото на някой мъж, подозирам.

— В ада да изгниеш дано! — изсъска Чад, извръщайки се.

Губеше си времето тук и го знаеше.

Отиде в града, върза Флинт на коневръза през кръчмата на Едноокия Джак и тръгна по улицата, после мина по другия й тротоар, търсейки Сара във всеки магазин и работилница. Сара и Абнър сякаш се бяха изпарили.

— Хей, Дилейни, още ли сте в града?

Чад се обърна към гласа. Видя Кал Борк да се появява от магазина и го зачака да се приближи.

— Да, още съм тук. Защо?

— Не се сърдете, просто питам. Бях в склада да изнеса разни неща и чух, че питате татко за Сара Темпъл.

— Така е, Борк. Виждали ли сте Сара? Няма я у дома й и не можах да я намеря никъде.

— И аз не съм я виждал. — Борк изгледа внимателно Чад. — Още ли търсите Фреди Джаксън?

— Да, защо питате? — Сега Чад стана подозрителен. — Бил ли е наскоро в града?

— Ъ-ъ… не. Не съм чувал. — Той отмести очи от Чад. — Май ще трябва да се връщам в магазина.

Чад беше достатъчно проницателен и разпознаваше лъжата. Хвана Борк за реверите на ризата и го дръпна към себе си така, че се озоваха нос срещу нос. Вгледа се в него.

— Ако ти е мил животът, предлагам да ми кажеш какво знаеш. Джаксън е разбойник и за главата му е определена награда. Изглеждаш ми разумен мъж, затова се обръщам към чувството ти за почтеност. Джаксън беше ли вчера в града?

— Да, беше вчера в града, питаше за родителите си. Казах му, че са починали, и толкоз. Не съм го виждал оттогава и помислих, че си е отишъл.

Чад стисна по-здраво реверите на Борк.

— Това ли е всичко, Борк? Мисли. Какво друго каза той?

Пот изби по челото на Борк.

— Сега, като се сетя, Джаксън питаше за още някого. — Преглътна конвулсивно. — Питаше за Сара Темпъл.

Всичко, от което Чад се страхуваше, се беше превърнало в действителност. Още откакто Сара беше реагирала така странно на споменаването на името на Джаксън, Чад подозираше някаква връзка помежду им. Беше се опитал да се самоубеди, че си въобразява, че фантазията му си прави шеги с него, но чувството си оставаше. Рязко пусна реверите на Борк.

— Предполагам, че си казал на Джаксън къде да намери Сара.

Борк кимна разтреперан.

— Може да съм споменал. Интересуваше се от хлапето й. Запита на колко години е. Стори ми се странно, но Джаксън винаги си е бил странен.

Възползвайки се от разсейването на Чад, Борк отстъпи полека.

— Само това знам, Дилейни, кълна се.

— Джаксън каза ли къде отива? Знаехте ли, че има намерение да ограби банката в Медисин Боу снощи?

— Не! Той нищо друго не каза. Не знам нищо за ограбване на банка или къде е отишъл Джаксън. Сега мога ли да си вървя?

— Върви, изчезвай.

Чад трябваше да помисли. Всякакви възможности се гонеха в ума му и му трябваше време, за да ги обмисли. Куркащият му стомах му напомни, че не е ял цял ден, затова се запъти към близката гостилница. След като си поръча дебел бифтек, пържени картофи, ябълков пай и кафе, се облегна назад и се загледа през прозореца, докато умът му подреждаше фактите.

Факт първи — Сара и Абнър ги няма.

Факт втори — Джаксън е бил в града и е питал за Сара.

Факт трети — колкото и да не му харесваше тази мисъл, Сара и Джаксън трябва да бяха нещо повече от обикновени познати.

Сега идваха въпросите. Абнър беше ли син на Джаксън? Сара доброволно ли е тръгнала с разбойника? В къщата й нямаше следи от борба. Тя обича ли Джаксън? Тази мисъл доста го стресна. След като беше чул язвителните й забележки по адрес на мъжете, Чад беше останал с впечатление, че тя не им вярва и не ги харесва. Джаксън ли беше причината за нейното недоверие? Какво й бе направил? И защо ще тръгва с него?

Тогава яденето му пристигна и той започна да се храни бавно, премисляйки възможностите, които се отваряха пред него. Ако Сара доброволно бе тръгнала с Джаксън, значи това не беше негова работа. Възнаграждението за залавянето на разбойника обаче не беше никак малко. Трябваше да помисли и върху още нещо. Ако Джаксън е принудил Сара да го придружи, Чад щеше да стигне до края на земята, за да я намери. Абнър беше добро хлапе. Мъж както Джаксън щеше да му влияе зле. Сара сигурно беше наясно с това.

Когато изяде последната хапка от пая и изпи последната глътка кафе, Чад вече беше взел решение. Не можеше да изостави Сара и Абнър в ръцете на насилник като Джаксън. Щеше да го намери и да я спаси, дори тя да не иска да бъде спасявана.

Жени! Губеха разума, с който са били родени, фактът, че Джаксън е баща на Абнър, ако наистина това беше така, не му даваше право да отвлича жената и детето. Господи, колко беше объркан. Дали тя е тръгнала доброволно с Фреди, или той я е отвел насила заедно с Абнър?

Внезапно му хрумна друга мисъл. Липсващото конче на семейство Барлоу имаше ли нещо общо с изчезването на Сара? Инстинктът му казваше, че има. Лицето на Чад стана мрачно и решително, докато излизаше от гостилницата. За щастие, познаваше област като петте си пръста. Разбойникът не беше глупак. Знаеше, че не може да си покаже физиономията, без да рискува да го задържат. Здравият разум подсказваше, че Джаксън ще се крие известно време. Медисин Боу беше в подножието на Елк Маунтийн. Най-вероятно Джаксън има скривалище някъде в Елк Маунтийн. Според Чад това беше разумно и той се запъти точно натам, след като попълни запасите си в магазина.

 

 

Джаксън поведе Сара по една криволичеща пътека към изоставена миньорска колиба. Беше в подножието на висок хребет и трудно се забелязваше. Наблизо се виеше чист ручей, спускащ се от планинския връх, и подскачаше по каменистото си легло. Беше спокойно място и Сара помисли, че е далеч по-чисто от пълния със сажди въздух, който дишаше в Карбън.

Макар и много красиво, макар и само на един ден езда от Медисин Боу, мястото беше отдалечено и необитаемо. Тя се чувстваше по-самотна, отколкото когато и да било в живота си. Само ако Чад… Не, нямаше да си позволи да мисли за ловеца на глави. Сега той навярно беше далече и сигурно се радваше, че се е отървал от нея и детето й.

— Стигнахме — каза Джаксън, сваляйки Абнър на земята, и слезе зад него. — Наоколо е само пустош. Никой няма да ни намери тук.

— Ами индианците? — запита уплашено Абнър.

— Те няма да ни направят нищо лошо, хлапе. Петнистата кошута няма да им позволи.

Точно тогава една индианка се появи на прага на грубата колиба. Лицето й изглеждаше като изсечено от камък, докато се взираше в Сара и Абнър. Жената беше не просто хубава, а направо красива, с тъмна кожа, проницателни черни очи и изящна фигура. От изпълнения й със злоба поглед по гръбнака на Сара пролази тръпка. Сара видя жестокост у индианката, нещо опасно в очите й, което я накара да пожелае да грабне Абнър и да избяга.

— Коя е тази жена? — запита гърлено на английски Петнистата кошута. — Защо е тук?

Джаксън бутна Абнър напред.

— Това е моето хлапе. Казва се Абнър. А това е майка му. Сара. Исках хлапето да дойде при мене. Майка му ни последва. Тя не означава нищо за мене, Петниста кошуто.

Петнистата кошута се приближи към Сара, очите й бяха потъмнели презрително.

— Кожата й е бледа, очите странни. Отпрати я, Фреди.

— А, остави я, скъпа. Нямам никакви чувства към Сара. Тя може да ни чисти и да ни готви, за да не се уморяваш.

Очите на Джаксън блеснаха от страст, докато погледът му се спираше върху гърдите на Петнистата кошута.

— Да влезем вътре, за да ме приветстваш както трябва, а? — каза той, побутвайки я към колибата. Спря на вратата и се обърна към Сара. — Ти и хлапето стойте тук, докато свършим. Не си и помисляй да бягаш, защото няма да стане. Ако дивите животни не ви хванат, индианците няма да ви изпуснат.

Сара изчака Джаксън и Петнистата кошута да влязат в колибата, после отведе Абнър към едно паднало дърво и седна до него. Нямаше представа къде се намира или как да се върне в цивилизацията. Сега можеше да открадне кон, докато Джаксън е зает, но не беше сигурна, че ще успее да намери обратния път към града. Беше изтощена, Абнър също. Ръцете толкова я боляха, че се съмняваше дали ще може да държи юздите както трябва. Когато дойдеше време да избягат с Абнър, нямаше да се поколебае, но в този момент беше прекалено уморена, за да се опитва.

— Защо този лош човек ме отведе, мамо? — запита Абнър, полагайки уморената си глава в скута на Сара. — Той наистина ли ми е татко?

Отговорът на този въпрос не беше лесен за Сара. Биологически Джаксън беше баща на Абнър, но иначе нямаше баща. Как да обясни това на едно петгодишно дете?

— Фреди Джаксън наистина е твой баща, скъпи, но не исках да го знаеш. Съжалявам да го кажа, но той не е добър човек. Исках да ти спестя това. Нямаше да го разбереш, ако Фреди не се беше появил в Карбън и не беше узнал за тебе.

— Не е знаел за мене, така ли? — запита Абнър със събуден интерес.

— Не. Някой ден, когато пораснеш още малко, ще ти обясня всичко.

— Не трябва да го харесвам само защото ми е татко, нали?

— Не, скъпи, не трябва. Но ако бях на твое място, няма да казвам нищо, което може да го разсърди. Аз ще гледам да намеря начин да избягаме. Това ще бъде наша тайна.

Абнър като че ли се съгласи.

— Гладен съм, мамо.

— И аз. Когато Фреди излезе от колибата, ще поискам да ни даде нещо за ядене.

След петнадесет минути Фреди излезе от колибата. Ризата му беше разкопчана, вървешком закопчаваше панталоните си.

— Влизай вътре и направи нещо за ядене — излая той. — Настоя да дойдеш, сега свърши някаква работа.

— Ела, Абнър — каза Сара, като стана бързо, за да не предизвика гнева на Джаксън.

— Хлапето остава тук — изръмжа той. — Ама че мамино синче си го направила. Същински женчо. Отсега нататък Петнистата кошута ще се грижи за него. Може да го научи на някои неща, каквито знае нейният народ. Шошонската дисциплина ще подейства добре на момчето.

— Ако тази индианка направи нещо лошо на Абнър, ще я накарам да съжали, че е напуснала хората си — предупреди го Сара. — Абнър е добро дете; няма нужда от дисциплина.

Лицето на Джаксън се вкамени.

— Прави каквото ти казвам и не спори с мене. Още съм ти ядосан, че ме последва. Не искаш да ме видиш наистина вбесен, нали.

Тонът му издаваше заплаха, с която Сара не беше готова да се справя за момента. Обръщайки се рязко, тя влезе в отвратителната колиба.

Вътре цареше мръсотия. Петнистата кошута лежеше на изпомачканото легло с раздърпани дрехи. Рязко скочи от леглото и се изправи пред Сара с лице, изкривено от страх и омраза.

— Защо си тук, бледолика жено? Аз съм жената на Фреди. Той няма нужда от тебе.

— Не ти го искам. Не бих го взела, дори да ми го предлагат на сребърен поднос. Мразя го. Единствената причина, поради която съм тук, е Абнър.

Петнистата кошута не изглеждаше убедена.

— Защо мразиш Фреди? Имаш син от него.

— Фреди Джаксън ме изнасили. Не исках това, което той ми причини. Абнър е последицата от деянието му. Но обичам своето дете, независимо от злото, което ми причини баща му. Абнър е всичко, което имам на този свят, и никой няма да ми го отнеме.

Петнистата кошута се усмихна.

— Говориш дръзки думи, бледолика жено. Абнър сега е мой син, а ти си наша робиня.

Тя грабна метлата, стояща зад вратата и започна да бие Сара с дръжката.

Сара изстена от болка и обида, но не може да избегне злобната атака на разярената жена. Едва когато Джаксън влезе в колибата, за да види защо е този шум, и взе метлата от Петнистата кошута, тя престана.

— Стига, Петниста кошуто — тросна се Джаксън. — Остави Сара да си върши работата. Гладен съм.

Абнър се затича да помогне на майка си, но Джаксън го грабна, преди да беше стигнал до нея, и го подаде на Петнистата кошута.

— Момчето е твое, Петниста кошуто. Винаги си искала да имаш хлапе. Изведи го навън, докато Сара сготви нещо за кльопане.

Тъмните очи на Петнистата кошута блеснаха злобно.

— Ако вземеш бледоликата жена в леглото си, ще ти изтръгна сърцето.

— Стига, Петниста кошуто, защо да искам торба кокали като Сара? Няма от какво да се тревожиш.

Все още изтръпнала от ударите на индианката, Сара искрено се надяваше това да е вярно. Но ако беше забелязала как напрегнато се взира Джаксън в нея, докато тя наведена разпалва огъня в огнището и слага тигана над пламъците, щеше да се ужаси.