Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (10)

9

Чад я целуна грубо. Усилието да призове обичайния си самоконтрол и да потисне напиращата жажда беше отвъд възможностите му. Да докосва Сара означаваше да я желае. Не знаеше какво му става. С проститутките, с които беше спал, получаваше удоволствие — лесно и бързо забравящо се. Нищо повече от просто задоволяване на страстите и постигане на успокоение. Но при Сара настоятелната потребност да я притежава не го напускаше и за миг. Беше винаги с него.

Изстена, когато тя протегна треперещи пръсти и докосна лицето му. Ръката й се спусна надолу по торса му, покрай хълбоците и плахо се отпусна върху члена му, който изпъваше панталоните. Той ахна и се притисна към ръката й.

Сара се изчерви и се дръпна.

— Продължавай, скъпа — насърчи я Чад, посягайки към ръката й, и я върна към мъжествеността си. — Докосвай ме. Хубаво е. Ужасно хубаво.

Ръцете й се върнаха към тялото му. Собствените му ръце не стояха спокойно, а започнаха бързо да я събличат. Ризата й щеше да последва роклята, когато Чад спря, поглеждайки към затворената врата на спалнята.

— Ами Абнър?

— Той ще проспи и земетресение. Няма да се събуди.

Диванът беше тесен и неудобен, но това не им попречи, когато и последните им дрехи отлетяха като по магия. След като и двамата останаха голи, Чад се изтегна на дивана и притегли Сара върху себе си. Дъхът му излизаше на кратки тласъци, докато водеше ръката й към ерекцията си, учейки я на ритъма. Смаяна от смелостта си, Сара искаше да изследва и да гали всяка частица от тялото му, от набъбналия член до мускулестия торс.

— Вземи ме в себе си — подкани я той с измъчен шепот.

Тя се надигна и се надвеси над него. Той се плъзна дълбоко в нея, толкова дълбоко, че я почувства как се разтяга, за да го приеме целия.

Ръцете му обхванаха гърдите й. Те бяха пълни и щедри, въпреки че тялото й беше слабо. Зърната й бяха тъмни, стегнати и твърди под пръстите му. Чад се изгуби в чистата наслада да я докосва, да слуша стенанията й, да вижда как желанието замъглява виолетовите й очи.

Тласъците му се ускориха и той разбра, че движението му изпраща искряща наслада по цялото й тяло. Двамата се движеха в диво безумие, той навлизаше и излизаше, а жаждата у него се усилваше и ставаше непоносима. Неизразим възторг гореше в очите й, докато главата й се отмяташе и тя го яздеше безсрамно, обгръщайки го със стегнатата си, влажна топлина. Тя извика името му и той усети спазмите й точно когато изля семето си в утробата й, оставяйки завинаги отпечатъка си в нея. И тогава способността им да мислят изчезна.

— Беше невероятно — изпъшка Чад. — Иска ми се…

— Какво ти се иска, Чад?

— Иска ми се нещата да бяха различни. Нямам какво да дам на една жена. Ти не си ми безразлична и не искам да мислиш, че ние… че ти и аз…

— Откъде знаеш, че няма какво да дадеш, след това, което току-що изпитахме? Нямам опит, но такива чувства…

— Страст, скъпа, чисто и просто страст. Заедно сме неудържими. Сладката ти невинност е като магия. Не мога да ти се наситя. Но не мога да изпитвам дълбоки чувства. Да, в този момент сме щастливи, но това е само страст.

Сара се чувстваше глупаво. Чад не я обичаше; никога нямаше да я обича. Тя не вярваше в чудеса. Знаеше, че желанието и любовта са две съвсем различни чувства, но хранеше слаба надежда, че Чад чувства към нея нещо по-дълбоко от страст. Питаше се какво ли събитие го е осакатило емоционално.

Посегна към дрехите, внезапно смутена от голотата си. Може би гражданите бяха прави. Може би тя дълбоко в себе си беше курва. Не можеше обаче да се почувства виновна. Любенето с Чад изглеждаше естествено и редно. Означаваше много за нея. Винаги щеше да му бъде признателна, задето й доказа, че не всички мъже са негодници и изнасилвачи.

— Съжалявам, Сара. Не съм искал да те обидя. Просто искам да знаеш, че животът ми е емоционална пустиня. Докато не разреша проблемите си, нямам какво да дам на една жена, освен секс. Но не ме разбирай погрешно, не ми е безразлично какво ще стане с тебе и Абнър. Ти си първата жена, която ме привлича от много дълго време насам.

— Това ли е всичко, Чад? Само физическо привличане ли изпитваш към мене? Какво ти се е случило, та си станал толкова циничен?

— Това е дълга история.

— Имам време. Какво е станало в Драй Гълч? Знам, че е имало жена. Обичаше ли я?

— Да я обичам ли! Ха! Не вярвам в любовта. Любовта дава власт на жената, а аз не вярвам на жени с такава власт.

— Сигурно много те е наранила.

— Не, не беше така. Но си права, имаше жена. Ако трябва да знаеш, всичко започна, когато една съседка, Кора Лий Дулитъл, обвини брат ми Пиърс, че й е направил дете.

— А така ли беше?

— Не, в никакъв случай! Пиърс дори не я харесваше. Тази лъжлива кучка каза на доброволния отряд, че Пиърс я е пребил, когато му казала, че е бременна и го помолила да се ожени за нея. Той едва си спаси живота. Доброволният отряд щеше да го обеси, ако не се ожени за Кора Лий. Той избяга, раниха го тежко. Зоуи Фулър го намери и се грижеше за него, докато не го излекува.

— Оженил се е за Зоуи — спомни си Сара.

— По-късно. Това е друга дълга история. Достатъчно е да кажа, че днес са щастливо семейство. Доброволният отряд намери Пиърс и го върна в Драй Гълч. Притиснаха го: или да се ожени за Кора Лий, или да иде на бесилото.

— Защо Кора Лий е излъгала?

— Това е още една дълга история. Във всеки случай, Пиърс не можеше да се ожени за нея, защото вече беше женен за Зоуи. Така Кора Лий и брат й Хал замислиха план, за да й намерят съпруг и да вземат част от богатството на семейство Дилейни.

Настояха аз да се оженя за нея и да дам име на незаконното й дете. Трябваше да го направя, за да спася Пиърс.

— Каза, че не си женен.

— Не съм. О, наистина се ожених за тази вещица. Бих направил всичко, за да спася живота на Пиърс. Но това не беше истински брак.

Той замлъкна, размишлявайки над трагичните събития, които бяха последвали. Лъжите на една жена бяха сложили началото на върволица от събития с фатални последици.

— Нещо е станало?

Мислите на Чад се обърнаха навътре и той си спомни онзи съдбовен ден.

— Отидох да видя Кора Лий в нейното ранчо няколко дни след сватбата ни. — Гласът му беше суров, обагрен с горчивина. — Намерих я с брат й в леглото. С две думи, Хал беше бащата на детето и. Той стреля по мене. Не ме улучи, но аз го улучих.

— Убил си го?

— Да.

— Смъртта му не е била по твоя вина, Чад. Той пръв е стрелял. — Тя потръпна леко. — Сигурно си бил шокиран да намериш Кора Лий в леглото със собствения й брат.

— Догади ми се. Катастрофалните събития, които последваха смъртта на Хал, ще останат завинаги в мене.

Тя погледна замъглените му очи и видя болката му. Какво ли не би дала да го приласкае и да го освободи демоните му, но не знаеше как.

— Разкажи ми.

— Бащата на Кора Лий и Хал беше болнав. Чул изстрелите и станал от леглото си, за да види какво става. Когато намери единствения си син мъртъв на пода, не можа да го да понесе. Горкият човек. Умря от сърдечен удар.

— Какъв ужас. Няма ли край този кошмар?

— Има още, Сара. Кора Лий започна да ражда преждевременно. Детето не оцеля. Тя също.

Сара пребледня. Божичко! Сега вече разбираше. Чад беше реагирал на толкова много безсмислена смърт, поемайки вината. Докато не успееше да се освободи от нея, щеше да остане опустошен и нещастен. Тя се запита дали недоверието му към жените не е започнало с Кора Лий, или има още нещо по-ранно.

— Кора Лий вероятно е била слаб човек — поде Сара. — Хал е бил по-виновен от нея. Може би я е принуждавал да върши тези ужасни неща, а после я е накарал да излъже, когато е забременяла. Но никога няма да разберем. Няма нужда да казвам, че тя е платила скъпо за греховете си. Трябва да престанеш да се обвиняваш.

— Едва сега осъзнавам, че Кора Лий е била жертва на Хал. Съжалявам я. Не заслужаваше да умре. Нито невинното дете. Не можеш да си представиш как ми подейства смъртта им. Не мога да се отърва от мисълта, че ако не бях убил Хал, нещата можеше да свършат иначе. Когато извадих пистолета, се целех на месо. Виждайки Хал да се чифтосва със собствената си сестра, обезумях дотолкова, че не можех да се контролирам.

— Значи си напуснал дома си и всичко, което ти е било скъпо, защото си убил човек при самозащита — повтори Сара, опитвайки се да разбере Чад.

— Тези мъртъвци, особено господин Дулитъл и детето, ми тежаха ужасно много. Трябваше да се махна. Имах нужда от пространство и време, за да се справя с тези събития. Опитвайки се да спася живота на брат си, неволно причиних смъртта на четирима души. Трябваше да се махна от Драй Гълч и от всички тези спомени.

— Кора Лий ли е причината да мразиш жените?

Чад я се усмихна полека.

— Не ме разбирай погрешно. Харесвам жените. Те имат място в живота на мъжа. Просто не им вярвам. Братята ми изпитват същите чувства. Пиърс беше твърдо против брака, докато не срещна Зоуи. Всички сме имали лош опит с жените, като се започне с майка ни. Тя напусна татко заради друг мъж. Бяхме малки тогава и не разбирахме защо майка ни не ни обича и не иска да остане при нас. Това недоверие се пренесе и в живота ни на възрастни.

— Не всички жени са еднакви. Каза, че Пиърс си е намерил добра съпруга. Сигурно има и други.

— Може би има, но не съм сигурен, че аз мога да заслужа такава жена. Аз съм неспособен на обич.

— Някой ден ще срещнеш жена, която ще открадне сърцето ти, когато най-малко го очакваш, Чад Дилейни.

Иска ми се това да бъда аз, помисли Сара, но не го изрече. Когато Чад тръгнеше да се жени, щеше да иска невинна девойка до себе си, а не някаква жена със съмнителна репутация и с незаконно дете.

— Тези приказки за брак са губене на време. Освен ако… — Вгледа се в лицето й, после поклати глава. — Предполагам, всяка жена иска съпруг. Щом стигнеш в Роулинг Преъри, Зоуи ще те запознае с подходящи млади мъже. Надявам се да направиш мъдър избор. Абнър има нужда от баща.

— Проклет да си, Чад Дилейни! Току-що се любихме и ти вече гледаш да се отървеш от мене. За твое сведение, не възнамерявам да се омъжвам… когато и да било. Никой мъж няма да обича Абнър като мене. Ще трябва да бъде изключителен човек, за да забрави, че Абнър е незаконен.

Чад стана и започна да навлича панталоните си.

— Всеки мъж, който обича тебе, ще обича и Абнър безрезервно.

— Къде ще намеря такъв мъж? — възрази Сара.

Чад се намръщи. Той обичаше Абнър, но това не се броеше. Не го биваше за съпруг. Затова трябваше да държи страстта си под контрол и панталона си закопчан. Последното, което искаше, беше да заблуди Сара, че става за неин съпруг.

— Сигурен съм, че има доста мъже, които ще те оценят. — Този разговор започваше да го измъчва. Мисълта за Сара с друг мъж не му беше приятна. — Може би сега трябва да си легнеш. Утре ще имаме много работа. Трябва да купя фургон, за да пътувате удобно с Абнър до Монтана. Сигурно имаш и някои неща от домакинството, които ще искаш да вземеш.

— Нямам много вещи. Малко чаршафи, завивки, съдове, малко дрехи. Обзавеждането не е мое. Но имаш право, Чад, уморена съм. Можеш да спиш на дивана, ако искаш. Лека нощ.

Тя не стигна много далече. Чад посегна към нея и я грабна в прегръдките си. Твърдите й гърди срещу неговите накараха решимостта му да се изпари. Целуна я и усети отново, че кръвта му кипва. Сара също омекна в ръцете му, но той изведнъж си спомни своя обет да сдържа страстта и внезапно прекъсна целувката.

— Лека нощ, Сара. Приятни сънища.

Чад не можа да заспи. Споменът за трагичните събития от миналото му не му позволяваше да се върне в Драй Гълч. Може би нямаше да се наложи да стигне до ранчото, помисли той. Ще остави Сара и Абнър в Роулинг Преъри при Пиърс и Зоуи и да потегли към неизвестни краища. Имаше още много разбойници за хващане, включително Фреди Джаксън.

Сара също се въртя неспокойно часове наред. Неговият разказ я беше накарал да си зададе много въпроси относно Чад Дилейни, но това не я караше да го обича по-малко. Проблемите му произтичаха от собствената му съвест. Той обвиняваше себе си за смъртта на четирима души, но всъщност какъв избор е имал… Хрумна й, че Чад притежава вродена доброта, която упорито отрича. Печалната истина беше, че тези събития са го покрусили дълбоко и съвестта му отказваше да се успокои. Беше избягал от всичко, което е обичал и му е било скъпо, за да се спаси от мъката си, но времето и разстоянието не бяха изтрили спомените.

Сара най-накрая потъна в тежък сън. На следващата сутрин я събуди разтърсването на Абнър.

— Мамо! Чад го няма. Ще се върне ли?

— Ще съжаляваш ли, ако не се върне?

— Харесвам го, мамо. Защо не може да остане при нас?

— Чад иска да ни заведе в Монтана да живеем при брат му и снаха му — каза Сара. — Те имат там голямо ранчо.

Очите на Абнър светнаха възбудено.

— Имат ли коне?

— Предполагам. Чад мисли, че не бива да оставаме в Карбън. Страхува се, че Фреди Джаксън ще се върне и пак ще те вземе.

Абнър се намръщи.

— Не го искам онзи човек. Той се държеше лошо с тебе. Не вярвам, че е моят татко. Ще казвам, че Чад ми е татко.

О, божичко, ставаше все по-зле.

— Това не е разумно, миличък. На Чад не му е безразлично какво ще стане с нас, но нищо повече.

Абнър се намръщи още повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си достатъчно голям още, за да разбереш. Почакай ме в кухнята. Ще дойда, като се облека. Има много работа днес и няма да успеем, ако се излежаваме цял ден.

 

 

Чад закуси в една гостилница и беше първи пред банката. Имаше кредит върху сметката на Дилейни, но сега за първи път му се налагаше да го ползва. Чувстваше вина, че взема пари, които не е спечелил, макар да беше равноправен партньор наравно с братята си. Преди да напусне Драй Гълч, беше вършил своя дял от работата и беше харчил дела си от печалбите. Но в последните две години не беше допринесъл нищо за ранчото и му беше неудобно да взема от парите.

Беше останал почти без средства, а имаше нужда от фургон и храна, за да отведе Сара и Абнър в Монтана. Банковият чиновник не възрази, когато той изтегли голяма сума.

Следващата му спирка бяха конюшните, където успя да купи малък покрит фургон и четири здрави коня, които да го теглят. После взе припаси, за пътуването и ги натрупа във фургона. Последната му спирка беше смесеният магазин.

Чувстваше се малко неловко да купува женски дрехи, но Сара щеше да има нужда от нещо друго, освен парцалите, които наричаше гардероб. Купи три всекидневни рокли от здрав плат и още една от кадифе, на което не можа да устои, защото беше точно в цвета на виолетовите й очи. Прибави топло палто и ботуши. Трябваше да отгатва размерите, но продавачът много му помогна, когато Чад спомена, че покупките са за Сара Темпъл.

По-лесно му беше да купи дрехи за Абнър. На излизане от магазина се оказа натоварен с няколко фланелени ризи, джинси, бельо, ботуши, палто и шапка. Дори беше купил нови ботуши и панталони за себе си, прибавяйки кожена куртка и палто от овча кожа, което беше харесал. Отиваха във високопланинска местност и той знаеше, че времето там може да се развали внезапно.

Докато Чад пазаруваше с размах, Сара опаковаше оскъдните си вещи. Остана само едно последно нещо, което трябваше да направи. Независимо какво мислеха родителите й за нея, не можеше да напусне града, без да се сбогува с тях. Те всъщност не бяха виждали Абнър и внезапно й се стори, че е извънредно важно той да се запознае с баба си и дядо си. Тя се опита да обясни на детето положението с разбираеми думи.

— Защо баба и дядо не са идвали никога да ме видят? — запита Абнър, след като изслуша обясненията на майка си. — Не ме ли обичат?

— Това няма нищо общо с теб, миличък. Те се сърдеха за нещо, което аз направих, и нарочно не искат да ме виждат. Но ми се струва, че трябва да се запознаят с тебе, преди да заминем от града. — Изражението й стана тъжно. — Искам да знаят какво пропускат.

Изядоха остатъка от закуската и излязоха от къщичката. Сара мислеше какво да каже на родителите си, а Абнър подскачаше край нея. Не видяха Чад, който се връщаше, след като беше напазарувал.

Той се озадачи, когато видя Сара и Абнър да вървят по улицата. Запита се накъде ли отиват и какво е намислила Сара. Тогава тя зави зад ъгъла и той се сети, че тя отива при родителите си. Изригна проклятия. Не й ли бяха достатъчни досегашните хули? Последва я, когато тя се приближи до пасторската къща и почука.

Хейзъл Темпъл отвори вратата. Стреснатият й поглед се спря на Сара, а след това и на момченцето, застанало до нея.

— Здравей, мамо. Знам, че съм последният човек, когото искаш да видиш, но исках да се запознаеш с Абнър, преди да напуснем града. Това вероятно е последният път, когато ни виждате.

— Значи заминаваш?

— Нали това искахте с татко?

Йезикая се появи на вратата до съпругата си.

— Да, точно това искаме. Защо си тук, Сара?

Брадичката й се вдигна едва-едва.

— Исках да се запознаете с внука си.

Строгият поглед на Йезикая се спря за миг върху Абнър.

— Не сме признавали копелето ти. Защо го водиш тук?

— Исках да знае, че има дядо и баба, преди да заминем. И също да се сбогувам с вас.

Тя побутна Абнър.

— Довиждане, бабо, довиждане, дядо. Мамо, сега можем ли да тръгваме?

— Къде отивате? — запита Хейзъл, пренебрегвайки намръщения поглед на съпруга си.

— В Монтана — изчурулика Абнър, — ще живеем при семейството на Чад.

— Дилейни е глупак, ако се жени за тебе — изрече презрително Йезикая. — Сигурна ли си, че знае каква си? Семейството му няма да те одобри, ако бъде толкова глупав да те заведе у дома си.

Ако ще и камъни да почнеха да валят от небето, непреклонният характер на Йезикая нямаше да се промени.

— Чад знае каква съм, татко. Нито той, нито аз искаме да се женим. Ние сме добри приятели и ще си останем приятели, независимо какво мислиш ти за мене.

— Ти си негова курва, Сара, и никога няма да бъдеш друго за него.

— Татко!

Истината болеше. Сара наистина желаеше Чад, желаеше го до болка. Всичко, което той трябваше да направи, беше да я докосне — и тогава тя се разпадаше. Ако това я правеше курва, така да бъде.

— Казахте достатъчно, преподобни — отекна гласът на Чад, който застана до Сара. Никой не го беше видял да връзва коня си на коневръза и тихо да се приближава зад Сара и Абнър. — Тя дойде тук да се сбогува. Още има чувства към вас, макар че само господ знае защо е така.

Хвана я за ръката, хвана и, ръчичката на Абнър и решително ги поведе към улицата. Сара не погледна назад, докато вървеше след него, но очите й бяха подозрително влажни. С всички сили се беше опитвала да разбере родителите си и до известна степен ги разбираше. Бе ги унизила пред паството им. Самото й присъствие ги караше да се срамуват.

— Почакай!

Изведнъж майката на Сара се отскубна от желязната хватка на баща й и се спусна към Сара и Абнър.

Сърцето на Сара подскочи от радост, когато майка й докосна ръката й.

— Имаш чудесен син, Сара. Знам, че се отнасях зле с тебе в миналото, но това, което направи ти, беше грях. — Тя замълча и се усмихна на Абнър. — Не мога да ви пусна да си заминете, без да ти кажа…

— Какво да ми кажеш, мамо?

— Съжалявам. Това е всичко. Съжалявам.

Рязко се обърна и побърза към съпруга си. Йезикая, намръщен буреносно, я дръпна вътре и затръшна вратата.

— Не биваше да идваш тук, Сара — смъмри я Чад.

— Исках да видят внука си, преди да го отведа.

— И само си докара още страдание.

— Не чу ли какво каза майка ми? Каза, че съжалява. Дори само поради това си струваше да дойда дотук. Това е най-топлото нещо, което съм чувала от някого от двама им.

Буца заседна на гърлото на Чад. Толкова малко трябваше, за да бъде Сара щастлива. Не познаваше жена като нея. Ако имаше дори мъничко желание да се ожени, щеше… Не! Пак говореше похотта му. Сара като че ли беше различна от майка му и от Кора Лий, но напоследък не можеше да вярва на преценките си.

— Не мисли за тях, Сара. Моето семейство ще те приеме с радост. Няма да ти липсва нищо в Съркъл Еф.

Само ти, помисли тъжно Сара.

— Надявам се да постъпвам както трябва. Ами ако Джаксън се е отказал от Абнър? Бих могла да продължа да пера хорските дрехи и да гледам детето си, както съм правила досега.

— И скоро ще се разболееш, ако продължиш да живееш както досега. Братовото ми ранчо е най-доброто за вас, Сара, повярвай ми.

Тя не беше толкова сигурна, но нямаше особен избор.

 

 

Рано на следващата сутрин всичко беше готово за тръгване. Фургонът беше натоварен и Чад чакаше до него. Сара и Абнър бяха отишли до семейство Барлоу, за да се сбогуват с Кари и децата. Една неканена гостенка обаче се появи ненадейно пред Чад. Госпожа Килмър слезе от двуколката си, а зад нея една прислужничка мъкнеше кош дрехи.

— Реших да дам на Сара още един шанс, като й донеса пране — обяви госпожа Килмър, поглеждайки високомерно към Чад. — Тя е единствената, която може да колосва както трябва ризите на съпруга ми. — Зърна фургона и погледна косо към Чад. — Заминавате ли?

— Напускам града — отсече той.

— Прав ви път — изсумтя госпожа Килмър. — Къде е Сара?

— Отиде да се сбогува с госпожа Барлоу. Взимам Сара и Абнър със себе си в Монтана.

Надменната жена зяпна.

— Жените се за Сара?

— Не съм казал това.

— Е — намръщи се тя, — така си и мислех. Мъжете не се женят за такива като нея.

Юмруците на Чад се свиха. Дори да беше имал и най-малкото съмнение дали да вземе Сара със себе си, то вече беше изчезнало.

— Предлагам да си вземете прането и да си вървите, госпожо. Градът ще трябва да си намери друга беззащитна жертва.

— Виж ти! Дръжте си курвата тогава.

Тя вирна нос, обърна се и се запъти към двуколката си.

Чад щеше да направи нещо, за което да съжалява, ако не беше видял Сара и Абнър да се връщат.

— Това не беше ли госпожа Килмър? Какво искаше? — запита Сара, когато двуколката мина вихрено край нея.

— Носеше прането си. Пратих я по дяволите. Забрави я. — Той настани Абнър във фургона. — Готов ли си, синко?

Абнър кимна възбудено.

— Ще ми хареса ли в Монтана?

— Гарантирам.

Чад се обърна към Сара, настани я на седалката и скочи до нея.

— Мисля, че всичко това никак няма да ми липсва — каза тя, поглеждайки към порутената барака, която беше неин дом в последните шест години.

Не изпитваше никакво съжаление, че заминава, въпреки колебанията й за новия живот в Монтана. След като Чад я оставеше при своите роднини, можеше никога повече да не го види.

Докато Карбън оставаше зад тях, Сара се закле, че ще използва пътуването до Монтана, за да накара Чад да я обикне.

Повечето време майката и детето спяха във фургона, а мъжът под него. Времето беше хладно, но не прекалено студено. Чад се държеше на разстояние от постелята на Сара, макар че понякога тя да го улавяше да я гледа почти хищнически. Беше достатъчно проницателна, за да знае, че той я желае, но че нарочно се въздържа. Наистина ли го беше страх, че може прекалено да се привърже към нея? Защото обвързването означаваше, че ще трябва да се довери на една жена?

Една вечер, когато Сара готвеше вечерята на лагерния огън, ги навести неочаквана компания. Чад посегна към ловджийската си пушка.

— Добър вечер, господине, не искахме да ви стреснем. Подушихме кафето ви. Нашето свърши преди два дена. Ще можете ли да ни нагостите с чашка кафе, мене и приятеля ми?

Двамата мъже изглеждаха мърляви. Носеха лекьосани кожени панталони и бяха обрасли с рошави бради.

Чад забеляза товарните им мулета.

— Златотърсачи ли сте?

— И така може да се каже — отвърна по-едрият от двамата. — Аз съм Джъстас Кръмб, това тук е Толи Ринкър. А за кафето…

Чад освободи ударника на пушката и я подпря до себе си. Видът на двамата мъже не му хареса, но не изглеждаха застрашителни.

— Седнете. Сара ще ви сипе кафе. Аз съм Чад Дилейни.

— Това съпругата и хлапето ви ли са? — запита Ринкър, взирайки се напрегнато в Сара.

— Да — потвърди късо Чад.

Сара като че ли се изуми, но не възрази.

— Но, мамо, нали…

— Време е да си лягаш, синко — каза тя, прекъсвайки Абнър по средата на изречението. — Влизай вътре. Ще дойда да те завия след малко.

— Но, мамо…

— Прави каквото казва майка ти — рече тихо Чад.

Абнър погледна строгото му лице и се покатери във фургона.

— Много хубаво кафе, госпожо — каза Ринкър.

Не беше свалил очи от нея, откакто беше влязъл в лагера.

Сара се размърда смутено под жадния му поглед. Веднага щом поднесе кафето, се извини и се прибра във фургона при Абнър.

— Хубава жена — обади се Кръмб. — Бас държа, че е като грейка в студена нощ. — Изкикоти се похотливо и смушка Ринкър в ребрата. — С Ринкър не сме имали жена кажи-речи една година. Колко ще ни вземеш за няколко минути с нея? Няма да се бавим.

Чад спокойно посегна към ловджийската пушка. Гласът му беше леден като зимна буря.

— Предлагам да си вървите. Сара не е за продан. Не давам нищо мое.

В мига, когато думите излязоха от устата му, той осъзна колко силно чувство за собственост изпитва към Сара. Би убил всеки мъж, който я докосне.

— Не се сърди, господине. Само помислих, че може да се зарадваш на малко пари в повече. Но сега виждам, че сме в грешка.

— Точно така! Най-добре си вървете, преди да съм се обидил от думите ви и да съм ви напълнил задниците със сачми.

Кръмб надигна едрото си туловище от дънера, на който беше седнал.

— Хайде, Ринкър, време е да тръгваме.

— Ама, Кръмб, корав съм като тухла — изхленчи Ринкър. — Ние сме двама, а той е един.

— Не и този път — каза Кръмб, измервайки Чад. — Жената не си струва да си рискувам кожата. Има бардак в града наблизо, така и така отиваме там.

— Много благодарим за кафето, господине — подвикна Кръмб през рамо. — Пазете си жената и хлапето.

Чад ги наблюдаваше как се отдалечават, положил пушката в сгъвката на лакътя си.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — запита Сара, която слезе от фургона и се приближи към него.

— Чу ли?

Тя затрепери, усещайки внезапен хлад.

— Чух. Уплаших се, че ще те нападнат. Имам вътре пистолет. Ако бяха опитали нещо, щях да стрелям.

Ръката на Чад я обгърна.

— Нямаше да позволя да те пипнат, Сара. Нищо не те заплашваше.

Обърна я към себе си, пренебрегвайки предупредителните камбани на своя разум и я притисна в обятията си.