Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дилейни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Tame a Renegade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
term
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Кони Мейсън. Да укротиш вятъра

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-069-1

История

  1. — Добавяне

12

Сара се събуди бавно, зашеметена да намери Абнър в леглото между двама им с Чад. Слава богу, детето беше твърде младо и невинно, за да заподозре какво са правили. Но ако това започнеше да се случва прекалено често, Абнър сигурно щеше да започне да разпитва; беше проницателно момче, умно не за годините си. Тя доста се смута, когато Абнър запита:

— Мамо, защо трябва да обличам нощни дрехи, когато ти и Чад не обличате?

Дори Чад като че ли се уплаши от този въпрос. Тя не можа да си спомни отговора си, но той навярно задоволи детето, защото след миг то изхвръкна от леглото и обяви, че отива долу да помоли Куки да направи палачинки за закуска.

— Това не може да продължава — каза Сара, когато Абнър излезе.

— Съжалявам, Сара. Не исках това да се случи.

— Не е честно спрямо Абнър. Не мога да си представя какво мисли той и се страхувам да попитам. Трябваше да се събудя по-рано и да се върна в стаята си.

— Моя е грешката — възрази Чад. — Обичам да се събуждам и ти да си в ръцете ми.

Сара посегна към ризата си, навлече я над главата и я спусна надолу. Когато стана от леглото, вече беше взела решение.

— Не мога да бъда твоя курва, Чад. Не искам семейството ти да мисли лошо за мене. Тази страст, която изпитваме един към друг, излиза от контрол.

Думата „страст“ не можеше да опише това, което чувстваше тя към Чад, но той не искаше да чуе истината.

Той се измъкна от леглото и навлече панталоните си.

— Смятам да спя в бараката отсега нататък — каза той. — Не съм сигурен, че когато спя в една и съща къща с тебе, няма да те докосна.

Сара кимна леко, после се обърна, за да излезе.

— Чакай! — Тя спря, хванала дръжката на вратата. — Има още нещо, което искам да ти кажа. — Тя зачака. На него явно му беше трудно да подбере думите си. — Ако се оженя за тебе, това ще бъде решение, но няма да бъде редно да те натоварвам с проблемите си. Правя ти услуга, като се махам от живота ти.

Сара затвори очи срещу напиращата болка, която й причиняваха думите му, после ги отвори бързо. Нямаше нужда Чад да вижда колко много й се иска да бъдат заедно завинаги.

— Не ми прави услуги. Никога не съм искала да се обвързваш с мене, Чад. Всеки трябва да прави това, което му подсказва сърцето.

Очите му блеснаха решително, когато хвана раменете й с големите си ръце.

— Ами твоето сърце, Сара? Какво ти казва то?

Тя не каза нищо и мълча толкова време, че сякаш не беше чула въпроса му. Най-накрая изрече:

— Това, което иска сърцето ми, няма значение. Никога не е имало, защо сега да има? Да дам на Абнър добър живот, това е важното за мене.

— Няма нищо егоистично у тебе, нито пък долни мисли в главата ти — каза Чад. — Не познавам друга жена като тебе. Понякога не мога да понеса мисълта да замина оттук. После, друг път, когато демоните ми ме обхванат, чувствам, че най-доброто, което мога да направя за тебе и Абнър, е да се махна и да не поглеждам назад.

Ръцете му стиснаха по-здраво раменете й, той сведе глава и челата им се докоснаха.

— Някой ден ще ми благодариш, че не съм ти объркал живота, както обърках моя. — Ръцете му паднаха. — Най-добре се облечи и иди виж Абнър.

Сара отстъпи към вратата. После се обърна и избяга. Чад се беше върнал в Драй Гълч против желанието си и сега беше принуден да чака братята си да се върнат, за да може да тръгне. Обзе я вина. Чад нямаше нужда от нея и Абнър да му усложняват живота.

Тя почти не го виждаше в следващите дни. Той се беше върнал към познатия си живот, помагаше на работниците във всекидневните им задължения и решаваше вместо отсъстващите си братя. Сякаш никога не беше заминавал и Сара знаеше, че тук му е мястото. Чад беше в стихията си, вършеше работата, която обичаше. Тя не се уморяваше да го наблюдава как върши най-различни работи в хамбара или в оградата за добитък. Независимо дали обучаваше коне или въртеше чук, Чад беше съвършен във всичко, което вършеше.

Следван от Абнър като сянка, Чад показваше забележително търпение с момчето и това не преставаше да учудва Сара. Тя нямаше представа за какво си говорят, но Абнър бърбореше безспир и тя знаеше, че това би подлудило повечето мъже. Чад щеше да липсва на детето, мислеше Сара, на нея — също.

Един ден в ранчото дойде посетител. Беше Ото Зиглър, съсед, който беше наел ранчото на Дулитъл за синовете си. Поиска да види Пиърс. Сара обясни, че Пиърс го няма, покани го в къщата, после прати Абнър за Чад, който беше в хамбара и не беше видял Зиглър. След няколко минути Чад приветства Зиглър със сърдечно ръкостискане.

— Какво те води в ранчото Дилейни, Ото? — запита Чад.

— Не знаех, че си се върнал, Чад, иначе щях да питам за тебе вместо за Пиърс. Рокинг Ди е твоя собственост все пак — обясни Ото.

Лицето на Чад се вкамени. Не искаше да говори за нищо, което му напомняше за семейство Дулитъл или за това, което се беше случило в ранчото преди две години.

— Какво за него? Дадох на Пиърс пълномощие да продаде ранчото, преди да замина.

— Пиърс го даде под наем на мене и синовете ми. Двете ми момчета обработваха ранчото и то процъфтя. Тогава Херман се ожени и се пресели в Дъглас, за да помага на тъста си в неговия имот. Сега Карл иска да отиде в Калифорния, а аз не мога да обработвам два имота сам. Няма да ти бъде трудно да намериш на кого да дадеш под наем ранчото. Може би ще предпочетеш да го продадеш. Земята е добра. Момчетата наеха шестима работници. Те още са там. Ако искаш да ги задържиш, по-добре да идеш там и да поговориш с тях.

Чад се взря безмълвно в Зиглър. Къде, по дяволите, бяха братята му, когато имаше нужда от тях? Връщането в ранчото Дулитъл сега несъмнено щеше да разбута змийско кълбо от проблеми. Проблеми, които се беше опитвал да забрави. Съмняваше се, че емоциите му ще оцелеят непокътнати, ако се върне на мястото, където безсмислено бяха умрели четирима души.

— Е, аз по-добре да тръгвам — каза Зиглър, надигайки се от стола си. — Ето ключовете от къщата. — Подаде на Чад връзка ключове, които беше измъкнал от джоба на палтото си, после нахлупи шапката си. — Ако бях на твое място, щях да отида в Рокинг Ди колкото може по-скоро. Работниците няма да се застоят. Моите момчета разпродадоха кравите си, но стадото на Дилейни е достатъчно голямо, за да останат поне половината работници в Рокинг Ди.

Чад взе ключовете и ги погледна така, сякаш очакваше да го ухапят. Сара изпрати Зиглър, после се върна при Чад, Той още се взираше в ключовете.

— Какво ще правиш?

— Не исках да виждам отново онова място. — Гласът му звучеше като бледа сянка на самия себе си, очите му бяха помръкнали от отчаяние. — Ако не се бях върнал в Драй Гълч, или Райън, или Пиърс щяха да се погрижат за това вместо мене.

Сърцето на Сара трепна.

— Може би връщането в Рокинг Ди е най-доброто нещо, което можеше да ти се случи.

— Как можеш да кажеш това? — запита той невярващо.

— Единственият начин, по който можеш да успокоиш призраците, е да се върнеш към миналото — продължи Сара неустрашимо. — Отиди в Рокинг Ди с мисъл за помирение. Това е единственият начин да попречиш на вината да те обсебва.

— Откъде знаеш това? — запита сурово Чад.

— Преживяла съм го — напомни му тя. — Имах същите проблеми като тебе. Дълго мислех, че аз съм виновна за това, което направи Фреди Джаксън. Може би той е видял нещо у мене, което не съм осъзнавала, и че си заслужавам съдбата. С времето осъзнах, че вината не е моя. Предполагам, че Абнър ме накара да разбера, че трябва да се освободя от кошмарите и да живея заради детето си. Всекидневната работа не ми оставяше време да се самосъжалявам.

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, Сара, но ти никога не си убивала, когото и да било. Не знаеш какво е да видиш невинни хора да умират заради нещо, което си направил.

— Ще дойда с тебе в Рокинг Ди — предложи тя, решена да не усложнява излишно нещата.

Щеше да има нужда да го убеждава повече, отколкото беше способна.

— Ще отида утре — каза той. — Може би Пиърс ще се върне преди това и ще уреди нещата вместо мене. — Спря на вратата. — Благодаря ти, Сара. Не те заслужавам.

И излезе.

Сара се вкопчи в думите му, сякаш бяха скъпоценна манна. Искаше да бъде такава жена, каквато е необходима на Чад, дори ако трябваше да го убеди, че той наистина има нужда от нея.

За огорчение на Чад, братята му не се върнаха в ранчото нито този ден, нито на следващия. Независимо дали му харесваше или не, трябваше да отиде лично в Рокинг Ди. Беше на двора и запрягаше един кон в двуколката, когато Сара се приближи към него.

— Виждал ли си Абнър?

Абнър изскочи изпод двуколката.

— Какво искаш, мамо?

— Време е да подремнеш, миличък.

— Ау, мамо, много съм голям за това. Освен това, Чад ще ме разходи с двуколката.

— Щях да те питам дали искаш да дойдеш — каза Чад. — Денят е хубав. Може би последният за тази есен. На Абнър ще му се отрази добре да се поразходи.

— Отиваш в Рокинг Ди. — Когато Чад не опроверга думите й, Сара каза: — Разбира се, ще дойда с тебе. Само ми дай време да взема топли връхни дрехи за мене и Абнър. Далече ли е?

— Не, не е далече. Вземи дрехите, докато довърша тук.

— Иска ми се да си имам мое пони — каза замечтано Абнър.

— Може да се уреди — изрече разсеяно Чад.

— Чу ли, мамо? — каза Абнър, подскачайки възбудено. — Мое си пони!

Сара чу и не й хареса Чад да подклажда надеждите на момчето. Нямаше голяма вероятност да се задържат тук дълго, за да си има Абнър пони.

— Ще видим — каза тя.

След малко вече седяха един до друг на твърдата седалка без ресори, подскачайки по изровения черен път, който заобикаляше земите на ранчото Дилейни. Дните вече застудяваха; обещание за сняг се носеше във въздуха. Абнър беше твърде възбуден, за да обърне внимание на студа.

Пътуваха по-малко от час, когато Сара забеляза дълга прясно боядисана ограда и къща отвъд. Внезапно Чад дръпна юздите. Тя го загледа внимателно, питайки се какво ли си мисли той. Не стана нужда да се чуди дълго.

— Това е ранчото на Дулитъл.

Хрумна и, че не всички демони на Чад са вътре в него; много от тях съществуваха в тази къща. Нежеланието му да продължи по черния път й подсказа какво става вътре в него и сърцето й трепна.

— Вече е много късно да се връщаме — каза тихо Сара.

Чад вероятно беше съгласен, защото взе юздите и подкара коня.

Един мъж излезе от хамбара да ги посрещне, когато влязоха в двора.

— Вие ли сте Чад Дилейни? — запита той. — Господин Зиглър каза, че ще дойдете. Хубаво. Зимата идва, няма достатъчно работа да задържи работниците и те взеха да напускат. — Протегна ръка. — Аз съм Гриф Хенри, надзирателят.

Чад слезе, свали Абнър от двуколката и стисна ръката на Хенри.

— Няма да ви лъжа, Хенри. Не възнамерявам да задържа ранчото. Предпочитам да го продам, но ако не намеря купувач, ще го дам под наем.

— Мисля, че ще искате да поогледате — каза Хенри. — Момчетата на Зиглър поддържаха добре ранчото.

— Студено ми е, мамо, може ли да влезем в къщата? — запита Абнър.

Духаше северен вятър, определено внасяйки хладна тръпка във въздуха.

Чад подаде ключовете на Сара.

— Влезте вътре и се стоплете. Запалете огън, ако намерите дърва в къщата.

— Има дърва до задната врата — каза Хенри. — Има и много храна в бараката. Ще пратя някой работник да занесе нещо на семейството ви, да не са гладни, докато стане време да се връщате.

Сара се почуди защо Чад не поправи Гриф Хенри, когато ги сметна за семейство. Остави нещата така, хвана Абнър за ръката и го поведе към къщата. Честно казано, беше повече от любопитна да разбере нещо повече за мястото, което пазеше такива неописуемо ужасни спомени за Чад.

Потрепери, когато влезе в къщата. Вътре беше студено, но не толкова, че да причини хладните тръпки, които полазиха по гърба й. Въпреки че сега тук живееше друго семейство, атмосферата буквално вонеше на нещастие, на грях. Сега знаеше как трябва да се чувства Чад, защото почти докосваше покварата, която се просмукваше от всеки ъгъл и цепнатина в жилището.

Отърсвайки се от безпокойството си, Сара намери кухнята. Дървата бяха струпани до задната врата, точно където Гриф Хенри беше казал. Абнър й помогна да внесе достатъчно, за да запали огън. След малко печката забумтя, разсейвайки смразяващия костите студ в помещението. Няколко минути по-късно един от работниците се появи на прага на кухнята с поднос сандвичи с ростбиф, купа с картофена салата и кана кафе. Имаше дори чаша сайдер за Абнър.

— Благодаря — каза Сара, когато той остави храната на кухненската маса. — Господин Дилейни свърши ли с огледа?

— Не знам, госпожо. Още е в оградата за добитък с Гриф.

— Бихте ли помолили господин Дилейни да дойде да хапне нещо? — каза Сара.

— Разбира се, госпожо.

Работникът свали шапка и излезе.

Изведнъж Сара осъзна, че Абнър е изчезнал. Запита се в какво ли се е забъркал малкият палавник.

— Абнър, къде си?

— Горе съм, мамо — отговори той.

Гласът му звучеше така, сякаш идваше от много далече.

— Слизай веднага!

— Не мога. Заклещих се.

— Къде? — запита тя с тревога.

— Тук горе. Ела да ме извадиш.

Сара хукна нагоре, вземайки стъпалата две по две.

— Къде си, Абнър?

— Тук съм, мамо.

Сара нямаше представа къде е това „тук“. Можеше да се ориентира само по звука на гласа му.

— Продължавай да говориш, миличък, ще те намеря.

Откри го в една от спалните, заклещен между гардероба и стената.

— Какво правиш там? — запита тя.

— Намерих една топка и исках да си поиграя с нея. Търкулна се зад гардероба и се опитах да я взема. Заклещих се, мамо. Можеш ли да ми помогнеш? Цъкайки раздразнено с език, Сара се опита да помести гардероба, но това се оказа свръх силите й. Тогава се опита да издърпа Абнър иззад тежкия мебел, но го заболя, толкова здраво беше затиснат.

— Трябва ми помощ миличък. Ще ида да потърся Чад. Той ще те извади веднага.

— Побързай, мамо.

На Сара й се стори, че се опитва да бъде храбър, но тонът на гласа му й подсказваше, че още малко, и ще се разплаче. Тя се обърна и побягна надолу по стълбите. Отвори предната врата и налетя право в солидната стена на твърдите гърди на Чад. Той я хвана здраво.

— Какво има? Нещо те е изплашило ли?

— Абнър — каза Сара. — Заврял се е на едно тясно място и трябва да ми помогнеш да го измъкна.

— Къде е?

— Горе. — Тя сграбчи ръката му. — Побързай, уплашен е.

Чад се поколеба, не искайки да влезе в къщата.

— Не биваше да идвам. Време е да тръгваме; видях всичко, което трябваше да видя на това място.

Мяукащ звук се разнесе от горния етаж.

— По дяволите, Сара, не исках пак да влизам в тази къща. Кълна се, съдбата заговорничи срещу мене.

— Побързай — подкани го Сара, хващайки ръката му, и го затегли към стълбите.

— Абнър наранил ли се е?

— Не, само е много изплашен. Заврял се е зад гардероба и не може да излезе. — Виковете се чуваха все по-високо. Тя хукна нагоре по стъпалата, следвана плътно от Чад. — Там е — посочи Сара и го поведе по коридора.

Изведнъж усети, че Чад вече не я следва. Погледна през рамо и спря, когато го видя да се взира в една празна стая, сякаш вътре имаше призраци. Изпъшка изплашено, страхувайки се, че демоните му току-що пак са го овладели.

Плачът се засили.

— Идвам, Абнър. Не плачи — извика Сара към уплашеното дете, връщайки се при Чад.

Липсата на цвят по лицето му я разтревожи. Той като че ли беше в шок, сочейки към леглото.

— Тук започна всичко.

Гласът му звучеше пресипнало.

— Свършило е, Чад. Било е преди много години.

— Хал умря най-напред — продължи Чад, сякаш не я беше, чул. — Изстрелът ми засегна чувствително място; той умря почти на мига. Ед Дулитъл умря точно тук, където стоя. Като видя сина си мъртъв, получи фатален сърдечен удар.

Очите му бяха замъглени, затова Сара го разтърси силно.

— По дяволите, Чад! Ако няма да ми помогнеш да измъкна Абнър, трябва да викна някого от работниците.

Чад премига и потръпна. Посегна някъде дълбоко в себе си, за да потърси сили да преодолее това омаломощаващо пътуване в миналото, и ги намери. Пелената върху очите му изчезна, но не и мракът в тях. Сякаш се събуждаше от лош сън.

Заповяда си да се стегне, потърси здравия разум и го намери.

— Къде е Абнър?

— Там, по-нататък по коридора. Заклещил се е зад един гардероб, но е много тежък за мене да го преместя. Не мисля, че е ранен, но е много изплашен.

Чад последва Сара. Пое командването в мига, когато влезе в стаята.

— Ранен ли си, синко? — запита той с глас, все още натежал от емоции.

— Чад! Измъкни ме оттук. Не ме боли, но е ужасно тясно.

— Дръж се, Абнър.

Чад опря рамо о масивния гардероб и го натисна. Той се помести на един-два инча, но недостатъчно, за да освободи Абнър. Опита отново, този път с повече успех. Гардеробът се отмести на няколко инча от стената и Абнър буквално изхвръкна. Сара го хвана.

Чад се изправи полека, разтягайки мускули, за да прогони болките в гърба.

— Добре ли си, синко?

Усмивката на Абнър отговори на въпроса.

— Да се махаме оттук. Започна да прехвърча сняг и искам да се прибера у дома, преди да е започнала виелица.

— Гладен съм — оплака се Абнър.

— Гриф Хенри прати ядене и кафе — каза Сара. — Няма да бъде учтиво да ги оставим. Защо не хапнем малко, преди да тръгнем?

Тя не се изненада от това, че Чад не прояви ентусиазъм, но когато той не възрази, тя хвана Абнър за ръка и слезе по стълбите. Намери чаши за кафе и чинии в кухненския шкаф, после махна кърпата, закриваща храната. Абнър залапа с наслада, но апетитът на Чад като че ли го беше напуснал. Опитът на Сара да го въвлече в разговор се увенча със съмнителен успех.

— Ще задържиш ли работниците от ранчото? — запита тя.

— Зимата е мъртъв сезон. Пуснах ги всички, с изключение само на надзирателя и един от говедарите. Не искам това място, Сара. Наследих го чрез една трагедия. Искам да се освободя от него колкото може по-скоро. Щом замина, Пиърс може да се заеме с това. Измих си ръцете много отдавна от всичко свързано със семейство Дулитъл. Просто искам скоро да го продам.

Нямаше нищо, което Сара би могла да добави към това, така че тя се съсредоточи върху храната. Когато се наядоха, Сара уви остатъците и ги прати обратно в бараката по Абнър. Напуснаха Рокинг Ди в момент, когато се задаваше буря. Беше станало непоносимо студено, но Сара не се оплакваше.

Беше щастлива да напусне мястото, което причиняваше толкова болка на Чад.

По време на отсъствието им братята му се бяха върнали от пътуването си. Когато ги видя да излизат от къщата, за да го посрещнат, настроението му значително се подобри. Размениха си мечешки прегръдки. Сара и Абнър бяха представени, после всички влязоха в топлата къща, където Сара се запозна със Зоуи и Роби.

— Чък ни каза, че Чад е довел приятели — каза Пиърс, усмихвайки се на Сара. — Съжалявам, че не бяхме тук, за да ви посрещнем както трябва, Сара.

Пиърс е красив мъж, помисли тя, но не толкова, колкото Чад. Беше също толкова висок и широкоплещест като Чад, но косата му беше по-тъмна и очите му бяха в наситен, яркозелен цвят. Сара се запита дали Зоуи обича Пиърс дори наполовина толкова, колкото тя обичаше Чад.

— Откога се познавате с Чад? — запита Зоуи.

Жената веднага стига до същината на нещата, помисли Сара, докато изучаваше прелестните черти на Зоуи. Сметна я за красива, но се запита защо настоява да се облича като мъж. Тесните джинси обгръщаха изящен ханш, а фланелената риза не скриваше факта, че гърдите й не са пристегнати с корсет. Сара си пожела да имаше смелостта да се опълчи на конвенционалността и да се облича като Зоуи.

— Запознахме се преди няколко седмици — отвърна Чад вместо Сара.

— Сигурен съм, че тук има някаква история — коментира Райън.

Погледът на Сара се отправи към най-младия от братята Дилейни. Райън беше малко по-висок от Чад и Пиърс. Пронизителните му зелени очи бяха проницателно умни, но със скептично пламъче. Сара имаше чувството, че от тримата Райън е най-упоритият. Дръзката извивка на веждите му над твърдите линии на красивото му лице сигурно привличаха жените като мухи към мед, помисли тя. Макар да не беше толкова тъмна като на Пиърс, тъмнокестенявата коса на Райън подчертаваше загорялото му лице и му придаваше опасно очарование. Инстинктът й казваше, че той е изпечен женкар.

— Защо не отидем в кухнята? — предложи Зоуи. — Топло кафе ще ни дойде много добре точно сега. Нямам търпение да чуя какво ще ни каже Чад. Нямаше го много време.

Всички явно одобриха идеята, защото вкупом се запътиха към кухнята. Куки работеше над мивката. Когато видя клана Дилейни да влиза, усети, че искат да останат насаме.

— Ще поиграя с малките, докато възрастните си говорят. Има кафе и курабийки.

Хвана момчетата за ръка и ги изведе.

Щом възрастните се седнаха на масата, Зоуи сила кафе на всички и поднесе чиния с курабийки. После седна до Пиърс.

— Нямаме търпение да чуем защо те нямаше толкова време, Чад — настоя Пиърс, когато Зоуи седна. — Не си ни се обаждал повече от две години.

Сара помисли, че той говори като баща, укоряващ едно от децата си.

— Къде, по дяволите, се беше запилял? — запита Райън.

— На разни места — каза Чад, отказвайки да уточни.

— Защо не си теглил от банковата сметка? — поиска да разбере Пиърс.

— Нямах нужда — отвърна Чад. — Печелех достатъчно като ловец на глави, за да посрещам нуждите си.

— Ловец на глави! — възкликнаха едновременно Пиърс и Райън.

Изражението на Чад се вкамени.

— Това е почтено занятие.

— Ранчото също — възрази Пиърс. — Не мога да повярвам, че си предпочел да гониш разбойници, вместо да работиш земята, която винаги си обичал.

— По дяволите, Пиърс, знаеш защо!

— Оставете го на мира — намеси се Зоуи, защитавайки Чад. — Забравихте ли, че той ме спаси от Сампсън Уилъби? Оставете го да обясни със свои думи. Сигурен съм, че ще разберем, щом узнаем фактите. Той се върна, нека не го мъчим повече.

Чад й отправи благодарна усмивка.

— Много съм ти задължен, Зоуи. Поне някой в това семейство има здрав разум. Всички вие трябва да знаете обаче, че няма да остана дълго.

— Какво! — Думата експлодира от Райън в сърдито издишване. — Защо, по дяволите, си дойде, като няма да оставаш? Ами Сара? Мислехме… По дяволите, надявахме се да си намерил жена и да се върнеш у дома, за да се установиш.

Сара се изчерви. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Всичко, което искаше Чад, беше да я остави тук и да се махне.

— Знам, че трябва да обясня — започна Чад, — и ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. А за оставането ми в Драй Гълч, всички знаете какви са възгледите ми по този въпрос. Нищо не се е променило в това отношение.

— Тогава защо се върна? — повтори Райън.

— Дойдох да помоля да приемете Сара и Абнър. И двамата имате големи домове, а те отчаяно се нуждаят от място, където да останат.

Пиърс присви очи, усещайки неща, които Чад не им казваше.

— Я обясни по-подробно.

Сара усети как цветът се оттича от лицето й. Искаше Чад да не казва на братята си повече от това, което трябваше да знаят, но не се сещаше как ще може той да обясни всичко, без да спомене, че Абнър е извънбрачно дете. Беше преживяла презрение и неодобрение, но сега беше извънредно важно роднините на Чад да не мислят лошо за нея.

— Сара и Абнър са в опасност. Разбойникът Фреди Джаксън може би ги преследва — започна Чад. — Той е банков обирджия и изнасилвач. Баща е на Абнър, но не е съпруг на Сара. Веднъж вече отне момчето от майка му.

Сара пребледня под погледите на близките на Чад. Сбитото му обяснение само дето не беше обявило, че Фреди я е изнасилил. Искаше й се да изчезне в ламперията.

— Ох, горкичката — изрече Зоуи, разбирайки точно какво е искал да намекне Чад. — Радваме се, че Чад ви доведе с Абнър при нас, нали, Пиърс?

Пиърс кимна разсеяно, взирайки се в лицето на брат си, за да долови какви са чувствата му към Сара.

— Не искам да ви се натрапвам — настоя Сара. — Не исках да дойда, но Чад беше твърдо решил. Знаете колко убедителен може да бъде, когато реши нещо.

Наистина знаеха. Упорството беше характерна черта на семейство Дилейни.

— Чад иска да повярваме, че връзката му със Сара е платонична — каза Райън многозначително. — Доведе я при нас, защото се тревожи за безопасността й — Ухили се дяволито на Чад. — Да не ми ги разправя тия на мене.