Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (2)

1

Карбън, Уайоминг, 1882

— Майка ти е курва и ти си копеле!

Група парцаливи момчета крещяха на прашната улица пред Чад жестоките си думи към едно малко момче, което преследваха.

Чад Дилейни беше загубил броя на градовете като Карбън, които прекоси през тези две години. Видиш ли един, все едно си видял всичките. Единствената разлика между Карбън и който и да било друг град в Уайоминг беше това, че тук беше център за добив на каменни въглища, разположен на железопътната линия Юниън Пасифик. Чад дръпна юздите на пъргавия си сив жребец по изровения път, забелязвайки множеството кръчми по главната улица. Бакалия, банка, бръснарница, магазин за фураж, железария и шивачница се редяха от двете страни на улицата, а между тях имаше кръчми и танцови зали.

Още къщи се купчеха в безпорядък по страничните улици, на хоризонта се извисяваше черква. От другата страна на линията, която минаваше през северния край на града, Чад видя редици паянтови колиби, за които предположи, че подслоняват въглекопачите и семействата им. Въглищният прах се носеше из въздуха и се отлагаше върху къщите като мръсно одеяло. Влизаше в очите на Чад и той ги избърса.

— Майка ти е курва! Майка ти е курва!

Чад почти беше стигнал до момчетата. Те бяха застигнали горкото момченце, което гонеха, и го бяха повалили на прашната земя. Чад наблюдаваше безстрастно, когато по-големите момчета започнаха да го удрят с юмруци.

— Къде ти е бащата? Що нямаш фамилия?

Момчетата вече ставаха злобни и Чад повече не можеше да се прави, че нищо не вижда. Дребосъкът, когото биеха, не беше издал и звук и Чад беше впечатлен от храбрите му, но безполезни усилия да се защити. Греховете на майката не бива да тежат на детето, помисли Чад. Може да беше закоравял, да беше загубил искрата на състраданието, което някога притежаваше в изобилие, но не беше безсърдечен, когато ставаше дума за деца.

Спря коня, скочи от седлото и взе да издърпва големите момчета едно по едно.

— Какво правиш, господине? — запита едно от тях. — Това не е твоя работа.

— Сега е — каза Чад, изправяйки се пред момчетата. — Вървете си у дома, където ви е мястото. Трябва да се срамувате от себе си, че нападате толкова малко момче, дето не може да се защити.

— Той е копеле. Не знае даже кой е баща му — озъби се в отбрана голямото момче. — Майка му е курва.

— Хайде! Изчезвайте! — каза Чад, като се направи, че посяга към пистолетите си.

Очите на нахалника се разшириха от страх, когато зърна двата пистолета с дръжки от орехово дърво — Колт 45, наричан „Миротворец“, — увиснали на хълбоците на Чад. Заедно със страховитото му изражение пистолетите бяха достатъчни, за да изплашат повечето възрастни мъже.

— Хайде — викна момчето, махвайки на приятелите си. — Не се забърквам с въоръжени.

Чад леко се поусмихна докато очите му наблюдаваха момчетата да офейкват. После той насочи вниманието си към момченцето, седнало на земята, което изглеждаше зашеметено и раздърпано след боя, който беше изяло. Чад клекна до него и му помогна да се изправи.

— Добре ли си, синко?

Огромни сини очи, блеснали от сълзи, се вгледаха в него.

— Добре съм, господине. — Момчето изтри влагата от бузите си с мърляв юмрук, жестът опровергаваше думите му. — Повечето пъти бягам по-бързо от тях.

— И преди ли е ставало?

Момчето кимна тържествено.

— Няма нищо, господине. Свикнал съм.

Чад разгледа ударените места по лицето и ръцете на момчето и реши, че не е толкова зле, колкото изглежда. Беше получавал и по-лоши наранявания заедно с братята си. Тримата с Пиърс и Райън бяха получавали безброй рани, докато бяха малки, а репутацията им на пакостници беше напълно заслужена. Но сега всичко това беше останало назад. Животът му беше поел по съвсем неочакван път.

— На колко си години, синко?

— На пет.

Чад сподави една усмивка.

— Толкова голям? Как се казваш?

— Абнър.

— Ела, Абнър, ще те заведа у дома ти.

Абнър се запъна и енергично разтърси глава.

— Мама ми е казвала да не тръгвам с непознати.

Поне едно нещо както трябва, е направила майка ти, помисли Чад, питайки се кой ли наглежда момчето, докато майка му припечелва като проститутка. Протегна ръка.

— Аз съм Чад Дилейни. Сега вече не сме непознати.

Абнър погледна втренчено голямата ръка на Чад и след като помисли доста, сложи доста по-малката си десница в нея. Когато ръката на Чад стисна ръчицата на Абнър, той усети присвиване някъде близо до сърцето. Не знаеше много за малките деца, фактически никога не бе имал вземане-даване с хлапета, но това смело малко момченце го накара да почувства неща, които мислеше, че е изгубил в онзи трагичен ден, когато беше видял да умира едно невинно бебе.

— Къде живееш, Абнър?

Момченцето посочи редиците бордеи, скупчени в края на града. Проститутките сигурно не печелеха много в този град, това е било най-доброто, което е могла да си позволи майката на Абнър, помисли Чад презрително, оглеждайки схлупените бараки с критично око.

Настани Абнър на коня си и се качи зад него. Почувства как момчето се вцепенява и предположи каква е причината за страха му.

— Харесва ли ти да яздиш? — запита той, докато насочваше животното към бедняшкия квартал.

— За първи път се качвам на кон — каза Абнър с треперещ глас. — Много е голям, господине. Как се казва?

Чад потупа големия сив жребец, предпочитания от него сред всички коне, родени и израснали в ранчото на Дилейни.

— Нарекъл съм го Флинт.

— Не съм те виждал тук. Какво правиш в града?

— Аз съм ловец на глави — обясни Чад. Абнър го изгледа озадачено. — Знаеш ли какво е това?

— Не. Кажи ми.

Чад се засмя.

— Любопитен си. Това означава, че ловя лоши мъже срещу пари.

— Какво правиш с лошите, като ги хванеш?

— Закарвам ги в затвора.

Докато Абнър смели обяснението на Чад, вече бяха прекосили линиите на път към гетото.

— Коя къща е вашата? — запита Чад.

Всичките бараки му изглеждаха еднакво. До една бяха в окаяно състояние, имаха нужда от боядисване и наложителна поправка.

— Пуснете ме тук, ще вървя по-нататък пеша — каза Абнър. — Ако се прибера у дома й се пооправя, преди мама да ме е видяла, може и да не разбере какво е станало. Тя все се тревожи за мене.

— Бас държа — каза Чад с лек сарказъм.

Майката на момчето вероятно спеше след усилията да забавлява мъже цяла нощ, оставяйки детето си да скита самичко. Усещаше у него да се надига гняв заради Абнър. От това, което знаеше за жените, те бяха алчни, развратни създания и той не искаше да има нищо общо с тях. Собственият му баща не струваше нищо, щом като майка му беше избягала.

— Покажи ми къщата ви, синко. Мисля, че ще трябва да си поговоря с майка ти да се грижи по-добре за тебе.

Внезапно една жена изхвръкна от близката колиба, викайки Абнър.

— Мамо!

Абнър се опита да скочи от седлото на Флинт, но Чад го задържа здраво до себе си.

Като видя сина си в ръцете на непознат, жената се хвърли към Чад като амазонка. Черната й коса се вееше зад нея като тъмен облак, лицето й беше разкривено.

— Пусни сина ми… грубиян такъв! Виж го! Какво си му направил?

Тя посегна към Абнър, грабна го от ръцете на Чад и го притисна здраво.

— Мамо, мамо, добре съм — каза Абнър, изплъзвайки се от прекалено силната прегръдка на майка си. — Пусни ме.

Сара Темпъл неохотно пусна Абнър на земята, но сграбчи здраво ръката му, за да не избяга, докато се взираше свирепо в Чад.

— Аз съм Сара Темпъл, майката на Абнър. Кой сте вие? Какво сте направили със сина ми?

Чад бутна шапката си назад и отвърна на свирепия поглед на Сара. Не можеше да си спомни някога да е виждал такива виолетови очи. Като огромни теменужки. Сара Темпъл беше стройна дребна жена с ангелско лице. Защо такава красавица ще избере подобно унизително занимание?

— Аз съм Чад Дилейни. Измъкнах Абнър изпод цял куп по-големи момчета. Май щеше да пострада. — Лицето му се вкамени. — Трябва да се грижите по-добре за него.

Червени искри избухнаха пред очите на Сара.

— Как смеете да ме обвинявате! — Огледа пистолетите му с очевидно презрение. — Не приемам съвети от убийци.

— Господин Дилейни е ловец на глави, мамо — побърза да каже Абнър. — Получава пари, задето хваща лоши мъже.

— Защо не влезеш вътре да се измиеш, миличък — каза Сара на момченцето. — Ще дойда след малко. — Огледа синините му със загрижени очи. — Сигурен ли си, че си добре?

— Добре е, госпожо Темпъл — увери я Чад. — Изгоних момчетата, преди да го бяха наранили сериозно.

— Благодаря ви — каза Сара сковано, докато наблюдаваше как Абнър изчезва вътре. — Госпожица Темпъл. Не съм омъжена.

Не беше необходимо Сара да осветлява Чад за семейното си положение, но не искаше да добива погрешна представа за нея. Никога не се беше опитвала да крие истината и никога не би го направила. Почтените граждани на Карбън бързо я бяха осъдили, задето роди дете без брак. Бяха й лепнали етикета курва, макар да не беше направила нищо, с което да си спечели това прозвище. Дори собствените й родители я смятаха за паднала жена. Бяха изслушали обяснението й, бяха я нарекли лъжкиня и скоро след това се бяха отказали от нея.

Чад я изгледа намръщено.

— Абнър е добро момче. Наистина трябва да се грижите по-добре за него. Жена с вашата… ъ-ъ… професия трябва да знае как гледат на нея гражданите и да вземе мерки да защити невинното си дете от хорските клюки и жестокости.

Сара се наежи отбранително. Чад Дилейни беше пришълец в града, но я беше осъдил само въз основа на слухове.

— Вие, мъжете, сте един дол дренки. Самодоволни, безсъвестни животни, вземат това, което искат, без да ги е грижа за последиците.

А Сара беше изпила цялата горчилка на последиците. Абнър беше резултатът от властната страст на един мъж и тя нямаше да остави детето й да страда заради това.

— Имате лошо мнение за мъжете — изрече насмешливо Чад. — Опитът ме е научил, че има жени, на които не може да се вярва.

— Опитът ме научи на точно обратното. Какво право имате да си вадите прибързани заключения? — нападна го Сара. — Не бива да вярвате на всичко, което чуете. Колкото до Абнър, някога опитвали ли сте се да държите изкъсо петгодишно дете?

— Момчето знае ли с какво си изкарвате прехраната? — запита сурово Чад.

Изблик на гняв пламна във виолетовите очи на Сара.

— Разбира се, че знае. Често ми помага да пълня коритата.

Думите й съвършено объркаха Чад. Какво общо имаха коритата?

— Моля?

— Пера чужди дрехи. Не е кой знае каква професия, но поне е почтена.

Чад се изсмя.

— Перете чужди дрехи? Вие? Какво ли не чух досега. Онези момчета, които преследваха сина ви, споменаваха съвсем друга професия, не толкова почтена.

Ярка червенина полази по шията на Сара.

— На всичко, което чуете ли вярвате, господин Дилейни? Децата невинаги говорят истината. Благодаря ви, че помогнахте на Абнър.

Тя се обърна и изчезна.

Чад я наблюдаваше с присвити очи, възхищавайки се на изящната линия на гърба й и на начина, по който черната й коса се спускаше по раменете на гъсти тъмни къдрици. Раздърпаните дипли на полата й се виеха съблазнително около стройните й глезени и той се запита дали краката й са толкова привлекателни, колкото всичко друго у нея. Беше сигурен, че не е първият мъж, който си задава такива въпроси, и няма да бъде последният.

Видя я да изчезва зад колибата си и внезапно осъзна, че има още нещо, което иска да каже на тази жена. Тъжната съдба на Абнър беше пропукала стената, която Чад беше издигнал около сърцето си, и той искаше да се увери, че Сара Темпъл знае, че синът й е бит и обиждан от другите момчета. Повечето майки биха направили всичко, за да защитят децата си.

Слезе от седлото и се приготви да последва Сара, проклинайки Фреди Джаксън, разбойника, заради когото беше дошъл в Карбън. Откакто напусна Драй Гълч, не беше изхарчил и цент от печалбите на ранчото Дилейни. Не беше спечелил тези пари и отказваше да ги приеме. Вместо това печелеше, като събираше награди за заловени престъпници. Сега преследваше мъж на име Фреди Джаксън, издирван за банкови обири. Наградата за залавянето му беше солидна.

Джаксън беше неуловимо копеле. Чад беше готов да се откаже, когато научи, че той бил в Карбън, Уайоминг, и се говорело, че има роднини в града. Тъй като беше наблизо, Чад реши да огледа града и да разпита роднините на Джаксън. Не искаше да се отказва. Не беше предвидил, че ще срещне момченце на име Абнър, което ще го отклони от работата му, и се запита какво у това дете беше раздвижило закрилническите му инстинкти.

Чад настигна Сара в задния двор. Спря на място, когато видя корито, пълно с димяща вода, купчини мръсни дрехи и въжета, опнати през целия двор. Зяпна, гледайки как Сара разводнява луга в коритото, пълно с гореща вода.

— Господи, тя не лъже — измърмори той под нос.

Или пък лъжеше? Нещата не се връзваха. Не познаваше жена, която да не изопачи истината, когато й изнася.

Тя го чу зад гърба си и се извърна, решена да не се предава.

— Какво правите тук? Да не би да ми носите прането си?

— Наистина перете чуждо.

Тя изсумтя неженствено и протегна ръце към него, за да ги огледа.

— Вижте ми ръцете и отсъдете сам.

Чад се втренчи в ръцете й. Бяха червени и загрубели. Разбира се, че не приличаха на ръце на проститутка. Той забеляза и други неща. Като грижливо изпраната й, спретнато закърпена рокля. И обувките. Бяха износени и почти негодни. Не виждаше подметките, но би заложил последния си долар, че ще намери дупки по тях. Това, което видя, не се връзваше с представата за проститутка. Беше признала, че не е омъжена. Дори не се беше опитала да прикрие греховното си минало, като се преструва на вдовица, както можеха да направят други жени.

Внезапно, може би засрамена от вида на червените си, напукани ръце, Сара ги скри в гънките на полата си.

— Нямам време за приказки, господин Дилейни. Чака ме работа.

Обръщайки се рязко, тя се отправи към огъня и вдигна тежкия чайник от триножника. Чад я загледа за момент как се бори с тежкия съд, после се хвърли да й помогне.

— Дайте да го взема — каза той, сграбчвайки дръжката на чайника.

— Нямам нужда от помощта ви. Справяла съм се добре през тези пет години и ще продължа да го правя много след като си заминете от града.

Сара нямаше представа защо отклонява помощта на Чад. Може би защото долавяше нещо опасно в красивия мъж. Не знаеше нищо за него. Изглеждаше като наемен убиец и доколкото знаеше, беше от същата порода като Фреди Джаксън, когото ненавиждаше от все сърце. Имаше нещо твърдо в чертите на Чад, което не предвещаваше нищо добро за враговете му. Корав, непредсказуем, опасен. Интуицията казваше на Сара, че овладяното спокойствие на тялото му е по-смъртоносно от оръжията, които носеше.

Беше висок, с широки рамене, със слабо, тъмно лице, засенчено от прашната широкопола шапка. По панталоните от еленова кожа и по жакета му се виждаха петна от пот и прах, мрежа от бръчици излизаше от ъгълчетата на лешниковите му очи като безмълвно свидетелство за трудния му живот на открито. У него имаше сурова, непреклонна сила, но кичурът тъмнокестенява коса, който падаше на челото му, смекчаваше суровостта му.

— Повечето жени биха приели помощ — каза той, опитвайки се да измъкне чайника от ръцете й.

— Аз не съм повечето жени. Пуснете го и ме оставете на спокойствие.

Това беше всичко, което той можеше да понесе от Сара Темпъл. Тя беше упорита и неблагодарна. Той не знаеше защо още стои тук, предлагайки й помощта си, когато тя я отхвърля. Не си ли беше научил урока? Помагането може да доведе до трагични усложнения. Беше живото доказателство за това.

Отвратен, той пусна чайника и се обърна, без да помисли. Сара, неподготвена за рязкото му отдръпване, се спъна в полите си и политна напред. Чайникът излетя от ръцете й. Инерцията я понесе към коритото с димяща вода.

Първата й реакция беше да протегне ръце напред. За съжаление нямаше какво друго да спре падането й, освен коритото с вряла вода. Тя издаде пронизителен вик, когато ръцете й бухнаха във водата.

Чад чу вика и веднага посегна към пистолетите си, обръщайки се с автоматично приклякане. Това, което видя обаче, накара косата му да се изправи. Сара беше на колене пред коритото, притиснала ръце до тялото си. Беше смъртнобледа, лицето й се кривеше от болка. Пъхвайки мигновено оръжията на място, Чад хукна към нея, ужасен от мисълта, че е пострадала заради него.

Изруга мрачно, когато видя колко зле се е опарила. Кожата на ръцете й беше червена и на мехури. Чад я грабна на ръце и видя, че е почти припаднала. Имаше нужда от лекар, и то веднага.

Точно тогава Абнър дотича от вътрешността на къщата. Видя майка си в ръцете на Чад и се хвърли към него.

— Какво е станало с мама? Какво си и направил?

— Майка ти падна в коритото с вряла вода, Абнър. Има нужда от лекар. Има ли такъв в града?

Абнър помисли за момент, после кимна енергично.

— Има. Доктор Клейтър. Кабинетът му е над кръчмата на Едноокия Джак. Мама ме заведе там един път, когато си счупих ръката.

— Мислиш ли, че можеш да го намериш, Абнър? Не искам да оставям майка ти самичка.

Чад знаеше, че възлага голяма отговорност на момчето, но усещаше, че няма избор. Отговорността щеше да бъде още по-голяма, ако оставеше детето самичко с ранената му майка.

— Ще го доведа, господине — обеща Абнър, изхвръквайки навън.

— Кажи му, че майка ти се е изгорила с вряла вода — извика Чад след момчето. — И му кажи да побърза.

Чад чу Сара да изстенва и погледна към нея. Очите й изглеждаха като виолетови петна на бледото лице, а пълните й устни бяха изтънели в болезнена гримаса.

— Абнър отиде за доктора — каза той, без да е сигурен, че тя го е разбрала.

Тихите й стонове продължиха и когато той я внесе в къщата. Намери се в кухнята и спря за момент, за да реши какво да прави.

— Не… доктора… — изстена Сара. — Не мога… да платя.

— Не се тревожете за плащането — каза Чад. — Злополуката беше по моя вина, аз ще се погрижа за това. Къде е спалнята?

— Там — каза тихо Сара, опитвайки се да посочи с едната от наранените си ръце.

Беше безполезен опит, ръката й рухна безсилна.

— Ще я намеря — успокои я Чад, излизайки от кухнята в малката дневна.

Намери веднага спалнята и внимателно положи Сара на леглото. После се вгледа в нея, усещайки се безпомощен.

— Няма нужда да… стоите тук — изрече Сара.

Така я болеше, че едва можеше да възприеме нещо друго, освен факта, че в спалнята й има чужд мъж и че изобщо не вярва на мъжете.

— Може да съм грубиян и негодник, но не съм бездушен — изрече Чад през зъби. — Ще изчакам да дойде докторът. Има ли нещо, което да направя за вас?

Сара понечи да направи отрицателен жест с глава, но размисли.

— Има малко мас на лавицата в кухнята. Винаги ми помага при изгаряния.

Чад излезе безмълвно и се върна след няколко мига с кутия мас.

— Аз ще ви намажа — каза той, когато Сара се надигна, опитвайки се да гребне мас от кутията.

Чад отдели голямо парче мас и намаза ръцете на Сара високо над лактите. Когато свърши, положи ръцете й до нея, без да се изненадва, че юрганът отдолу е разнищен и избелял.

Избелели чаршафи, изпокъсани дрехи, чуждо пране; положението го объркваше. Повечето проститутки, които познаваше, не бяха богати, но живееха по-добре от Сара, освен старите и грозните. А Сара Темпъл не беше нито стара, нито грозна. Беше млада и красива, лесно би могла да издържа себе си и сина си със своите доходи.

— Сега… вече съм… добре — изрече тя едва-едва.

Чад видя една вена да пулсира на слепоочието й и се запита колко добре е всъщност. Очите й бяха затворени, устните — пребелели. Внезапен импулс го накара да отмахне един непокорен кичур коса от челото й. Ръката му се дръпна, когато тя отвори очи.

— Какво правите?

Изглеждаше изплашена и той се намръщи.

Не беше направил нищо, с което да я застраши.

— Успокойте се, не нападам безпомощни жени. Докторът ще бъде тук след няколко минути. — Когато видя, че Сара не е убедена, добави: — Вижте, не искам да ви досаждам. Ще си тръгна веднага щом дойде докторът и разбера, че с вас всичко ще бъде наред. Всичко това е отчасти по моя вина, нали разбирате.

Сара тъкмо щеше да отговори, когато пред вратата се чу шум.

— Върнах се — извика Абнър, затръшвайки вратата зад себе си. — Готово! Доведох доктора за мама.

След малко един нисък, набит човек с оредяваща посивяла коса нахлу в спалнята.

— Какво е станало? Този малък палавник ме измъкна от един преглед. — Видя Сара просната на леглото и се намръщи. — Като че ли момчето знаеше за какво говори. Какво стана, Сара?

— Злополука — отговори Чад вместо нея. — Госпожица Темпъл падна в коритото с вряла вода. По-добре я прегледайте.

Доктор Клейтър го изгледа любопитно.

— Кой сте вие?

— Казвам се Чад Дилейни. Случайно видях група момчета да бият Абнър, докато яздех през града, и го отървах. Не можем ли да говорим за това по-късно? Пострадалата има нужда от вас.

— Наистина. Заведете Абнър в другата стая, господин Дилейни, ще направя всичко, което мога, за Сара.

— Ела, момче — каза Чад, обръщайки Абнър към вратата. — Да почакаме навън. Сигурен съм, че докторът ще се погрижи добре за майка ти.

— Трябва ли да излизам? — захленчи Абнър. — Сигурен ли си, че мама ще бъде добре?

— Върви, Абнър, ще се погрижа добре за майка ти — каза доктор Клейтър, докато отваряше чантата си и започваше да вади оттам разни шишенца и бурканчета.

Чад избута детето от стаята. Не знаеше как да разсее угриженото малко момче. Накрая запита:

— Гладен ли си, Абнър?

— Не съм обядвал. Можеш ли да готвиш? — запита детето с надежда.

Невинният въпрос на Абнър предизвика усмивка на лицето на Чад, смекчавайки строгото му изражение.

— Не ме бива много, но може би майка ти има нещо приготвено.

Чад влезе в кухничката, намръщи се при вида на окаяната готварска печка, която беше виждала и по-добри времена, и огледа шкафовете с подозрение. Когато беше търсил маста преди малко, не беше забелязал много храна. Малко брашно, малко захар и сол, боб, кафе, половин самун хляб, царевично брашно, три сбръчкани картофа и една глава лук. Тогава забеляза едно гърне в дъното и въздъхна облекчено.

Като вдигна капака, Чад с разочарование видя, че е пълно с нишесте.

— По дяволите!

— Мама ми се кара като говоря така.

— Да, прав си — измърмори Чад. — Май няма много за ядене тук, Абнър.

Момченцето вдигна рамене.

— Мама щеше да отиде до магазина, след като получи парите за прането на госпожа Килмър. И пък и не съм много гладен.

— Искаш ли да довършим този хляб? — запита Чад, слагайки хляба на масата, и потърси нож. Намери един в чекмеджето и наряза хляба на дебели филии. — Малко масло? Имате ли?

Абнър поклати отрицателно глава.

— Мас с малко захар отгоре е добре. — Внезапно грейна. — Има един буркан мармалад на лавицата.

— Значи мармалад — каза Чад.

Тъкмо бяха изяли хляба с мармалада, когато доктор Клейтър влезе в кухнята.

— Сара спи. Дадох й успокоително. Доста я боли.

— Може ли да я видя? — запита Абнър, смъквайки се от стола си.

— Ако пазиш пълна тишина — каза докторът. — Седни до нея, тя ще знае, че си там.

Абнър излезе и доктор Клейтър огледа любопитно Чад.

— Трябва да сте нов в града. Какво ви води в Карбън, господин Дилейни?

— Аз съм ловец на глави. Може би ще можете да ми помогнете. Чували ли сте за мъж на име Фреди Джаксън?

— Разбира се. Кой не е чувал? Живеел тук. Било е, преди да дойда.

— Чувах, че има близки в Карбън.

— Имаше близки в Карбън. За съжаление баща му умря преди три години, а майка му шест месеца след това. Двете му сестри се преселиха на изток със съпрузите си скоро след като Фреди напусна града. Не знам обаче с подробности защо или как е станал разбойник.

— Виждали ли сте напоследък Джаксън в околностите?

— Няма да го позная, ако го видя. Оставете Джаксън. Да поговорим за Сара. Какво възнамерявате да направите за нея?

— За какво, по дяволите говорите? Сара Темпъл не е моя отговорност.

Клейтър го стрелна намръщено изпод рошавите си вежди. Чад се размърда смутено под пронизителния му поглед, сякаш докторът имаше способността да надзърта в душите на хората. Ако можеше, Чад се запита дали вижда празнотата там, дали разпознава черната дупка на мястото, където някога бе живяла неговата душа.

— Някой трябва да поеме отговорност — изрече накрая Клейтър. — Сара е зле. Двете й ръце са силно пострадали от инцидента, превързани са чак до раменете. Ще се лекува дълго време. Двамата с Абнър ще умрат от глад, ако някой не им помогне. Ще минат много седмици, преди Сара да може отново да работи.

Чад почувства прилив на гняв. Нямаше да хлътне в нещо, което не е негова грижа. Тръгнал бе да хване един разбойник.

— Сара няма ли кой да й помогне тук, в града? Роднини? Няма ли живи хора от семейството й?

Клейтър изсумтя отвратено.

— Има родители, брат и сестра, но оттам няма да дойде никаква помощ. Не я искат. Е, трябва да се връщам при пациентите си. Ще дойда утре да я видя. Може да развие треска. Ако стане така, дайте й една лъжица от лекарството, което оставих на масата. Оставих и лауданум за болките.

— Колко ви дължа, докторе?

— Можете ли да платите? Знам, че Сара не може.

Чад стисна зъби.

— Аз ще платя.

— Много добре. Таксата ми е два долара.

Чад бръкна в джоба на палтото си, намери два сребърни долара и ги подаде на лекаря.

— Благодаря. До утре, господин Дилейни.

— Ще има да вземаш — измърмори Чад. — Колко време ще спи Сара?

— До сутринта, мисля. Ако се събуди през нощта, дайте й още една доза лауданум.

Чад полека поклати глава.

— Не аз ще давам лауданум на вашата пациентка. Дотогава отдавна няма да бъда тук. Кажете ми как се казват родителите й.

— Преподобният Темпъл и госпожа Темпъл, но пак ви казвам, безполезно е.