Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (17)

16

Сара се изправи пред майор Долтън и отрупаното му с книжа бюро и обясни проблема си колкото можа по-добре: Мислеше, че молбата й е основателна, и беше шокирана от отговора на Долтън.

— Съжалявам, госпожо. Бих искал да ви помогна, но не мога да отделя хора точно сега. Група индианци са напуснали резервата и нападат фермите. Вождовете Хитрият вълк, Жълтото куче и Змията са побеснели, крадат добитък, пилета и просто каквото докопат. Ще ми трябват всички боеспособни мъже, за да ги обградя и да ги закарам обратно в резерватите им.

Сара се взря невярващо в майора.

— Едно малко момче е застрашено, майоре. Фреди Джаксън е опасен разбойник. Ваш дълг е да го изправите пред закона.

Нетърпение се прокрадна в думите на майора.

— Така е, госпожо, но първото ми задължение е да пазя фермерите от индианците. Щом те се върнат там, където им е мястото, ще се занимая с вашата молба.

Сара кипеше в безсилен гняв. Как можеше майор Долтън да отказва на молбата й? Тя преживяваше истински кошмар.

— Не мога да чакам толкова, майоре. Джаксън ще отведе сина ми в Мексико. Ако няма да ми помогнете, ще трябва сама да си помогна.

Майор Долтън беше вече извадил Сара от ума си, обръщайки вниманието си към по-наложителни неща.

— Кажете на секретаря ми да ви намери квартира — каза той разсеяно. — Ще се занимая с молбата ви, когато се върна.

Брадичката на Сара се стегна.

— Няма да бъде необходимо. Тръгвам веднага. Приятен ден, майоре.

— Госпожице Темпъл, настоятелно ви съветвам…

Сара така и не научи какъв е съветът му, изхвърчавайки от канцеларията.

Беше се случило немислимото. Армията беше отказала да й помогне. Преди да тръгне, Райън я беше молил да изчака Чад или поне да почака, докато той повика Пиърс. Но Сара беше непреклонна. Нямаше време за губене. Беше взела пистолет, ловджийска пушка, запаси за няколко дни и беше потеглила веднага. За съжаление сега не беше в по-добро положение, отколкото преди.

Имаше някаква възможност да се натъкне на Чад, но това не беше нещо, на което да можеше да разчита.

 

 

Чад прекара няколко дни в търсене на Джаксън, преди да реши, че е било по-разумно да бе последвал инстинкта си, а не здравия разум. Очевидно Джаксън беше действал противно на това, в което всички бяха убедени, и сега Чад беше склонен да повярва, че бандитът още се навърта около Драй Гълч Трябваше да има само една причина Джаксън да кисне тук, докато го преследва хайка, вместо да се махне от града. Той искаше Абнър и чакаше благоприятна възможност да грабне момчето.

Чад беше сигурен, че планът на Джаксън няма да успее. Не и щом Райън, Куки и работниците защитават Абнър. Но някакво натрапчиво чувство се беше спотаило в дъното на стомаха му и нарастваше с всяка изминала минута. Тогава се натъкна на Райли Рийд и научи, че доброволният отряд също не е попаднал на следите на Джаксън. Това беше денят, когато той реши да потърси разбойника по-близо до дома си.

 

 

Сара не разбираше от следотърсачество. Всичко, което можеше да направи, беше да се запъти на юг и да не спира. Мекото време стана лошо, след като тя напусна форта, но тя продължи слепешком пътя си. Същата вечер намери подслон в една цепнатина под скална козирка и прекара една противна нощ. Когато снегът започна да се трупа с обезпокоителна бързина, тя все пак храбро продължи напред. Но щом вятърът превърна прехвърчащите снежинки във виелица, тя разбра, че трябва да намери по-сигурно място, където да се подслони, иначе рискуваше да умре от измръзване.

Скоро след като се стъмни, Сара се натъкна на едно ранчо. С остро облекчение си запробива път през преспите към предната врата. Едно куче залая откъм дъното на хамбара, но не се осмели да излезе навън в студа, за да разузнае. Сара трескаво започна да чука на вратата и тя беше отворена от един възрастен мъж с пушка в ръка.

— Кои е? — запита той, взирайки се в мрака към дребната фигура, свита на прага му.

— Аз съм Сара Темпъл. Идвам с добро. Студено ми е и имам нужда да се подслоня за през нощта.

— Жена ли чувам, Къртис? — извика глас откъм къщата.

Сара почувства топлина да се просмуква през отворената врата и трепна в надежда.

— Точно така, Марта. Казва, че името й е Сара Темпъл.

— Е, за бога, влизай, дете — каза Марта, появявайки се на прага до съпруга си. — Сигурно си премръзнала до смърт.

Къртис задържа вратата отворена и Сара влезе вътре.

— Има ли къде да настаня коня си?

— Аз ще се погрижа — предложи Къртис, сграбчвайки палтото си от куката до вратата.

— Ела, седни при огъня — подкани я Марта, след като съпругът й излезе. — Ние сме семейство Дароу, Марта и Къртис. Какво, за бога, те е повело навън в такава нощ?

Проницателните сини очи на закръглената дребна жена блестяха ярко от любопитство, докато тя поемаше палтото на Сара и я отвеждаше към пейката пред камината.

— Това е дълга история — каза Сара, протягайки ръце към топлината.

— Обзалагам се, че си гладна. Има малко задушено останало от вечеря, има и горещо кафе на печката. Може да говориш, след като се наядеш, ако искаш, разбира се. Тук нямаме много компания.

Къртис Дароу влезе в къщата, изтърсвайки снега от ботушите си.

— Погрижих се за коня ви, госпожо Темпъл — каза той. — Виждам, че мама ви е сложила да хапнете. Наяжте се хубавичко, тя е чудесна готвачка.

Марта Дароу се изчерви като млада девойка.

— Стига де, татко.

Сара се усмихна на приятелското отношение между двамата Дароу, питайки се какво ли би било да има такава близост между нея и Чад.

— Яденето е на масата, госпожо Темпъл — каза мама Дароу, поставяйки резен пресен хляб до купата със задушено. — Наяжте се добре. Има много ядене.

Сара яде, докато не й се стори, че ще се пръсне. Храната беше възхитителна. Тогава мама Дароу сложи пред нея резен сушен ябълков пай и Сара си помисли, че е умряла и е отишла в рая.

— Не си спомням откога не съм яла толкова хубаво ядене — каза Сара, потупвайки пълния си стомах. — Не знам какво щях да правя, ако не бях попаднала на вас.

— Щяхте да умрете от замръзване, най-вероятно — изрече сухо татко Дароу. — Сигурно имате причина да сте навън в такова време, госпожо Темпъл.

— Моля, наричайте ме Сара. И наистина имам основателна причина. Синът ми беше отвлечен от един разбойник. Трябва да го настигна, преди да стигне Мексико.

— О, божичко — каза Марта, окръглила съчувствено очи. — Горкичката. Колко е голям синът ви?

— Скоро ще стане на шест години.

— Ами съпругът ви? Как така ви е пуснал самичка?

— Не съм омъжена — призна Сара.

Затаи дъх, очаквайки те да изразят неодобрението си. Когато не стана така, тя полека изпусна дъха си.

— Ами роднини? Няма ли кой да ви помогне?

— Единственият човек, който може да ми помогне, сега е далече, а аз нямах възможност да го чакам да се върне.

— Много сте смела, скъпа — каза Марта, потупвайки я по рамото с майчинска загриженост.

— Но глупава, — добави практично Къртис. — Индианците пак върлуват. Нападнаха ранчото ми преди три дни и отмъкнаха няколко животни.

— Знам — въздъхна Сара. — Отбих се във Форт Елис да моля за помощ и ми казаха, че трябва да чакам, докато индианците се върнат в резервата.

— Струва ми се, че индианците нападат, защото са гладни. Заради тези корумпирани правителствени агенти горките хора нямат достатъчно храна, за да държат душите в телата си.

— Е, Марта, откъде знаеш — смъмри я Къртис. — Просто се опитвам да кажа на Сара, че е много опасно да продължава мисията си. Най-доброто, което можеш да направиш, е да се върнеш у дома, Сара, и да изчакаш, докато армията бъде в състояние да ти помогне.

Гласът на Сара беше натежал от решимост.

— Не мога. Абнър е всичко, което имам на този свят.

Сълзи изскочиха на очите на Марта и потекоха по пухкавите й бузи.

— И аз бих направила същото — изрече тя твърдо. — Някога с татко имахме син. Той умря преди много години от треска. И аз щях да направя същото, за да го спася. Имаме свободна стая, която можеш да ползваш. Нещата ще изглеждат по-добре, след като се наспиш.

— Много сте любезни — отвърна Сара. — Благодаря ви. С радост ще се възползвам от гостоприемството ви.

Макар че леглото беше удобно, Сара не можеше да заспи. Тревожеше се, че Абнър може би е изложен на беснеещите стихии. Беше толкова дребничък, толкова малък и невинен. Как би могъл да оцелее в такива условия? Дали Фреди го пазеше? Беше ли на топло? Имаше ли достатъчно храна?

Грижите за Чад утежняваха безпокойството й. Въпросите, които си задаваше за Абнър, важаха и за Чад. Той се излагаше на суровите стихии заради нея. Чад беше толкова мил и състрадателен мъж, че й беше трудно да забрави, че никой друг не мисли така.

Най-накрая забравата дойде. Сара заспа, без да сънува, и се събуди няколко часа по-късно в мръсносива зора. Снегът беше поспрял по някое време през нощта и тя го прие като знак, че трябва да продължи мисията си. Излезе от къщата на семейство Дароу след удовлетворителна закуска.

 

 

В следващите два дни Сара имаше причини да си пожелае да беше останала при семейство Дароу. Снегът се беше превърнал в киша и после в кал. Тя беше толкова изтощена, че когато спря в един град да купи храна и зоб за коня, реши да прекара нощта в хотел. Отчаяно се нуждаеше от топла баня и добро ядене. Въпросите й за двама мъже с малко момче получиха отрицателни отговори. Никой не беше виждал непознати в града с описанията, които тя даваше. Но изобилстваха клюки за нападения на индианци, които еднакво плашеха и фермерите, и гражданите.

На следващия ден снегът и студът се завърнаха още по-сурови. Въпреки това Сара пое на път, обезсърчена, защото не беше видяла нищо, което да сочи, че Джаксън е пред нея. В късния следобед вихрен вятър превърна снега във виелица. Сара започна да търси подслон. Разтревожи се, когато осъзна, че вече не върви по маркирана пътека и е загубила пътя. Без слънцето, което да я води, тя можеше да се движи в която и да било посока.

Внезапно група ездачи се появиха през завесата от заслепяващ сняг. Изглеждаха почти като призраци и я изплашиха, когато я обкръжиха. Облекчението й, че вижда други хора, се превърна в паника. Индианци!

Сега бяха достатъчно близо, за да види тъмните им лица. Облечени в еленови кожи и наметнати с разнищени одеяла, й се сториха като жестоки вестители на съдбата. Беше виждат много малко индианци в живота си, а онези, които беше виждала досега, бяха окаяни създания в сравнение с тези диви воини.

— Какво искате? — извика тя, когато те затвориха кръга си около нея. Като че ли не я разбраха и тя повтори, този път по-бавно. — Какво искате? Не ви мисля злото.

Един воин сграбчи юздите от ръцете й, а друг тупна коня й по задницата. Сара се залови здраво за седлото, когато воините поеха през дърветата, водейки коня й след себе си. Препускаха неуморно, докато Сара не започна да се страхува, че ще падне от коня от изтощение. Не усещаше колко време е минало. Може да бяха минали един час или пет часа, преди да стигнат до индианския лагер, разположен в покрайнините на една гора от смърчове. Десетината типита бяха отчасти скрити от вихрещите се бели маси сняг и високи дървета.

Индианците слязоха от конете си. Издърпана грубо от седлото, Сара тупна болезнено на земята. Коленете й се разтрепериха и тя седна. Надали се, очаквайки най-лошото. Това не можеше да й се случва, зарида тя безмълвно. Индианците вече не бяха заплахата, каквато представляваха някога. Обикновено живееха мирно в резерватите. Нещо драстично трябва да се беше случило, за да ги накара пак да тръгнат да плячкосват.

Очите на Сара пламтяха, бузите й бяха издрани от суровия вятър и тя си пожела нещо да се случи — по-скоро. И се случи. Тълпата се раздели, за да пропусне един старец и една млада жена да се приближат към нея. Жената вдигна главата й. Сара ахна, когато осъзна, че я познава.

Петнистата кошута!

Петнистата кошута се вгледа в Сара и очите й блеснаха, когато я позна. Обърна се рязко, за да прошепне нещо на стареца, застанал до нея. Сара не можеше повече да понася напрежението. Смелостта й се върна и тя избъбри:

— Пленничка ли съм?

— Как ни намери? — запита Петнистата кошута.

— Не търсех вас. Търся Абнър. Фреди Джаксън го отвлече. Виждали ли сте ги?

Петнистата кошута се посъветва с другаря си. Дълга говориха на гърлен език, който Сара не разбираше. Индианката преведе:

— Видяхме Фреди.

Невероятна радост се надигна у Сара. Ако Петнистата кошута е видяла Джаксън, тогава несъмнено е видяла и Абнър.

— Абнър с него ли е?

Сара запристъпва нетърпеливо от крак на крак, докато Петнистата кошута отново заговори на стареца, преди да отговори на въпроса й.

— Ще останеш тук като гостенка на Хитрия вълк.

— Ами синът ми? Моля те, кажи ми за Абнър.

Изражението на Петнистата кошута се смекчи.

— Момчето е добре.

Облекчение се разля из Сара.

— Благодаря за вашето любезно предложение, но не мога да остана тук. Трябва да намеря Абнър. Отклоних се от пътеката и се загубих, но ако просто ме насочите в правилната посока, ще си продължа по пътя.

— Нямаш избор. Баща ми те взема за заложничка. Ще те размени срещу крави за нашите хора. И срещу топли одеяла, подкупните агенти взеха това, което е наше. Баща ми трябваше да се присъедини към другите племена, които напуснаха резервата и започнаха да крадат храна. Скоро нашите хора ще потеглят на север към Канада, там ще бъдем свободни да ловуваме, където поискаме.

— Съчувствам на несгодите ви, но си имам свои проблеми. Може никога повече да не видя сина си.

Събирайки смелост, Сара се опита да се качи на коня си. Една сурова дума от Хитрия вълк прати двама от воините му към нея. Единият й попречи да се качи на седлото, докато другият отведе коня й при останалите, които вече бяха прибрани във временно ограждение.

— Не можете да направите това! — извика тя, борейки се да се изскубне от пазачите си.

Внезапно едно малко момче изскочи от едно типи, хуквайки право към нея. Сара се уплаши, че халюцинира, когато чу детето да я нарича „мамо“ — Тогава то се вкопчи в нея и едва не я събори на замръзналата земя. Малките му ръчички я стискаха силно, сякаш детето се боеше, че тя ще изчезне, ако я пусне.

— Мамо, ти си тук! — хлипаше момченцето. — Знаех, че ще дойдеш за мене. И Чад ли е с тебе?

— Абнър? О, господи! Абнър! Ти си. Как? Защо? Нищо не разбирам. Как се озова тук?

— Индианците ни накараха да тръгнем с тях — обясни Абнър.

— Джаксън и Санчес тук ли са?

— Фреди е мой пленник — изрече самодоволно Петнистата кошута. — Очаква го наказание заради лошото му отношение към мене.

— Какво ще правиш с него?

— Още не е решено. Хитрият вълк иска да го убие бързо, преди армията да ни е намерила и да е поискала да го предадем. Но аз искам да умре бавно и мъчително.

Сара потръпна.

— Разправията ви е с Фреди, не с мене или с Абнър. Ние бяхме негови пленници, ако си спомняш. Пуснете ни да си идем. Не сме направили нищо лошо на твоите хора.

— Не. Хитрият вълк иска да направи размяна с армията, вие срещу крави. Няма да ви направим нищо. Ще пратим човек във форта с нашите искания за освобождаването ви. Ела, времето се влошава. Ще ви заведа да се подслоните.

Хващайки ръката на Абнър, Сара последва Петнистата кошута. Индианката спря пред едно типи и вдигна кожата, закриваща входа. Сара влезе вътре, намирайки топлина и приятно облекчение след пронизващия студ. Огледа се наоколо със страхопочитание, никога преди не беше влизала в индианско жилище. Намери го изненадващо топло и удобно, и по-просторно, отколкото би могло да се очаква.

— Ще останеш тук — каза Петнистата кошута. — Абнър ще споделя моето жилище.

— Не! — протестира Сара. — Защо трябва да ни разделяш?

— По-малко вероятно е да избягаш без сина си — каза Петнистата кошута.

— Остави го за малко при мене. Няма да се опитвам да избягам, обещавам.

— Нека да остана с мама — замоли се Абнър, стиснал ръката на Сара.

Петнистата кошута омекна под умолителния поглед на детето.

— Може да останеш за малко. Ще се върна за тебе.

Порив на студен въздух отбеляза излизането й, когато тя вдигна кожата, закриваща отвора, и се измъкна навън. След като беше спечелила този рунд, Сара здраво прегърна Абнър, не искайки да го пусне дори за минута.

— Добре ли се отнасяха с тебе? — запита тя.

Ако го бяха наранили, дали Джаксън или индианците, тя щеше да намери начин да ги накара да си платят.

— Господин Джаксън искаше да му казвам „татко“, но аз не исках — изрече войнствено Абнър. — Каза, че ще ме натупа, ако не го слушам, но аз пак не го направих. Не го харесвам, мамо. И индианците не го харесват. Те ги държат двамата с господин Санчес вързани през цялото време. Знаят, че е лош човек. Сигурна ли си, че е истинският ми татко?

— Ох, миличък, бих дала всичко на света, ако можех да кажа, че не ти е баща, но не мога. Единственото хубаво нещо от връзката ми с Фреди Джаксън си ти. Не си длъжен да го харесваш. Господ знае, че аз не го харесвам. Индианците направиха ли ти нещо?

Абнър поклати отрицателно глава.

— Те ме харесват. Петнистата кошута каза, че индианците обичат децата. Сега можем ли да си отидем у дома? Липсва ми Чад.

— Още не може. Не съм сигурна, че ще мога да намеря пътя към Драй Гълч без водач. Загубих се в бурята.

Внезапно кожата пред отвора на типито се отметна и Петнистата кошута влезе вътре. Носеше купа с димящо ядене и я постави пред Сара и Абнър.

— Яжте — каза тя, посочвайки към купата. — Храната е малко, ако ловците се върнат с празни ръце, това ще бъде единственото ядене за днес.

И излезе в друг порив на леден въздух.

Сара се вгледа в неопределимата смес в купата, питайки се дали ще посмее да яде от нея. Абнър нямаше такива съмнения и се захвана сериозно да пъха с два пръста солидни парчета ядене в устата си. Сара предпазливо взе някакво парче, което приличаше на месо, и го пъхна в устата си. Сдъвка го полека и го глътна, откривайки, че не е неприятно, но със сигурност не беше вкусвала нещо подобно досега. Въпреки това двамата с Абнър Успяха да опразнят купата.

Стъмни се рано. Петнистата кошута се върна за Абнър, преди Сара да беше готова да го пусне. Никакви молби не можаха да променят намерението на индианката, когато извлече Абнър навън. Отчаяна и сама, Сара хвърли малко трески в огъня, после легна на постелята, която намери навита в един ъгъл, и се опита да заспи. Нямаше представа как ще свърши всичко това и се молеше за намеса, божествена или друга. И копнееше за Чад. Сви се на топка и си представи ръцете на Чад по себе си, представи си го как й дава утеха. Заспа, представяйки си, че Чад я обича.

На следващата сутрин се събуди, усещайки се неразположена и разстроена. Едва успя да излезе, за да повърне оскъдното съдържание на стомаха си в близките храсти. Отдаде го на храната, която беше изяла предната вечер, но се надяваше Абнър да не е бил засегнат от това неразположение. Върна се в типито и пак се унесе в неспокоен сън.

 

 

В най-жестокото време от виелицата Чад попадна в лагера на армията. Беше се запътил към дома, нямайки търпение отново да види Сара и разтревожен от това, че Джаксън беше твърде близо до ранчото на Дилейни. Тревожеше се за Сара и Абнър повече, отколкото би искал да си признае.

Божичко, колко му липсваше тя. Много беше мислил, след като напусна ранчото. След много размисъл беше решил да приеме недостатъците си и да престане да се обвинява за събития, над които нямаше контрол. Сара му беше показала, че някои жени са достойни за любов и доверие.

Несправедливо наричана курва и държана настрана, тя беше успяла да се справи възможно най-добре с една непоносима ситуация, упорито беше отгледала самичка сина си и се беше справила много добре. Сара беше търпяла позор, беше живяла с клеймо, което не беше заслужила, и беше станала по-силна. Той би могъл да направи не по-малко, като последва примера й и приеме добрите неща в своя живот, вместо да се съсредоточава върху лошите. Сара. Тя беше едно от добрите неща. Той копнееше да я прегърне. Да се люби с нея. Да притисне тялото й до себе си и да получи невероятния дар на нейното удовлетворение. Любенето с най-подходящата за него жена беше прекрасно и точно това щеше да й каже, щом се върнеше в ранчото.

Отведоха го в палатката на майор Долтън веднага щом слезе от коня и изрази желанието си да говори с командващия офицер. Нямаше търпение да научи от колко време патрулират войниците в района и дали са виждали Джаксън и Санчес.

Чад се представи веднага. Майор Долтън също се представи и го поздрави със смесица от недоверие и любопитство.

— Какво ви води навън в тази виелица, господин Дилейни?

— Аз съм ловец на глави, майоре, преследвам Фреди Джаксън и един мъж на име Санчес. И двамата са известни банкови обирджии. Срещали ли сте ги?

Долтън потърка брадичката си, докато мислеше над въпроса на Чад.

— Странно, че ме питате за тези двамата.

Вниманието на Чад се изостри.

— Защо казвате това?

— Една жена дойде във форта в деня, преди да заминем. Искаше помощ, за да намери сина си. Изглежда, момчето е било отвлечено от мъж на име Фреди Джаксън.

Чад замря.

— Жената Сара Темпъл ли се казваше? — Когато Долтън кимна, най-лошите страхове на Чад се реализираха. — Как е възможно да се случи? Брат ми и десет въоръжени работници трябваше да защитават момчето.

Веждите на Долтън се вдишаха рязко.

— Познавате ли тази жена?

— Познавам я. Тя е моята… Ще се женя за нея. Какво е станало? Дадохте ли й войници, за да й помогнете? Имате ли представа къде са?

— Не можех да отделя хора. Фортът е оголен. Казах й да изчака, докато се върнем, и тогава ще разгледам молбата й за помощ.

— Какво? — извика Чад. — Джаксън е опасен. Как сте могли да не й помогнете?

— Вижте, Дилейни, правя каквото мога за хората, които разчитат на закрилата на армията. Група индианци са напуснали резервата и нападат околните ферми. Може дори да са се запътили към Канада. Мое задължение е да спра нападенията и да пратя индианците обратно там, където им е мястото.

— И да върви по дяволите едно малко дете, което се нуждае от помощта ви? — изсъска отвратено Чад.

Долтън вдигна рамене.

— Както казах, всичко по реда си. Ще стигнем и до него.

Чад се опита да сдържи темперамента си. Ако сега избухнеше, това нямаше да помогне на Сара.

— Сара у дома ли се върна?

Макар да знаеше отговора, все пак трябваше да зададе въпроса.

— Упорита жена, дяволите да я вземат — каза Долтън, поклащайки глава. — Каза, че щяла да продължи сама. Предупредих я да не го прави, но тя не пожела да ме чуе.

Чад нито за миг не се усъмни какво решение е взела Сара.

— Успяхте ли във вашата мисия? Намерихте ли индианците, върнахте ли ги в резервата?

— Не всички. Успяхме да пресрещнем Жълтото куче и да го върнем, но Хитрият вълк и Змията още са на свобода. Досега никой не е убит или ранен, но колкото повече време останат на свобода, толкова по-голяма е опасността това да се случи.

Думите му събудиха страх у Чад. Сара бе някъде навън в бушуващата виелица, както и индианците, които си търсеха белята. Боже господи! Мисълта да загуби Сара, когато най-накрая беше намерил смелостта да й призная любовта си, беше непоносима.

— Индианците нямаше да напуснат резервата, ако правителството не беше нарушило обещанията си — каза Чад. — Горките хора вероятно умират от глад и са били принудени да напуснат резервата, за да търсят храна.

— Индианските агенти, с които говорих, се кълнат, че правителствените крави и одеяла са били доставени. Нямам друг избор, освен да им вярвам. Не се тревожете, скоро ще върнем индианците там, където им е мястото. А годеницата ви е неразумна млада жена. Но ще търсим и нея. Чувствайте се свободен да споделите храната и подслона с нас — каза на прощаване Долтън.

— Благодаря — измърмори Чад, докато се сбогуваше.

Гостоприемството не беше онова, което му беше нужно.

Нито пък можеше да си позволи да прахосва скъпоценно време, за да се изтяга до лагерния огън, докато Сара броди наоколо в беснеещата виелица, Абнър е в неизвестност. Имаше усещането, че Сара е наблизо. Този път щеше да последва инстинкта си.

 

 

След два дни Чад се натъкна на лагера на Хитрия вълк. Здрачът вече беше превърнал небето в мрачна сивота, когато той дръзко влезе сред палатките, без да показва никакъв страх. Веднага беше обкръжен, свален от седлото и отведен пред вожда.

Грубо го бутнаха до малкия огън в средата на типито на вожда. Топлината беше добре дошла и Чад протегна ръце към огъня. Когато огънят започна да сгрява костите му, той се заоглежда наоколо. Вождът седеше срещу него, пушеше и го разглеждаше с присвити очи. Една жена седеше до него и открито се взираше в Чад. След миг той осъзна, че я е виждал и преди.

Петнистата кошута. Изрече името й на глас и тя наведе глава за потвърждение.

— Познавам те, бели очи, но не ти знам името.

— Казвам се Чад Дилейни.

— Защо си тук, Чад Дилейни?

— Търся жена си. Казва се Сара Темпъл. Виждали ли сте я?

Петнистата кошута продължи да се взира в него и Чад почти виждаше как се въртят колелцата в мозъка й. Тогава тя се обърна към баща си и му заговори бързо на шошонски. След може би цяла вечност жената се усмихна и кимна, явно доволна от мъдрото решение на баща си.

— Твоята жена е при нас, Дилейни.

Чад скочи на крака.

— Сара е тук? Слава богу. Добре ли е?

— Сара и Абнър са наши заложници. Баща ми смята да ги размени за крави и топли одеяла.

Чад се обърна.

— И Абнър ли е тук? Не разбирам. Къде са Джаксън и Санчес?

Усмивката, която му отправи Петнистата кошута, не беше никак хубава.

— Те са мои пленници. Чака ги публично изтезание и смърт пред целия лагер. Фреди трябва да страда заради оскърбленията към мене.

— Ще взема моята жена и сина й и ще си тръгна — каза Чад, без да чака позволение.

Спря го отговорът на Петнистата кошута.

— Не могат да си тръгнат. Нашите хора гладуват. Армията ще ни даде крави срещу тяхното връщане.

— Армията лагерува наблизо. Бях там преди два дни. Когато ви намерят, ще ви върнат в резервата. По-лесно ще бъде, ако сега пуснете Сара и сина й с мене.

Петнистата кошута се обърна, за да се посъветва с Хитрия вълк.

— Хитрият вълк не мисли, че армията ще ни намери.

— Аз ви намерих — напомни й Чад.

— Позволихме ти да ни намериш. Нашите воини те видяха да идваш. Пуснаха те да минеш, защото беше сам. Ако беше армията, нямаше да ни намери толкова лесно.

Чад осъзна, че не постига нищо с Хитрия вълк и дъщеря му, и започна да рови в мозъка си за решение. Внезапно се сети за отговора. Смая се колко е просто всичко.

— Имам много крави в моето ранчо. Ще ви дам крави в замяна на заложниците ви. Пуснете Сара и Абнър и сам ще ви доведа кравите.