Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дилейни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Tame a Renegade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
term
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Кони Мейсън. Да укротиш вятъра

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-069-1

История

  1. — Добавяне

2

Чад стоеше в долния край на леглото и наблюдаваше спящата Сара. Тя изглеждаше измъчена, легнала там напълно облечена, и той се запита дали трябва да направи нещо по този въпрос. Боейки се, че неумелите му движения може да нанесат повече вреда, отколкото да помогнат, той реши да не се опитва да сваля роклята и долните й дрехи. Роднините й трябваше да го направят, когато пристигнат.

Погледът му се спря на лицето на Сара, отбелязвайки нейната бледност и тъмните сенки под очите. Тя изглеждаше изтощена и той си спомни купчините мръсни дрехи навън, които чакаха да бъдат изпрани. Тя наистина ли правеше това всеки ден?

Заинтригуван, Чад не можеше да свали поглед от пулсиращата вена в основата на шията й. Много бяла шия, отбеляза той. Кожата й беше гладка и безупречна, като крехък порцелан. Погледът му проследи дългата линия на шията й до мястото, където пълните и гърди се издигаха и спадаха под корсажа на кърпената й рокля. Сара Темпъл беше наслада за очите, но Чад нямаше нито време, нито наклонност да се наслаждава на пиршеството. Жените са опасни. Една жена едва не беше съсипала живота на брат му; но още преди това разочарованието на Чад от жените беше започнало от собствената му майка.

— Мама спи вече дълго време, господине.

Абнър дойде зад гърба на Чад, големите му сини очи бяха разширени от притеснение.

— Кога ще се събуди?

— Доктор Клейтър й даде нещо, за да спи. Да се надяваме, че няма да се събуди до сутринта, защото, когато се събуди, много ще я боли. Няма да може да си служи с ръцете си още доста време.

Едри сълзи се търкулнаха по бузите на Абнър и той ги изтри.

— Какво ще правим с мама?

— Не се тревожи. Ще намеря кой да ви помогне — обеща Чад. — Доктор Клейтър каза, че дядо ти и баба ти живеели в града. Ще ги доведа да се грижат за тебе и за майка ти.

Абнър го изгледа недоверчиво.

— Не знаех, че имам дядо и баба. Нямам и татко.

Чад нямаше време да спори или да се чуди защо Сара е решила да не казва на сина си за дядо му и баба му. Колкото по-скоро намереше кой да се грижи за Сара и Абнър, толкова по-бързо щеше да се върне към преследването на Фреди Джаксън.

— Имам да свърша няколко работи, Абнър. Нали можеш да поседиш с майка си тук, докато ме няма?

— Ще се върнете, нали, господине?

Страхът на Абнър беше осезаем и в стената около сърцето на Чад се отвори нова пукнатина.

— Ще се върна. — Не за да остане, но не каза това на детето. — Защо не ми казваш Чад? Всичките ми приятели ме наричат така.

Абнър грейна.

— Разбира се, Чад, мога да се грижа за мама, докато те няма. Ще вечеряме ли, като се върнеш? Гладен съм.

Чад изруга под нос. Абнър беше малко дете, трябваше да се храни редовно. Може би родителите на Сара щяха да помогнат и за това.

— Ще видя какво мога да направя за вечерята, синко. Надявам се да съм уредил проблемите ти докато се върна.

Чад излезе замислен от къщата. Натрапчиво му се мотаеше мисълта, че Сара не е споменавала на Абнър за родителите си. Мъчеше се да си представи защо, когато едва не се сблъска с една жена, която идваше по пътеката към къщата. Тя го загледа за миг, после изкриви подигравателно лице.

— Знаех си, че Сара Темпъл пак ще я подкара постарому — изрече тя с презрителен тон. — Курвата си остава курва. Ако не успява друго, си върти занаята нощно време. Дава лош пример на копеленцето си.

Чад нямаше представа коя е тази противна жена, но никак не я хареса.

— Коя сте вие?

— Аз съм госпожа Килмър. Идвам за прането си. Казах на Сара, че го искам за днес следобед.

Чад помисли за мръсните дрехи, струпани в задния двор, и не можа да не се усмихне.

— Сара няма скоро да ви изпере прането, госпожо Килмър. Предлагам да си го приберете и да си го изперете сама. Ще го намерите в задния двор.

Госпожа Килмър зяпна.

— Е, аз никога… Не знам кой сте, млади човече, но само една дума от мене и Сара Темпъл никога повече няма да си намери работа в този град. — Очите й се присвиха. — А-а, сега разбирам. Сара има друг източник на доходи, по-изгоден. Както казах, курвата си остава курва.

Ръцете на Чад се свиха в юмруци. Нямаше време за това. Забъркването в нечий живот беше последното, което му трябваше. Беше напуснал дома си, защото не искаше никакви отговорности. Все още трудно избягваше спомените, които бяха белязали душата му.

— Предлагам да си вземете мръсните дрехи и да отнесете злия си език другаде, госпожо. Не съм в добро настроение точно сега и вашите оскърбления го влошават още повече.

Госпожа Килмър го погледна и отстъпи назад. Мина предпазливо покрай него и буквално прелетя около ъгъла на къщата, за да влезе в задния двор. Чад не остана да види дали е събрала прането си, метна се на Флинт и го подкара към черковната камбанария оттатък релсите.

Видя дома на енорийския свещеник сгушен до черквата. Табелата, забита най-отпред на черковната морава, гласеше, че тук се намира Обединената методистка църква на Карбън с проповедник Йезикая Темпъл. Чад върза Флинт на коневръза и се отправи към дома на свещеника. Не знаеше защо именно на него се падна да осведоми семейство Темпъл за бедата на дъщеря им и да ги моли за помощ, но колкото по-бързо го направеше, толкова по-скоро щеше да си тръгне оттук.

Вдигна юмрук и почука на вратата, обмисляйки какво да каже. След няколко минути вратата се отвори и на нея се показа слаб мъж със строго лице, облечен в неумолимо черно. Постоянни мрачни бръчки се бяха врязали в челото му, а тънките му стиснати устни вероятно не знаеха що е усмивка. Беше по-млад, отколкото Чад си го беше представял; тъмната му коса беше побеляла на слепоочията и сресана назад от високото чело.

— Мен ли търсите? — запита проповедникът.

— Вие ли сте Йезикая Темпъл?

— Аз съм.

— Дойдох заради дъщеря ви.

Йезикая вдигна вежди.

— Какво за Рут? Видях я миналата седмица, тя и децата са много добре.

— Говоря за другата ви дъщеря.

Устните на Йезикая се изопнаха още повече, ако изобщо това беше възможно.

— Имам само една дъщеря. Казва се Рут. Омъжена е за добър мъж. Имат две деца. Тъй като няма какво повече да обсъждаме, желая ви приятен ден.

Той понечи да затвори вратата.

— Чакайте! — По-голямата сила на Чад надделя и той задържа вратата отворена. — Имате още една дъщеря, Сара.

— Кой е, скъпи?

Ниска дебела жена надникна към Чад иззад високия си съпруг.

— Питат за Сара. Казах, че нямаме дъщеря с това име. Може би ще иска да го чуе от тебе, Хейзъл.

Погледът на жената се премести към пода.

— Мъжът ми е прав. Имаме само една дъщеря и един син.

Погледна към съпруга си за одобрение и го получи.

Какво им има на тези хора, запита се Чад.

— Знам, че имате дъщеря Сара. Тя живее наблизо и пере дрехите на хората, за да се издържа. Има син Абнър. Дойдох заради нея. Тя претърпя злополука и има нужда от помощта ви.

Йезикая не изглеждаше ни най-малко трогнат от известието за бедата, в която беше попаднала дъщеря му.

— Кой сте вие?

— Казвам се Чад Дилейни. Не ме познавате, но аз познавам Сара и Абнър.

— Вие някой от… клиентите на Сара ли сте? — запита боязливо Хейзъл.

Чад ядосано изскърца със зъби. Тези хора нямаха ли сърца?

— Вие сте божи човек, преподобни. Нямате ли състрадание? Сара падна в корито с вряла вода и си изгори ръцете до раменете. Доста време няма да може да се грижи за себе си и за Абнър. Вие сте нейни родители, призовавам ви да й помогнете.

— Сара съгреши срещу божиите закони — произнесе Йезикая с най-внушителната си интонация, вещаеща огън и жулел. — Извърши извънбрачно съвкупление, а после има нахалството да излъже за деянието си. Аз съм божи човек, господин Дилейни, не одобрявам извънбрачните връзки. Сара е срам за семейството си и за Карбън. Ние се отрекохме от нея още преди години.

— Ами внукът ви, и от него ли се отрекохте?

Чад забеляза, че Хейзъл не казва нищо, а само смирено се подчинява на съпруга си. Тази жена нямаше ли собствен разум?

— Резултатът от греховете на Сара е нейна отговорност — отвърна Йезикая със същия гробовен глас. — Не искаме да имаме нищо общо с нея или с копелето, което роди.

На Чад му се дощя да разбие устата на този лицемер.

— А какво стана с прошката? Вашата църква не вярва ли във възможността да дадете втори шанс на грешника?

— Няма да говорим повече за това, господин Дилейни. Каквото си е постлала Сара, на това ще лежи. Можех да омекна и да й простя греха, но когато излъга за това, което е направила, разбрах, че е неспасяема. Някои души не могат да бъдат опазени и трябва да бъдат дадени на дявола. Сара е една от тези изгубени души.

— Вие сте лицемер и фанатик, преподобни — изръмжа Чад. — Жал ми е за вас. Душата ви е също толкова безплодна, колкото и сърцето.

Думите, които Чад изрече, накараха самия него да се замисли. Бяха поразителни, защото той можеше да опише и себе си с тях.

— Йезикая е добър човек — обади се Хейзъл. — Никой от видните жители на града не ни критикува, че сме се отрекли от Сара. Йезикая казва, че тя трябва да напусне града.

Чад беше прахосал достатъчно време с тези сбъркани родители. Те явно нямаше да се променят. Лично той мислеше, че Сара е смела, дори глупава, че е останала в Карбън и се е опитала да възстанови репутацията си. За съжаление, гражданите не изглеждаха склонни да й дадат втори шанс.

Положението ставаше отчаяно. Смрачаваше се, а той още не беше намерил кой да се погрижи за една ранена жена и детето й. Щеше да му отнеме повече време, отколкото беше мислил, и това не му харесваше.

— Виждам, че си губя времето тук — каза той. — Наистина ви съжалявам. Приятен ден, преподобни, госпожо Темпъл. Не заслужавате внук като Абнър.

Докато се отдалечаваше, Чад чу Хейзъл Темпъл да казва на съпруга си:

— Може би трябва аз…

— Това не е наша работа — отвърна Йезикая, затръшвайки вратата.

На Чад не му беше лесно да възприеме едновременно онази Сара, която видя днес, и другата Сара, описана от родителите и. Разбира се, не я познаваше. Но проститутките не вземаха да перат чуждо пране. Те обикновено имаха храна в шкафовете си и носеха прилични дрехи. Дали хората тук не й бяха простили, че е родила дете без брак, запита се той, и са я нарекли курва въпреки факта, че тя се опитваше да живее почтено? Чад нямаше представа защо се интересува от това. Възнамеряваше да се махне от града веднага щом намери някой, който да се грижи за Сара и сина й.

 

 

Беше вече тъмно, когато Чад се върна в бараката, където живееха Сара и Абнър. Беше натоварен с продукти, които беше купил, след като излезе от дома на енорийския свещеник. Не беше кой знае какъв готвач, но знаеше, че Абнър ще е гладен. По дяволите, и той беше гладен.

— Ти се върна!

Абнър се втурна да го посрещне с грейнали от радост очи.

— Казах ти, че ще се върна. Как е майка ти?

— Събуди се веднъж, но пак заспа. Искаше вода и аз държах чашата до устата й.

— Добре си направил, момче. Яде ли ти се боб с бекон? Купих и малко консерви, праскови и други неща.

Абнър окръгли очи.

— Праскови ли? Наистина? Никога не съм опитвал. Бас държа, че са вкусни.

— Ще разбереш веднага щом запаля печката; ще изпържа малко бекон и ще отворя някоя и друга консерва. Взех и пресен хляб. Последният самун в пекарната.

Чад запали лампата на кухненската маса и потърси сандъка за дърва. Намери го до печката. Дървата бяха малко, но все пак достатъчно, за да напали приличен огън. Бързо спретна вечеря, която двамата с Абнър лакомо ометоха. Когато отвори консервата с прасковите, загледа смаян как момчето изгълтва цялото й съдържание.

— Ще измия чиниите — предложи Абнър, когато Чад започна да разчиства масата. — Мама ги мие на задната веранда. Там има корито. Ти можеш да ми налееш вода, а аз ще свърша другото.

— Дадено — каза Чад. — Ще хвърля едно око на майка ти, докато миеш чиниите.

Спалнята беше тъмна, когато Чад влезе вътре. Видя една лампа на нощната масичка, запали я и намали пламъка. — Сара още спеше, но изглежда, се бе въртяла неспокойно, полата се беше усукала около краката й. Чад знаеше, че повечето жени носят корсети, а нейният сигурно сега се врязваше в ребрата й. Прокле родителите й, задето се показаха такива безсърдечни негодници. Нямаше начин, налагаше се сам да я съблече.

Решително стисна зъби, отиде към дрешника и започна да рови из чекмеджетата за нощница. Намери някаква бяла безформена дреха, издърпа я и я разтърси. Проста, с висока яка и изтъняла от безбройните изпирания, дрехата не изглеждаше като нощница, която би носила някоя проститутка. Той я занесе до леглото, питайки се как ще преоблече Сара, без да я заболи.

За щастие роклята й се отваряше отпред. Той разкопча копчетата, после пъхна ръка под лекото й тяло, за да я повдигне и да може да смъкне корсажа надолу по раменете. Сара изстена, но не се събуди.

Проклятие, беше се превърнал в болногледачка! Трябваше да намери някой… който и да било… да поеме този товар. Утре със сигурност нямаше да го има тук. Още не беше говорил с брата и сестрата на Сара. Сигурно някой от тях двамата би пожелал да помогне на ранената си сестра. За съжаление това трябваше да почака до утре сутрин.

Чад полека смъкна роклята на Сара по раменете й и по превързаните й ръце. После извади ръка изпод гърба й и се съсредоточи да издърпа роклята надолу по ханша и краката й. Не беше много трудно, помисли, докато сваляше обувките й и посягаше под фустата, за да стигне мястото, където чорапите й бяха пристегнати с панделки над коленете. Пръстите му се плъзнаха по гладката бяла плът и той внезапно дръпна ръка, като че ли се беше опарил. Изсмя се пресекливо, укорявайки се, че е толкова плашлив. Сара беше само една жена, а той беше виждал и пипал повече от достатъчно женски крака… и всичко друго.

Бързо свали чорапите й и развърза връзките на фустата, хвърляйки я върху купа дрехи на пода. Опитвайки се да държи погледа си далече от пищните й гърди, се запита как ще развърже връзките на корсета на гърба. Още обмисляше положението, когато Сара отвори очи и се втренчи в него.

— Какво правите? Защо сте още тук?

— Ами тук съм, защото родителите ви отказаха да ви помогнат и изобщо да чуят за вас — изръмжа Чад с нисък глас. Не искаше да звучи заплашително, но губеше и малкото търпение, което му беше останало. — Това, което правя, е, опит да ви извадя от дрехите и да ви облека тази нощница.

Тя погледна надолу към почти голото си тяло и нададе смутен вик.

— Не можете… не бива…

— Няма кой — изрече мрачно Чад. — Обърнете се настрани, за да развържа корсета ви. Много сте слаба, за да носите такава измишльотина, да знаете. Снаха ми Зоуи носи джинси и вълнени ризи. Разумно е според мене. Мисля си, че няма по-лошо нещо от това, да се пристягате така, че да не можете да дишате. Не спорете, само се обърнете и ми позволете да свърша останалото.

Сара нямаше сили да спори. Болеше я ужасно и още беше замаяна от лауданума, който й беше дал докторът. Когато Чад я обърна настрани, тя не се възпротиви. Дори въздъхна облекчено, когато той използва ножа си, за да среже връзките, а после свали корсета от тялото й.

— Сега ризата — каза Чад, вдигайки полите на късата дреха, под която Сара беше гола.

— Не, моля ви.

Чад не й обърна внимание и измъкна ризата през главата й. Посегна към нощницата, но без да иска, за миг се загледа в голото й тяло. Бледата й плът блестеше в сребристо и златисто под светлината на лампата и дъхът му заседна в гърлото. Тя беше изящно сложена: дребна, нежна и съвършено женствена. Щедри по всички стандарти, високите й гърди бяха увенчани с розови връхчета. Би могъл лесно да обхване талията й с две ръце, а изящно оформеният й ханш преминаваше в красиви крака. Очите му се спряха миг по-дълго върху тъмния триъгълник между бедрата и. Прогони подтика да докосне гъстите тъмни къдрици, прикриващи нейната женственост.

Разбирайки накъде го отвеждат мислите му, Чад навлече нощницата през главата на Сара и внимателно пъхна ръцете й в ръкавите. Едва когато нощницата се спусна до петите й, той можа да си поеме свободно дъх.

— Гладна ли сте? — запита той, когато я настани под одеялото. — Има бекон и боб, и…

Сара едва не се задави при мисълта за боб и бекон.

— Не. Ами Абнър? Ял ли е? — Внезапно тя си спомни, че в шкафа й няма нищо за ядене. — Нямам бекон. Не съм сигурна дали има и боб.

— Сега имате и бекон, и боб. Не се тревожете за Абнър. Коремчето му е пълно. Купих парче говеждо, утре някой може да направи супа от него. — Думите „след като си отида“ се подразбираха, но не бяха изречени на глас. — Боли ли ви?

Побелелите устни на Сара говореха по-красноречиво от всякакви думи.

— Доктор Клейтър остави шишенце лауданум. Ще ви дам още една доза. Отворете уста.

Сипа една лъжица от лекарството и я поднесе към устните й. Тя покорно отвори уста, преглътна и направи гримаса.

— Вода.

Чад й даде вода, после приседна на ръба на леглото.

— Къде спи Абнър?

— Има пружина на колелца. Прибира се под леглото денем и се вади вечер. Защо сте още тук?

— Защото никой друг не се нае да ви помогне — изрече сурово Чад. — Не ме бива за болногледачка. Преследвам един разбойник, затова утре си тръгвам.

Никакъв отговор. Сара се беше унесла в сън. Той посегна да угаси лампата и видя, че лицето й е зачервено. Сложи ръка на челото й и почувства горещина под дланта си. Тя имаше треска и това го накара да се почувства гневен и безпомощен. Не беше искал да изпада в това затруднено положение, не беше искал да се захваща с работа, от която нямаше никакво понятие. Съвсем присъщо беше на жена да го хване в такава ситуация, над която нямаше контрол. Радваше се, че братята му не могат да го видят сега. Щяха да го дразнят безмилостно. Е, никак не беше забавно.

— Мама пак ли спи? — чу се гласчето на Абнър за гърба му.

Чад прикри една прозявка с опакото на дланта си.

— Да, това е най-доброто за нея сега. Уморен ли си?

— Малко. Къде ще спиш?

— Да те настаним теб най-напред. — Той издърпа пружината изпод леглото и приглади завивките. Тъкмо щеше да каже на Абнър да си ляга, когато чу Сара да изстенва. — Виж какво. Можеш да спиш на дивана, а аз ще легна на пружината. Майка ти може да се събуди през нощта и да има нужда от нещо.

Абнър помисли за миг и реши, че ще бъде много забавно. Никога досега не беше спал на дивана.

 

 

Къщата беше тиха, когато Чад свали тесните си панталони от еленова кожа и жакета, махна бялата ленена риза, после намали пламъка на лампата и се изтегна върху пружината. Ужасно уморен, затвори очи и зачака сънят да дойде. Не беше лежал така и десет минути, когато чу Сара да се мята. Когато отиде да я види, тя гореше в треска и в същото време трепереше. Въртеше се така, че цялото легло се тресеше.

Проклинайки нещастната звезда, която го беше довела в Карбън, Чад намери лекарството, оставено му от доктора, и едва успя да налее една глътка от него в устата на Сара. Когато тя продължи все така да трака със зъби, той въздъхна безпомощно, свали дългите си долни гащи, дръпна одеялото и се пъхна в леглото до нея. Споделянето на телесната топлина беше единственият познат му начин да я сгрее. Когато я прегърна, тя изпусна лек стон и се сгуши в него. Слабините му се стегнаха и той усети как тялото му реагира на меката женска плът, притисната до него.

Чад изстена, опитвайки се да насочи похотливите си мисли към нещо не толкова опасно. Не се получи. Жената в ръцете му си беше там, още сгушена до него, което го караше да се втвърдява като камък, и нямаше нищичко, което да може да стори. Освен да си тръгне. И щеше да го направи — веднага щом намери кой да се грижи за Сара и момченцето й. Чад не искаше отговорности, обвързване и усложнения. Беше напуснал Драй Гълч и едно преуспяващо ранчо, за да избяга от задължения, с които не можеше да се справи.

През нощта треската на Сара намаля и Чад стана от леглото й. Знаеше, че няма да й хареса да се събуди и да го намери до себе си, независимо от оправданията му. Още не беше решил дали Сара Темпъл е перачка или курва, а и му беше все едно. Всичко, което искаше, беше да се махне оттук.

Чад беше станал и се беше облякъл, когато Сара се събуди. Изглеждаше стресната да го намери в спалнята си.

— Мислех, че сте си тръгнали.

— Скоро ще си тръгна. Как сте?

— По-добре. Просто трябва да махна тези превръзки.

— Няма да е скоро. Гладна ли сте? Ще направя нещо да хапнете с момчето, преди да тръгна.

Сара отказа да го погледне спомняйки си как я беше съблякъл снощи, преди да й облече нощницата.

— Има много малко храна вкъщи. Щях да отида до магазина, след като госпожа Килмър ми плати за прането. Боже, прането! Трябва да стана и да го довърша.

Тя се опита безуспешно да стане от леглото и извика от болка, когато се опря на ръцете си. Беше съвършено безпомощна и това я ужаси. Беше се справяла сама дълги години, трябваше и сега да намери начин да се грижи за себе си и за Абнър.

— Скоро няма да перете — каза Чад. — Госпожа Килмър си прибра мръсните дрехи вчера и само мога да кажа „добър й път“. Зло женище.

Сара изпъшка уплашена.

— Тя ми е прехраната. Надявам се, че не сте я обидили.

Чад вдигна рамене, спомняйки си разгорещената размяна на думи с госпожа Килмър.

— Оставете я. Сигурно не помните, че купих вчера храна, след като се отбих при родителите ви. Знам да правя овесена каша, искате ли?

Всичкият цвят се оттече от лицето на Сара.

— Ходили сте при родителите ми? Защо? Откъде разбрахте за тях?

— Доктор Клейтър ми каза къде са и как да ги намеря.

— Как смеете да се бъркате в живота ми!

— Слушайте, госпожо, можех просто да си замина и да ви оставя с Абнър да се грижите сами за себе си, но помислих, че вашите родители би трябвало да узнаят, че сте пострадала. Някой трябва да се погрижи за вас и за момчето.

— Няма да бъдат родителите ми, както сигурно сте разбрали. Те се отрекоха от мене още преди години.

Чад се вгледа в лицето й, чудейки се как може да говори така спокойно за това.

— И те казаха същото. Никога досега не съм срещал по-самонадеяни фанатици. Какво стана?

— Това е дълга история. Сигурна съм, че няма да ви интересува, понеже си тръгвате скоро. Сбогом, господин Дилейни.

Неблагодарна нещастница, помисли Чад, но не го каза. Какво ще прави, щом той си тръгне?

— Ще бъда повече от щастлив да предам тази работа на друг. Не ме бива за болногледачка. Ще направя нещо за вас и Абнър да хапнете, после ще изляза за малко.

Той се обърна към вратата.

— Чакайте! — повика го Сара. Не искаше да моли Чад Дилейни за нищо, но се налагаше. — Ще ми помогнете ли да стана, преди да излезете? Има нещо, което… трябва да свърша.

Чад понечи да откаже, но измъченото й изражение промени намерението му. Внезапно му хрумна каква може да е нуждата й. Кимна и се върна към леглото. Сара му помогна да я вдигне, без да я заболи прекалено много.

— Нещо друго искате ли? — запита той леко развеселен.

Цветът се беше върнал на бузите й и той заподозря, че е от смущение.

— Има нощно гърне ей там в шкафа — каза тя, отказвайки да го погледне в лицето. — Извадете го, моля ви, и го оставете на пода до леглото.

Чад направи каквото го беше помолила.

— Нещо друго?

Сара поклати глава. Достатъчно зле беше, че един непознат я беше съблякъл. Телесните й функции си бяха нейна лична работа. Щеше да й бъде трудно, но трябваше да се справи някак сама.

Абнър чакаше Чад в кухнята да приготви закуска.

— Вече се измих — каза детето, показвайки на Чад ръцете си. — Може ли сега да ядем?

— Веднага щом запаля печката и сваря овесената каша. Бас държа, че и майка ти е гладна. Защо не идеш да я видиш, докато аз сложа кафето и приготвя кашата. Скоро ще напълним и твоето тумбаче.

Абнър изскочи от стаята и Чад се залови за работа. След половин час намери поднос и отнесе в спалнята чаша кафе, купа с каша и филия препечен хляб. Намери Абнър седнал на леглото да говори с майка си. Нощното гърне не се виждаше никъде, затова той предположи, че Сара се е справила сама.

— Закуската ти е на масата в кухнята, Абнър. Иди хапни, докато нахраня майка ти.

Сара наблюдаваше внимателно как Чад оставя подноса до леглото и поднася лъжица овесена каша към устата й.

— Няма нужда да го правите.

— По дяволите, просто млъкнете и яжте. Не съм тук, защото ми се иска, и ще ви бъда много благодарен, ако не правите нещата по-трудни, отколкото са.

Сара отвори уста за язвителен отговор, но Чад тутакси й я затвори с лъжица овесена каша. Продължи да я храни толкова бързо, че тя нямаше възможност да каже каквото и да било. Преди да се усети, купата беше празна и чашата с кафе — пресушена до последната капка. Заситена, Сара се отпусна на възглавницата и въздъхна.

— Благодаря, бях по-гладна, отколкото предполагах. Отдавна не бях пила кафе.

— Трябва да ядете повече. Хубаво е да сложите малко месце върху кокалите си, много сте слаба.

Червени петна цъфнаха на бузите на Сара. Чад Дилейни не беше джентълмен. Сигурно я е огледал хубавичко, докато й помагаше да се преоблече снощи. Как, за бога, можа да се случи такова нещо? Тя беше безпомощна като новородено котенце и зависима от непознат мъж. Мъж, който излъчваше заплаха, но притежаваше искрица състрадание, въпреки грубата си външност. Чад Дилейни беше твърд отвън, но Сара подозираше, че дълбоко у него се крият добри качества. Разсеяно се запита какво ли го е направило такъв и кое би могло да го накара да преоткрие вътрешното си благородство.

 

 

Чад влезе в кабинета на доктора точно когато Клейтър се разделяше с един пациент. Той забеляза Чад и го покани в лечебницата.

— Как е пациентката ми? Смятах да я посетя по-късно.

— Сара изглежда по-добре тази сутрин, но не затова съм тук. Говорих с родителите и вчера и „добрият“ преподобен и съпругата му отрекоха да имат дъщеря. Не се заинтересуваха от злополуката с нея, чисто и просто отказаха да помогнат. Трябва да се намери някой, който да се грижи за Сара и за Абнър две-три седмици. Разбрах, че Сара има брат и сестра.

Докторът изсумтя презрително.

— Няма да намерите помощ и там.

— Въпреки това ще опитам. Обяснете ми къде да ги намеря.

— Не казвайте обаче, че не съм ви предупредил, Дилейни. Ще ви напиша адресите им. Рут живее извън града, но Джейкъб е в Карбън със съпругата и децата си.

— Пожелайте ми късмет, докторе. Не мога да се задържам много време в града. Не ставам за болногледачка. Освен това знам какви усложнения причиняват жените и не ми трябват такива неприятности.

— Много гняв сте натрупал в себе си, Дилейни — каза докторът. — Само не го насочвайте към Сара и детето й.