Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (4)

3

Чад беше ядосан. По-ядосан от когато и да било в живота си, а това говореше много. Срещата с брата на Сара се беше оказала чиста загуба на време. Джейкъб Темпъл чисто и просто отказа да говори за сестра си Сара или дори да признае, че има сестра с това име. Чад се убеди, че Джейкъб е също така непреклонен и неумолим като баща си. Не преставаше да цитира светото писание и да изтъква, че е дякон на църквата. Каза, че не храни съчувствие към блудниците и няма да вдигне ръка, за да помогне на някоя от тях.

Чад си тръгна малко преди импулсът му, да размаже физиономията на лицемерния глупак, да беше станал неудържим. Сега отиваше към дома на Рут Темпъл Стаут, сестрата на Сара. Нямаше представа какво ще прави, ако и тя откаже да помогне. Изруга под нос. Ама че липса на късмет! Животът му отиваше от лошо към по-лошо.

Чад пристигна пред спретнатата къща в ранчото, разположено в края на един прашен път. Всичко тук говореше за скромен, но добър живот. Една жена излезе на верандата, за да го посрещне, преди още да беше слязъл от коня. Две малки деца се държаха за полите й. Тя изглеждаше като по-възрастна версия на Сара, но по мнението на Чад не притежаваше нищо от привлекателността на по-малката си сестра.

— Съпругът ми не е тук. Някаква работа ли имате с него?

— Дойдох да се срещна с вас, госпожо — каза Чад сваляйки шапката си. — Вие сте Рут Темпъл, нали?

— Рут Темпъл Стаут — поправи го тя. Лицето й стана предпазливо и затворено, докато бавно отстъпваше към вратата. — Не ви познавам. Какво искате?

Чад скочи от коня и тревогата на Рут нарасна. Той поиска да разсее страха й.

— Не ви мисля злото, госпожо. Дойдох заради сестра ви.

— Сестра? Нямам сестра. Може би е по-добре да си тръгвате.

Чад скръцна със зъби, неимоверно ядосан.

— Ами Сара? И вие ли сте се отрекли от нея?

Рут има благоприличието да се изчерви.

— Сара сама избра живота, който води. Тя е срам за семейството ни, за целия град, ако искате истината. Татко се отрече от нея преди години и аз няма да предам семейството, като я приема. Защо сте дошли? Кой сте вие?

— Аз Съм Чад Дилейни. Познавам сестра ви.

Рут извъртя очи.

— Обзалагам се, че я познавате. Кажете по каква работа сте дошли, господин Дилейни, и после си тръгвайте.

Макар да не виждаше смисъл, Чад реши да призове състраданието на Рут, ако тя изобщо притежаваше такова нещо.

— Сестра ви пострада при злополука вчера и има нужда от помощта ви. Двете й ръце са бинтовани и не може да се грижи за себе си и за Абнър.

Рут го изгледа недоверчиво.

— И вие очаквате да й помогна? Съжалявам, но сте били толкова път напразно. Репутацията ми в този град е образцова и няма да я омърся, като общувам със Сара. Издигнах се въпреки лошото й име и поддържам положението си в града въпреки нея. Приятен ден, господин Дилейни.

Целият свят ли е полудял, зачуди се Чад. Беше мислил, че собствените му проблеми са ужасни, но тези на Сара Темпъл ги надминаваха. Сега какво, по дяволите, да направи? Каквото ще да става, той щеше да се махне от Карбън и да забрави, че някога е срещнал жена на име Сара Темпъл, реши, докато се качваше отново на седлото и се отдалечаваше от ранчото.

Когато се върна при Сара, доктор Клейтър беше там. Току-що беше сменил превръзките й и се готвеше да си тръгне. Посрещна Чад с известно облекчение.

— А, ето ви, Дилейни. Сара каза, че сте заминали.

Изражението на Чад беше строго.

— Още съм тук, но не задълго. Ако сте готов да тръгвате, докторе, ще ви поизпратя.

Сара наблюдаваше как Чад и докторът излизат и мислите се блъскаха в главата й. Как този непознат беше станал толкова важен за нея за толкова малко време, питаше се тя. Какво щяха да правят двамата с Абнър без него? Чувстваше се толкова безпомощна, така съвършено самотна. За първи път след раждането на Абнър започна да се съмнява в способността си да се справя сама. Тази злополука беше последната брънка в една дълга верига от катастрофални събития, които завинаги бяха променили младия й живот.

Чад Дилейни щеше да замине и Сара чувстваше облекчение. Мъжът беше опасен; имаше прекалено много тайни. У него имаше някаква тъмна страна. Тя усети истински страх от хаотичните чувства, които той пораждаше у нея. Необузданата енергия, която излъчваше, и скритите тайни, които беше зърнала в дълбините на светлокафявите му очи, намекваха, че той се измъчва много. Бягаше от нещо… или от някого. От жена? Сара не искаше огорчен мъж като Чад около Абнър. Синът й беше малък и впечатлителен, а май много се беше привързал вече към ловеца на глави.

Сара се изчервяваше всеки път, щом си спомнеше докосването на Чад, докато я беше събличал. Тръпнеше цялата, когато си припомняше нежния му допир до тялото й. Нещата се усложняваха още повече от неясния й спомен как едно голо мъжко тяло я беше прегръщало през нощта. Знаеше, че е сън, но просто мисълта за Чад, легнал до нея, я сгорещяваше, хвърляше я в смут и тя я потули дълбоко в себе си. Чад Дилейни беше изкушение, а добрият господ знаеше, че тя не можеше да си позволи да се отдаде на един ловец на глави, докато толкова усилено се опитва да изчисти името си в един град, където всички я мислят за паднала жена.

Чад изпрати доктор Клейтър до двуколката му, за да поговори с него за положението на Сара.

— Говорих с брата и сестрата на Сара — започна той без предисловие.

— Предупредих ви, нали? Знаех, че няма да намерите никаква помощ там. Аз отворих практика в Карбън едва след като Сара… ъ-ъ… забременя. Акуширах й при раждането и тя ми се издължава като оттогава пере дрехите ми. Честно казано, отдавна си е платила сметката, но още отказва да взема пари от мене. Лекувал съм Абнър от разни детски болести и веднъж заради счупена ръка. Сара не може да плаща, затова продължава да взема безплатно прането ми.

— Какво знаете за нея, освен това, което вече ми казахте?

— Малко. О, клюки и слухове има цял куп, но не им вярвам. Както разбирам, родителите й не са й простили, че е съгрешила с мъж. Някои казват, че била изнасилена, но тъй като слухът не се потвърди, никой не знае как е било в действителност и хората не вярват в невинността й.

Чад гневно стисна челюсти.

— Знаете ли кой е мъжът, който я е изнасилил?

— Не и май никой не знае, но се обзалагам, че така е станало. Сара не е курва, бих заложил живота си за това. Намерете ми един мъж, който да е платил за услугите й, и ще ви дам сто долара, толкова съм сигурен.

— Не ме интересуват парите ви — каза Чад намръщено. — Не мога да остана достатъчно дълго, за да се забърквам в живота на Сара Темпъл. Изкарвам си прехраната със залавяне на престъпници и ме чака работа. Сара и Абнър са бреме, от което нямам нужда. Не мога да си позволя усложнения точно сега.

— Ще оставите Сара и Абнър? — запита Клейтър с глас натежал от обвинения. — Разбрах, че вие сте причината тя така да си изгори ръцете.

Чад мрачно го изгледа.

— Тя ли ви каза?

— Не с толкова много думи. Но тя пере на хората вече от години и никога не се е опарвала или нещо подобно. Не знам кой сте, Дилейни, или какво се е случило между вас и Сара, но ако у вас има поне малко състрадание, ще останете, докато тя не започне сама да се оправя.

— Състрадание! — изсумтя Чад. — Ами родителите на Сара? Ами брат й и сестра й? У тях няма и капчица състрадание. Защо да поемам отговорност за нея, когато собственото й семейство не я иска? Аз съм чужд тук, за бога!

Клейтър се взря в Чад и острият му поглед съзря неща, които той усилено се беше опитвал да скрие.

— Нека съвестта ви бъде водач, синко. Аз умея доста добре да преценявам характерите и не мисля, че ще ме разочаровате.

— Грешите — възрази Чад. — Не ме познавате.

Клейтър се вгледа втренчено в него.

— Знам, че нещо ви е почернило живота. Виждам един огорчен и лишен от илюзии човек, но усещам доброта под тази сурова външност. Можете да заблудите много хора, но не и мене.

— Грешите, докторе, ужасно грешите. Сигурно сега ви виждам за последен път, така че ще се сбогувам с вас. Дължа ли ви нещо за лечението на Сара?

— Вече ми платихте — изрече троснато Клейтър. — Кажете на Сара, че след няколко дни ще мина да я видя.

Качи се в двуколката и плесна с юздите задницата на коня си. Ядосан, Чад загледа как колата изчезва по изровения път. Тирадата на доктора го беше раздразнила. Клейтър нямаше как да знае за всичкото зло, което беше преживял, нито пък за трагичните събития, които му се бяха случили, когато се беше намесил в живота на други хора. За нищо на света нямаше отново да се забърка с чужди проблеми.

Нищо!

Върна се в къщата в лошо настроение. Отиде право до спалнята. Намери Сара да седи на ръба на леглото, опитвайки се да стане.

— Тръгвам си — каза Чад, правейки се, че не вижда колко е безпомощна. — Вече останах повече, отколкото трябваше.

Опита се да не гледа към нея, но сякаш не можеше да откъсне очи. Дори в огромната си нощница тя изглеждаше някак невинно съблазнителна и това противоречеше на всичко, което беше чувал да се говори за Сара Темпъл. Ясно си спомни голото й тяло, женствените й извивки, дългите й, гъвкави крака. Толкова му беше хубаво, когато тя беше в ръцете му. Още си спомняше невероятната топлина на гъвкавото й тяло, притиснало се до неговото. Пот изби по челото му и усети как се втвърдява от желание.

— Изненадана съм, че останахте толкова дълго. Не съм неблагодарна, нали разбирате. Ако не бяхте вие, аз и Абнър наистина нямаше да се справим.

Въпреки решимостта си да се махне, докато още може, Чад седеше като прикован на мястото си.

— Как ще оцелеете без помощ? — чу се да пита.

Щеше ли някога да се научи да не се бърка в хорските работи?

Брадичката на Сара леко се вдигна.

— Ще се оправя. Абнър много ми помага.

Чад кимна рязко, мислейки, че едно петгодишно дете не може да прави много неща, но прехапа език, за да не го изрече на глас.

— Е, със сигурност беше интересно да се запозная с вас, Сара Темпъл. Грижете се за себе си.

Излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Облегна се на нея за миг, обзет от нерешителност, после с твърда крачка се отдели от вратата.

— Чад! — Едно малко телце профуча към него, вкопчвайки се в крака му. — Чудех се къде си. Опитвах се да запаля огън в печката, но нямаше дърва в сандъка.

Чад сведе очи и се опита да се овладее. Не знаеше на кого е по-сърдит, на себе си или на Сара Темпъл. Съдбата заговорничеше срещу него. Просто нямаше друго обяснение.

— Тъкмо бях решил да си тръгвам, Абнър, но ще събера малко дърва, та да ви стигнат за известно време на тебе и майка ти.

Лицето на Абнър посърна.

— Тръгваш ли си? Завинаги?

— Точно така. — Божичко, как не можеше да гледа разочарованието на детето, но нямаше какво да се направи. — Трябва да си изкарвам прехраната и не мога да седя тук и да се правя на болногледачка. Ти си голям и ще се грижиш за майка си.

— Аз ще я гледам — изрече Абнър престорено смело.

— Знам. Сега отивам за дърва.

Склонът беше покрит с дървета и нападали клони. Чад нямаше нужда да ходи надалече, за да намери дърва за печката. Разсеяно се запита кой ще носи дърва на Сара, когато настъпи зимата. Скоро събра голям наръч дърва и се върна в къщата. Абнър го чакаше в кухнята. Не беше сам. Сара бе станала. Все още по нощница, тя държеше буркан мармалад в бинтованите си ръце.

Чад осъзна какво ще се случи, но преди да реагира, бурканът се изплъзна от ръцете на Сара, падна на пода и се счупи на стотици парченца, пръскайки стъкла и мармалад из цялата кухня.

— О, не! — извика Сара, взирайки се в оплескания под.

Застанала боса сред счупените стъкла, тя изглеждаше озадачена от случилото се. Преди Чад да я спре, тя направи една крачка. Лицето й се изкриви от болка и тя извика, когато едно стъкло се заби в стъпалото й.

Чад изруга на висок глас, стъпи върху натрошеното стъкло, вдигна Сара и я отнесе обратно в стаята и.

— Не пипай нищо, докато не разчистя — подвикна той през рамо към Абнър.

— Вие сте жива беля — каза Чад, присядайки до Сара на ръба на леглото. — Какво, по дяволите, мислехте, че правите пък сега?

— Опитвах се да нахраня сина си — каза Сара. — Имате ли по-добра идея?

Горещият му поглед я обгърна от глава до пети.

— Да, много добри идеи, но нищо, което да ми послужи точно сега — изръмжа той. Хвана глезена й и го постави на коляното си. — Дайте да видя крака ви.

Сара нададе пронизителен вик, когато Чад измъкна едно стъкълце от стъпалото й. Бликна кръв и той грабна една кърпа от умивалника, за да я спре.

— Боли ли?

— Малко. Май пак съм ви задължена.

Чад само изсумтя.

— Ще ми трябва бинт.

— В най-горното чекмедже на скрина. Вляво.

Чад намери една ивица платно и го уви около крака й. После се дръпна, за да огледа свършеното.

— По-добре да се връщам в кухнята и да разчистя. — Внезапно му хрумна една мисъл. — Имате ли някоя съседка, с която да сте приятелки? Някоя, която да е склонна да ви помага, докато си стъпите на краката?

— Само Кари Барлоу, но не се познаваме много. Горката женица мъкне на гръб пет деца и още едно е на път. Мъжът й пострада при злополука в мината и не може да работи. Има си много работа с къщата и децата. Тук хората имат много работа, не могат да помагат.

Чад разбираше. Редиците бараки отвъд железопътната линия подслоняваха хора, които едва успяваха да се изхранват.

Излезе от спалнята, без да разкрие намеренията си пред Сара. След като разчисти кухнята с помощта на Абнър, запали печката, наряза парчето говеждо, което беше купил предния ден, и сложи всичко необходимо за задушено в една тенджера на огъня. Помоли Абнър да му каже къде живее семейство Барлоу и прати момчето в спалнята да прави компания на майка си. С решително блеснали очи се запъти към колибата на Барлоу и почука силно на вратата.

Отвори му една жена в напреднала бременност. Държеше бебе в едната си ръка, а друго, малко по-голямо дете с течащ нос се притискаше в полите й. Отвътре долитаха още детски гласове.

Провисналата коса с цвят на кал и изострените черти накараха Чад да помисли, че тя е на средна възраст. Но когато вдигна уморените си очи към него, той осъзна, че тази жена е още млада.

— Вие ли сте Кари Барлоу? — запита той.

— Аз съм. Ако идвате за наема, нямаме пари. Чарли още не може да работи. Той…

— Не е това, госпожо Барлоу. Аз съм приятел на Сара Темпъл.

Слаб интерес проблесна в уморените очи на Кари Барлоу.

— Май нещо е станало с нея? Видях двуколката на доктора пред къщата й.

— Стана злополука. За съжаление, трябва да лежи известно време.

— Каква злополука?

— Попари си ръцете.

— Божичко — изрече Кари, съчувствено поклащайки глава. — Каза ми веднъж, че си няма никого. Не е лесно да се оцелее днес. Мъжът ми трябва да лежи, не е спечелил и пени от седмици вече. А ето, още едно дете е на път.

— Искате ли да спечелите малко пари, госпожо Барлоу? — запита Чад, насърчен от отговора на Кари.

Очите й светнаха, но веднага угаснаха.

— Болен съпруг и пет деца не ми оставят много време за допълнителна работа.

— Разбирам, че сте претоварена, но може би все пак ще уредим нещо. Сара се нуждае от помощ. Не може сама да се облича и да се мие, нито да се грижи за Абнър. Ще ви платя добре, ако намерите малко време да й помагате.

Кари поклати глава.

— Няма начин, господине. Господ знае, че имам нужда от парите, но едва се грижа за моите хора.

Чад се почуди какво да прави. Съчувстваше на Кари Барлоу, макар че отговорът й го разочарова. Беше между чука и наковалнята и не виждаше решение.

Кари трябва да беше усетила дилемата му, защото изведнъж грейна.

— Знаете ли какво, господине, мога да прескачам, преди да са се събудили децата, рано сутрин, и да помагам на Сара да се измие и да се облече. После може да се измъквам надвечер и да й помагам, като си ляга. Абнър пък ще стои тук през деня и ще си играе с моите деца. Едно в повече не е кой знае каква разлика… Обаче… ами, при нея пак няма нищо за ядене, пък и ще ми е трудно да храня още един човек.

Огромно облекчение се разля по цялото тяло на Чад.

— Ще ви дам по пет долара за седмица. Доктор Клейтър каза, че Сара ще бъде на легло две, най-много три седмици. Ще ви платя за три седмици предварително. Как мислите?

Очите на Кари се разшириха в неверие.

— Цели пет долара на седмица! Имало господ на тоя свят!

— И аз мисля така.

Чад бръкна в джоба си, намери три петдоларови златни монети и ги сложи в протегнатата ръка на Кари. Тя ги стисна, сякаш се страхуваше, че той ще си ги вземе обратно.

Чад окрилен се върна в къщата на Сара, за да й съобщи добрата новина. Беше свободен! Свободен да отхвърли веригите на отговорността и да се върне към собствения си живот. Най-важното сега беше Фреди Джаксън! Разбойникът още беше на свобода и петстотинте долара награда точно сега щяха да му дойдат много добре.

Вкусният аромат на задушено изпълваше бараката и устата на Чад се напълни със слюнка. Защо да не остане още малко, за да вечеря със Сара и Абнър. Тогава му хрумна обезпокоителна мисъл. Сара не можеше да се храни сама. Не беше в състояние нито да готви, нито да ходи да си купува храна. Кой знае кога ще се оправи дотолкова, че да започне пак да пере, но представата за нея, наведена над корито с пране, никак не му харесваше.

Разбърка задушеното и отиде да види Сара.

Въпреки смесените й чувства към Чад тя беше доволна да го види. И изненадана.

— Мислех, че сте си тръгнали.

— Още не. Говорих с Кари Барлоу. Тя е съгласна да идва сутрин да ви облича и мие. Ще идва и вечер, да ви помага с лягането. Съгласна е и да се грижи денем за Абнър.

— Какво! Ако не сте забелязали, тя е пак бременна. Има си много работа със собственото си семейство.

— Жената се нуждае от парите, Сара. Печели, като ви помага. Всъщност, й правя услуга.

Виолетовите очи на Сара пламнаха.

— Възползвате се от отчаяното положение на Кари.

— Правя го за вас.

— Правите го за себе си. Искате да си тръгнете и сте склонен да сторите каквото и да било, само и само да избягате с непокътната съвест. Нямам нужда от вас, Чад Дилейни. Бях си много добре, преди да се появите.

Чад се изсмя мрачно.

— Виж ти. Изглеждате ми съвсем безпомощна. Не можете да си служите с ръцете, наранихте си и крака. Какво още може да се обърка?

— Много неща, ако стоите тук! — изстреля Сара.

— Защо се карате с мама? — запита Абнър, явно уплашен.

Чад насочи вниманието си към детето. Последното, което искаше, беше да плаши момчето. Колко жалко, че майка му беше толкова горда и упорита, а това никак не й беше от полза.

— Не се караме, Абнър. Майка ти не е съгласна с това, което направих. Това е, не се тревожи. Гладен ли си? Бас държа, че задушеното е готово. Хайде да идем в кухнята и да си сипем.

— Гладен съм — призна Абнър. — Мама може ли да яде с нас?

— Разбира се.

Без да чака разрешението на Сара, той я грабна от леглото и я отнесе в кухнята, настанявайки я на един от клатещите се столове. После сипа задушеното в чиниите. Двамата с Абнър започнаха да си играят, хранейки Сара, и скоро и тримата се наядоха добре.

— Правите сносно задушено, господин Дилейни — каза Сара. — Малко подправки и още мъничко сол и ще стане още по-вкусно.

Беше неумел комплимент, но Чад го пропусна покрай ушите си.

— И вие можете да ми казвате Чад. — Отправи й една от редките си усмивки. — Опознахме се доста добре като за чужди хора.

Сара се изчерви и многозначително сведе поглед към пеньоара си.

— Не постъпвате джентълменски, напомняйки ми за… за…

Погледна към Абнър и замълча.

— Не съм казвал, че съм джентълмен. Сериозно се съмнявам, че някога сте срещали истински джентълмен.

В мига, когато думите излязоха от устата му, той пожела да можеше да ги върне обратно. Беше я обидил. Страданието, изписано на лицето й, му показваше колко силно я беше засегнал.

Сара стана рязко и закуцука към спалнята.

— Ще се сбогувам с вас сега, господин Дилейни. Хайде, Абнър, време е за лягане. Можеш да дойдеш при мене тази нощ.

— Ами Чад?

— Той може да прекара нощта в пансиона.

— Сбогом, Чад. Ще ми липсваш — каза Абнър, изчезвайки в стаята заедно с майка си.

— И ти ще ли липсваш, хлапе — измърмори на себе си Чад.

 

 

Отиде на бара и си поръча уиски. Бързо гаврътна голямата чаша и си наля още. Стаята му в пансиона изглеждаше празна и студена, затова беше отишъл в кръчмата на Едноокия Джак, за да убие малко време, докато му се доспи. Тъй като беше още в града, реши, че няма да е зле да поразпита за Фреди Джаксън. Преди няколко седмици беше срещнал един мъж, който познаваше Джаксън и нямаше нищо против да говори за него. Така Чад беше научил, че бандитът е родом от Карбън.

Подсилил се с уискито, Чад заговори съседа си на бара. Побъбриха малко за града и тогава мъжът, който каза, че се казва Кал Борк, запита:

— Нов ли сте в града, господине?

— Вчера пристигнах — отвърна Чад. Подаде ръка. — Казвам се Дилейни. Чад Дилейни.

— Приятно ми е да се запознаем, Дилейни. Моите хора са собственици на магазина. Тук живея, откак съм се родил. По някаква специална причина ли сте дошли в Карбън?

— Търся един човек на име Фреди Джаксън. Знаете ли го?

— Знам го, но отдавна не е бил тук. Поне пет или шест години. Казват, че го издирвали за банкови обири.

— Има ли роднини в града? — запита Чад.

— Вече не. Майка му и баща му починаха, сестра му се омъжи и се пресели. — Почеса наболата си тъмна брада. — Странен е тоя Фреди. Все се питам защо напусна града така изведнъж. Малко след това се разчу, че станал разбойник.

— Търсят го заради банкови обири в Монтана и Уайоминг.

— Ловец на глави ли сте?

— Да, издирвам Джаксън. Но ще тръгвам утре. Май всичките му следи са изстинали. — Чад се замисли. — Джаксън има ли приятели в града?

— Фреди си падаше женкар. Чувах, че си има вземане-даване с някаква фуста, преди да замине. Беше потаен, не говореше за личния си живот. Един мой приятел спомена веднъж, че е срещал Фреди с една и съща жена няколко пъти, но не е видял лицето й.

— Някой друг може ли да знае коя е?

— Не. Както казах, Фреди не говореше за гаджетата си. Тя може да е била курва, а може и да е била почтена жена, обаче да не е искала да се разчува, че Фреди я чука.

Чад се замисли. Да не би да пропускаше нещо съществено? Може би това за Фреди Джаксън и мистериозната жена да представляваше важна следа? Трябваше да обмисли възможността, реши той. Двамата с Кал се разделиха след малко. Връщайки се в пансиона, Чад прекара неспокойна нощ, мяташе се в неравното легло и се чудеше как се справят Сара и Абнър без него.

 

 

Кари Барлоу влезе в къщата на Сара рано на следващата сутрин. Сара вече беше будна, прекарала безсънна нощ в тревоги за несигурното си бъдеще.

— Нямам много време — каза Кари, провирайки обемистата си фигура в спалнята. — Децата скоро ще станат и ще искат да закусват. Ще запаля печката и ще стопля малко вода да се изтриеш с гъба. Как ти се струва?

— Чудесно, Кари, но се чувствам виновна, че ти се натрапвам така. Господин Дилейни не трябваше да идва при тебе. Имаш си работа до гуша и без мен.

— Не се тревожи за това, скъпа. Господин Дилейни е божи дар. Не знаех с какво ще купим храна за утре, преди той да се появи на прага ни. Чарли още не може да работи. Доктор Клейтър казва, че ще се оправи поне след две седмици. Бяхме без стотинка и когато господин Дилейни предложи да ми плати, направо ми просветна.

Сара се замисли, докато Кари шеташе в кухнята. Никога не беше срещала мъж като Чад Дилейни. Усещаше, че вътре в него тлее скрита мъка. Каквото и да го разяждаше, то не го бе развалило докрай, защото вродената му доброта прозираше под суровата външност. Излъчваше нещо здраво, земно, като як дъб, на който човек може да се облегне. Опитваше се да прикрива почтеността си, но не беше успял да я заблуди.

Сара знаеше, че Чад не иска да бъде болногледачка, че няма търпение да се отърве от нея и Абнър и не го обвиняваше. Не му беше никаква. Той бе чул, че тя е курва, както я наричаха гражданите и родителите й. Точно когато бе убедена, че непознатият ще офейка по най-бързия начин, той постъпи съвсем нетипично. Беше купил храна за нея и Абнър и бе платил, за да идва някой два пъти на ден да й помага. Не беше длъжен да го прави, което говореше много за характера му.

Въпреки състрадателната му природа у Чад Дилейни имаше нещо арогантно, и то никак не беше малко. Беше мъж, а Сара беше научила по трудния начин, че не бива да вярва на мъжете. Всичко, което правеха мъжете, беше да подозират. Мозъкът им висеше между краката, правеха и казваха каквото и да било, само и само да утолят страстта си. Тя знаеше от първа ръка как бушуващата страст на един мъж може да съсипе невинна жена.

Кари се върна след малко с леген топла вода и изтъняла кърпа. Бързо и сръчно помогна на Сара да се измие и да се облече, после среса косата й в приличен кок.

— Изглеждаш много по-добре — изрече одобрително Кари. — Ще изхвърля нощното гърне и ще направя закуската.

Сара последва Кари в кухнята, измъчвайки се, че не може да направи нищо, за да помогне. След няколко минути Абнър влезе при тях.

— Готова ли е закуската?

— Също като моите хлапета е — каза Кари с усмивка. — Все са гладни. — Протегна се и разтърка гърба си. — Ще сваря овесена каша и после ще бягам.

— Добре ли си? — запита Сара.

— Нищо ми няма. Събудих се и ме болеше гърбът. Много тежко вдигам май.

Кари намери овесеното брашно в шкафа и сложи гърне с вода да се топли на огъня. След десетина минути кашата беше готова, тя я сипа в две купи и го сложи пред Сара и детето. Абнър залапа веднага, но Сара загледа към своята каша с копнеж. Бинтовете не позволяваха да хване лъжицата.

Щеше да погледа как яде Абнър, а после да го помоли да й помогне.

Внезапно вратата се отвори и най-голямата дъщеря на Кари притича към майка си.

— Бебето се събуди, мамо, и реве ужасно. Татко казва, че трябва да си дойдеш веднага.

— О, божичко — каза Кари, разбирайки, че се е забавила много. — Трябва да бягам, Сара. Ако Абнър се е наял, може да дойде да ги играе с децата ми.

— Може ли да отида, мамо? — запита с надежда Абнър.

Рядко се случваше да си играе с деца, които не го наричат с грозни имена.

Сара си мечтаеше детето й да расте по друг начин, но обстоятелствата не го позволяваха. Ако играта с децата на семейство Барлоу го правеше щастлив, това беше радост, която тя не можеше да му откаже.

— Върви, скъпи. Аз ще се оправя.

Абнър хукна след Кари и дъщеря й, оставяйки Сара да се взира замислено в купата си с каша. Ако не й харесваше да лочи като куче, щеше да остане без закуска днес.

 

 

Чад се събуди рано, закуси заедно с другите пансионери, плати за нощувката и тръгна към конюшнята, където беше оставил Флинт. Пътят дотам беше достатъчно дълъг, за да обмисли следващия си ход. Логичното беше да търси следите на Фреди Джаксън. Но когато се метна на Флинт и пое към града, мислите му го отведоха в друга посока.

Запита се как ще оцелеят Сара и Абнър, когато свърши всичката храна, която им беше купил. Запасите не можеха да траят вечно. Не искаше да се товари с чужди грижи. Чувството, че изоставя Сара и Абнър, го вбесяваше. Не им дължеше абсолютно нищо.

Огледа се, за да вземе нещата си, и изстена смутен, когато видя какво е направил. Без да разбере, беше стигнал право пред къщата на Сара.