Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (19)

18

Индианците бяха оседлали два коня за Чад и Сара. Един мях, пълен с храна за из път, и друг с вода бяха привързани към седлото на Чад. Дадоха им и постели. Петнистата кошута не изглеждаше изненадана, когато Чад излезе от типито, носейки Сара. Тя беше още в безсъзнание. Той я беше облякъл в палтото й и я беше увил в одеяло, за да я запази от студа.

— Това беше единственият начин — вдигна той рамене, усещайки любопитството на Петнистата кошута. — Сара е упорита жена. Но ти ме чуй добре, Петниста кошута. Ако нещо лошо стане с Абнър, ще настъпи истински ад тук. Очаквам да убедиш баща си да спре грабежите, докато ме няма. Аз ще изпълня моята част. Ще се опитам да убедя майор Долтън, че съм видял вашите хора да се връщат в резервата. Искам лагерът да бъде в безопасност, докато се върна.

— Ще бъде както кажеш — съгласи се Петнистата кошута. — Вземи това и върви, преди жена ти да се е свестила — каза тя, подавайки му малка кесийка. — Това е билка за болестта на Сара. Свари малко във вряща вода и й го дай.

Чад благодари с кимване, докато Петнистата кошута отстъпваше, за да позволи на един воин да вземе Сара от ръцете му, за да може той да се качи на седлото. После Чад я настани пред себе си, докато воинът връзваше юздите на нейния кон към седлото на Чад.

Чад беше облекчен, че Абнър не е видял отпътуването им. Не беше точно това сбогуване, което беше планирал, но беше решен да отведе Сара със себе си и това беше единственият начин, по който тя би тръгнала с него. След четиринадесет дни, дори по-малко ако успее, щеше да вземе и Абнър. Господи, колко не му се искаше да го оставя. Това го разкъсваше. Но беше сигурен, че индианците обичат момчето и няма да му навредят.

Джаксън и Санчес бяха съвсем друго нещо. Ако още бяха живи, когато се върне, възнамеряваше да убеди Хитрия вълк да ги освободи, за да може да ги предаде на закона. Чад не знаеше много за индианците и обичаите им, освен че следват собствени закони и налагат наказание в зависимост от престъплението. Не завиждаше на Фреди Джаксън.

Сара започна да показва признаци на свестяване след около един час. Изстена тихо и отвори очи. Отне й няколко мига да осъзнае къде е и какво става.

— Ти ме удари! — нападна го тя, свирепо втренчена в него.

— Беше за твое добро.

— Къде сме?

— На няколко мили от лагера на Хитрия вълк. Беше в безсъзнание повече от час.

— Проклет да си! Знаеш, че никога нямаше да изоставя Абнър. Какъв мъж си ти?

— Който те обича. Обичам и Абнър.

— Може да си ме заблудил — отвърна рязко Сара. — Спри! Връщам се.

— Бъди разумна, любов моя. Пресният сняг засипа следите ни и няма да намериш обратния път. Освен това, имам нужда от тебе, за да ми помогнеш да убедя майор Долтън, че Хитрият вълк се е върнал в резервата. Това е извънредно важно за безопасността на Абнър. Армията трябва престане да търси Хитрия вълк. Ако го намерят, Абнър може да пострада в боя.

— Мразя те — изсъска Сара.

Чад трепна. Не можеше да я обвинява, че се чувства така, но можеше поне да му се довери мъничко, че това, което беше направил, е за доброто на всички.

— Мрази ме колкото искаш, Сара, но няма да се върнеш. Нямам време да те връщам сега. Абнър наистина ще попадне в беда, ако не откарам кравите на Хитрия вълк в уречените две седмици.

— Копеле такова! — изфуча Сара, очевидно разстроена. — Не ме обичаш, не обичаш и Абнър. Никога няма да ти простя това. Абнър има нужда от мене. Сигурно мисли, че сме го изоставили.

— Говорих с него, скъпа. Той разбира, даже ако ти не разбираш. Как се чувстваш? — запита той, ловко сменяйки темата.

— Ужасно и ти си виновен за това. — Тя се задърпа. — Пусни ме. Ще намеря обратния път и без тебе.

— Престани да се дърпаш, Сара. Бавим се, а времето е против нас. Можеш да яздиш сама, но ако се успокоиш и приемеш, че няма да те оставя да се върнеш. Запитах те нещо. Как се чувстваш?

— Отговорих ти — ужасно. Стомахът ми се преобръща, главата ми е замаяна, това задоволява ли те?

— Не е чудно. Нищо не си хапнала тази сутрин. Щом спрем, за да починат конете, ще ти сваря чай от тревите, които ми даде Петнистата кошута. Каза, че ще облекчат симптомите ти. Много бих искал да разбера какво ти е.

— Бременна съм! — викна сърдито Сара.

Чад рязко дръпна юздите. Изражението му представляваше смесица от шок и радост.

— Носиш детето ми? Това ли е?

Сара не си направи труда да отговори.

— По дяволите, Сара, това е сериозно. Слава богу, че те отведох от лагера на Хитрия вълк. Знаеше ли, че си бременна, когато напусна ранчото?

Тя поклати отрицателно глава.

— Дори да знаех, нямаше да има значение.

— С други думи, моето дете не означава нищо за тебе.

— Не казах това и ти го знаеш. Никога не бих направила каквото и да било, с което да нараня бъдещото си дете. Дори не знам ти искаш ли го.

— Ти ще бъдеш моя жена. Разбира се, че искам нашето дете. Обещах на Абнър, че ще бъдем семейство, и говорех сериозно.

— Не съм толкова сигурна, че бракът с тебе ще е нещо добро — каза Сара. — Не мога да ти вярвам, Чад. Не си мъжът, за когото те мислех.

— Радвам се, че те отведох. Бих го направи отново, като знам това, което знам сега. Имаш нужда от почивка, добра храна и лекар. Ще имаш всичко това в ранчото. Искам да имаме здраво дете, любов моя.

— Вече не съм сигурна какво ще имаме в бъдеще!

Сара кипеше в безмълвен гняв. Искаше да му се развика, но той не изглеждаше склонен да спори.

— Искам да яздя отделно — каза тя.

— Много добре, но само ако обещаеш да не хукнеш назад към лагера на Хитрия вълк. Трябва да се върнем у дома колкото може по-скоро.

Сара осъзнаваше, че думите на Чад са разумни, но от това гневът й не намаляваше. Искаше да се откаже от обещанието си, но знаеше, че Чад няма да се поколебае да я последва, ако поеме сама по обратния път. В края на краищата нейната безразсъдност би могла да нанесе вреда на Абнър. Тя се страхуваше за живота на детето, ако Чад не успее да се върне с кравите в уречения срок.

— Обещавам — каза тя на глас и го изгледа свирепо.

Чад слезе от коня и й помогна да се качи на своя.

— Трябва да наваксаме изгубеното време — обърна се той към нея. — Аз ще определям бързината. Ако не можеш да я следваш или ти стане лошо, веднага ми кажи.

Сара кимна мрачно, когато Чад смушка Флинт с колене, за да потегли. Яздиха няколко часа. Когато Чад спря, за да починат животните, Сара вече се олюляваше на седлото. Беше бледа като смъртник. Ако имаше храна в стомаха й, щеше отдавна да я е повърнала.

Чад разгъна постелята си на земята, за да я настани да седне. Бледнината й го изплаши и той си спомни торбичката с треви, които му беше дала Петнистата кошута. След малко вече беше събрал сухи съчки и беше запалил огън в яма, която издълба в снега. Стопи сняг в очуканата кана за кафе, която носеше в дисагите си, и сложи щипка треви в кипящата вода. Остави отварата да кисне няколко минути, после я сипа в едно канче и я подаде на Сара.

— Ето, изпий това. Ако успокои стомаха ти, можеш да хапнеш индиански хляб и месо малко по-късно. По-нататък ще потърся прясно месо за вечеря.

Сара се взря с отвращение в тъмната течност.

— Откъде да знам дали Петнистата кошута не се опитва да ме отрови?

— Не знаеш. Но мисля, че е разбрала, че си бременна, и се опитва да помогне. Индианците използват такива лекове още от преди идването на белите в Америка. Не мисля, че иска да те отрови. Ако иска, ще си има работа с мене.

Подаде й чашата и Сара взе между дланите си. Топлината успокояваше. Тя я подържа за момент, преди да я вдигне до устните си и да отпие голяма глътка.

— Кажи ми, когато усетиш, че можеш да хапнеш нещо — каза Чад. — Слаба си като клечка.

Настани се до нея, обгърна я в опит да я предпази от вятъра. Тя се вцепени срещу него и се дръпна. Още му беше много ядосана, за да понесе допира му. Продължавайки да отпива от чая, Сара се изненада, че той наистина като че ли успокояваше стомаха й. Когато чашата се изпразни, тя беше готова да погълне малко хляб и месо. Наистина беше гладна.

В последните няколко дни я беше страх да яде храна, която не познава.

— Мисля, че сега мога да хапна нещо — каза тя.

Чад се ухили, прегърна я и й подаде парче месо и комат хляб. Тя отхапа малко от хляба, по дъвка месото, преглътна и зачака стомахът й да се разбунтува. Когато не стана така, излапа всичко, което Чад беше сложил в ръцете й.

— Искаш ли още? — запита той. — Май имаш вече някакъв цвят на бузите.

— Не сега.

— Значи трябва да тръгваме. Надявам се майор Долтън да не е преместил лагера си.

Той помогна на Сара да се качи на седлото, скочи на коня си и започна да проправя пътека в снега. Сара го следваше плътно. Продължиха до смрачаване, после Чад намери подслон под една защитена скална издатина и сложи постелите една до друга пред огъня, който беше напалил, за да се стоплят. Отдалечи се и се върна скоро, носейки два тлъсти заека. Вечеряха печено заешко и го поляха със силно кафе. Когато Сара предложи да разчисти, той се съгласи. Дояде си бързо и се присъедини към нея; тя вече заспиваше.

Чад се опита да я прегърне и се намръщи, когато тя се дръпна. Той пак опита, но тя го отблъсна.

— Не искам да ме докосваш, Чад. Дори вече не те харесвам.

— Не говориш сериозно, любов моя. Сърдита си ми сега, но това ще се промени, когато Абнър се върне при нас. Скоро ще бъде, ще видиш.

— Не, Чад, няма. Всичко, което знам, е, че ме отведе далече от сина ми.

— Индианският лагер не е място за бременна жена. Не си някаква здрава индианка, която може да роди и да извърви десет мили след това още същия ден. Ти си деликатна и по-крехка, отколкото си мислиш.

Сега Сара наистина се разсърди.

— Не съм деликатна. Силна съм. Как според тебе оцелях през всичките тези години?

Не й хареса предположението му, че е слаба просто защото е жена.

— Защо не можеш да разбереш загрижеността ми за тебе? Обичам те, за бога! Бременността ти те прави двойно по-скъпа за мене. Бих умрял, ако се случи нещо с тебе или с детето ни.

Когато той оттегли ръцете си, тя внезапно почувства студ.

— Не мислиш ясно — нападна го тя.

— Много добре, Сара, щом така искаш. Но няма да ти позволя да се дърпаш от мене. Заспивай. Утре ще бъде дълъг ден. Моли се дано не завали сняг.

 

 

Чад стана преди Сара, свари й чай и я накара да го изпие, преди да се е разсънила напълно. След няколко минути стомахът й се беше успокоил достатъчно, за да поеме малко сух хляб.

— Надявам се майор Долтън още да лагерува наблизо — каза Чад, докато й помагаше да се качи на коня си.

— Може би е отвел хората си обратно във форта — отвърна Сара с надежда.

— Скоро ще разберем.

Както се оказа, разбраха по-скоро от очакваното. Срещнаха колоната на майор Долтън късно следобед, запътила се по посока на лагера на Хитрия вълк. Долтън спря хората си и зачака Чад и Сара да се приближат.

— Дилейни — приветства го Долтън, — пак се срещаме. Виждам, че сте намерили годеницата си. Трябва да призная, съмнявах се. Съжалявам за момчето. Сега сигурно е извън моята юрисдикция. Ще телеграфирам на властите да го търсят, когато се върна във Форт Елис. Те може да хванат Джаксън.

— Много съм ви задължен, майоре — каза Чад с равен глас.

Не искаше да се издаде, че знае къде е Абнър. Конфронтацията между Хитрия вълк и армията би могла да завърши с бедствие за момчето. Сара никога нямаше да му прости, ако станеше така.

— Успешна ли беше мисията ви? — запита Чад.

— Почти. Намерихме Жълтото куче преди няколко дни и го убедихме да се върне в резервата. Намерихме и Змията, точно вчера. Той беше малко по-труден за убеждаване, но накрая видя нещата от нашата гледна точка. Няма да отнеме много време да намерим Хитрия вълк и да го върнем там, където му е мястото.

Чад изпрати на Сара безмълвно предупреждение, когато тя издаде задавен звук дълбоко в гърлото си.

— Няма да се наложи, майоре. Попаднахме на Хитрия вълк и хората му вчера. Като че ли се бяха отправили към резервата. Скрихме се зад едни скали, докато минат, за да не ни забележат.

— Сигурен ли сте? — запита остро Долтън.

— Колкото мога да бъда. Май в племето има болни. Може би се връщат да търсят помощ от лекаря в резервата или от собствения си знахар.

— Болест? Възможно ли е да е едра шарка? — Мъжете зад него се размърдаха смутено. — Болестта се шири като горски пожар сред индианците. Няколко от моите хора са боледували от едра шарка и ужасно се страхуват от нея. Сигурен ли сте в това, което сте видели?

— Знам какво видях — излъга Чад.

Сякаш беше засегнал оголен нерв, когато спомена за болестта.

— И вие ли видяхте същото, госпожице Темпъл? Хитрият вълк в резервата ли се връщаше с болните си?

Сара не беше особено добра в лъжите. Винаги заекваше, когато лъжеше.

— Аз… да, искам да кажа, т-така изглеждаше.

Долтън като че ли не забеляза колебанието й, докато обмисляше информацията, която току-що беше получил.

— Ако това, което казвате, е истина, мисля, че можем със сигурност да предположим, че Хитрият вълк няма да ни причинява повече неприятности. Едрата шарка е ужасна болест, може да изтреби цялото му племе. Мисля, че имам основание да отведа хората си обратно във форта. Не искам без нужда да ги излагам на болест. Можем ли да помогнем с нещо на вас и годеницата ви, Дилейни?

— Много сме ви задължени, майоре, но ще си бъдем у дома след един-два дни, ако времето е благоприятно.

— Късмет — каза Долтън. — Надявам се да намерите сина си, госпожице Темпъл.

Дръпна юздите на коня си и се върна начело на патрула.

Сара едва не припадна от облекчение.

— Поне няма да се безпокоим от сблъскване между войниците на Долтън и Хитрия вълк.

— Не, но има от какво друго да се безпокоим — каза Чад, поглеждайки нагоре към ниско надвисналото небе.

Сара последва погледа му, ахвайки смутено, когато видя заплашителни тъмни облаци да се събират над високите, увенчани със снежни шапки планински върхове. Новият снеговалеж би могъл да ги забави и да не позволи на Чад да спази крайния срок, определен от Хитрия вълк.

Тази нощ спаха в пещероподобно образувание между две огромни скали. Този път Сара не протестира, когато Чад я прегърна. Беше й толкова студено, че не вярваше, че някога пак изобщо ще се стопли. Макар да беше благодарна за огъня, който Чад беше напалил, и за подслона, който беше намерил, още й беше трудно да му прости. О, тя знаеше мотивите му, но това още не го оправдаваше. Чад можеше да мисли, че тя ще се омъжи за него, но Сара вече не беше толкова сигурна, че иска точно това. Беше и отнело много време, за да се научи да вярва на Чад, а той беше наранил крехката им връзка, може би непоправимо.

Светът около тях беше облечен в бяло, когато се събудиха на следващата сутрин. Сара се огледа смаяна. Земята изглеждаше нова и първобитна, почти като преродена. Как може нещо толкова красиво да бъде така опасно?

Чад запали огън и я запита дали иска чай от лекарството на Петнистата кошута. Сара се надигна, усещайки жлъчка да се събира в гърлото й, и кимна. Водата в каната за кафе вече кипеше, когато той пусна вътре щипка треви да киснат. След няколко минути даде на Сара чаша, напълнена с ароматната течност, и я загледа как изпива всичко.

— Можеш ли да продължиш? — запита той загрижено. — По дяволите, Сара, полудявам, като си помисля, че си тръгнала самичка след Джаксън. Носиш детето ми.

Сара затвори очи и позволи на горещата течност да я успокои. Когато отново ги отвори, се почувства по-способна да се справи с гнева на Чад.

— Караниците няма да ни доведат доникъде. Станалото станало. Аз съм тук, бременна съм и няма да изгубя това дете. Освен това — добави тя, поглеждайки го яростно, — то е моето дете. Аз ще го храня девет месеца. Мога да го отгледам сама, както отгледах Абнър.

— Като переш хорските дрехи? — запита той саркастично.

Тя видя вената на шията му да бие силно, видя как моментално потъмняват очите му и разбра, че е сърдит. Брадичката й се вирна упорито.

— Ако трябва.

— Как ли пък не! Ще се омъжиш за мене. Ще отгледаме заедно нашето дете и толкоз. Готова ли си да продължиш? Искам утре да стигнем у дома.

Сара се запита как е могла да мисли, че е влюбена в Чад. Той беше властен, непоносим и арогантен. И не чувстваше никакво разкаяние, че я е ударил. Челюстта й още носеше отпечатъка на юмрука му.

— За какво мислиш, скъпа? — запита Чад, когато тя продължи да седи в безмълвен гняв.

— Не ти трябва да знаеш. Има ли останал заек от вчера?

— Върна си апетита, а? — пошегува се той, докато й подаваше парче стар хляб и малко месо, което беше затоплил на огъня.

Сара не обърна внимание на въпроса, дъвчейки месото. Щеше изобщо да не му обръща внимание, ако можеше. Но без Чад нямаше никаква надежда да си върне Абнър. Засега имаше нужда от него, но това не означаваше, че винаги ще бъде така. Той трябваше да спечели доверието й още веднъж, а предвид начина, по който се чувстваше сега, това никак нямаше да му бъде лесно.

 

 

Снегът продължи да вали на пресекулки през целия ден. Беше лек и пухкав, безплътен, което за щастие не затрудняваше пътуването. Вятърът не беше особено силен чак до смрачаване, но тогава започна да се засилва. Те прегазиха няколко преспи, когато Чад спокойно я осведоми, че вече са на земите на Дилейни. Сара искаше да се строполи на място, но продължи да язди, поддържана само от чиста решимост.

Тя забеляза светлините на къщата през носещия се във въздуха сняг. Приятната гледка накара сълзи да избият на очите й. Знаеше, че не би могла да измине още нито крачка, и благодари на бога, че ги е довел дотук без произшествия. Влязоха в обора. Сара слезе и се облегна на една ясла, докато Чад разседлаваше уморените коне. Тя тръгна да излиза и изведнъж я овладя странна слабост. Всичко наоколо й започна да се върти, коленете й се подкосиха под нея. Започна полека да се свлича към земята, обгърната от внезапна чернота.

С крайчеца на окото си Чад забеляза Сара да се олюлява и да се свлича. Скочи към нея и ловко я подхвана, преди да е докоснала земята. Изскочи от хамбара, понесе я през снежната вихрушка към задната врата и зарита, докато Куки не дойде да отвори.

— Чад! Довел си Сара. Слава на бога. Чухме, че войниците от форта гонят индианци, които излезли от резервата, нападали ферми и крадели добитък. Когато Сара не се върна у дома, Райън помисли, че трябва да е тръгнала сама, като знае, че армията няма да й помогне, докато не се справи с индианците. Много се тревожехме. Райън се обвинява за това, което се случи.

Устата на Куки работеше толкова бързо, че му отне известно време да забележи, че Сара лежи неподвижно в ръцете на Чад. Той се взря тревожно е нея.

— Добре ли е? — Тогава забеляза, че Абнър не е с тях, и очите му се замъглиха. — Май не сте намерили Абнър. Горкото момче.

— Ще ти разкажа по-късно. Сара е изтощена. Ще я отнеса в леглото. И двамата трябва да сложим нещо засищащо в уста. Можеш ли да ни измайсториш някакво хапване?

— Разбира се, че мога.

— Направи нещо леко за Сара. Стомахът й е много разбъркан като за обикновена храна. Индианските яденета не й понасят.

— Индианци! Е, това вече е върхът. Слагай я да си легне, Чад. С нетърпение чакам да ми разкажеш.

Чад се запъти към стълбите. Райън го срещна най-горе, облягайки се тежко на патериците си.

— Чад! Стори ми се, че чух гласа ти. — Погледът му се спря на безжизнената фигура на Сара. — Тя добре ли е? Много се тревожехме за нея. Къде я намери? Абнър с вас ли е?

— По-късно, Райън.

Райън се дръпна настрана, когато Чад мина бързо покрай него, после последва брат си в стаята на Сара.

— Какво й е?

— Ще ти обясня по-късно. Искам да я сложи да си легне. Ако можеш да ходиш по стълбите, ще се срещнем в кухнята. След като я настаня, ще ви разкажа всичко, и на тебе, и на Куки.

— Тя ще се оправи ли? — запита тревожно Райън.

— Надявам се.

Той полека я остави на леглото и свали палтото и обувките й. Когато започна да разкопчава роклята й, Райън побърза да се оттегли.

Чад действаше бързо. Само след броени минути Сара беше съблечена и настанена във фланелената си нощница. Почти не помръдна, докато той я завиваше и подпъхваше одеялата около нея. След малко Куки пъхна глава в отвора на вратата.

— Лапачката е готова. Искаш ли да я донеса тука?

— Мисля, че Сара сега има нужда повече от почивка, отколкото от ядене. Аз ще ям в кухнята. Може би тя по-късно ще хапне малко бульон или нещо по-съществено.

Райън очакваше Чад в кухнята. Погледна го изумено, когато Чад започна да си реже дебели парчета ростбиф, останал от вечерята, изяде питки с много сос и изпи няколко чаши горещо кафе. Когато даде признаци, че се е нахранил, Куки измъкна огромно парче шоколадова торта и той залапа с удоволствие.

— Никога не съм виждал човек да яде толкова много — забеляза Райън, взирайки се в празната чиния на брат си.

— Попътната храна е доста еднообразна.

— Разкажи за индианците — подкани го Куки, докато придърпваше един стол и се присъединяваше към братята на масата. — Чухме, че наоколо бродели ренегати. На тях ли е попаднала? — Внезапно изтрезня, лицето му се изкриви, сякаш искаше да заплаче. — Сигурно е съкрушена заради момчето. Срамота.

— Чад, за Абнър — започна Райън. — Не знам какво да кажа. Само аз съм виновен за отвличането му. Не биваше да излизам от ранчото.

— Ще призная, бях ти ужасно ядосан, когато научих за отвличането на Абнър. Станалото станало, Райън. Важното е сега да се върна навреме с откупа, за да спася момчето.

— Откуп ли? — запита Райън, объркан. — Да не би Джаксън да иска откуп за Абнър?

— По-добре да започна от началото — каза Чад. — Тъкмо се връщах в ранчото, когато попаднах на патрул от форта. Майор Долтън ми каза, че Сара се е срещнала с него и че не могъл да отдели хора да й помогне да намери Абнър, защото смутовете около индианците изисквали всички налични сили. Каза, че тя не обърнала внимание на предупреждението му и потеглила сама, въпреки че било опасно и безразсъдно.

— Не очаквам друго от нея — изрече сухо Райън. — Тя би направила всичко за сина си. Какво стана после?

Чад разказа как е намерил Сара и Абнър в лагера на Хитрия вълк, разказа и как е срещнал за първи път дъщерята на вожда.

— Хитрият вълк планира да остане в лагера си, докато пристигнат кравите, после ще отведе хората си в Канада. Те отчаяно се нуждаят от храна и топли одеяла, за да изкарат най-лошото време от зимата. Той възнамеряваше да иска откуп за Сара и Абнър от армията — крави и одеяла. Аз се страхувах от евентуален сблъсък и предложих да дам откупа лично.

— Как ги убеди да пуснат Сара? — запита Райън.

— Тя беше болна. Хитрият вълк я пусна, но поиска Абнър да остане, докато не се върна с откупа.

— Изненадан съм, че е оставила сина си.

— Не беше моя идея да оставя Абнър. Чад ме удари, припаднах и ме отнесе против волята ми.

Три чифта очи се втренчиха към входа на кухнята, където Сара, в нощница и пеньоар, се облягаше на рамката на вратата. Изглеждаше ужасно. Чад скочи да я задържи, когато тя влезе със залитане в кухнята. Дръпна един стол и я настани на него.

— Защо си станала?

Тя отправи многозначителен поглед към празната му чиния.

— Замириса ми на ядене. Гладна съм.

Куки скочи на крака.

— Искате ли малко пилешка супа, мис Сара? Направих я специално за вас.

— Звучи ми чудесно, Куки.

Тя изгълта две купи със супа и чаша чай, преди да се отпусне назад, видимо заситена.

— Сега по-добре ли си? — запита загрижено Чад.

Сара беше преживяла тежко изпитание, което би пречупило повечето жени. Бременността й не беше направила нещата по-лесни за нея.

— Да, благодаря — изрече тя хладно. Нарочно се извърна. — Разбра ли за Абнър? — отправи тя въпрос към Райън.

— Чад ни разказа. Брат ми наистина ли те удари?

Сара обърна лице, за да може той да види избледняващата синина. Отвори уста, за да каже нещо, но Чад я изпревари.

— Направих го за нейно добро. Не бих я наранил за нищо на света. Тя отказа да замине без Абнър, а сам виждаш, че е болна. Отчаяно исках да я отведа у дома. Ще си върнем Абнър много скоро.

— Какво можем да направим, за да помогнем? — запита Райън. — По дяволите, иска ми се да дойда с тебе, но кракът ми ще бъде в гипс поне още няколко седмици. Вземи колкото мъже ти трябват.

— Ще пратя някого утре в града да купи всички одеяла, които намери. Другите могат да ми помогнат да отделим десет крави от стадото. Искам всичко да бъде готово до вдругиден. Ще взема двама мъже със себе си да карат добитъка и още един за фургона с одеялата, припасите и храна за кравите. Може да нямат възможност да пасат заради снега. Имаме девет дни, за да изпълня уговорката с Хитрия вълк.

Никой не запита какво ще се случи, ако Чад не успее, но по сериозните им изражения той отсъди, че разбират ситуацията. Хитрият вълк можеше да не убие Абнър, но можеше да го отведе и те никога повече нямаше да го видят.

— Ще бъда готова за тръгване, когато и ти бъдеш — каза Сара, фиксирайки Чад с поглед, който го предизвикваше да й откаже.

— Как ли пък не! — извика той. — Няма да мръднеш вън от тази къща, докато не се върна с Абнър.