Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (6)

5

— Лягай си, Сара — каза грубо Чад.

Тя се почувства така, сякаш е влязла в горящ пъкъл, когато разгорещеният поглед на Чад се плъзна по нея. Светлокафявите му очи пламтяха в див огън, лицето му беше потъмняло от нещо, което тя би могла да нарече единствено сурово желание. Тя потръпна, спомняйки си последния път, когато мъж я беше гледал така, и болезнените резултати. Когато Чад й заповяда да си ляга, неизразим страх пробяга през нея. Той щеше ли в края на краищата да покаже тъмната си, опасна страна? Щеше ли да я вземе без нейно позволение? Щеше ли да я нарани?

Сара леко вирна брадичка. Нямаше да допусне никой мъж да й причини повторно това.

— Ще си легна, след като излезеш.

Един мускул трепна на челюстта на Чад. Дали тя си мислеше, че той ще я нападне като див звяр? Гневът му полека утихна, когато осъзна, че точно това си е помислила. Предишният й опит с мъжете сигурно е бил много лош, за да й внуши такъв страх, помисли той.

— Много добре. Лягай си, докато донеса Абнър. Ще спя на дивана тази нощ.

— Няма нужда да оставаш — каза неубедително Сара. — Ние с Абнър можем да се справим тази вечер.

— Вече освободих стаята си в пансиона. Точно сега парите не стигат. Ако не намеря скоро Фреди Джаксън, ще трябва да търся друг разбойник, когото да гоня.

Лицето на Сара доби болезнен зеленикав оттенък.

— Фреди Джаксън? Гониш Фреди Джаксън?

Коленете й се подкосиха и тя се опря на леглото, за да не падне.

Потресът й при името на Джаксън накара Чад да се замисли.

— Познаваш Джаксън?

Тя премига, поглеждайки предпазливо към него.

— Слабо.

— Кога го видя за последен път?

— Моля те, уморена съм. Не можем ли да поговорим за това утре сутрин?

Чад се вгледа в лицето й. Наистина изглеждаше уморена. Но имаше още нещо. Някакъв дълбоко скрит страх. Доколко познаваше Джаксън? Имаше ли някаква връзка между тях двамата?

— Той е напуснал града преди повече от пет години. Сигурно си била много млада тогава — настоя Чад.

— Аз… Искам да си легна.

Тя седна на ръба на леглото и се опита да пъхне крака под завивките, без да използва ръцете си.

Чад се втурна да й помогне, премести краката й на леглото и дръпна одеялото отгоре й. Вместо да излезе веднага, той приседна на ръба на постелята, взрян упорито в лицето й.

— Доколко познаваше Джаксън?

— Остави ме! Нямаш право да ме разпитваш. Не знам нищо за него.

Чад не беше толкова сигурен. За човек, който не знае нищо за Джаксън, Сара изглеждаше извънредно разстроена от въпросите му. Виждаше, че ако продължи да я разпитва тази вечер, няма да стигне доникъде, затова реши да се откаже за момента.

— Много добре, Сара. Спи. Ще говорим утре.

Тя се отпусна облекчено, когато Чад и пожела лека нощ и излезе от стаята. Той предизвика противоречиви спомени, които тя предпочиташе да забрави. Родителите й бяха я наказали, задето беше обявила, че е изнасилена, затова не видя смисъл да разгласява името на мъжа. Фреди Джаксън вече беше напуснал града, преди тя да разбере, че е бременна, а гордостта не й позволяваше да каже на възрастните му родители за злодеянието му. Те превъзнасяха сина си. Ако им го кажеше, това щеше да ги унищожи.

Сара беше толкова млада и наивна, когато Фреди я беше нападнал. Срамуваше се да каже на когото и да било, докато не разбра, че е бременна и се принуди да разкрие срамната си тайна пред родителите си. Осъждането им й беше дало ценен урок. Беше разбрала, че е по-добре да страда мълчаливо, отколкото да каже истината и да бъде презряна заради това. Беше се научила и да ненавижда мъжете, и да не им вярва.

Не искаше никой да знае, че Фреди Джаксън е баща на Абнър. Той беше разбойник и насилник. Синът й беше всичко за нея и тя се молеше детето никога да не открие кой е баща му. Абнър беше заченат в болка и срам, но бе единственият човек в целия свят, който я обичаше безусловно. Тя би направила всичко по силите си, за да го защити. Щеше да се бори със зъби и нокти, за да не научи светът, че той е син на Фреди Джаксън.

Абнър спеше на дивана, когато Чад се върна в предната стаичка. Вдигна детето, мислейки колко хубаво му е да усеща дребното телце в ръцете си. Абнър промърмори насън, прегръщайки Чад през врата. Чад притисна момчето до гърдите си. Никога не беше изпитвал толкова силно желание да защитава някое човешко същество.

Внезапно Абнър отвори очи и му се усмихна с такива невинни широко отворени очи, че сърцето на Чад трепна.

— Ще останеш ли при нас завинаги? — запита момчето.

— Не мога, Абнър. Имам работа за вършене. Когато майка ти вече може да се грижи за себе си, ще си замина.

Усмивката на Абнър се стопи.

— Искам да останеш завинаги. Откакто си тук, мама не е плакала нито веднъж.

— Значи тя плачеше?

Абнър кимна тържествено.

— Непрекъснато. Не иска аз да знам, обаче я чувам нощем, когато трябва да съм заспал. Тя работи много и понякога не яде, за да има за мене.

— Ти си смело момче, Абнър. И умно.

— Трябва да бъда смел. Аз съм мъжът в къщата. Нямам татко. — Той погледна замислено към Чад. — Искаш ли да ми бъдеш татко?

Чад простена вътрешно. Въпросът на Абнър му отне дар слово.

— Това е много хубаво предложение, синко, но не ставам за баща на когото и да било. Един ден майка ти ще намери най-подходящия мъж, който да ти стане татко.

Лицето на Абнър помрачня.

— Не, не, но нищо. Аз ще се грижа за мама.

Чад усети съжаление, но бързо го потисна. Мислеше, че е погребал всякакви сълзливи чувства, не че ги беше имал в изобилие, в деня, когато беше напуснал Драй Гълч. Нямаше да позволи едно малко момче или привлекателната му майка да го впримчат в ситуация, която не искаше и нямаше да понесе.

— Лягай си, хлапе. Пази тишина, майка ти вече спи.

Чад отнесе Абнър в спалнята и го сложи на пружината му. Абнър неохотно пусна врата му и направи нещо, което съвършено нервира Чад. Вдигна глава и го целуна по бузата. Чад бързо се дръпна и излезе от стаята, сякаш дяволът го гонеше по петите.

Следващите дни бяха толкова трудни за Сара, колкото и за Чад. Това, че той беше наоколо й всеки ден, че тя му позволяваше да я облича и съблича, бе ново и смущаващо за нея. Господ знае, че тя не искаше да си въобразява нищо за отношенията си с Чад, но очевидно не можеше да не го прави. Той беше толкова търпелив с Абнър, че понякога това докарваше сълзи в очите й.

Но с нея често беше сприхав и свадлив. И начинът, по който я гледаше, извънредно много я изнервяше. Сякаш искаше да я погълне. Не се беше опитвал да я целуне отново, но понякога й се искаше да го стори. Главата й се беше замаяла от объркване. Не искаше нищо от Чад Дилейни или от който и да било друг мъж.

След още няколко дни докторът щеше да свали бинтовете й и тя нямаше търпение. Абнър прекалено се привързваше към Чад. Щеше да страда, когато Чад изчезнеше от живота им, но така трябваше да бъде. Тя не беше неблагодарна. Ако Чад не беше останал с нея, Сара не знаеше какво щеше да прави. Двамата с Абнър сигурно щяха да умрат от глад, но сега беше време Чад да си тръгне по пътя.

Сара дължеше на Чад повече, отколкото би могла да му се отплати. Беше й ясно, че той ненавижда всяка минута, прекарана с нея, макар да беше видимо привързан към Абнър. Само дълбоко вкорененото му чувство за чест го държеше тук. Тя не си правеше илюзии и си даваше сметка, че този мъж е един суров авантюрист, наранен от живота. Знаеше, че някоя жена е виновна за болката му. Въпреки скритото си лично крушение, Чад запазваше някаква цивилизованост и човещина. Волно или неволно той не беше толкова безчувствен, на какъвто се правеше.

 

 

Чад се вбесяваше от своето заробване. Трябваше да търси Фреди Джаксън, не да си играе на болногледачка и бавачка. Успяваше горе-долу да се справи с готвенето и с големи трудности държеше ръцете си далече от Сара, макар че последното му ставаше все по-трудно с всеки изминал ден.

Струваше му се, че познава докрай сладкото й тяло, въпреки че всъщност отношенията им не се бяха задълбочили. Може да беше слаба до безобразие, но беше добре сложена. Гърдите й точно съответстваха на ръцете му. Той постоянно беше възбуден и това беше адски неудобно. Слава богу, че не я беше съблазнил. Нищо не би разрушило съдбата му по-бързо, отколкото ако спи със Сара Темпъл. Не искаше обвързване. Беше ловец на глави и опасният живот без корени, му харесваше.

— Ще продължим ли разговора за Фреди Джаксън? — запита той след няколко дни, когато се озова насаме със Сара.

Тя се насили да изглежда спокойна, но Чад забеляза нервността й.

— Вече изчерпаше тази тема.

— Защо не искаш да говориш за Джаксън? Доколко го познаваше?

Сара се поколеба само за миг, преди да отговори:

— Не го познавах добре. Родителите ми бяха строги; не съм общувала много с мъже.

Веждите на Чад се вдигнаха недоверчиво.

— Трудно ми е да го повярвам. Поне един мъж си познавала интимно.

Сара се изчерви и отвърна поглед.

— Няма нужда да ми го напомняш, Чад Дилейни. Нито пък искам да го обсъждам повече. Отивам да видя как са Кари и новороденото. Чарли оздравя и пак тръгна на работа тази сутрин.

И тя излезе от къщата, без да поглежда назад.

Чад се загледа подир нея. В ума му започнаха да се оформят въпроси. Въпроси за Сара и Фреди Джаксън, които никак не му харесваха.

* * *

Сара сви пръсти и се взря в зачервената още кожа на ръцете си. Още я болеше малко, но поне вече не й пречеха неудобните превръзки и тя пак можеше да се грижи сама за себе си. Зарадвана от свободата на движенията и на възстановената си независимост, тя погледна най-напред към Чад, а после към доктор Клейтър.

— Известно време трябва много да внимаваш — предупреди я Клейтър. — Можеш да вършиш прости неща, но не бива да си топиш ръцете в гореща юда, докато не оздравеят напълно.

Сара вдигна рязко глава.

— Не е възможно, докторе — възкликна тя. — Печеля си хляба от чуждото пране. Смятах да се обадя на старите си клиенти веднага щом свалите превръзките, и да им кажа, че пак работя.

— Чу ме, Сара — изрече твърдо Клейтър. — Никакво пране. Не и преди да кажа, че може.

Сара прехапа устни, челото й се сбърчи угрижено. Какво щеше да прави? Ако не работеше, нямаше как да храни сина си.

Клейтър усети мъката й, защото каза:

— Опитай се да не се тревожиш, Сара. Може би ще успея да ти намеря друга работа. Нещо не толкова тежко. Е, трябва да тръгвам. Не мога да карам пациентите си да ме чакат. Не забравяй какво ти казах, Сара. Никакво пране, докато не ти позволя.

— Беше любезно от страна на доктор Клейтър да предложи да ти намери друга работа — каза Чад.

— Той има добро сърце. Винаги е бил мил с мене, но знае много добре, че за мене няма да има работа. Не и в този град. Баща ми се е погрижил за това. Хората ми носят прането си само защото върша тази работа много по-добре от всеки друг.

— Как ще се прехранваш тогава? — запита Чад, пожелавайки си да можеше да върне думите си назад.

Това не го интересуваше, дори не искаше да знае. Просто копнееше да излезе оттук и да забрави, че някога е срещнал Сара Темпъл и сина й Абнър.

— Не се тревожи. Ще намеря начин.

— Винаги има начин една жена да печели пари — изрече Чад с равен глас. — Особено красива жена. Мислила ли си за това?

Предложението беше възмутително и той го знаеше.

— Може да ви е трудно да повярвате, господин Дилейни, но по-скоро ще тръгна да прося, отколкото да стана уличница, за да се изхранвам. Това отговаря ли на въпроса ви?

— Напълно. Тъй като направих всичко, което можах за вас, ще си тръгна. Вече няма нужда от мене тук, слава на бога. Още е светло. Най-добре е да потеглям веднага. — Той понечи да излезе, спря, после се обърна и се изправи пред нея. — Ти си съобразителна, Сара, признавам ти го. Сигурен съм, че двамата с Абнър ще се справите много добре.

Сара се питаше защо не чувства облекчение, че Чад най-сетне си тръгва. Беше свикнала с него. Никой мъж не беше правил за нея нещата, които Чад стори. Никой, дори семейството й, не се беше интересувал какво става с нея и с Абнър. Макар да го правеше с неохота, Чад беше показал повече загриженост за тях двамата от всички други. Тя нямаше представа какво го е прогонило от дома му, но той не можеше да скрие факта, че вътрешно е добър и почтен. Тя се надяваше един ден той да срещне жена, която да му върне самоуважението. Жена, която би могла да спечели доверието и любовта му.

 

 

Самотен ездач влезе в града. Кожата му беше изгорена от слънцето, гъста черна брада скриваше долната част на лицето му. Периферията на шапката му беше нахлупена ниско над очите и той се надяваше, че никой, освен може би онези, които го познаваха добре, няма да разпознае Фреди Джаксън.

Върза коня на коневръза, огледа се бегло, после влезе през летящата врата в кръчмата на Едноокия Джак. Присвитите му очи огледаха залата, преди да преценят, че е безопасно да се приближи към бара. Поръча си уиски и го изгълта наведнъж, вкусвайки течността, която затопляше вътрешностите му. След няколко минути един мъж застана на бара до него. Поръча си уиски и погледна дружелюбно към съседа си.

Очите му се разшириха, докато се взираше любопитно в Джаксън. После го тупна по гърба и изрече сърдечно:

— Ама ти не си ли Фреди Джаксън? Аз съм Кал Борк, помниш ли ме? Изпили сме доста уиски заедно, преди да напуснеш града.

Фреди се усмихна нервно. Още колко лош късмет му предстоеше? Не беше очаквал да срещне някого, който да го познае още първата му вечер в града.

— Спомням си. Как си, Кан?

— Не мога да бъда по-добре. Какво правиш в града? Не е ли опасно? Един ловец на глави душеше наоколо, задаваше въпроси за тебе.

Фреди изруга.

— Няма да остана много. Дойдох да видя нашите. Остаряват. Имах работа наблизо и реших да се отбия да ги нагледам. Мислех, че съм заблудил проклетия ловец на глави още преди седмици.

— Съжалявам, че аз ти казвам лошата новина, но твоите хора починаха преди три-четири години, а сестра ти се омъжи и се пресели.

— По дяволите! Значи напразно съм бил път. Май трябва да се изпаря от града, преди оня ловец на глави да ме е намерил.

Джаксън глътна последното уиски и се накани да си тръгне. Внезапно се обърна отново към Кал.

— Какво стана с оная пасторска щерка. Как се казваше… А, да, спомням си. Сара. Сара Темпъл.

Кал се засмя.

— Няма да познаеш. Набожната уличница си вдигнала полата за някого и прихванала. Родителите й се отказаха от нея и я изритаха. Живее със сина си в една барака оттатък линиите. Пере чуждо, да се изхранва. Някои говорят, че приемала мъже.

Вниманието на Джаксън се изостри.

— Има син? Колко голямо е хлапето?

— Да помисля… трябва да е на пет или шест години вече. Добро дете. Много жалко.

— Благодаря, Кал, много ми помогна. Всичко хубаво.

 

 

Абнър беше тъжен, когато Сара му сложи да хапне тази вечер. Тя знаеше, че страда от липсата на Чад, но не можеше да направи нищо, за да го накара да се почувства по-добре.

— Сигурна ли си, че Чад си е заминал, мамо?

— Той така каза, миличък.

— Защо трябваше да си заминава? Защо не може да остане с нас и да ми бъде татко?

— Господин Дилейни не иска семейство. Освен това и аз не искам съпруг. Заминаването му е добро за всички. Не искаш той да бъде нещастен, нали? — Абнър поклати отрицателно глава. — Той ще бъде много нещастен, ако трябва да остане тук с нас. Мъже като Чад идват и си отиват с вятъра.

Бегло почукване на вратата накара разговора да спре.

— Чад! — извика Абнър, източвайки да отвори вратата. — Върна се!

Без да иска, Сара се спусна към вратата, на една стъпка зад Абнър. Трябва да е Чад, разсъди тя, защото никой друг не идваше тук. Разбира се, че няма да са родителите й, а тя нямаше приятели.

Абнър посегна към вратата и я отвори. Лицето му посърна, когато видя непознат мъж да стои на прага. Без да чака покана, Джаксън влезе вътре и затвори решително вратата зад себе си.

Сара сграбчи Абнър и го прикри зад гърба си.

— О, божичко! Ти! Какво искаш?

— Знаех си, че ще ме познаеш. Не се ли радваш да ме видиш?

Сара се взря във Фреди Джаксън с нарастващ страх. Беше го познала веднага. Как би могла да го забрави? Коленете й се подкосиха и тя стисна така силно ръката на Абнър, че той извика.

— Мамо, боли ме!

Сара едва го чу, толкова голям беше ужасът й. Какво прави той тук? Фреди Джаксън беше най-лошият й кошмар. В първите една-две години след раждането на Абнър тя беше живяла в страх, боеше се, че Джаксън ще се върне и ще научи, че има син. С времето страхът й взе да изчезва, особено след като родителите на Джаксън починаха и сестра му се пресели. Смяташе, че той сега няма да има причини да се връща в града. Беше сбъркала! Боже господи, колко беше сбъркала.

— Какво искаш? — изсъска Сара, преглъщайки буцата в гърлото си. — Молех се никога повече да не те видя.

— Значи ме позна — повтори самодоволно Джаксън.

Пронизителният му поглед се спря на Абнър, който надничаше иззад полите на майка си. Очите на момчето блестяха любопитно, то изобщо не се страхуваше. Джаксън хареса това у хлапето.

— Това ли е момчето? — запита той. — Хубаво детенце. На колко години е?

— На пет — изчурулика Абнър за ужас на майка си. — Защо плашиш мама?

— И смел. Харесва ми. Има моите очи, Сара. Какво име му даде?

— Казвам се Абнър. — Момчето изгледа пронизително Джаксън, прецени го с детската си интуиция и отсече: — Не те харесвам.

Сара ахна ужасена.

— Абнър! Иди си в стаята. Нека мама да се разправя с господин Джаксън.

— Трябва да те защитавам, мамо — протестира Абнър.

Джаксън пристъпи напред, хвана Абнър за ръката и го дръпна към себе си. Сграбчи брадичката му и вдигна лицето му към светлината, вглеждайки се в чертите на момчето.

— Не го докосвай! Остави го! — извика Сара, хвърляйки се да защити сина си.

— Е, е — измърмори Джаксън, ухилвайки се към Сара, — ти пък! Детето прилича на мене. Той е мое хлапе, нали, Сара?

— Не! — Думата избликна в прилив на яростно отричане. — Върви си! Абнър е мой син… мой син, чуваш ли? Нямаш никакви права над него.

— Момчето има нужда от мъж да го възпитава. Ти ще го направиш женчо.

Сара изфуча презрително:

— Я се виж! Ти си разбойник, беглец. Не може да мислиш, че…

Мисълта беше толкова ужасна, че тя не намери думи да я изрази.

— Точно това си мисля — каза Джаксън, вглеждайки се в Абнър. — Трябва да се покрия за известно време. Имам хубавичко скривалище в Елк Маунтийн и една индианка, която да гледа момчето. Всичко, което трябва да направя, е да ударя още една банка и ще се уредя за доста време напред.

Умът на Сара заработи отчаяно. Това не можеше да се случва! Никой нямаше да й вземе Абнър. Те двамата бяха преживели твърде много неща заедно. Той беше неин и само неин.

— Рано или късно хората на закона ще те хванат. Какво ще стане с Абнър, когато те заловят? Един ловец на глави в града те търсеше. Върви си, Фреди, преди да е надушил следите ти.

Джаксън изпрати убийствен поглед към Сара.

— Вече не си онова невинно младо момиче, което ме боготвореше.

— И слава богу. Знам те вече какъв си, Фреди Джаксън. Ти си едно отвратително копеле. Ако не беше ти, още щях да бъда невинна.

— Внимавай какво говориш пред хлапето — предупреди я Фреди. — Освен това, ти го искаше.

Сара почти се спусна да му издере очите, но не биваше пред детето.

— Върви да си лягаш, Абнър. Ще дойда веднага щом господин Джаксън си тръгне.

Джаксън не спря Абнър, когато той нерешително се подчини на майка си.

— Нямаш никакви права над, него, Фреди — изсъска Сара, когато детето излезе. — Ти ме изнасили и ме остави да лежа на земята смазана и пречупена. Бях дете, когато ми отне невинността.

Фреди се намръщи.

— Аз пък си спомням друго. Чух, че баща ти се отказал от тебе. Предлагала си се, за да изкарваш пари?

Сара вдигна ръка да го удари, но той хвана китката й в голямата си ръка и я привлече към себе си.

— Не ми посягай, жено. Ти си само една малка курва. Не си достойна да възпитаваш сина ми. Събери му дрехите, вземам го със себе си.

— По-достойна съм от тебе! — извика тя.

— Поне с мене няма да стане женчо.

— Защо? Защо го правиш?

— Хлапето ми харесва. Може би защото е мое. И не се мъчи да ме разубеждаваш, прилича на мене, като бях на неговите години. Може би ми харесва да бъда баща. Хайде, събирай му нещата.

— Няма да ми го вземеш!

Джаксън извади един Колт от кобура и го насочи към Сара.

— Имам един приятел тук, който казва, че мога да взема всичко, което искам. Ти ли ще го доведеш, или аз?

Сара се хвърли към него. Джаксън я удари с дръжката на пистолета си. Зашеметена, тя се свлече на земята и кръв се стече по лицето й. Джаксън я прекрачи и влезе в спалнята.

Минути по-късно той се върна с диво мятащия се Абнър. Държеше го здраво под мишницата си, а детето пищеше и риташе. Джаксън побутна Сара с крак.

— Приготви дрехите на хлапето. Няма да чакам цял ден.

Съвземайки се от зашеметяването, тя се изправи неуверено на крака. Вдигна ръка към слепоочието си и я дръпна, изцапана с кръв. Не обърна внимание на болката.

— Къде го водиш?

— Казах ти. Имам скривалище в Елк Маунтийн.

— Там е пълно с опасни индианци, напуснали резерватите си. Нарочно излагаш сина ми на опасност!

— Не, те няма да ни направят нищо. Петнистата кошута е от шошоните.

— Вземи и мен! — замоли се трескаво Сара. — Аз мога да се грижа за Абнър по-добре от Петнистата кошута. Аз съм му майка.

— Мамо! Не позволявай на този лош човек да ме вземе!

— Аз съм татко ти, хлапе. Свиквай с това.

— Моля те, Фреди, вземи и мене! — извика Сара.

Джаксън се намръщи.

— Не ми трябваш, Сара. У тебе има прекалено много омраза. — Изгледа я презрително. — И си много кльощава. Петнистата кошута е точно като за мене. И си студена като ледена шушулка през зимата, доколкото си спомням. Бях ти първият и това ми хареса, но не си мой тип. Ще приготвиш ли дрехите на хлапето, или да го вземам както си е? Нощем в планините е студено. Ще измръзне без палто.

Сара стоеше като втрещена насред стаята и той я блъсна грубо да побърза. Тя се спъна, изправи се и се повлече с нерешителни стъпки към спалнята. Вцепенена от мъка, събра дрехите на Абнър в една калъфка за възглавница. Защо след всичките тези години Фреди Джаксън се бе върнал? И защо иска сина си? Нищо нямаше смисъл. Но Сара беше сигурна в едно. Фреди Джаксън нямаше да й отнеме сина без бой. Тя щеше да го последва и в ада, ако вземеше детето й.

— Побързай! — изръмжа той.

Сара сграбчи калъфката и тежкото палто на Абнър и побърза към стаята.

— Това е всичко — каза тя, подавайки дрехите на Джаксън.

— Кажи довиждане на майка си, хлапе — каза разбойникът, като изнасяше Абнър навън.

— Мамо! Мамо! Не му давай да ме взема!

Сара не издържа. Без да се интересува от нищо, скочи към Джаксън, хвана го през кръста и безуспешно се опита да го спре. Той изригна една ругатня и я удари с опакото на ръката си, отхвърляйки я като парцалена кукла. Когато се свести, Джаксън вече се беше качил на седлото и настаняваше Абнър пред себе си.

Абнър беше почти обезумял, бореше се отчаяно да се изтръгне от желязната му хватка. Сара разтърси глава, за да я проясни, и се надигна.

— Не се тревожи, миличък! Ще те намеря! Бъди смел!

Никакъв отговор. Заобикаляше я черен мрак, който я задушаваше, докато тропотът на копитата отекваше все по-далече и по-далече. Сара обаче нямаше да губи време в плач и вайкания. Знаеше какво трябва да направи и нямаше нито миг за губене. Само Чад да беше тук, помисли тя за миг. Чад щеше да й помогне, знаеше го. Но той вече беше заминал и тя беше останала съвсем сама. Сграбчвайки палтото си от гвоздея до вратата, тя се втурна навън в нощта.

В колибата на Барлоу беше тъмно и тихо. Сара знаеше, че държат едно гърбато пони в малък навес до къщичката, и мълчаливо помоли за прошка, докато оседлаваше животното и го извеждаше навън. Надяваше се семейство Барлоу да разберат. Кражбата беше нищо в сравнение с това, което беше готова да направи, за да спаси сина си.

Мятайки се на понито, Сара го пришпори към Елк Маунтийн. Не можеше да е много изостанала от Джаксън. С малко късмет щеше да го догони до сутринта. Блестящата лунна светлина обля нощта, докато тя оглеждаше хоризонта, глава внезапно го видя — яздеше на изток по един хребет, ясно очертан срещу огряното от луната небе. Сара отправи безмълвна благодарствена молитва и пое след него.