Патриша Симпсън
Завещанието (6)

Глава 5

Робърт Уорд не се чувстваше притеснен, когато Джесика се прибра от болницата късно този следобед. Посрещна я на вратата с чаша в ръка.

— Здравей, Джес — говорът му беше леко размазан.

Тя го поздрави и окачи палтото си.

— Знаеш ли, че господин Каванети е в болницата? — попита тя.

— Да. Старият мишелов. На колко години е всъщност? На сто ли?

— На осемдесет.

— Господи. Значи аз съм на шестдесет и осем. — Думите му проехтяха в чашата, преди да отпие.

— Не си ли виждал един монах около вилата, татко?

Робърт присви очи.

— Монах ли? Защо питаш?

— О, просто питам. — Тя се запъти към кухнята и Робърт я последва.

— Какво става с пощата? Взе ли я?

— Да. Взех я. По-голямата част от нея. Оставих я върху кухненската маса.

— Чудесно. — Масата бе отрупана с пликове, а някои се пилееха на пода. Джесика се наведе да ги вдигне и подреди столовете.

— Ще ги прегледам, след като приготвя вечеря.

— Джес, не съм гладен. Не е необходимо да слагаш вечеря.

— Трябва да ядеш, татко. Отслабнал си. — Тя отвори кухненския шкаф. — Е, какво искаш?

Преди той да реши, на вратата се позвъни. Джесика хвърли гневен поглед към баща си.

— Стой тук! — нареди му тя и се забърза към вратата.

На верандата стоеше Мария с тенджера в едната ръка и чадър в другата.

— Мария! Влизай!

— Само за момент. — Тя се усмихна, подаде тенджерата на Джесика и изтръска чадъра си.

Джесика вдъхна от аромата, който лъхаше под стъкления капак.

— О, Мария! Какво има вътре? Мирише божествено!

— Маникоти^[1]. Любимите ти. — Тя скръсти ръце. — Направих ги следобед и се сетих колко много ги харесваш.

— Маникоти! Не мога да повярвам! Тъкмо се канех да готвя.

— Е, приятен апетит, опитай ги.

— Благодаря ти, Мария. Разглезваш ме.

— Трябва да се връщам. Днес госпожа Каванети е нервна. Мисля, че съпругата на Франк я разстрои. — Тя вдигна чадъра си.

Джесика се взря навън през прозореца в сумрака на ранната вечер. Имайки предвид странния монах, който се мотае наоколо, мислеше, че е опасно да остави Мария да си ходи сама.

— Нека да те изпратя, Мария. — Тя остави тенджерата на масата с вазата.

— Няма защо, bambina. Няма защо.

— Така ще можем да поговорим, освен това имам нужда от малко чист въздух.

Извади палтото си от гардероба и намери стар черен чадър, който все още можеше да се използва. Закопча палтото си и последва Мария навън.

— Казваш, че Франк е довел жена си? — попита Джесика. — Дори не знаех, че е женен.

— Повечето хора не знаят. Така иска госпожа Каванети.

— Защо?

— Защото Франк се ожени за това момиче без нейно съгласие. Трябва да ти кажа, че Шон не е типът жена, за какъвто мислех, че ще се ожени Франк.

— Какъв тип е тя?

— Шон ли? Едно от онези безчувствени момичета, прекалено слаба, твърде много гримирана. Как им казват? Пънк рокери. С черно боядисана коса и оранжеви ивици в нея.

— Нищо чудно, че госпожа Каванети е разстроена — усмихна се Джесика.

Мария кимна утвърдително.

— Франк щастлив ли е с нея?

— Франко? — Мария разпери широко пръстите си. — Знаеш го Франко. Държи се с нея, както с майка си. Прави всичко, което Шон поиска. Понякога желая Франко само… Е, много се разговорих.

Стигнаха главното шосе и пресякоха дългия път, който водеше към голямата къща на Каванети. Джесика се опита да избегне локвите.

— Къщата сигурно се е променила, откакто бях там за последен път.

— А, къщата! Няма да повярваш. Колко пари само харчи тази госпожа Каванети и откъде ги взема!

— Допускам, че винарната процъфтява.

— Не чак толкова! — Мария поклати глава. — Казвам ти, Джесика, господин Каванети никога не би търпял, ако не бе така болен. Никога. Всички тези пари, които тя харчи за къщата, когато винарната се разпада! Наема най-евтината работна ръка от преселници, която може да намери. Виждам ги как скитат между лозята, без да ги е грижа за насажденията, оставят общежитията в мръсен безпорядък, когато напускат. А тя не забелязва. Не я е грижа. Няма да се интересува, докато има тази къща паметник, всичките налудничави приятели и нейните пътувания до Европа.

— Госпожа Каванети в Европа ли е ходила?

— Да, миналото лято с Франко.

— Когато господин Каванети беше болен ли?

— Разбира се. Нае медицинска сестра да се грижи за него. — Мария тръгна към страничния вход на къщата. — Казвам ти, Джесика, не бива да продължава по този начин. Страх ме е от онова, което ще се случи!

— Може би Коул ще успее да помогне.

Мария сложи ръка на резето на вратата.

— Може би.

— Изабела спомена, че се е забъркал в някакви неприятности в източните щати. Говорила ли ти е нещо?

— Si. — Очите на Мария застинаха. — Но аз й казах, че не вярвам Николо да е направил подобно нещо. Показа ми вестника с неговата снимка и всичко останало. Още не мога да повярвам.

— Може би жената лъже.

— Навярно. Все пак, защо ще лъже една жена за такива неща!

— Хората са странни, Мария, и правят странни неща.

— Предполагам, че ги правят. Да — тя отвори вратата. — Ще влезеш ли да пием по едно кафе?

— Не. Трябва да се върна при татко и маникотите.

Мария присви очи и затвори чадъра.

— Добре, не се чувствай външен човек, Джесика. Липсваше ми в кухнята през цялото това време.

Джесика прегърна дребната жена и се обърна, за да си тръгне. Спря по средата на пътя и повдигна чадъра си.

— Мария, виждала ли си един монах да се шляе наоколо?

— Не. Защо питаш?

— Снощи видях един монах. И господин Каванети днес спомена за някакъв монах. Това е всичко, което каза. Монах.

Мария я изучаваше.

— Може би господин Каванети е говорил за новата рекламна кампания, за която си фантазират.

— И каква е тя?

— О, то всъщност е старата идея — секретната формула на „Свети Бенедиктинския ризлинг“, пазена от монах. Но сега дават реклами по телевизията. Би могла да ги видиш. Наистина са забавни.

— Забавни?

— Този монах, Джесика, е дребен калугер, когото не пускат да влезе в избата. Всеки път, когато ги видя, почвам да се смея.

Някъде в къщата се затръшна врата и гласът на Изабела прокънтя.

— Мария! Къде си?

— Трябва да вървя! — тя дръпна шала. — Лека нощ.

— Лека нощ, Мария. Благодаря за вечерята.

 

 

Джесика вдигна яката на палтото си и пое обратно към бунгалото. Без компанията на Мария нощта изглеждаше по-мрачна и по-студена. Стисна здраво дръжката на чадъра с премръзнали пръсти и забърза по алеята за коли. През цялото време хвърляше погледи към храсталаците. Търсеше неясното очертание, което очакваше да види в сенките. Но монахът не се появи. Прехвърли билото на пътя и се спусна по алеята към бунгалото. Зарадва се, че остави запалена лампата на верандата, и припряно се упъти към светлината.

Точно когато стигна края на алеята, се подхлъзна на някакъв клатещ се камък и си изкълчи глезена. Едва не падна.

— О! — извика Джесика. Помъчи се да запази равновесие и накуцвайки, направи няколко крачки. Глезенът й пулсираше. Наведе се да го разтрие, като ругаеше обувките с гладки подметки. Докато се изправяше, дъхът й спря.

На по-малко от двадесет крачки встрани стоеше фигурата в расо. Джесика настръхна и кожата й се накокошини. Безмълвна и неспособна да помръдне, тя се втренчи в монаха, чадърът зае странно положение над главата й.

Монахът не приближи. Единственото движение идваше от вятъра, който шумеше между гънките на облеклото му. Беше едър човек, висок повече от шест фута. Джесика не виждаше лицето му поради сянката от качулката на расото.

— Вие кой сте? — попита тя.

Монахът не отвърна.

— Какво искате?

Монахът не отговори.

— Вижте, съжалявам, едва не ви ударих, но не ви видях.

Тя пристъпи към къщата. Той не се втурна към нея. Просто я наблюдаваше. Неговата неподвижност й даде смелост да продължи. Запрепъва се към верандата, без да отвръща очи от него, докато сграбчи дръжката на вратата и се втурна в къщата.

— Татко! — изписка тя.

Баща й не отговори. Джесика заключи вратата и се затутка с веригата. Треперещите й ръце бяха ледени и на два пъти не успя да вкара кръглия край на веригата в отвора.

— Татко! — изписка отново тя.

Тишина.

Закуцука през коридора, ужасена от фигурата навън пред къщата.

— Татко, къде си?

Намери го, седнал в люлеещия се стол. Сниши се на пода до облегалката на стола и сви колене до брадичката си. Цялото й тяло трепереше.

— Татко! — прошепна тя. — О, татко, той е навън!

Баща й остана безразличен към нейния страх. Беше мъртво пиян.

 

 

На следващата сутрин Джесика се обади на Изабела, за да разбере дали тя знае нещо за монаха. Изабела се закле, че не е наеман никой да се маскира като монах и не е виждала изобщо монах в имението. Само Джесика бе видяла забулената фигура. Джесика си помисли, че това е доста странно. Човекът с одежди на монах вероятно беше някакъв смахнат. Навярно търсеше отмъщение за нещастния случай, когато едва не го блъсна с колата. А може да е осъденият, за когото чете във вестника.

Джесика се обади в полицията след разговора с Изабела. Даде описания на „дебнещия човек“, както полицията го определи, и те обещаха да дойдат да огледат около бунгалото. Джесика затвори телефона, но не се почувства по-спокойна.

Тъкмо постави слушалката, телефонът иззвъня. Изабела се нуждаеше от услуга. Шон няма нищо подходящо, което да облече на приема във винарната „Фолз“. Не познава Сиатъл и няма представа откъде да пазарува. Изабела би завела Шон на пазар, но има мигрена и не може да става от леглото си. Чуди се дали Джесика има възможност да излезе с Шон тази сутрин и да й помогне да си избере прилични дрехи.

Джесика се съгласи, но не очакваше весело пазаруване с жената на Франк. Усъмни се, че Изабела има главоболие. Не искаше да прахосва време със своята снаха. Дори може би не иска да излезе на публично място с нея, съдейки по описанието на Мария за момичето.

Като я видя по-късно сутринта, Джесика разбра, че бе права и в двете предположения.

Шон се разхождаше бавно до стълбището на голямата къща в очакване на Джесика. Бе облечена с черна пола, черен клин — някакъв особен с черни дантели по края, и обувки с двойни подметки, от които се подаваха виолетови три четвърти чорапи, навити на руло около глезените й. Бе дръпнала черно-оранжевата си коса на една страна и завързала с шал на черни и яркочервени карета. Огромни сребърни обици във формата на разпятие подскачаха над яката на якето от изкуствена кожа. Джесика се опита да не я гледа, докато Шон приближаваше към колата.

— Здравей — Шон я поздрави и се тръшна в седалката до шофьора.

— Здравей. Аз съм Джесика Уорд. — Тя стисна ръката й. — Радвам се да ви видя.

Шок се здрависа и разгледа лицето и дрехите на Джесика, които бяха скромни и в убити тонове — тъмнозелен пуловер и дълга черна пола.

— И така, отдавна ли познавате семейство Каванети?

— Да — Джесика подкара колата по алеята, за да излезе на междуселския път. — От много години.

— Обзалагам се, че не знаехте за мене, нали?

— Не — Джесика й хвърли поглед. — От колко време сте женени с Франк?

— Около две години.

— Две години? — Джесика повдигна вежди. — Странно! Госпожа Каванети никога не е споменавала, че Франк е женен.

— Тя ме мрази. Нейното желание е да не се бях омъжвала никога за Франк.

Джесика се съсредоточи в пътя и не проговори, докато не спряха пред редицата от магазини в центъра на Сиатъл. Шон проточи врат през прозореца, за да разгледа забележителностите на Сиатъл — фериботите, Обелиска на космоса, пазара Пайк Плейс, Площада на пионерите — и отегченият й израз изчезна. Джесика се забавляваше, като я гледаше.

Влязоха в един магазин. Джесика се надяваше тук да продават нещо подходящо, достатъчно предизвикателно, което да подхожда на Шон. Знаеше, че й предстои отговорна задача: да достави радост едновременно на Изабела и на снаха й.

Звънецът издрънча, когато влязоха в магазина. Джесика вървеше след Шон и забеляза, че вниманието на всички продавачи бе привлечено от появата на младата жена с оранжево-черна коса. Те поставяха стоки по полиците или подреждаха витрините, като незабелязано наблюдаваха Шон, докато тя разглеждаше стоките. Джесика почувства, че настръхва от яд. Дали очакваха, че момичето ще краде от магазина само защото носи такива чудновати дрехи?

Никой не дойде да обслужи Шон. Продавачите вероятно решиха, че нищо от техния магазин няма да привлече вниманието й, но сигурно и нищо у нея не им хвана окото. Джесика почака няколко минути, за да разбере дали някой от тях ще попита желаят ли нещо. Видя други жени, които бяха обслужени незабавно с влизането им в магазина. Не обърнаха никакво внимание на Шон.

Тя взе едни слънчеви очила и ги сложи. Обърна се към Джесика, като правеше гримаси. Повдигна ги, етикетът се развяваше между веждите й и тръгна към щанда за ръчно плетени пуловери. Слаб продавач се появи до нея.

— Госпожице, ако няма да купувате стоките, не ги разнасяйте из магазина.

Шон смъкна очилата на носа и погледна втренчено продавача над рамката.

— Какво?

— Ако няма да купувате очилата, оставете ги там, откъдето ги взехте.

Джесика усети, че ядът й расте. Пристъпи напред.

— Защо предполагате, че няма да ги купи?

Продавачът се обърна към Джесика и, изглежда, бе изненадан, че една обикновена жена стои до Шон.

— Е, аз… аз… допусках…

— Какво допускахте?

— Че само разглежда.

— Вече да — Джесика хвана Шон за рамото. — Но ще купи нещо в съседния магазин. — Джесика протегна ръка за очилата и Шон ги подаде. Сгъна дръжките и сръчно ги бутна в джоба на ризата на продавача, докато лицето му пребледня и се удължи като глътнал бастун.

— Гледай си работата — каза тя и хвърли поглед към името на ревера, — Лорън, стари приятелю. Стоката е невредима и здрава.

С широка крачка излезе от магазина, влачейки Шон след себе си. Всяка форма на сляп фанатизъм я разяряваше още когато бе малко момиче и чуваше нейните роднини да правят унизителни подмятания за семейство Каванети.

Затръшна вратата зад гърба си.

— Всичко е наред, Джесика — Шон вдигна юмрук в знак на победоносен поздрав. — Да!

Джесика се намръщи, без да е уверена, че полученото одобрение е резултатът, който желаеше да предизвика.

Изражението на Шон показваше, че ще намерят общ език. Джесика прехвърляше закачалките с дрехи и се мъчеше да открие това, което най-много ще й отива. Очевидно Шон обичаше черно. Джесика беше сигурна, че Шон разчита на шокиращия фактор в облеклото си. Предложи идея, която възхити Шон.

Излязоха от магазина със сатенена рокля с пайети и дантели, с огромни подложки на раменете, шапка и воал, чифт чорапи с ръб. Шон ще се откроява на приема с вида си на филмова звезда от четиридесетте години, допълнена с цигаре. Тя бе толкова възбудена, че едва дочака вечерта, за да се приготви, и поиска Джесика да й обещае, че ще помогне да оправи косата си.

Джесика я остави пред къщата на семейство Каванети. Шон бързо изкачи стълбите, обърна се и й махна щастливо. Устата на Джесика се сви в тъжна усмивка. Доста изненадващо се забавлява с Шон, дори очакваше с нетърпение да види впечатлението, което младата госпожа Каванети ще направи на вечеринката. Вечерта най-неочаквано обещава да бъде по-интересна, отколкото предполагаше в началото.