Патриша Симпсън
Завещанието (26)

Епилог

Джесика стоеше изправена до прозореца на къщата на Каванети и гледаше вечеринката, която бе в разгара си. Държеше малка кутия в ръката си. Подарък, купен в последния момент, който забрави да сложи на масата до другите подаръци за нейния син.

Усмихна се, като видя малката му глава да подскача около масата и да надува свирка в лицето на баща си и дядо си. Видя Мария как го отпъжда от кейка и го мъмри с добро сърце.

Джесика се усмихна. Сърцето й се преизпълни от любов към петгодишния й син, към прекрасното семейство, което създаде. Никога и в най-смелите си мечти не мислеше, че ще бъде толкова щастлива. Малкият Николо промени живота й завинаги.

Джесика се протегна, несъзнателно пипна пръстена на Суперкупата, който носеше на верижка на врата си. Коул й го подари в годината, когато го помолиха да се върне в отбора си, за да участва в преиграванията и поведе „Сейнт Луиз Булз“ към победа. Каза й, че никога не би могъл да го стори без нея. Носеше пръстена с гордост и целият свят знаеше, че е жена на Коул Никълз. Но тя бе още по-горда от простичката венчална халка на пръста й, която казваше на целия свят, че е съпруга на Николо Каванети.

Джесика отвори вратата и се наслади от прохладата на топлата лятна вечер. Скоро гроздето ще узрее и трябва да се бере. Признаваше, че всичко това й харесваше, дори напрегнатият край на летния сезон.

Николо изтича към нея.

— Мамо, какво е това? — изписка той.

— Нещо за моя любим Каванети — отвърна тя, като го повдигна, за да го целуне.

Коул го хвана отзад.

— Мислех, че аз съм твоят любим Каванети — извика той, като разроши косата му.

— Аз пък си мислех, че съм аз! — намеси се Майкъл Каванети, почуквайки с бастуна по калдъръма.

Тя се усмихна широко на свекъра си.

— Всички ви обърках, нали?

Мария поклати глава и се засмя.

— Баща ми кога най-после ще пристигне? — попита тя. — Не му ли казах осем часа. Той обеща, че с Луси ще бъдат тук в осем часа.

— О, той винаги закъснява според светските обичаи — каза Коул и потупа Мария по бузата. — Не се тревожи. Пийни си още една чаша ризлинг.

Усмивката на Джесика за момент потъмня, като си помисли за баща си, който също се промени. Денят, в който полицията намери останките от скелета на майка й, заровени до Шон Каванети в блатото, преобърна живота му.

В продължение на двадесет и пет години бе пристрастен към алкохола, защото бе убеден, че възхитителната му жена го изостави заради друг мъж. Но тя не бе изоставила нито него, нито детето си. Тя бе убита.

Истината подейства като шок на Робърт Уорд и го извади от алкохолизма. Лекува се в центъра за наркомания и алкохолизъм, отказа се от пиенето и сега имаше жена и нова пиеса, която се играеше в Бродуей. Джесика поклати глава. Не й се вярваше, че най-после и на двамата им потръгна.

И все пак понякога си размишляваше за миналото и желаеше да би могла да потърси мъдрите отговори на Козимо. Той й липсваше. Въпреки че никога не говореше никому за него, дълбоко в сърцето й имаше едно тайно местенце, където живееше Козимо. Понякога й се струваше, че вижда тъмна фигура до араукарията. Но обикновено погледнеше ли втори път, нямаше нищо и тя се укоряваше, че си въобразява разни работи. А понякога, като погледнеше сина си…

— Мамо, мамо — извика Николо и я хвана за ръка.

Тя погледна черните му очи и лъскавата черна коса.

— Какво, Николо?

— Виж, мамо! Метеор!

Проследи пръстчето му, което сочеше нагоре, и видя светлина, която се спускаше стремглаво към земята.

— Пожелай си нещо! — извика Мария. — Бързо! Преди да изчезне.

Николо затвори очи, усмихна се щастливо и ги отвори.

— Пожелах си! — извика с тънко гласче, като подскачаше. — Пожелах си! Пожелах си!

— Какво си пожела, Ники? — попита Майкъл Каванети, подпрян на бастуна си.

— Да стана рицар. Да имам много, много голям кон, много голяма сабя. Ей толкова голяма!

Докато всички се заливаха от смях от възторга му, Джесика го наблюдаваше замислена. После го взе в прегръдките си, притисна го силно и се усмихна тайнствено.