Патриша Симпсън
Завещанието (5)

Глава 4

Преди да заговори, Джесика изчака малко, за да не стресне господин Каванети. Той обърна глава към двамата млади хора край леглото. Джесика положи усилия да запази усмивката, когато погледна изтощения човек, който би трябвало да е господин Каванети.

Наистина бе променен. Старото осемдесетгодишно тяло бе изсъхнало и слабо като стара лоза. Косите, някога гъсти и черни, бяха излинели като бяла паяжина върху покрития с кафеникави петна череп. Скулите му изпъкваха като ръбове под очите, а носът и ушите му бяха необикновено големи в сравнение с тясното и сбръчкано лице.

— Здравейте, господин Каванети — каза Джес, като едва се контролираше. Пристъпи и докосна костеливата му ръка.

Той запремига и се вторачи в нея. Изведнъж я разпозна и това се отрази върху лицето му. Знаеше коя бе тя. Разбра по очите му. Поне паметта все още бе незасегната. Майкъл се опитваше да каже нещо, но устните се изкривиха над подпухналия език. Джесика помилва ръката му.

— Всичко е наред, господин Каванети. Не се измъчвайте. Исках само да мина и да ви поздравя — тя стисна ръката му. — Я вижте кой е тук.

Видя как погледът на Майкъл се премести и обгърна високата фигура на по-големия си син, изгонен от него преди тринадесет години.

Почувства движението на ръката на Майкъл под нейната.

— Николо — продума тихо той.

— Здравей, татко — Коул пристъпи зад Джесика. — Мария ми каза, че си в болницата.

Устата на Майкъл се изкриви отново и Джесика видя как очите му се разширяват от силно вълнение, но не можа да разбере какво изразяват. Сигурно се разтревожи от нещо или просто се развълнува, като видя сина си изправен над него, здрав, красив, в разцвета на силите си.

— Сестрата каза, че си по-добре — осмели се да изрече Коул. — Може би скоро ще се върнеш у дома.

Внезапно Майкъл стисна здраво ръката на Джесика и тя затаи дъх. Опитваше се да вдигне глава, мъчеше се да каже нещо, но от устата му излизаха само гърлени звуци.

— Какво има, господин Каванети? — запита тя. Той насочи настойчив поглед към нея, после към Коул, сякаш ги молеше да направят нещо. Опита се да поклати глава, а след това падна изтощен. Затвори очи.

Джесика вдигна глава към Коул.

— Какво ли иска да каже? — запита тя. — Изглежда притеснен.

— Не зная. Не мога да разбера какво мърмори — Коул се надвеси и докосна ръката на баща си. — Татко, знам, че ти и аз сме различни. Знам, че те огорчих, когато напуснах винарската изба. Може би заслужавам да се откажеш от мене, но сега искам да ти помогна. — Той почака баща му да даде знак, че го е разбрал. Майкъл лежеше неподвижно. — Татко, нека ти помогна.

Спуснатите, изсъхнали като пергамент, клепки на Майкъл се отвориха. Втренчи влажните си и трескави очи в Коул. Коул издържа изпитателния поглед, без да продума нещо.

Майкъл отново се опита да говори. След това притихна и като полагаше големи усилия да се съсредоточи, с мъка каза само една дума.

— Бупак ли? — запита Коул озадачен.

— Не — намеси се Джесика. — Прозвуча като „монах“.

Майкъл стисна ръката на Джесика.

— „Монах“ ли казахте?

Майкъл кимна леко точно когато вратата се отвори. Влезе сестра с поднос:

— Съжалявам, време е господин Каванети да си почине.

Коул се наведе по-близко:

— Скоро пак ще дойдем, татко. Не се тревожи.

Джесика се изправи бавно и пусна ръката на Каванети. Последва Коул по коридора.

— Какво мислиш, че искаше да каже? — запита тя.

— Имаш предвид „монах“ ли?

— Да.

Коул потърка врата си.

— Не зная. Може би е упоен и говори несвързано.

— Не. Не мисля. Стисна ръката ми, когато го запитах дали е казал „Монах“. Беше в съзнание.

— Но това няма никакъв смисъл. — Коул я хвана под ръка и тръгна с нея по коридора. Обикновено й беше неприятно, когато някой я докосва така безцеремонно, собственически. Но с Коул не изпитваше неприятни чувства. Мислите й бяха заети с Майкъл Каванети.

— Мога ли да те поканя на кафе? — запита той.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам.

— Поне да те изпратя до колата.

Не можеше да му откаже.

— Добре — отвърна тя.

До асансьора вървяха, без да проговорят. Когато вратата се затвори, Джесика се опря на парапета. Коул натисна бутона за фоайето.

— Остарял е. Не предполагах, че изглежда толкова стар — каза той. — Мисля, че не му се прибира у дома. Може би има някаква причина.

— Защо? Винаги е мразел да бъде далеч от дома. Защо ли се е променил?

— Не зная — Джесика сви рамене и загледа светлините при всяко преминаване на етажите, докато слизаха. — Мария не каза ли, че Изабела го държи заключен на горния етаж? Не допускаш ли, че е груба с него, а?

— Знаеш, че Мария преувеличава.

Вратата се отвори. Коул я пусна да мине първа.

— Къде е колата ти? — запита той.

— Отзад.

Изведе я от болницата и се позабави, докато тя отключваше колата си. Спря се, след като отвори вратата.

— Коул, знаеш ли нещо за някакъв монах и винарската изба?

— Какво имаш предвид?

— Има ли някой, който да се представя за монах?

— Доколкото зная, не. Защо?

— Откакто съм тук, два пъти виждам един монах. Веднъж в Мос Клиф и миналата нощ — навън под прозореца на моята спалня.

Коул се усмихна. Белите му зъби блеснаха на фона на мургавата му кожа.

— Монах воайорист. Това е нещо ново.

— Говоря сериозно. — Тя намери контактния ключ и потъна в седалката. — Може би е свързано с баща ти. Може би монахът го е изплашил или му е сторил нещо лошо.

— Едва ли. Не мога да си представя монах да има нещо общо с винарската изба. Навярно ти се е привидял.

Джесика поклати глава и запали двигателя. Бе сигурна в онова, което е видяла.

Коул се опря на колата.

— Ще отидеш ли на забавата във винарната утре вечер?

— Не знам. Може би. А ти?

Той кимна с глава.

— Луси иска да участва в дегустирането. Не ми се ще да срещам отново стари физиономии. Може би ще се видим там.

Тя се усмихна и затвори вратата. Дългите му пръсти потъркаха рамката на стъклото. За миг погледна ръцете му и след това завъртя кормилото. Видя го в огледалото да стои под ръмящия дъжд и наблюдава как се включва в движението. Джесика стисна кормилото. Не си спомняше някой да я бе изпращал.

* * *

Шон Каванети отвори широко куфара и сложи ръце на кръста. Носеше тясна кожена пола, но мислеше, че още не й личи, особено когато широката тениска висеше над полата. Погледна се в профил в огледалото на вратата на гардероба и си вдъхна кураж. После погледна отражението си и се взря в блузата, усмихвайки се. Устните й се разтеглиха и се показаха, изцапани с тъмнокафяво червило зъби. На блузата бе написано със зелено-черни букви Better Than Dead Boys^[1] — група хедбангери^[2], на чийто концерт ходи преди месец. Харесваше момчетата, но предпочиташе да вижда оскърблението, което вкаменяваше лицето на Изабела Каванети, когато снаха й сваляше жакета от изкуствена кожа, за да се види блузата.

Колко скучна беше нейната свекърва. Шон бръкна в чантичката, извади цигара, запали я и пое дълбоко. Господи, колко бе хубаво. Не пуши в самолета и по пътя от летището. Изпусна дима към тавана и се усмихна отново. Би било срамота да умирисва мерцедеса или идеално фризираната коса на госпожа Каванети. Не можеше да си представи Изабела Каванети да мирише на цигарен дим.

Държеше дългата тънка цигара и съзерцавайки я, тържествено нацупи устни. Наистина ще спре да пуши, защото бе бременна. Чу, че не е добре за бебетата. Е, добре, ще свърши кутията и ще се откаже. Това бе обещание.

Държеше цигарата с двата си къси бели пръста, докато вадеше една блуза от куфара. Направи само две крачки към гардероба, но кратко почукване на вратата я спря.

Изабела влезе в стаята.

— Не си прави труда да разопаковаш багажа, Шон.

Леденият тон на Изабела Каванети не накара Шон да трепне. Тя огледа свекърва си от горе до долу, хвърляйки й един от най-подигравателните погледи, на които бе способна, и се обърна към гардероба.

— Казах — Изабела пристъпи по-близо — не си прави труда да разопаковаш.

— Не съм глуха, мисис К.

Шон извади закачалка от гардероба.

— И не ме наричай с това ужасно име!

— Ако и двете се казваме госпожа Каванети — отговори Шон, — хората могат да ни объркат.

— Едва ли!

Шон не й обърна внимание и окачи блузата на закачалката.

— Франк не ти ли каза, че забранявам да се пуши в къщата?

— Не. — Шон хвърли поглед към цигарата с престорено стъписване. — Не ми е казал — сви тя рамене.

Разярена, Изабела тръгна към куфара, бутна капака и щракна закопчалките.

— Хей! — обърна се Шон.

— Искам да се махнеш оттук, Шон. Франк никога не ми е казвал, че ще дойдеш, и аз се страхувам, че няма да се спогодим за твоето оставане.

— Няма да се спогодим ли? — Шон сложи ръка на бедрото си. — Това е Коледа, по дяволите, госпожо К. Семеен празник. А аз съм част от семейството, независимо дали ви харесва или не. Какво трябваше да правя, като останах в Бостън, докато вие с Франк се шляехте из Европа миналото лято?

— Честно казано, хич не ме е грижа къде си била.

Изабела пусна куфара на пода.

— Нямам желание да те виждам, мислех, че ще останеш на летището или ще вземеш билет за обратния полет.

— Мислиш си, че можеш да продължаваш да пренебрегваш факта, че съм твоя снаха, така ли? Смяташ, че можеш да продължаваш да не ми обръщаш внимание? Добре, госпожо К. Писна ми да бъда изоставяна и пренебрегвана.

— Аз също не обичам да бъда пренебрегвана. Казах да си ходиш, Шон. И искам да го направиш още сега.

Шон смукна от цигарата и изпусна дима през ноздри, знаейки, че просташкото държане вбесява Изабела. Погледна косо Изабела през пушека. Каква вещица. Не е чудно, че Франк бе такъв мухльо. С майка като Изабела нямаше никакъв шанс.

— Веднага, Шон.

— Ами ако не тръгна?

— Ще повикам полицията. Ще те изхвърля. Знаеш, че Франк се развежда с тебе.

Шон се усмихна.

— Не мисля така, госпожо К. Всъщност — тя извади парче хартия от джоба на полата си — мисля, че ти и моят скъп съпруг ще започнете да се отнасяте с мен наистина добре.

— Защо?

— Заради това.

Шон потри хартията между пръстите си и я размаха. Видя проблясък на любопитство да пламва в очите на Изабела, но възрастната дама го прикри незабавно.

— Моля те, кажи ми какво е това.

— Добре, най-напред… — Шон загаси цигарата си в саксията на едно африканско виолетово цвете до кухненския бюфет за най-голямо отвращение на Изабела.

— Обзалагам се, че дори не знаеш първото ми име.

— Не е ли Шон?

Шон поклати доволно глава.

— Не, това е второто име. Първото ми име е Йона. Не е ли отвратително? Не знам защо майка ми е избрала такова отвратително име.

— Може би, ако я познаваше, щеше да откриеш причината.

Шон се престори, че не чу язвителните думи. Откъде Изабела знае, че тя е осиновена. Дали Франк й бе казал? Не би трябвало да е казал на някого. Шон стисна устни, насилвайки се да продължи.

— Както и да е, моето истинско име е Йона Шон Джилбъртсън. Сега то е Йона Шон Каванети и аз живея в Бостън с твоя скъп Франк.

Тя кръстоса ръце.

— Живяла ли си някога в Бостън, мисис К?

Свекърва й премигна бързо. Е, добре. Беше уязвила старата кучка. Страхотно! Точно както в нейните сапунени опери.

Изабела повдигна брадичка.

— Какво общо има това?

— Добре, преди няколко седмици получих странно писмо в пощата от някакъв мъж — тя погледна хартията, за да си припомни — от Флоренция, Италия.

Погледна Изабела и видя, че устните на свекърва й пребледняват.

— Флоренция? — промърмори Изабела. — Италия?

— Така ли? — засмя се Шон. — Сигурно съм отгатнала.

Изабела не бе ни най-малко озадачена.

— Какво иска мъжът? Виждам, че умираш да ми кажеш.

Опита се да си придаде отегчено изражение, но Шон зърна тревожен блясък в очите й.

Разгледа отново писмото.

— Изглежда, адвокатът на Марчело ди Леона търси бившата му съпруга. Претендира съпругата да бъде обявена за наследник на състоянието на Марчело, ако сама се разкрие. Един вид покаяние за този човек, така мисля. Изглежда е станал религиозен на стари години.

— Какво ме интересува всичко това?

— Какво ли? — Шон сгъна хартията и я напъха в джоба на полата си. — Защото моминското име на съпругата е Изабела Букалиеро. Не е ли странно това име? Букалиеро.

— Не знам. — Устните на Изабела издаваха свирепост. — Вероятно е разпространено в Италия.

— Очевидно адвокатът е открил, че Изабела Букалиеро е променила името си на Изабела Каванети. И. Каванети. Проследили някоя си И. Каванети, живееща в Бостън, мислейки, че може би си ти. И — Шон пристъпи по-близо — ме сбъркали с тебе.

Усмихна се, а Изабела й обърна гръб. Шон я последва до прозореца.

— Е, някои хора биха хвърлили подобно писмо в боклука. Искам да кажа, каква полза от него? Просто грешка. Но не и аз. Направих малко проучване, мисис К.

— Нима? — изсъска Изабела.

— Не мислиш, че момичета като мене могат да направят такива проучвания, нали, госпожо К.?

Изабела нито помръдна, нито й отговори. Шон се върна до леглото.

— Добре, искаш ли да знаеш какво открих?

— Имам ли избор?

Шон вдигна куфара от пода, постави го отново на леглото и пак го отвори.

— Открих, че си родена в Италия, госпожо К. Била си омъжена много млада за този Марчело ди Леона. На осемнадесет години си избягала в САЩ с любовника си и си живяла в Бостън известно време. След това си отишла на северозапад и си се омъжила за господин Каванети. Само че си забравила едно нещо.

— И какво е то?

Изабела се обърна и я погледна.

— Никога не си се развеждала.

Изабела втренчи очи в нея.

— Ти, малка уличнице. Представяш ли си дори за миг, че някой ще повярва на глупавата ти история? Смешна си!

— Аз ли? — Шон измъкна една мини пола и я повдигна. — Мислиш ли, че с тази пола може да се отиде на приема?

— Не! — Изабела грабна яростно полата. — Няма да отидеш на приема! Ще отидеш на автобусната спирка.

— Не, докато притежавам писмото, доказващо, че имаш два брака.

— Тази хартия не доказва нищо и ти знаеш това.

— Какво ще помислят милите ти приятели, ако им кажа, че си живяла незаконно с Майкъл Каванети и скъпият ти Франк е копеле? Е, той си е копеле, но аз имам предвид истинско копеле.

— Ужасният ти план никога няма да се сбъдне, Шон.

— О, нима? Да опитаме, госпожо К. Изгони ме и аз ще изпратя писмото на „Сиатъл Таймс“. Бедничкият Франк. Това би могло да го съсипе, ако не наследи винарната „Св. Бенедикт“. А и този негов брат — как му бе името: „Николо“ — ще я получи след всичко това.

— Няма. Той се е отказал.

— Добре, помисли, госпожо К.

Тя издърпа полата от ръцете на Изабела.

— И помни. Ако се отнасяш добре с мене и аз ще се отнасям с тебе така. Прави като другите.

— Пощади ме, мръснице!

Изабела изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

Шон се изсмя на затворената врата и се обърна бързо към гардероба, държейки полата пред нея като партньор за танци. Най-после ще се позабавлява, наблюдавайки хората от това висше общество, за което Франк толкова й говори. Изабела вече няма да може да я държи настрана.