Патриша Симпсън
Завещанието (11)

Глава 10

Джесика се върна във вилата, разкъсвана от неверие и отрицание. Мария навярно грешеше относно монаха. Може би брат Козимо, с когото разговаря, бе кръстен на някой Козимо, живял преди много години. Това обясняваше всичко и все пак защо ще наричат човек на името на магьосник или еретик. Но това вече бе друг въпрос.

Като си окачваше палтото видя, че баща й се разхожда напред-назад из стаята.

— Някой току-що те търси, Джесика.

— Така ли? Кой?

— Някой си Грег. Каза, че ще намине.

Джесика се намръщи. „О, прекрасно“, си помисли тя. Предвиждаше да работи върху доклада през останалата част на сутринта, а после да го подготви за представяне на конференцията по астрономия в Станфорд. Участие в национална конференция не бе шега работа, която може да бъде свършена в последната минута. Трябва да си разпредели коледната ваканция, а ето че два дни се изнизаха ей така.

Мина бързо край баща си. Той я последва в кухнята, където тя започна да тропа със съдовете и да търси нещо за хапване. Не беше закусила и сега стомахът й къркореше.

— Снощи измислих страхотна сцена, Джес — каза баща й, като отвори вместо нея бюфета.

Стотици пъти чуваше това изявление. Баща й чувстваше задължение да оправдава времето, прекарано в люлеещия се стол, където изтрезняваше след пиянство. Джесика отдавна знаеше, че от тия „страхотни сцени“ не излиза нищо.

— Наистина ли, татко? — отвърна тя, без да прояви възторг. Извади едно бурканче с фъстъчено масло и отвинти капака. От хладилника взе друг буркан с мариновани зеленчуци.

— Мисля, че мога да разработя тази идея, Джесика — той я следеше как размазва фъстъченото масло върху филия хляб и отгоре сложи от маринования копър.

Джесика преви на две филията и въздъхна. Умори се да се преструва, че насърчава баща си, а той да се прави на малко дете. От години си бяха разменили ролите. Тази игра писна на Джесика, писна й до смърт. Обърна се с лице към него. От злоба и отвращение й се отяде.

— Просто е прекрасно, татко. Какво трябва аз да направя сега? Празнична заря ли да устроя?

Той се обиди от сарказма й.

Джесика сложи на масата сандвича. Апетитът й се изпари. Облегна се и зашари с очи по теракотата под себе си.

— Татко, гади ми се от големите ти приказки, великите ти планове и идеи. Чуваш ли? Повръща ми се от тоя въздух под налягане, който си ти — очите й горяха, бузите й пламтяха. — Или седни на пишещата машина и изкарай нещо черно на бяло, или въобще не ми говори повече. Не искам да те слушам.

Баща й стоеше неподвижно и я гледаше. Лявото му око правеше несъзнателен тик.

— Докога ще използваш бягството на мама като извинение за алкохолизма си? Колко време още, татко?

Той се стегна.

— Не съм алкохолик.

— Какво си тогава? Битов пияница? Къде са ти дружките на чашка, татко? Къде са? Откога не си разговарял с човешко същество, освен с мене?

— Аз съм самотник. Нищо лошо няма в това — той скръсти ръце.

— Не мога да те разбера. За какво дойдох. Въобще защо идвам? Никаква промяна! — Джесика с трясък излезе от кухнята. — Ще дойде един приятел след малко. Татко, мислиш ли, че можеш да останеш трезвен до обяд?

— По обяд винаги съм трезвен.

— О, да, вярно — тя поклати глава и побърза да се преоблече. Бе много ядосана, за да се разплаче. Сълзи душаха гърлото й. Заплете косата си на плитка и се вгледа в пребледнялото си лице в огледалото. Как може да е толкова глупава и да повярва, че ще успее да помогне на баща си. Та той дори не иска да погледне истината в лицето.

Двадесет минути по-късно на вратата се позвъни.

Джесика отвори и се изненада, когато видя Коул и Луси на верандата.

— А, здравейте — каза тя.

Изненадата й не остана незабелязана от Коул.

— Очакваш ли някого? — попита той и свали слънчевите си очила.

Луси се усмихна на Джесика. Лицето й бе уморено. Очевидно изпитото и преживяното от предната нощ й оказваха своето влияние.

— А, да. Грег Кеслър позвъни и каза, че ще намине.

— Грег ли?

— Да. Бяхме…

Коул не знаеше за предишната им връзка. Изведнъж почувства неохота да му изяснява положението.

— Познаваме се от колежа.

— А-а-а — провлeче Коул, кимайки с глава.

— Извинете ме. Няма ли да влезете? — тя се отдръпна от вратата.

Луси и Коул влязоха в антрето.

— Е, ние за минутка… — Коул тръгна към гостната, седна на една кушетка и мушна ръце под възглавниците. Луси се настани до него. Джесика още веднъж изпита ревност, когато момичето се облегна на ръката му. Джесика прекара нощта на покрива с един монах, а Коул вероятно я бе прекарал, сгушен в извивките на русата си приятелка.

Еуфорията от предната вечер се превърна в студен, тежък камък. Защо реши, че между нея и Коул се заражда нещо? Защо позволи на въображението си да взема думите му на сериозно? Всичко бе просто изявление, че е хубаво отново да видиш стар приятел. Тя бе идиот. Нищо не се е променило през тези тринадесет години. Продължаваше да бъде същият идиот, а той продължаваше да не се интересува от нея.

— Нещо за пиене? — попита тя, като се опитваше да пропъди ледените нотки от гласа си.

Коул погледна Луси.

— Искаш ли нещо, Луси?

Тя се усмихна и затвори очи.

— Само нова глава.

Джесика изпита състрадание към нея.

— Грег.

Джесика пребледня, като чу гласът на баща си.

— Ето те и тебе, млади човече.

Джесика се обърна уплашена, че точно сега баща й бе решил да покаже своята общителност. Бе прибрал ризата си, но косата му падаше на кичури в очите. С крайчеца на окото забеляза, че Коул става. После видя как лицето му се промени от изненада.

— Господин Уорд.

— Как я караш, Грег? — Робърт прекоси килима с протегната ръка. Джесика се молеше да не се препъне и падне.

Хвана го за лакътя.

— Тате, това е Николо Каванети.

— Кой?

— Ник. Помниш го, нали?

Гласът й беше напрегнат. Криеше уплахата, защото видя как Коул разглежда баща й и не може да повярва на очите си. Като всички останали и той бе убеден, че Робърт Уорд бе преуспяващ драматург. Но този кожа и кости мъж, с болнав вид и оредяла коса, отдавна не бе виждал сцената на Бродуей. Това бе ясно.

Коул постъпи възхитително, като преглътна шока.

— Помните ме, нали, господин Уорд? Живеех в къщата на Каванети.

— А, така ли? — Робърт се ръкува с него. — Извинявай, синко. Не си нося очилата! Разбира се, че това е Ник! Ник Каванети.

Той продължи да държи ръката на Коул и не сваляше поглед от него.

— Пораснал си. На колко години си вече, Ник?

— На тридесет и пет, господине.

— Господи! Времето лети. Знаеш ли, аз съм на шестдесет и осем? Изглеждам ли ти на толкова, Ник? — той се наведе още.

Джесика си пожела да престане да дрънка. Баща й изглеждаше на деветдесет. Ако Коул бе честен, ще отвърне така, но той само се засмя.

— Изглеждате прекрасно, господин Уорд.

Погледите на Джесика и Коул се срещнаха. Изразът на Коул бе озадачен, а Джесика потъна в земята от срам.

— А това кой е? — каза Робърт, като освободи ръката на Коул. — Малката ти женичка, а?

Баща й пристъпи към Луси. Коул продължаваше да гледа с широко отворени очи Джесика. Тя повдигна брада и издържа на погледа му, докато най-после той се обърна.

— Не, господине. Тя е моят физиотерапевт — Луси Джирард. Луси, това е бащата на Джесика — Робърт Уорд. — Коул сложи ръка върху кокалестото рамо на Робърт. — Той е много известен драматург.

Луси се изправи.

— А, значи това сте вие, господин Уорд? — тя се ръкува с него. — Никога не съм срещала досега драматург.

— И никога не сте чували за „Адът е за живите“? — попита Робърт.

— Не…

Той се усмихна.

— Е, може би това е било малко преди да се родите. Млада сте, госпожице Джирард.

Джесика се олюля.

— Татко, може би ще се върнеш в кабинета си? При новата си пиеса?

— Нова пиеса? — повтори той.

— Да, за онова, което ми говори тази сутрин.

— О, да — той се усмихна глупаво. — Онази сцена… Разбира се. Трябва да се заловя с нея веднага, още сега.

— Преди да се оттеглите, господни Уорд — го прекъсна Коул, — бих ви помолил за една услуга.

— О, да.

— Чудя се, дали ще ми дадете под наем вилата за гости.

— Какво? — затаи дъх Джесика.

Коул не й обърна внимание.

— Ако сте съгласен, господин Уорд, бих искал да наема вилата.

Робърт премигна.

— Е, синко, добре, но тази къща не е ползвана от много години.

— Чудесно. Ние с Луси ще я проветрим и ще направим всичко необходимо.

Джесика клатеше глава и се опитваше да улови погледа на баща си. Не искаше Коул да бъде толкова близо до нейната къща. Веднъж видя баща й, но не бе виждал докъде може да стигне, колко лошо може да стане. Ако ги деляха няколко фута, нямаше начин да не разбере сериозността на състоянието на Робърт.

— Дадено, но дори не знам къде е ключът, Ник.

— Мога да ви платя, господине. Налага се да бъда близо до дома на Каванети. Нали разбирате, мащехата ми взима баща ми от болницата. Трябва да съм наблизо. Тя не иска да ме пусне в къщата.

— Не иска ли?

Коул поклати глава. После бръкна в сакото си и извади чекова книжка.

— Слушайте, господин Уорд. Ето хиляда долара. Дайте ми къщата под наем за две седмици. Само това искам.

— Не — Джесика изтегли парите от ръцете на баща си. Върна ги на Коул. — Къщата има нужда от голям ремонт. Съмнявам се, че е обитаема. Сигурно няма да ти хареса.

— Спри, Джесика — възрази Робърт. — Не е чак толкова лошо. Ще проверя за ключа.

— Татко!

Той затътри крака към кухнята.

— Съседите са за това, Джесика — каза той на прага. — Длъжни сме да си помагаме.

Джесика скръсти ръце и се начумери. Бе избрал чудесен момент да се влее в редиците на комитета „Уелкъм Уегън“^[1].

 

 

— Е, добре. Не е чак толкова зле — Робърт мина във всекидневната на къщата за гости и се обърна бавно. — Джес, съвсем не е лошо.

— Мирише на мухъл — сряза го тя.

Не бе стъпвала във вилата двадесет и пет години, откакто майка й ги напусна. Джесика се опитваше да не поема дълбоко въздух, от страх да не долови парфюма на майка си. Майка й я изостави. Захвърли я. Никога не се обади повече. Потискащо чувство сграбчи гърлото й. Сърцето я болеше от идването тук.

Луси премина покрай нея, оглеждайки стените.

— Я, виж ти, колко е подредено — възкликна тя. — Виж и тези снимки.

Тя се загледа в купчините снимки над дивана на райета, фотографии на велики актьори и актриси от театъра и киното, като се почне от Мери Пикфорд и се свърши с Мерилин Монро. Повечето от тях бяха с автографи.

— Коул, погледни тук! — тя се обърна сияеща към Робърт. — Нима сте познавали всички тези хора, господин Уорд?

— Някои от тях. Съпругата ми беше актриса. Тя ги събираше.

— Не, тази къща наистина е спретната! — тя прокара ръка по дивана, покрит с кожа от зебра, после докосна бамбуковия стол. — Сякаш Рудолф Валентино е живял тук.

— Моята жена обзаведе стаята. Нейните колеги прекарваха тук времето си, когато ни посещаваха. — Робърт мушна ключа в джоба си с трепереща ръка. — Аз… аз… нищо не промених, след като ни напусна. Но в действителност никога не влизах тук.

— Луси, всичко е потънало в прах. — Джесика обърса масичката за кафе, покрита със стъкло, с върха на пръста си и го вдигна. — Погледни само. Бас държа, че банята е в мухъл.

— О, няма нищо. Това са дреболии — Луси махна безгрижно. — Това място просто ми харесва. Коул, нека видим и кухнята.

Коул повдигна вежди и погледна Джесика. Тръгна след Луси. Излязоха от дневната. Джесика оклюма. Всичките й усилия да прикрива алкохолизма на баща си щяха да се увеличат десетократно.

— Татко — процеди тя през зъби, — този път наистина я свърши. Мога да те убия.

— Защо? — отметна той коса назад. — Ник ми изглежда добър човек. А тази Луси е истинска кукличка, нали? — Той снижи глас: — Мислиш ли, че живеят заедно?

Сърцето на Джесика се сви мъчително, но не му обърна внимание.

— А ти какво си мислиш, татко? — завъртя се на пета и връхлетя върху Грег Кеслър, който стоеше на прага.

— Току-що се канех да почукам — каза Грег, като се усмихна широко. — Здравей, Джесика.

— Здравей, Грег — тя тръгна към вратата и практически го изтласка от къщата.

— Никой не ми отвори — обясни Грег. — После видях, че тук вратата е отворена. Затова реших да си провра главата.

— Баща ми настояваше да покаже къщата на Коул и Луси.

— Защо?

— О, Коул иска да я наемат за две седмици.

— Не изглеждаш много щастлива от това — Грег се навря в лицето й.

— Не съм, но няма значение — тя поклати глава. Реши да не хленчи повече заради Коул. Поне нещата с Грег бяха ясни.

Джесика спря на вратата.

— Грег, какво ще кажеш да отидем да хапнем? — попита тя.

Той се усмихна.

— Искаше ми се да те отвлека за малко. Тъкмо ще ти покажа имението си. Помниш ли оня проект, за който ти говорих на хълма?

— Да, бих искала да го видя — тя влезе в бунгалото, взе яке и чантичка от гардероба.

Настани се удобно на велурената седалка на БМВ-то на Грег и се закле, че ще се повесели, колкото и трудно да й бъде.

 

 

Във вилата за гости Робърт Уорд и Луси се бяха задълбочили над албумите с изрезки от времето, прекарано от Робърт в Бродуей, докато Коул се прозяваше и се преструваше, че разговорът го интересува. Бе уморен. Не спа много предишната нощ. Странните му сънища нарушаваха отдиха му. Извини се и отиде в кухнята да пие вода. Напълни чаша от крана. Вилата не бе така мръсна, както предполагаше Джесика. За няколко часа те с Луси я проветриха, почистиха и оправиха леглата. Робърт Уорд им помогна и остана да пие кафе.

Коул изпи водата и се върна обратно в спалнята. Бе отпаднал и му се искаше да подремне. Без да си сваля обувките, се опъна на леглото, закри очите си с ръка и заспа.

 

 

Коул се събуди със странното усещане, че лицето и шията му са влажни. Опита се да вдигне ръка към лицето, обаче нежен женски глас го възпря:

— Недей, господарю мой.

Уплашен, Коул обърна глава в посока на гласа. Адска, разкъсваща болка пареше врата и раменете. Значи все пак не загина в реката? Значи гръцкият огън не го уби.

А може би вече е на небето? Опита се да отвори очи, за да види на кого принадлежеше гласът — на ангел или жена? Но очите му бяха превързани с бинт. И най-слабото движение на лявото око причиняваше болка в главата му.

Разбира се, че ако е на небето, не би бил измъчван така. Може би е в ада.

Коул се опита да говори, да движи устни, но всяко усилие му причиняваше страдание и едва се сдържаше да не изкрещи. Влагата по лицето вече не беше хладка. Лицето му гореше. Болката бе на пристъпи. Изстена. От болка гърбът му се изпъна.

— Не се опитвай да говориш, господарю мой — настоя жената.

Тя се наведе над него. Чуваше дишането й. Почувства, че маха затоплените кърпи от лицето и врата му. Грижливо сложи нови кърпи върху него. О, тези бяха приятно хладни. Коул преглътна и се отпусна.

Боже милостиви! Тя сигурно бе ангел.

Вдъхна от парфюма й — нежно ухание на рози, съвършено различен от тежките парфюми, които употребяваха арабите — и мъже, и жени. Бе готов да се обзаложи, че е европейка. А гласът бе така тих и успокояващ, без всякакъв чужд акцент. Говореше му на безупречен италиански, който се лееше от устата й. Коя бе тя? Къде бе той?

— Опитай сега да си починеш.

Тя се изправи — чу шумоленето на полите й, които се влачеха по пода. Отдалечаваше се.

Нима си тръгва? Обхвана го панически ужас. Не бива да го изоставя. Болката ще го подлуди. Опита се да се надигне от койката, на която лежеше.

— Бароне мой! Не бива да се движиш — гласът й звучеше загрижено. — Трябва да лежиш неподвижно.

Коул отново се отпусна. Кърпите пак станаха топли. Кожата му гореше. Рамото биеше. Скърцаше със зъби. Желаеше да изпадне в забрава.

По всяка вероятност тя усети, че не се чувства добре. Смени още веднъж кърпите. Коул въздъхна. Чу да налива нещо, а после долови дрънченето на метал. Навярно разбърква някакъв цяр в съд. Полите й пак зашумоляха по пода, когато се връщаше към него.

— Ето, трябва да изпиеш това — ще облекчи болката ти, ще ти помогне да заспиш. Не, не се движи. Ще ти го дам с капкомер.

Доближи нещо до устните му. Течността потече по устата му.

— Още малко — изрече тя, като сложи пипетката отново в устата.

Той преглътна, внимаваше да не движи главата си. Усети я да се надвесва над него. Знаеше, че тя го разглежда. После прокара ръка по косата му с нежна милувка.

— Благодаря на Господ, че най-после се върнахте при нас, живите, господарю мой.

Коул поиска да й благодари, да вземе ръката й и да я задържи до себе си. Но лекът, който му даде, направи крайниците му неподвижни, а мислите — мъгляви. Изведнъж падна изтощен.

— Спи! — прошепна тя. — Трябва да си възвърнеш силата!

 

 

Джесика и Грег се завърнаха късно следобед. Изпрати я до верандата.

— Трябва да бягам — обясни той. — Имам една среща довечера.

— Приятно беше, Грег. — Джесика превъртя ключа вън вратата.

— Да, беше. Имахме хубави моменти едно време, Джесика. Защо се разделихме?

— Преследвахме кариера — с крайчеца на окото си тя зърна Коул да отваря вратата на вилата за гости и да тръгва към къщата.

— Предполагам — отвърна Грег. — Е, добре, помисли си за това, което ти казах. Ако решиш да продаваш имението с лозето, искам да съм първият, който ще научи. Мога да направя такава сделка с тебе, че да ти хвръкне акълът. Чула си за игрището за голф, дето се строи в долината, нали?

— Срещах нещо във вестниците. Някаква японска фирма е наета.

— Те са луди по тоя спорт. Ще платят големи пари за земята. Просто виждам зелената поляна покрай блатото. Ще бъде страхотно! — той хвърли поглед настрани. — Здравей, Коул. Как я караш?

— Грег — Коул кимна и застана, все едно, че чакаше Джесика. Джесика не го поздрави. Имаше намерение да го кара да чака, колкото може повече.

— Ще си помисля за това, Грег. Татко би могъл да се възползва от парите. Сигурна съм в това.

— Добре. Е, хайде, да бягам.

Той се наведе и я целуна за довиждане. Джесика направи стъпка по-близо до него, като уви ръце около врата му и притисна устни до неговите. Искаше да покаже на Коул Никълз, че има и други възможности. Грег се изненада, а после се разтопи в прегръдките й. Притегли я към себе си с две ръце.

— Довиждане, Грег — промърмори тя.

Грег огледа лицето й, очите й горяха.

— Довиждане, Джесика. Чао! — той я пусна със смях и махна на Коул, подтичвайки към колата.

Джесика натисна дръжката на вратата, без да погледне Коул, но прекрасно знаеше, че той се влачи след нея.

— Малките момиченца не бива да си играят с огъня — заяви той.

— С огъня ли? — поклати глава Джесика. Плитката й се плесна о гърба. — Какво искаш да кажеш?

Ядосано го погледна в лицето. Очите му блестяха, мъчеше се да покаже, че се забавлява, но видя нещо студено и сериозно в тях. Сякаш бе недоволен или ревнуваше. Добре.

— Подвела си се по човек като Грег Кеслър и ще си счупиш главата.

— Кой ти каза, че съм се подвела?

Той разглеждаше лицето й доста дълго и тя се почувства неудобно. Джесика вдигна брадичка.

— Не искам никакво обяснение за баща ти — той се приближи.

— Баща ми не ти влиза в работата — тя отвори широко вратата и влезе вътре. Коул я следваше по петите.

— Какво има, Джес? Да не би да те е яд, че съм наел къщата?

— Не.

— Тогава какво има?

Тя се обърна към него.

— Дошла съм тук, за да работя, да подготвя доклада и да видя баща си. Не съм дошла да те информирам относно подробностите на моя личен живот.

Коул я гледаше с широко отворени очи.

— Или пък да слушам мнението ти за Грег Кеслър.

— Джес, послушай ме. Грег Кеслър никога не е бил играч в отбор. Винаги е играл за собствена слава. Затова „Риджмънт Рейдърс“ не станаха никога шампиони. Грег се опитваше винаги да прави голямата игра, когато трябваше да се концентрира върху късите пасове и да търси празните места.

Джесика захвърли чантата си в гардероба.

— Някои от нас нямат отношение към футбола, Коул. Нямам представа за какво говориш.

Коул се опита да й помогне да свали якето, но тя се дръпна, за да се освободи от ръцете му. Той отстъпи и устата му се сви в мрачна гримаса.

— Чувам, че говориш за лозята. Нали не ги продаваш? Получихме разрешително за тази земя.

— Ние ли? — Джесика го погледна презрително, надявайки се да го нарани с думите си. — Ако имаш предвид семейство Каванети — да, те имат разрешително. Но то изтича на Коледа.

— И ти имаш намерение да прекъснеш този договор? И ще продадеш имението?

— С парите баща ми може да постави новата си пиеса.

— Глупости, Джесика.

Тя затръшна вратата на гардероба.

Коул пристъпи по-близо.

— Изабела знае ли за плановете ти?

— Не.

— Не го продавай на Грег, Джесика. Направи ми тази услуга. Не го продавай на Грег.

— Слушай, Коул, не съм ти задължена — тя се втурна да излезе от стаята, но той я хвана за ръката.

— Джес! — Той стисна ръката й, но не силно, за да не й причини болка, а само да я спре. Гърдите й се повдигаха от ярост.

— Пусни ме да вървя!

Пусна я веднага.

— Само не го продавай. Обещай ми, Джес. Не можеш да оставиш лозята да се изплъзнат ей така от ръцете ти.

— Сама ще взема решение, Коул. Голяма жена съм, ако не си забелязал.

— Забелязах, Джесика — изръмжа той. — Не прави грешки.

Той я остави по средата на хола и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Джесика стоеше и потриваше ръце. Изведнъж се почувства като човек, който ще си счупи главата.