Патриша Симпсън
Завещанието (16)

Глава 15

Джесика тичешком бутна вратата на гостната, без да чука, нахълта вътре във входното помещение. Взе на един дъх стъпалата до спалнята и заблъска вратата.

— Коул — крещеше тя, поглеждайки през рамо да види дали Козимо я следва. Удари втори път. — Коул!

Чу стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Коул, като потъркваше очи.

— Джесика? — премигна той срещу нея.

— Коул? — тя се зарадва, че го вижда, и се хвърли към него и уви ръцете си около врата му.

— Джес! Какво се е случило?

Тя не можа да отговори. Просто стоеше, вкопчена в него. Бе ужасена от чувствата, които магьосникът свещеник бе пробудил, но знаеше, че Коул може да я защити. Ръцете му бяха сигурни и топли, тялото — здраво и реално. Тя зарови нос във врата му и притвори очи.

Коул я погали по гърба. Тя усети как дланта му се спуска по гърба й, като я попита отново какво се бе случило. Никога не бе усещала по-успокояващ допир.

Тя притисна врата му:

— О, Коул!

Той я отдели от себе си, за да види лицето й.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита той.

— Монахът… монахът беше!

— Какъв монах?

— Монахът, за когото ти разказвах. Опита се да направи заклинание. Каза ми да се върна назад в спомените, да слушам гласа му, да си припомня… — Джесика избухна в плач, като си представи как изглежда. Коул навярно си е помислил, че тя е бълнуващ лунатик. Отблъсна го, осъзнавайки, че не биваше да тича първо при него.

— Джес, да не би да си пила? — попита Коул с тънка усмивка.

— Да, но…

— Хайде — той я хвана за лакътя и повлече надолу към коридора. — Имаш нужда от голяма чаша кафе.

Тя изтръгна ръката си, която той здраво стискаше.

— Не съм пияна!

— Тогава какво ти става?

— Онзи монах! Накара ме да пия някакво вино, а после ме накара да говоря за… — тя се запъна объркана.

— За какво?

— За… — Джесика го гледаше втренчено. Не можеше да каже на Коул, че те разговаряха за него. Нямаше намерение да издава чувствата си, все едно какво Козимо й бе наговорил за любовта. — За винарната — измисли тя. — А после се опита да ми направи заклинание.

— Сигурна ли си, че си видяла монах? — Коул скръсти ръце и започна да я оглежда. — Никой друг не го е виждал.

— Знам. Но аз наистина го видях.

— Не ти ли се струва малко странна тази работа?

— Да. Но това е истината. Ела, ще ти покажа. Той е в кабинета, пие бутилка „Каберне“ от „Св. Бенедикт“.

Тя го повлече от вилата за гости обратно към къщата. Но когато стигнаха до кабинета, само догарящият огън в камината бе единствената следа от присъствието на монаха. Джесика се огледа слисана, защото знаеше, че Коул никога вече няма да й вярва.

— Изглежда, си е отишъл.

Джесика се намръщи.

— Все нещо сигурно те е уплашило. Виждам. Може би си сънувала.

— Не съм сънувала — сопна се тя. — Знам разликата между сън и действителност, Коул. Той стоеше точно тук, тук в тази стая, и разговаряше с мен.

Коул хвърли бегъл поглед наоколо.

— Е, добре. Значи е бил тук. Опитал се е да ти направи магия. Но защо, Джес?

— Изглежда, ме взема за някой друг. Някой, който трябва да го познава. Но аз не го познавам. Не го познавам.

— Да, но сега го няма. Може би се е отказал и си е отишъл — Коул се приближи до нея. — Джес, защо ли не ти донеса чаша кафе?

— Продължаваш да мислиш, че съм пияна, че съм изфантазирала всичко.

— Не съм казал такова нещо.

Уравновесеното му поведение я подразни. Не й вярваше. Просто я успокояваше. Джесика се запъти към вратата на кабинета и се обърна.

— Благодаря ти, че дойде с мен — каза тя.

Коул мушна ръце в предните джобове на джинсите и се огледа. Едва сега Джесика забеляза, че беше напълно облечен. Сигурно е спал с дрехите си. Косата му беше в момчешки безпорядък, което му придаваше уязвим вид, и това й се струваше много привлекателно.

Спомни си за нейния обет да не се поддава на чувствата си към Коул и откъсна очи от него. Започна да разглежда инкрустираната слонова кост върху дървената част на вратата.

— Извинявай, че те събудих напразно.

— Свободен ли съм, госпожице Уорд?

— Да, благодаря, Коул. Ще се оправя.

— Окей — отивайки към нея, той се усмихна бавно и спокойно, което я вбеси още повече. Сигурно пак й се присмиваше скрито. Джесика държеше главата си високо вдигната, когато той премина покрай нея. Още веднъж изпадна в съвсем глупаво положение. Сигурно си мисли, че е изфабрикувала цялата тази история само за да се хвърли в обятията му.

 

 

На следващата сутрин Джесика имаше посетител. Тя въведе полицая във всекидневната, като през цялото време се надяваше, че баща й ще остане в леглото до тръгването на детектив Търнър. Той не изпълни обещанието да се откаже от пиенето и сега си доспиваше след удоволствието от предната вечер.

Джесика седна, а детективът извади бележник и писалка от вътрешния джоб. Действията му бяха обмислени като част от ритуал. Джесика го наблюдаваше как прокара ръка по острата си като четина посивяла коса. После потропа с пръст върху празната страница от оръфания тефтер и я погледна изкосо. Малките му кафяви зеници бяха почти скрити между подпухналата кожа около очите. Бузите бяха провиснали над омачканата яка и изкривения възел на вратовръзката. Приличаше много на плашливия лъв от „Магьосникът от Оз“, с изключение на ниско подстриганата коса.

— Казаха ми, че сте видели някакъв монах преди време.

— Да — Джесика се опита да не бъде напрегната. — Мисля, че беше миналият петък.

— Други някакви открития, госпожице Уорд?

Джесика се чудеше защо толкова се интересуват от Козимо. Снощи се уплаши от него, но не чак толкова, че да го издаде на полицията. Бе ясно, че той никому няма да стори зло. А бе спасил и живота й.

— Защо? — попита тя. — Какво се е случило?

— Отговаряйте само на въпросите, госпожице Уорд.

Тя си наложи да не губи връзката.

— Никого не съм виждала оттогава. Предполагам, че е бил някакъв скитник.

Детектив Търнър записа нещо в тефтера. Джесика го наблюдаваше как драска с късите пръсти и се питаше дали води бележки за поведението й. Би ли могъл да каже, че е нервна, че лъже?

Той я погледна отново изкосо.

— Видели сте монаха до табелката долу на пътеката, а после тук, в къщата, така ли?

— Точно така.

— Следователите не откриха нищо, когато дойдоха по ваша молба.

— Не, не откриха.

— Имате ли нещо против да направя оглед?

— Разбира се, че не. Но защо този неочакван интерес?

— Има още едно убийство — детектив Търнър се изправи и започна да надзърта из стаята, сякаш можеше да открие нещо подозрително. После я погледна набързо. — Долу в парка. Някаква нещастна дама, бягаща за здраве, бе намерена удушена със собствената й панделка за коса.

— О, не!

— Панделката — навъси се детективът. — Последното нещо, което може да се сметне за оръдие за убийство.

— Онзи… избягалият каторжник… — Джесика го съпроводи до вратата. — Хванаха ли го?

— Ъ-ъ, не. Негодяят е все още на свобода. Сигурно някъде из онова тресавище. Мое предположение.

 

 

Франк удряше топката и чувстваше, че част от напрегнатото му състояние отлита през корта. По-голяма част от сутринта прекара във връщането на сервиси, въпреки лекия дъжд, който ръмеше над игрището. Пръстите на ръцете му бяха вкочанени, пръстите на краката измръзнали, но реши да прекара извън къщата, колкото можеше да издържи. Изабела още бе войнствено настроена и той искаше да избегне срещите с нея.

С крайчеца на окото забеляза, че някой приближава. Удари друга топка и направи гримаса от усилието. Надяваше се, че този някой ще мине покрай него, без да спира. Имаше дни, когато не му се говореше и днешният бе един от тях.

Но Коул скоро се появи в плът и кръв до него и мълчаливо наблюдаваше как връща сервисите, докато Франк разбра, че неговият полубрат няма намерение да си тръгва. С въздишка Франк избягна да спре сервис машината, после застана в средата на корта с увиснала ракета в дясната ръка.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да разговаряме. — Коул бавно пристъпи напред.

— А, така ли? За какво?

— За винарната.

— Слушай, Ник, я се разкарай. Винарната не е твоя работа. Колко пъти майка и аз трябва да ти го казваме?

Коул погледна голямата къща. Франк наблюдаваше как челюстта на Коул се раздвижи, сякаш скърцаше със зъби. Стисна по-здраво ракетата си, обезпокоен от характера на Коул и от това, което можеше да направи, когато беше ядосан. Гледаше тъмния профил на брат си, но бързо отмести погледа си, когато Коул се обърна към него.

— Франк, забрави за момент Изабела. Забрави чувствата си към мен. Един път помисли за тате.

— Да помисля за тате ли? — Франк бутна нагоре лентата за коса. — Откога се интересуваш от него? Ти бе този, който му каза да бутне винарната.

— Не съм му казвал да я маха. Казах му, че трябва да видя света, преди да се заема с винарната.

— Не така чух историята.

— Франк — Коул го огледа, — минало ли ти е някога през ума, че не са ти разказали цялата история?

— Какво означава това? Какво говориш?

— Казвам, че майка ти разказва само това, което иска да чуеш.

Франк почувства как кръвта нахлува в главата му. Обърна гръб. Отказа да слуша обиди, но Коул продължи да върви след него.

— Изабела е готова да ритне винарната, Франк. Знаеш това. И аз го знам. Горкият стар татко сигурно го знае, но не може да направи нищо. Ако винарната изчезне, тате ще си отиде също, сигурен съм в това, както съм сигурен, че съм тук.

Франк оглеждаше зеления терен на игрището, изслушвайки думите му. Знаеше, че Коул бе прав, но нямаше намерение да го признае.

— „Свети Бенедикт“ е животът на тате, неговото сърце. Ако Изабела го продаде или прехвърли контролния пакет на онази шайка, тате ще умре, Франк. Той ще умре. Искаш ли да носиш отговорност за това?

Франк се отдалечи малко, сякаш искаше да избегне думите на Коул, но брат му го следваше.

— Аз направих достатъчно, за да вкарам стария човек в гроба — продължи Коул. — Ето защо ти предлагам възможност да купиш от Уордови собствеността на винарната.

Франк се обърна.

— Ще ти дам назаем пари. Без лихва. Ще бъда мълчалив партньор, Франк. Не е нужно Изабела да знае. Никой, освен теб и мен не трябва да знае.

Франк се вторачи в брат си. Значи в крайна сметка великият футболен защитник не бе изхарчил всичките си пари. Имаше два милиона да предостави за собствеността. Да почакаме, докато майка му чуе новината.

— Какво ще отговориш, Франк?

Франк се протегна и включи автоматичната сервис машина. Изпъчи се и погледна Коул в очите.

— Я се изпарявай оттук, Ник!

Коул изглеждаше истински изненадан.

— Мислиш ли, че можеш да купиш името Каванети ей така? — Франк презрително отбеляза. — Не е толкова лесно, господин футболен герой.

— Франк, правиш голяма грешка…

— Слушай, Ник, кой напусна къщата? Ти! Кой остана тук? Аз! Аз бях тук и се опитвах да направя всичко, което е по силите ми, за да бъда добрият син на мама и татко. Може би също не искам да стоя тук, но стоя. Защото… — опря ракетата на гърдите си — се интересувам.

— Не се преструвай, Франк. Ти никога не си бил истински тук. Ти беше в твоите частни училища, в които получаваше елитно образование. Не знаеш основното нещо за лозята.

— Я, така ли? Но не аз избрах футболната кариера пред „Свети Бенедикт“. Знаеш какво причини на тате, като ни напусна, нали? — Франк забеляза как очите на Коул потъмняха. — Накара го да остарее. Оттогава никога не е бил предишният човек.

— Ще бъде още по-зле, ако винарната пропадне, или я продадете.

Франк погледна брат си с отвращение. По-скоро би умрял, отколкото да приеме каквото и да е подаяние.

— Разкарай се, Ник.

Франк крадешком стигна до края на корта и се преведе, за да изчака един сервис.

— И стой настрана от жена ми! — изкрещя той подир отдалечаващия се Коул.

 

 

Тази вечер Джесика се облече за коледната вечеринка у дома на Каванети. Робърт не прояви никакъв интерес да я посети и избягваше Джесика вероятно защото отново не изпълни обещанието си и се срамуваше от себе си. Джесика облече същата нефритово зелена блуза, с която беше на празненството във винарната, но този път я съчета с черна пола и ниски боти, за да изглежда по-женствена. Тупира косата си и я остави да пада свободно като абаносов облак върху раменете й. После излезе от вилата и тръгна за вечеринката.

Коул бе вън на верандата, седнал на парапета. Когато тя затвори вратата, той стана.

— Здравей — поздрави я той.

— Здравей. — Джесика се опита да сдържи биенето на сърцето си, когато Коул я огледа от ботите до косата й. Какво ли правеше тук? Не каза нищо, но очите му заблестяха в знак на одобрение на външния й вид.

— На вечеринката ли отиваш?

— Да — тя пусна ключовете в чантата си. — Няма ли да ходиш?

— Не, по дяволите. Изабела ще извика полицията.

Тя се усмихна тъжно, като слизаха надолу по стълбите.

— Ще имаш ли нещо против да те придружа до там? — попита той. — Чух за това убийство в парка и мисля, че не трябва да излизаш сама.

Джесика го погледна изненадана, трогната от неговата загриженост.

— О, Коул, благодаря ти много.

Той дръпна ципа на якето догоре.

— Изглеждаш страхотно, Джесика.

— Благодаря — тя му хвърли бърз поглед, но той не гледаше нея. Защо никога не може да каже подобно нещо? Какво ли щеше да се случи, ако започне да казва истината, да казва онова, което наистина изпитва. Внезапно Джесика си пожела Коул да дойде на вечеринката, да танцува с него и да се възползва от обстановката, за да прекара вечерта в обятията му. Погледна в земята, защото знаеше, че мислите я накараха да се изчерви.

— Джесика, още ли си сърдита за снощи?

— Не — тя сви рамене. — Не те обвинявам, че ми се подигра. Сигурно съм изглеждала луда.

— Не се присмивах, Джесика.

— Е, хубаво — тя пак сви рамене, — дори и така да е. Познах по очите ти.

Коул спря рязко по средата на пътеката. Джесика се обърна и се изненада, че вижда гняв, изписан на лицето му.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не съм се смял над теб. Може би съм се смял, но никога на теб. Има огромна разлика.

— Всичко е семантика, Коул — тя се обърна, за да продължи, като си спомни начина, по който много отдавна й се присмя, но той я хвана за ръката.

— По дяволите, Джесика. Бяхме приятели някога. А сега се държиш толкова предпазливо. Какво е станало с теб? Не те разбирам. — Тя се опита да издърпа ръката си, но той я задържа и придърпа по-близо до себе си. — Не сме ли вече приятели, Джес?

— Мина много време.

— Какво общо има времето с това?

Джесика отмести погледа си от лицето му. Времето наистина нямаше нищо общо с това. Споменът за Коул беше кристалночист, сякаш той никога не бе заминавал, а неговия отказ още пареше.

Коул въздъхна:

— Знаеш ли колко е трудно да се сприятелиш с някого, когато се занимаваш с футбол? Мама му стара, ти си първата жена, която срещам от толкова години и която не е влюбена в образа ми на звезда. Ти дори не знаеше, че играя футбол. А това означава много за мен. С теб мога отново да бъда обикновеният стар Коул. — Ръцете му се движеха към раменете й. — Различна си от всички останали. Честна и искрена. Не знаеш каква рядкост е това.

— Не съм честна. — Джесика се дръпна, за да се освободи от прегръдката му.

Той се усмихна така, сякаш нейното избухване потвърди казаното от него току-що.

— Джес, сега мога да имам приятел. Някого, комуто да се доверявам. Сам съм. Нямам семейство. Нищо. Хората си мислят, че имам всичко — бързи коли, пари, слава, но тези неща не струват пукната пара вече за мен.

Той я погледна. Сърцето на Джесика се изпълни със състрадание към него. Тя се отпусна, стоеше мълчаливо, за да му даде възможност да говори, без да се бори с нея.

— Много отдавна чувствам неспокойство, неудовлетвореност. А завръщането в „Св. Бенедикт“ ми изясни това. Аз съм италианец. За мен от значение е семейството. И все едно колко автографи давам като Коул Никълз, аз продължавам да бъда Николо Каванети дълбоко в сърцето си. А ти си човекът, с когото мога да бъда най-близък.

Джесика съсредоточи вниманието си върху устата му, докато той говореше, защото се боеше, че не ще успее да се овладее до край.

— Ти си единственият човек, с когото искам да споделям миналото си — продължи той. — Не знам защо, но сега за мен това е ужасно важно.

Думите му докоснаха една стара болка, скрита дълбоко у нея. Тя се чувстваше точно по същия начин. Нямаше никого, освен баща си — пияницата. И единственото минало, достойно за спомени, бе времето, прекарано със семейство Каванети.

— Знам, Джес, ти си имаш свой живот, свои проблеми, но не можем ли да прекарваме сега като приятели, вместо аз да крещя, а ти да се мусиш? За Бога, Коледа е.

— Разбира се, че можем да бъдем приятели, Коул — гласът й звучеше по-студено, отколкото искаше, въпреки че полагаше усилия да бъде равен. — Щом искаш.

— Добре. И мисля, че приятелите от време на време трябва да се прегръщат, нали?

— Чувала съм, че се прави между приятели.

Усмихнат, Коул я притегли към себе си. Краищата на яката му паднаха и опряха врата й, а ръцете му я обвиха и бузата му се долепи до нейната. Дъхът му, горещ и неравен, докосна гърлото й.

Джесика се разтопи. Прегръдката му я накара да се чувства като захар, а него — като гореща вода, която я разтваря, облива, поглъща. Тя се вкопчи в якето, за да не го прегърне през врата и да не го притисне към устните си. Той искаше приятелство, стари спомени, топлото чувство, че някой се интересува от него. Семейство. Щом не иска любовница, тя няма да се възползва от шанса да се предложи безсрамно и отново да развали отношенията им.

— Джес — прошепна Коул. Зарови нос в косата й, а ръцете му я обгърнаха по-плътно. Прегръдката надхвърли границата на обикновеното приятелство. Джесика затвори очи и се отдаде на удоволствието, което изпитваше при допира на устните му по кожата около ушите. Главата и раменете й настръхнаха. Тя също го прегърна по-здраво през тънката материя на якето, борейки се с желанието да отвърне на неговата милувка и да се обърне, за да се срещнат устните им.

Коул вплете пръсти в косите и хвана къдриците на тила й, леко дръпна главата назад. Тя отвори бавно очи и го погледна. Почувства, че очите й излъчват страстна любов, но не можеше да се въздържи. Той я погледна, очите му припламваха от изненада. Устните му бяха толкова близо до нейните, че тя почувства физическа болка да устои на импулса да го целуне.

Изведнъж една кола им изсвири с клаксона, разваляйки момента. Джесика се отдръпна и видя, че те стояха на средата на пътя, осветени от фаровете.

— Махайте се от пътя! — изкрещя някакъв мъж от прозореца на колата. — Идиоти такива! — После сви по пътя, водещ към Каванети, и изчезна с голяма скорост, като остави фантазията на Джесика да бъде разбита в бензинови пари и кални пръски.

— Копеле! — Коул отстъпи назад. — Изцапа ли ти роклята?

Джесика огледа полата си, но не откри никакви следи от кал.

— Не — гласът й трепереше, коленете й се тресяха.

Коул се поусмихна, като я хвана под ръка.

— Не съобразих, че сме застанали на пътя.

— Аз също — насила се усмихна и тя. — Съвсем се увлякох.

Той не отговори, но я поведе към голямата къща. Спря в началото на мраморната стълба, където гостите се блъскаха по пътя към входната врата.

— Джес, би ли могла да се качиш в стаята на тате към единадесет часа?

— Защо?

— Ще се опитам да се промъкна и да го изведа оттам.

— Какво?

— Обадих се на неговия лекар относно транквилантите. Казах му за нашите подозрения, че по всяка вероятност е дрогиран. Докторът го посети, но Изабела му завъртя главата, както тя си знае. — Коул гледаше гневно към къщата. — Единственото, което мога да направя сега, е да измъкна татко оттук.

— Искаш да кажеш да го отвлечеш, така ли?

— Да, мама му стара.