Патриша Симпсън
Завещанието (14)

Глава 13

Франк пропусна още един сервис. След като видя Шон да тича покрай тенис корта с Коул, не бе в състояние да се съсредоточи в играта. Откакто се ожениха, никога не бе виждал Шон да спортува. Не знаеше дори, че има екип спортен костюм от пурпурночервена ликра с черни райета на горната част, който бе подходящ по-скоро за танцуване в клуб по аеробика, отколкото за тичане в обществен парк. И все пак гърдите й изглеждаха страхотни, като подскачаха под него. Франк пропусна нов сервис и топката изсвистя покрай главата му. Дали си въобразяваше, или през последните няколко дни гърдите на Шон наистина станаха по-едри.

Франк видя, че жена му се връща от бягането. Коул отби при вилата за гости на Уордови, като й махна с ръка. При този жест Франк грабна ракетата и прекоси корта, за да посрещне Шон точно когато тя започна да изкачва хълма към къщата.

Тя се задъхваше и кашляше, когато Франк се изравни с нея.

— Не ти ли казах, че искам да напуснеш къщата?

— Майчицата ти не желае да си ходя.

— Шегуваш се, нали?

— Питай нея.

— Добре — отвърна той враждебно. — Ще я питам. — Подръпна мрежата на ракетата, когато тя отмина. — Откъде тоя неочакван интерес към бягането?

— Коул ме помоли да отида с него — Шон продължи да крачи. — Теб какво те засяга? — закашля се, прикривайки с ръка устата си, и удари с юмрук гръдния си кош. — По дяволите, едва си поемам дъх.

— Ако спреш да пушиш, може и да ти помогне.

— Не почвай пак, Франк.

Наблюдаваше я как се отдалечава и се опита да не забелязва колко сексапилно полюшва задника си в лъскавия пурпурночервен клин. Имаше малко хубаво дупе. Като я гледаше отзад, се замисли за Коул. После си спомни как Дарел, приятелят му от тениса, я опипваше. Обзе го злоба и ревност.

— Почакай малко! — извика той, като я догони.

— Какво има, Франк? Искам да взема душ — тя спря и заби поглед в земята.

— Слушай — Франк сграбчи ръката й. — Не ми харесва тая работа. Не искам да тичаш с Коул.

— Защо?

— Защото му нямам вяра. Не му вярвам.

— Вяра ли? — Шон се изсмя презрително и сложи ръка на хълбока си. — Откога вярата има значение за теб?

— Ей, знам за Дарел. Знам, че сте имали работа.

— Е, и какво от това?

— Това, че си женена за мен. Ето какво. Как мислиш, че се чувствам, като тичаш наоколо с други мъже. Нямаш ли никакъв срам? Дарел бе мой приятел, мама му стара.

— Ами все така става, че ми харесват атлети — подигравателно му се усмихна тя. — Просто не мога да стоя настрана от тях. А и те не могат да не ме пипнат.

Франк я погледна сърдито.

— Ревнуваш ли, сладурче?

— Теб ли? — контрира Франк. — Гади ми се от теб.

Тя се изсмя и се завъртя на пета. Като удряше ракетата в дланта си, Франк я проследи как се отдалечава. Някой ден тя ще прекали с приказките, ще отиде далеч. И тогава ще съжалява.

След като потича с Шон, Коул продължи да тренира още час, а после си взе душ. Тъкмо надяваше вълнената риза, когато получи нов пристъп и изпадна в безсъзнание на пода в килера върху купчина обувки.

 

 

Отваря очи и се вижда в легло, покрито с брокат. Лунната светлина прониква през процепа на прозореца и се отразява върху отсрещната стена. Коул се надига и сяда. Много е възбуден и неспокоен, за да може да заспи. Протяга се. Скоро ще се възстанови напълно, ще бъде достатъчно добре, за да се върне у дома. Битката за свещения град Йерусалим е спечелена и един християнин — Годфри де Буйон^[1] — сяда на трона на новото царство в Палестина.

Джована запали желанието му да се поправи бързо, породи у него надеждата за любов като награда. При мисълта за нея кръвта нахлува в слабините му. Той е готов за нея още сега. Седмици наред се въздържа в очакване на деня, когато ще я държи в обятията си и тържествено ще й даде обет.

Измъква се от леглото, намята халат като онези, носени от арабите, и започва да крачи. Поглежда през прозореца към белите остри върхове на кулите и кубетата на Йерусалим, блеснали на лунната светлина, и се удивлява, че градът може да бъде толкова спокоен. Все още е до прозореца, когато вратата тихо се отваря. Коул поглежда през рамо.

Джована застава на прага, облечена в свободна ефирна дреха, която я обвива като облак от мъгла. Под дрехата й се виждат очертанията на гъвкавата й снага, стройните й бедра разпалват желанието у него.

— Джована! — шепти той, изненадан. След първата им целувка тя не прекара нощта в неговата спалня.

За момент се изправя на прага, после се обръща и затваря вратата. Без да каже дума, се обляга на вратата и впива поглед в него, изведнъж изглежда несигурна в себе си.

— Джована! — повтаря той, като скъсява разстоянието помежду им. Вижда очите й — зачервени и подути. — Какво се е случило?

Тя закрива лицето си с ръце. Коул усеща, че сърцето му ще се пръсне. Защо ли плаче? Притегля я към гърдите си и тя се притиска към него, ридае и се държи за гънките на одеждите му. Коул я придържа и нежно гали косите й, безпомощен да спре плача й.

— Ах, моя Джована, мила моя — тихо произнася той. — Защо плачеш?

Тя клати глава, протяга ръце към лицето му и го гледа през сълзи. Нежно прегръща главата му с две ръце и я навежда към устните си.

— Повелителю мой — шепне тя с глас, задушен от сълзи. — Господарю мой!

Тя го целува по устата. Коул я притиска към гърдите си, повдига я от земята. Лека е като лебед. Бои се да прекърши тези изящни лебедови криле със страстна прегръдка. Но тя не се страхува и обвива ръце около врата му. Той въздиша, затваря очи, отдава се на тази жена. Постепенно я отпуска и тя се плъзга по него, двамата чувстват помежду им силното доказателство за огромното му желание.

Коул се навежда към врата й и го целува, дръпва раменете на прозрачната дреха и разкрива гърдите й. От седмици жадува да ги види, да ги докосне, да ги целуне, да ги вкуси. Тя стене, главата й се отпуска назад, когато Коул целува откритото зърно. Между зъбите му то се втвърдява, докато тя се опитва да се справи с корсажа си и най-после и другата й гърда е освободена от дрехите.

Лунната светлина танцува върху щедрите извивки на гърдите й и хвърля сенки върху зърната им, които приличат на шипков цвят. Коул притиска устни върху нея. Топла е, твърда и благоуханна. Впива се жадно в нея като бебе, което не е нахранено, издава стонове, които не може да потисне. Тя вика името му, протяга ръка към главата му и го прегръща.

Коул впива устни в другата гърда и се бори със страстното желание да я положи на пода и да я обладае веднага. Колко още може да издържи, преди да се взриви? Притегля я към слабините си, притиска я здраво, докато още е в състояние да се движи. Тя плъзга ръце под халата му и го отмята от раменете. Пърхащите й ръце го карат да изпадне в забрава. Тези ръце са превързвали раните, милвали са косата му, бръснали са лицето му. Той ги желае върху себе си. Тя го гали, докато той задържа устните й между зъбите си и развързва роклята й. Сваля дрехата от нея и гледа с възхищение богинята, изваяна от алабастър. После оставя своя халат да падне на пода и застава пред нея гол и напълно възбуден, по-възбуден, отколкото изобщо някога е бил в живота си.

Докосва я, като плъзга длани по заоблените линии на бюста й, надолу по тялото, надолу по нежния триъгълник и между сладката топлина между бедрата й. Джована въздиша, когато той милва влажната й плът, а другата му ръка се извива по грациозните й очертания. После изръмжава тихо и я придърпва към себе си. Чувства как хладната й кожа го пари. Коремът й е стегнат и закръглен и той неудържимо се стреми към него.

— О, Джована! Толкова си красива, толкова си нежна.

— Повелителю мой — шепне тя. — Моля те, отнеси ме в твоето легло.

Коул не се нуждае повече от молби. Взема я на ръце и отива до леглото. Полага я върху завивките и потъва до нея. А сега е върху нея, гали я, разтваря краката й. Не може да чака повече. Знае, че най-напред ще й достави удоволствие, ще я възбуди с ръце и уста. Чакал е много седмици наред, за да почувства, че Джована го поглъща и не може да се въздържа повече.

Притегля я към себе си, леко започва да прониква в тясното й нежно откритие. Боже господи, едва може да устои на меката й плът около него. После се отдръпва и отново потъва в нея, след това още веднъж и още веднъж. Тя надава слаб вик и се извива като дъга към него, затваря очи.

— Излей твоето семе в мен, господарю мой — шепне тя пресипнало.

Велики боже! Думите й докарват Коул до безумие. Опитва да се дръпне, да удължи екстаза.

— Излей го, повелителю мой! — пръстите й се забиват в гърба му, краката им се преплитат. — Дари ме с дете, господарю мой. Дари ме с твоето дете.

Коул се потопява в нея, достига бляскав, разтърсващ триумф, който никога не е познавал. Крещи и иска да проникне колкото се може по-дълбоко в нея.

— Джована! — задъхано шепне той. Тя го прегръща, когато той, изтощен и достигнал удоволствието, което не си е представял и в най-дивите си мечти, пада върху нея. Тя го гали и се движи под него, държи здраво бедрата му, за да не може да я остави.

Целува я и разбира, че бузите й са мокри от сълзи. Прокарва треперещ пръст по лицето й.

— Любов моя — произнася тихо той. — Защо плачеш?

Тя клати глава и не отговаря. Той оправя косата на лицето й и я гледа втренчено, все още заровен дълбоко в нея. Тя движи устни, а той самият чувства, че трябва да отвърне. Допира челото си до нейното.

— Нещо не е наред ли, Джована? — пита той. — Нараних ли те?

— Не — тя го целува трескаво. — О, не, любов моя. Не ми причиняваш болка.

— Тогава какво има?

— Ще ти кажа, когато свърши нощта.

Коул се усмихна.

— Значи още не е свършила?

— О, не, скъпи мой, току-що започна.

Протяга се към него и зърната й леко докосват космите на гърдите му. Той усеща, че разцъфва в нея.

Зората обагря небето, когато Джована най-после се отпуска върху гърдите му и заспива. Той я държи, достигнал върха на удоволствието, и задрямва, докато не го стряска и събужда кукуригането на петела.

Джована повдига глава и отмята назад гарвановочерните си коси.

— Трябва да си вървя — обявява тя и се измъква от леглото.

Той я наблюдава как вдига дрехите си и се облича бързо.

— Нощта свърши, Джована — той се повдига на лакът. — Обеща да ми кажеш причината за сълзите ти.

Тя се надвесва и целува устните, милва косата му така, както много пъти преди това.

— Плача, защото те обичам, господарю мой.

После се втурва към вратата, обръща се и го поглежда още веднъж. Очите й блестят, пълни са с отблясъци на безнадеждност.

— Защото днес е венчавката ми.

— Какво? — мълния поразява Коул. Скача от леглото точно в момента, когато чува щракането на резето от другата страна на вратата. Проклятие! Тя го заключва вътре. Коул блъска по вратата и се опитва да я изтръгне от пантите, но безрезултатно. Не може да излезе от стаята.

Изнемощял, пада на пода до вратата и ридае, удря с юмруците, сърцето му ще се пръсне. Как може Джована да се омъжи за друг? Обича я. Знае, че и тя го обича. Решил е да поиска ръката й, след като оздравее напълно. Всичките му планове сега са сринати. Другиму ще дава клетва за любов.

Не е възможно Джована да се омъжва по собствена воля. Сигурно баща й е обещал на някой дебел стар херцог със също толкова дебела кесия. А като оженят Джована, ще я заключат някъде в замък, ще пазят от ухажори, ще отглежда синове и дъщери. Коул може никога да не я види повече.

— Джована! — изхлипа той. Неговият вой отекна в кулата и замря.

Късно вечерта чува резето да се дръпва от вратата. Коул скача на крака при този звук, но вратата се отваря, влиза стара жена и неговите надежди умират. Жената е втрещена, все едно че се кани да я нападне. Коул отстъпва крачка назад, защо тя се бои от него. Втораченият й поглед се отмества от лицето му, тя е пребледняла. Какво се е случило, защо хората избягват да го гледат?

— Къде е Джована? — пита той, смутен от странното поведение на жената.

— Тя замина, господарю. Тя и нейният съпруг поеха към Ака^[2] и оттам ще отплават за дома си.

Коул поема въздух, опитвайки се да сдържи агонията, която изпитва при думата „съпруг“. Стиска челюст.

— Тя ме помоли да ви предам това, господарю, и да ви кажа, че вашите хора ще бъдат тук утре сутринта.

Коул взема запечатания пергамент. Жената се вторачва отново в него, а после свежда поглед към краката си.

— За кого се омъжи тя?

— Граф Рондолфо ди Бриндизи.

— Младият ли?

— Старият, господарю.

Коул се отдалечава. Знае си. Знае си го. Оженила се е за стар дебел мъж. Жесток, дебел, стар мъж. Познава граф Рондолфо. Сърцето му ще изскочи и гърлото му се свива при мисълта, че този стар тлъст развратник прегръща изтънчената Джована. Но нищо не може да направи. Джована се е оженила за него. Жребият е хвърлен.

Обръща се и хваща глупавия поглед на старата жена върху себе си. Недодяланото й поведение, съчетано с безсилието да помогне на Джована, разпалва гнева му.

— Защо си ме зяпнала, старо?

— Моля за вашето извинение, господарю! — тя залита назад, прихващайки полите си. — Не исках да…

— Какво ми е? Да не съм някое чучело?

— Лицето ви, господарю.

— Какво му е на лицето ми?

— То е… — тя се бори с думите и го гледа объркана. — То е просто толкова…

— Какво толкова? — гърми гласът му. — Говори направо, жено!

— Отвратително, грозно — изпищява тя и излита през вратата.

Като ударен от мълния Коул я наблюдава как бяга. Намира го отвратителен? Винаги е бил сравнително красив и никога не е отдавал голямо значение на външния си вид. А откакто бе ранен, никога не се е поглеждал в огледалото. Джована пое грижата за него и никога не му е разрешавала да се бръсне. Опипва бузите си, чудейки се какво е видяла старата жена.

Пръстите му издават всичко. Кожата му е неравна, груба, издълбана, грапава около лявото му око. Липсва част от веждата му, от лявата страна на черепа му няма коса. Коул се мята из стаята, неочаквано обзет от желание да види лицето си.

Няма огледало, отчаянието на Коул му носи отговора. Хваща каната с вино, издърпва дървената запушалка и налива червената течност в легена на масата. Стомахът му се преобръща, докато чака вълничките да се успокоят. После се оглежда в легена и научава истината. Той е изрод.