Патриша Симпсън
Завещанието (3)

Глава 2

Николо Каванети имаше много багаж. Джесика извади вещите си от багажника на колата и ги пренесе в бунгалото. След като прибраха куфарите в къщата, тя забеляза, че три от тях бяха черни и три — тъмнокафяви. Два модела. С друг човек ли е дошъл Николо? Може би сега е женен. Не помисли за това. Сърцето й отново се разтупка и се самообвини, че се интересува дали Николо Каванети е женен или не.

Изтича в хола, решена да не любопитства за семейното положение на Николо. Стигна до масата, където беше оставила освежителя за въздух във вазата. Там се завъртя и преди да си припомни решението, се върна при багажа.

Наведе се и повдигна един от етикетите на черния куфар. К. Никълз, Бърбери авеню, номер 10, Сейнт Луиз, Мисури. Кой ли ще е този К. Никълз? Сви устни и посегна към етикета на кафявия куфар. Л. Джирард, ул. Линдън, номер 1601, Сейнт Луиз, Мисури. Този пък куфар дори не беше на Николо. Знаеше ли той, че куфарите бяха объркани?

Каква бъркотия. Сега обаче тя не можеше да направи нищо. Трябваше да чака той да се завърне, за да му каже. Сви рамене и се захвана със задълженията си в кухнята, с надеждата, че ще успее да подреди, преди Николо да се завърне. Не искаше никой да види занемарената обстановка, в която живееше баща й.

До единадесет часа Джесика сложи ред на хаоса. Облегна се на блестящия перваз със сапунисана ръка върху хълбока и огледа извършеното. Облицованите с плочки первази искряха, а съдовете бяха чисти. Петната на шкафовете бяха почистени, а вътре — пълни с храна. Кофата за смет — излъскана, а в нея бе поставена чиста пластмасова торбичка. Масата и столовете в ъгъла за закуска — избърсани и подредени. Пердетата — преметнати върху сушилнята в дъното на хола, а подът светеше като нов.

Джесика въздъхна и се усмихна. Редът и чистотата бяха нещо добро за душата. Сега оставаше да вземе душ и да смени тоалета, преди да се появи Николо. Беше облякла старите си джинси и една карирана риза на баща си. Беше навила косата си и напъхала бретона си под моряшка шапка за бейзбол. Ако сега някой я зърнеше, би я взел за повлекана.

Джесика взе пеньоара, отиде в банята и откри, че е по-мръсна и разхвърляна от кухнята. Подпря се на касата на вратата. Не може да вземе душ в тази плесенясала кабина, чийто вид преобърна стомаха й. Скръсти ръце и въздъхна. Чисти повече от два часа и трябваше да си почине.

Тъкмо върна пеньоара в спалнята, когато на вратата се звънна. Джесика замръзна. Сигурно е Николо. Той е тук. А тя прилича на повлекана. Отново се позвъни. Какво ще стане, ако се престори, че спи и не чува? Не, не си струва. Може да види светлината от спалнята през вратата. Щеше да разбере, че вътре има някой. Освен това трябва да му даде куфарите, дори и да не са негови. Джесика нямаше друг избор, освен да отвори.

Отправи се към вратата. И така, има ли някакво значение как изглежда? Не се опитваше да прави впечатление на Николо Каванети. Сега се бе извисила над подобна глупост. Джесика погледна през шпионката, за да се увери, че е Николо, а не някой непознат. Високата му фигура изпълни шпионката, както много пъти бе изпълвала сънищата й. Сърцето й се сви. Отвори вратата.

За миг се загледа в човека, който стоеше на изтривалката пред вратата. Не грешеше ли все пак? Нима наистина този мъж бе Николо Каванети? Имаше същата тъмнокестенява коса, същите черни очи на тосканец и същите широки плещи, които помнеше от години. Но приликата свършваше дотук. Този Николо бе блестящ, величествен, много по-голям космополит, отколкото си представяше, че може да бъде. Светлината от входната лампа искреше в лъскавата му коса, проблясваше в очилата му с метална рамка, чезнеше в гънките на кашмиреното му палто и се губеше напълно в тъмните му кадифени панталони и кожени обувки.

— Джесика? — запита той.

Погледът на Джесика премина от обувките до лицето. Смущение върза езика й. Гледаше го, без да помисли как изглежда самата тя. На какво приличаше. Полусъзнателно вдигна ръка към моряшката шапка.

— Хей, как са моряците! — закиска се той.

— Ник?

— Коул.

— Моля?

— Коул. Коул Никълз. — Той протегна загоряла силна ръка. Смутена и зачервена, тя подаде също своята и забеляза, че върху китката й беше засъхнала сапунена пяна. Дръпна я и се изтри в широката риза.

— Почистване — обясни тя, като се усмихна глупаво. След това стисна ръката му, като се чудеше на промяната на името. Коул^[1] беше прякорът, който му прикачи, когато бяха по-млади. Но защо това странно фамилно име?

— Как си, Джесика?

— Прекрасно. А ти?

— Чудесно. — Той стоеше пред входната врата, като че ли очакваше тя да предприеме нещо.

Тя се почувства неловко, може би трябваше да го прегърне. Сякаш ръкуването не беше достатъчно.

— Влез, Коул — каза тя и се запъти към куфарите в хола. — Видях името К. Никълз върху куфарите и помислих, че са объркали багажа.

— Не знаеше ли, че съм Коул Никълз, Джес?

— Не. Откъде да знам?

— И ти не знаеш кой е Коул Никълз? — Той скръсти ръце на гърдите си и я погледна насмешливо.

— Добре… името звучи познато. — Тя погледна усмихнатото лице. Имаше бръчка на челото, която минаваше между веждите надясно от средата на очилата и му придаваше привлекателен вид на постоянна съсредоточеност. Къде беше виждала това лице? По телевизията ли? Във вестниците ли? Сви рамене и поклати глава объркана.

Коул се разсмя искрено, гръмогласен смях тътнеше в гърдите и бликаше в очите му.

— Никога ли не си чувала за Коул Никълз? — Той замаха с лявата си ръка, като че ли хвърляше нещо.

Джесика повдигна вежди.

— Футбол? — добави той.

Джесика сви отново безпомощно рамене.

— „Сейнт Луиз Булз“? Отборът, ощастливен с най-високата купа тази година? — Бе толкова сигурен, че трябва да го познае, че тя се почувства виновна.

— Не следя спорта, Коул. И специално футбола.

— Невероятно — ето една, която не познава Коул Никълз.

Джесика се ядоса на смеха му. „Нима се мислеше за толкова известен, че всички трябва да го познават? Какво нещо е личното аз. За тридесет години не се е променил ни най-малко.“ Намръщи се. Не обичаше да я разиграват. Особено мъж и по-специално — Коул. Вбесяваше се, когато се подиграваха с нея.

— Това шега ли е? — Запита тя с глух глас.

— Не. — Усмивката на Коул замря веднага. — Не, по дяволите.

— Изглежда, че смяташ това за много забавно!

— Почакай минутка! — Той вдигна ръце за протест. — Нямах намерение да те обиждам.

— Можеше да се представиш като Николо.

— Мислех, че това е едно и също.

— Може би за теб и за твоите футболни запалянковци. Но как мога да предположа? Етикетите на багажа не говорят нищо за Николо Каванети.

— Защото си смених името.

— Защо?

Усмивката изчезна напълно от устата и очите му.

— Мисля, че можеш да отгатнеш, Джесика.

— Да отгатна? — Тя скръсти ръце и го погледна свирепо. — Това представление ли е? — Бе ядосана, а когато се ядосаше или нервираше, имаше навик да прави саркастични бележки, за което понякога съжаляваше. — Какво ще получа, ако отговоря вярно? Хладилник ли?

Очите му заискриха и тя се почувства виновна. Разбира се, можеше да отгатне причината за смяната на името и знаеше, че това не е предмет на сарказъм. Все пак той нямаше право да се шегува така. Тя не беше вече тринадесетгодишно момиче — кожа и кости, което се влачи след него. Бе станала жена. Джесика отвори уста, за да му каже какво мислеше за неговото A3, когато навън някой изсвири с клаксон на кола.

Коул се обърна към входната врата. Джесика погледна към него и видя черен лъскав ягуар, паркиран до наетия от нея седан. Коул махна с ръка на човека, който свиреше.

— Л. Джирард ли е? — запита Джесика.

Коул се обърна към нея. Бе много сдържан.

— Да. Л. Джирард. Една много изморена, много разнебитена Л. Джирард.

Той пристъпи към куфарите и вдигна четири от тях, сякаш бяха пълни с перушина. Джесика грабна останалите и го последва навън.

— Хубава кола — каза тя, докато той отваряше багажника.

— Благодаря. — Той набута куфарите. Когато затвори багажника, тя зърна една блондинка на мястото до шофьора.

— Л. Джирард не хареса моята мащеха.

— О-о-о?

— По-специално, откакто вещицата не ни прие у дома.

— Нима?

Коул кимна с глава.

— Всичко е наред. Направих резервации в хотел до болницата. Така ще бъда по-близо до татко. — Той протегна ръка. — Хей, благодаря ти, че ни избави от беда.

— Няма защо. — Изненада се от топлината на кожата му, когато стисна ръкава й. В сравнение с него се почувства ледена и скована — обичайното напрегнато състояние на нейната личност. Срещата завърши по същия начин, както завърши последната им среща преди тринадесет години — мъчителна и разочароваща.

— Извинявай за суматохата, Джес.

— Нищо. Довиждане. — Тя притисна гръд, когато той седна на шофьорското място на ягуара, и изчака в мрака, докато запали колата. След това, като махна с ръка и освети храстите, Коул Никълз потъна в нощта.

Гледаше как се спуска по алеята. Значи така, сега той нарича себе си Коул. Целият свят го знаеше с прякора, който му даде преди години. К о у л. Използването на това име от него я ласкаеше. Странно нагаждане. Ник подхождаше на непокорен, рошав млад мъж. Но мъжът, който току-що я докосна, без съмнение не бе Ник.

Джесика се върна в бунгалото и угаси входната лампа. След това се захвана с мръсната баня, търкаше усърдно мухала, което отговаряше на препускащите й мисли. През цялото време, докато чистеше, мислеше за Коул и за това колко се е променил.

Винаги е бил висок, а часовете, прекарани в работа във винарската изба, допринесоха за здравите мускули на мургавите му плещи и ръце. Израсна по-висок и по-силен, отколкото би могла да си помисли, че е възможно, като се има предвид, че италианските прародители бяха дребни на ръст. Нито Майкъл, нито Теофилия Каванети пораснаха повече от пет и половина фута. Коул бе шест фута и три инча.

Джесика пусна душа. Спомни си старомодните дрехи на Коул, старомодната прическа и селската му предвзетост. Сега беше облечен различно. Дрехите му, ушити по поръчка, носеха безпогрешния печат на елегантност. Но не само дрехите му бяха различни. Бе променил всичко — даже името си, за да се разграничи от семейството, бизнеса и наследството, които го обременяваха с много по-големи отговорности и ограничения, отколкото се полагаше да носи един млад мъж.

Питаше се какво мисли Мария за това. И какво ще каже Майкъл Каванети, когато разбере, че неговият син се е отказал от фамилното си име? Може би няма да се изненада. Майкъл Каванети се бе отрекъл от Коул преди години. Може би ще приеме за нормално, че Коул е обърнал гръб на италианския си произход и е скъсал с баща си, който бе суров и злопаметен.

Това положение опечали Джесика. Познаваше Каванети от щастливите дни, когато баща и син се обичаха. Трудно й бе да повярва, че Майкъл Каванети може да бъде толкова безмилостен към сина си, като го обвинява за неща, които Коул не е направил, наказвайки го за беди, които самият Коул се бе опитал да предотврати. Но съпругата му Изабела застана между баща и син, насъсквайки Майкъл срещу собственото му дете.

Джесика прехапа устни и напръска огледалото с препарата. Търка го, докато се махна и последното петънце. Като че ли Николо Каванети беше изчезнал, като че ли бе умрял, а на негово място беше дошъл някакъв непознат. В огледалото направи гримаса на себе си. Какво пък толкова лошо се бе случило? По едно време искаше Николо Каванети да умре и се закле да не мисли никога за него. А ето че е тук и размишляваше сякаш бе мечтателна девойка.

Джесика прогони мислите си и приключи чистенето на банята. Когато привърши, огледа наоколо. Металните части блестяха. Порцеланът и плочките светеха. Най-сетне може да си вземе душ.

Когато влезе под душа, затвори очи в приятна умора. Вдигна лице, усещайки как топлите струи измиват мръсотията на деня. Преметна назад с две ръце косата си и я насапуниса, а мислите за Коул и миналото нахлуха неочаквано.

Джесика прекарваше летните ваканции в бунгалото, щастлива, че ще се избави от самотата. В Мос Клиф нямаше нужда да измисля извинения, за да обяснява на приятелите си защо не могат да идват след училище. В Мос Клиф нямаше момчета, които да я посещават и да видят баща й. Щеше да се съсипе, ако някой от приятелите й зърнеше баща й пиян. Всички го смятаха за преуспяващ драматург, толкова зает в Ню Йорк, че не може да отдели внимание на училищните задължения на дъщеря си. Джесика заблуди всички, дори учителите и училищните власти.

В Мос Клиф не трябваше да се преструва чак толкова. С баща си прекарваха дните спокойно. Той в пиене и четене, а тя в писане, свирене на китара и поддържане на къщата. Всяко лято очакваше да види Мария, Коул и господин Каванети и да вечеря с тях на верандата на къщата им, но забелязваше, че с годините Коул се държеше все по-хладно с нея. Бе пет години по-възрастен от нея и в повечето случаи я смяташе за глупаво момиче.

После, когато бе на тринадесет години, Коул постъпи в колеж. Той и баща му спореха разпалено в кой университет да учи. Коул искаше да отиде в Нотр Дам^[2]. Баща му настояваше за Вашингтонския университет, за да живее у дома и да помага в работата на лозето и винарската изба. Коул желаеше да бъде по-далеч от робския труд и мащехата. Изабела искаше Коул да бъде колкото е възможно по-далеч и затова Коул се записа в Нотр Дам и се връщаше само през лятото.

Джесика си спомняше с усмивка тези три лета. Неусетно бе станала млада жена и всяко следващо лято мислеше, че сигурно Коул ще й обърне внимание. Но той изглеждаше безразличен към разцъфтяващите й прелести, а баща му го товареше с работа от изгрев до залез-слънце. Най-често Коул се връщаше късно след изморителен ден на полето.

След това дойде дипломирането в колежа. По този повод Майкъл Каванети организира забава с бъчви вино и оркестър. За честването дойдоха от целия район.

В наетия смокинг Коул изглеждаше толкова красив и зрял, че Джесика не можеше да откъсне очи от него. Приятелките й щяха да се пръснат от смях, ако знаеха колко го обожаваше. Щяха да кажат, че е само едно малко италианче с малко пари в джоба и неясно бъдеще. Но Коул непрекъснато я очароваше. Беше толкова различен от момчетата в нейната гимназия. Приятелите й бяха бъбриви, безгрижни и неискрени. Коул бе тих, уверен и сериозен. Всичките й приятели караха коли, купени от родителите им. Коул караше стар камион, който паркираше на сянка зад винарската изба. Приятелите й искаха само да ходят на плаж и да се целуват. Коул никога не я поглеждаше два пъти поред.

На забавата Мария се суетеше около Коул, едновременно сияеше и плачеше. Гордееше се толкова много с него. Бе получил summa cum laude^[3] в Нотр Дам, а също така бе преден защитник във футболния отбор, счупил всички рекорди. Мария хлипаше и неспирно нареждаше, че майка му я няма в този миг. Джесика знаеше, че Коул помни смътно майка си, болна на младини и починала, когато Коул бе на пет години. Мария бе като майка за Коул и Джесика, отрупваше ги с любов, хубава храна, много смях, правеше всичко, за да запълни ранната загуба на майките им.

Джесика и баща й бяха поканени на вечерята. Момичето бе в нова рокля с много широко деколте, с надеждата, че Коул ще забележи колко женствена е станала на седемнадесет години. Знаеше, че това е последната й възможност. Скоро ще замине за нейния колеж, а Коул — ще поеме своя път. Може би няма да се срещнат повече. Изглеждаше, че това не безпокои Коул, но Джесика много искаше той да разбере нейните чувства. Помоли да се срещнат в бунгалото, за да му поднесе специален подарък по случай дипломирането.

Грижливо пазената девственост бе избраният от нея подарък. Не се бе отдала на никого от тези глупави момчета от училището. Никой от тях не би се отнесъл сериозно към този факт, но знаеше, че Коул ще оцени нейната саможертва. Освен това наистина не бе кой знае каква жертва. Тя искаше да му се отдаде. Заглеждаше голия торс на Коул много пъти и любопитстваше какво би станало, ако го докосне, ако го прегърне и почувства неговата кожа до своята. Наблюдавала го е с часове как реди каси в избата, хвърля бали от каросериите на камиони и как трупа планини от грозде в пресата за изстискване на зърната. Познаваше в детайли структурата на кожата му. Всяко положение на мощния гръб, всяка гънка на мускулите под гладката опъната кожа на гърдите и стомаха. Възхищаваше се от тялото му, както скулптор се възхищава от изящно полиран бронз.

Връщайки се в спомените си, бе сигурна, че Коул се бе досетил какъв ще бъде подаръкът й. Дойде при бунгалото с много голямо закъснение от определения час, като че ли за да я отблъсне. Когато почука на вратата, Джесика бе побесняла. Очаква го цели два часа, като оправяше косата си, слагаше си отново червило, проверяваше дали е поставен добре новият й корсаж. През цялото време не сядаше, за да не измачка новите си дрехи. Когато позвъни, погледна свирепо вратата. Боляха я краката от обувките с високи токове, гърбът — от непрекъснатото стоене права, а чувствата й бяха претърпели пълен крах.

Вместо да отвори вратата веднага, Джесика изтича в спалнята зад ъгъла, наметна старата си домашна рокля, свали обувките и разроши косата си. След това отиде до вратата и се прозина в лицето му. Неговият подарък ли? О, дори е забравила за неговото идване! Ще изпрати подаръка утре сутринта. Така добре ли е? Пропуска на нейната памет той посрещна хладнокръвно с леко ехидна усмивка. Спомни си как се ръкува с нея. Копеле.

Бе се вцепенила от страх, че Коул може да усети преструването й. По-скоро би умряла, отколкото да му позволи да разбере колко много я засегна отказът му. Защо впрочем трябва да се интересува повече от него. Пред нея стоеше колежът, студентските приятели и живот, обречен на милосърдие. Защо ли въобще обръща внимание на Николо Каванети?

След като гневът й поутихна, заспа със сълзи на очи. Бе измамничка, истинска измамничка. Целият й живот се крепеше на непрекъснато множащите се и преплетени лъжи с измами, с които искаше да предпази баща си и да прикрие пустотата на собственото си съществуване. Никога не можеше да се довери, да сподели мечтите и опасенията си с някого. Николо беше единственият човек, с когото мечтаеше да споделя. Но бе винаги нащрек от страх да не я хване в лъжа. Какво ли ще стане, ако той разбере истината за нейното семейство? Самота и срам я преследваха непрекъснато — болка, която не можеше да прогони.

* * *

Джесика отгърна завивката в спалнята. Поне бельото беше чисто. Загаси лампата. След това отиде до прозореца, за да се наслади за последен път на нощта.

Обичаше нощите. Обичаше звездите. Когато наблюдаваше небето, не бе нужно да се преструва, че е Джесика Уорд, малкото богато момиче, което не бе чак толкова богато, колкото хората мислеха. Бе без име, без възраст, без плът, само едно наблюдаващо око зад телескоп. Звездите и небето я караха да се чувства нищожна и незначителна, а проблемите й — безкрайно дребни. Представяше си небето като парче кадифе, обсипано с диаманти, всяка звезда и луната — като скъпоценни камъни, очакващи да бъдат открити от нея, и тя ги търсеше с тихо упование.

Джесика дръпна пердето и погледна навън, като почака очите й да свикнат с тъмнината. Загърна се в халата, обхваната внезапно от някакво чувство на безпокойство. Нещо не бе в ред. Съсредоточи вниманието си в полезрението пред нея и опитното й око улови най-дребните промени в заобикалящата я среда. Там до араукарията^[4] стоеше тъмна фигура, чужда на познатия пейзаж. Джесика присви очи, като че ли някакво болезнено чувство я жегна.

На двора имаше някой, който гледаше къщата. С ужас Джесика осъзна, че човекът наблюдаваше нейния прозорец. Със затаен дъх залитна назад, дърпайки шнура на щорите. Те се спуснаха, закривайки от погледа й фигурата с качулка.