Патриша Симпсън
Завещанието (15)

Глава 14

— Добро утро, Джес.

Джесика подскочи, изненадана от гласа на баща си. Бе едва девет сутринта, а Робърт вече е на крак и шари наоколо — взел душ, облечен и с куп хартия в ръцете си. Не повярва на очите си, когато влезе в кухнята, където тя четеше вестника.

— Татко!

— Уплаших ли те?

— Е, малко. Не очаквах, че ще станеш толкова рано.

— Мисля да оползотворя деня. Нали знаеш идеята ми? Споменах ти вчера.

— Да — тя отпи от кафето, опитвайки се да потисне и най-малката надежда.

— Започвам още тази сутрин да пиша първото действие.

— Наистина ли, татко? — тя се засмя. — Прекрасно!

Робърт се усмихна двусмислено в отговор на думите й и се огледа сякаш му липсваше нещо. Вероятно обичайната чашка „Блъди Мери“. Джесика затаи дъх.

— Искаш ли кафе, татко? — попита тя.

Робърт направи тик с окото.

— Да. Чаша кафе. Добре ще бъде.

Тя му наля една чаша, борейки се със себе си да не произнесе насърчителните думи, които копнееше да му каже. Ако е решил да започне да пише и да захвърли пиенето, това зависи единствено от него. Отдавна разбра, че ако го окуражи, само ще урочаса намеренията му. Подаде му димящото кафе.

— Благодаря — той изкриви кокалестите си пръсти около дръжката на голямата чаша. — Ами, мисля да се уединя в кабинета. Няма да ти преча, Джесика, нали?

— Не — тя се стараеше с всички сили да запази гласа си равен, без нотки на ентусиазъм. — Не, върви, татко. Все едно тази сутрин съм решила да отида до Каванети, за да разговарям относно договора за наема. Искам да разбера какво мисли Изабела.

— Добре, ще се видим по-късно.

Тя се усмихна и го проследи как излиза от кухнята. Не се осмели да се надява, че е обърнал нова страница. Доста често добрите му намерения се разпиляваха за няколко часа. Не желаеше отново да изпита разочарование.

В единадесет часа Джесика взе една папка с документите за наема на къщата. Видя непознат черен седан, паркиран на пътеката, и се зачуди кой бе дошъл на посещение у Каванети. Мария я посрещна на вратата и въведе в гостната, облепена с нови тапети.

Когато Джесика влезе, Франк стана. Носеше широки панталони от черно рипсено кадифе и сив вълнен пуловер. Приличаше много на по-големия си брат, но бе лошо копие. За разлика от красивите черти на Коул тези на Франк не въздействаха никак на Джесика.

Изабела седеше до масичката за кафе, а прозорецът с дантелени пердета зад нея я обграждаше като в рамка. Изглеждаше царствена в елегантната морскосиня рокля. До камината стояха прави двама души, които приличаха на разбойници, облечени в скъпи черни костюми. Нима черният седан бе техен?

Джесика се чудеше какви бяха тези хора, но преди да успее да попита, Мария влезе, накуцвайки, в стаята с поднос, на който имаше кафе и бисквити. Мария избягваше погледа на Джесика, докато тя се настани в кресло с високи облегалки отляво на Изабела, оставяйки папката си върху масичката близо до подноса.

— Как е твоят гостенин? — попита Изабела, докато наливаше кафе.

— Имаш предвид Коул, нали? Малко е разочарован, че не може да вижда баща си.

— А, добре.

— Чувам, че старият Ник е ударил един репортер оня ден — Франк взе чаша кафе.

— Не бих казала ударил…

— По-силни спирачки са нужни за неговия характер. Някой ден ще му докара неприятности — Франк отпи от кафето, облегна се назад и се огледа самодоволно.

— Вече му докара — произнесе многозначително Изабела.

— Коул е преследван навсякъде от репортери, където и да отиде. Просто е невероятно — протестира Джесика.

— Това е цената, която плаща за славата си — Франк протегна ръка към бисквитите. — Ако не може да понася вниманието на обществеността, нека се залови с друга работа.

— Франк — Джесика се наведе към него. — Ти бе при винарската изба и видя как се отнесоха с него. Не би ли се разярил, ако някой ти дотяга по този начин?

— Бих изтърпял и повече, без да гъкна, при неговата заплата. Господи, това, което получават в наше време защитниците в един футболен отбор, е престъпно. Години трябва да работя, за да получа толкова много.

— Няма да е така, ако играеш картите си умно — Изабела докосна китката му. — И запомни, твоята кариера ще продължи много повече от кариерата на Ник.

Той изпи на един дъх кафето си.

— Славата на Ник залязва — продължи Изабела. — Кариерата му е в края си и той няма къде да отиде. А и доколкото го познавам, отдавна сигурно е пропилял цялото си състояние. Бас държа, че за това е тук. Сега иска винарната. Мисли си, че след всичко, което направи, баща му ще я даде на него.

— А ние няма да оставим той да я получи, нали, майко?

— В никакъв случай.

Джесика се раздвижи в стола. Нима са забравили защо е дошла? Вместо да разговарят по договора за наем, злорадстват около неприятностите на Коул.

— Относно договора, госпожа Каванети. Готова съм да го продам на подходяща цена. Както знаете, вие първи имате възможността да го купите.

— Колко искате? — попита Франк.

— Два милиона.

Ръката на Изабела с чаша кафе застина пред устните й.

— Два милиона? — ахна тя.

— Грег Кеслър ми каза, че струва толкова, та дори и повече. Но ще искам твърдо тази цена заради дългото ни познанство.

— Два милиона е повече, отколкото очаквах — отвърна Изабела. — Ще трябва да обсъдя предложението с моя съдружник. Ще бъде тук всеки момент. Слезе долу за малко.

Джесика погледна към коридора, който водеше към банята под стълбите.

— А Кеслър? — попита Франк. — Знам, че иска да сложи ръка върху собствеността.

— За него цената ще бъде много по-висока — отговори Джесика хладно.

Точно в този момент някой извика в коридора и силен трясък разтърси спокойствието в голямата къща.

Изабела скочи.

— Какво става? — изпищя тя.

Докато Франк сложи кафето си на масата и се изправи, няколко яки мъже в скъпи костюми вече летяха към мястото на размириците.

Чу се шум от сбиване и после един мъж, залитайки с гръб към гостната, падна в краката на двамата бабаити.

— Господин Винченцо! — ужасена извика Изабела.

Господин Винченцо се изправи на крака точно когато висока черна фигура в черна мантия връхлетя в гостната и го сграбчи за реверите.

— Измитай се! — настояваше познат глас. Джесика се надигна от стола. Веднага разпозна гласа на Коул. — Махай се от къщата, кучи сине. — Той изтласка Винченцо.

Винченцо се олюля назад, хвана се за носа, от който шуртеше силно кръв, докато един от неговите хора затърси по джобовете носна кърпа, за да му я даде.

— Какво означава това? — Изабела се втурна към него. — Как се осмелявате да го удряте?

— Ник, ти ли си? — попита Франк, надничайки под сянката на капюшона.

— Ник? — възкликна Изабела.

— Винченцо! — Коул отметна качулката. Очите му искряха, а лицето му бе зачервено от ярост. — Баща ми каза, че ако ти или някой член на твоята корпорация стъпи в тази къща отново, ще те убие. Сега просто не може да го стори, но това не означава, че аз не мога.

— А кой — по дяволите — си ти? — Винченцо избърса носа си.

— Шефе, това е Коул Никълз — вметна по-високият от биячите. — Коул Никълз от „Сейнт Луиз Булз“.

— Аз съм синът на Майкъл Каванети. Бях тук последния път, когато предложихте да помогнете за винарната „Св. Бенедикт.“ Тогава баща ми каза „не“. Сега аз казвам „не“.

— Нямаш право! — изломоти Франк. — Нямаш законното право!

— И ти също нямаш! — отвърна Коул грубо. — Не, докато тате е още жив. Той е господарят в тази къща и президент на компанията. По-скоро ще си отреже ръката, отколкото да вкара бизнеса в корпорация. — Той се обърна към мащехата си. — И ти, Изабела, знаеш това.

Изабела изпъчи гърди напред и злобно погледна Коул.

— Франк, извикай полицията — каза тя.

— Да, Франк, извикай полицията — допълни Коул. — Аз пък ще позвъня на моите приятелчета от „Сиатъл Таймс“ и ще ги накарам да дойдат да отразят случката. Представям си страницата. Изабела Каванети кани мафията в северозападните щати. Хубаво начало за кариерата на Франк, нали, Изабела? Да дадем гласност на фамилията Каванети.

Изабела побледня като мъртвец и застана като истукана.

— Не би посмял!

— Само се опитай да ме измамиш, Изабела.

Винченцо върна окървавената носна кърпа на високия си придружител, който безцеремонно я натъпка във вътрешния си джоб.

— Не желаем никакви неприятности, госпожо Каванети. — Той пооправи вратовръзката си. — Може би ще трябва да обсъдите този въпрос още веднъж с вашия съпруг. И да се отървете от този тъпак — посочи той с глава Коул. — Само тогава ще разговаряме.

— Не, няма да разговаряте! — заяви Коул. — Махай се! Още сега! — той пристъпи към Винченцо. За момент човекът се поколеба, после се обърна и залитайки, излезе от гостната, като даде знак на своите хора да го последват.

— Господин Винченцо, почакайте! — извика Изабела.

Коул стисна ръката й.

— Успокой се, Изабела, никъде няма да ходиш.

Джесика чу външната врата да се затръшва. После някой започна да пляска с ръце. Всички се обърнаха. Облегната на рамката на вратата, усмихната, Шон аплодираше.

— Чудесно, Коул! — възкликна тя и вдигна юмрук за победоносен поздрав.

 

 

Джесика стоеше на балкона с поглед, устремен към вилата за гости. Започващите да гният перила бяха умело поправени и тя се облегна спокойно на тях.

Повече от всичко желаеше да разговаря с Коул и да му каже, че тя разбра всичко и ще го поддържа. Скръсти ръце здраво на гърдите си, като си спомни ужасната кавга, избухнала между членовете на семейство Каванети, след като господин Винченцо си отиде от дома им.

Изабела се нахвърли върху Коул. Джесика никога не бе виждала такава ярост. Дори Франк, който рядко си показваше рогата, изля гнева си върху Коул. Поведението им я смути, притесни се, че е принудена да стане свидетел на такъв раздор, но не можеше да тръгне, без да се намеси. Опита се да ги успокои, но Изабела просто я избута. Коул бе разрушил всичко. Всичко! Коул излетя с трясък от къщата и отпраши с колата с главоломна скорост надолу по криволичещия път.

Той се върна късно през нощта. Джесика го видя да се прибира с колата, а после лампата светна в спалнята му. На душата й ставаше все по-тежко, като наблюдаваше замислено светещия триъгълник. Какво би могла да направи? Ако не продаде собствеността, баща й скоро ще бъде без пукната пара. Нейната сантименталност, лоялността към Каванети имаше граници.

Въздъхна тежко. Би могла да престане да се тревожи за Коул и да разположи телескопа си. Тъкмо се обърна да стори това и забеляза фигурата с наметало, изправена между сенките.

— Брат Козимо? — възкликна тя.

Той пристъпи напред.

— Добър вечер, госпожице Уорд.

— Откога сте тук?

— От няколко секунди — той пъхна ръце в ръкавите си. — Достатъчно дълго, за да разбера, че имате неприятности.

Джесика отметна назад коси. Нямаше желание да обсъжда, с когото и да е проблемите си, още повече пък с Козимо Каванети.

— Я виж — отвърна тя, като посочи зад гърба си, — парапетът е затегнат.

— Боях се, че някой ще падне.

— Искаш да кажеш, че ти си го ремонтирал?

— Да. Не бе трудно.

— Е, благодаря ти, брате Козимо. Нямах възможност да наема дърводелец.

— Вече не се налага, госпожице Уорд.

— Как да ти се отплатя?

— Като ме наричаш Козимо.

— Добре — тя нервно сви рамене. Каква опасност имаше, ако стане по-дружелюбна към него? Той не й желае злото. — А ти ме наричай Джесика.

— Така да бъде, Джесика — тя усети, че той се усмихва. — Ела с мен, Джесика. Искам да разговаряме някъде, където не е толкова студено.

Той се обърна и изчезна през тъмната врата. Джесика втренчи поглед в тази посока, удивлявайки се на неговата увереност, че тя ще се подчини на молбата. Но все пак му бе задължена и най-малкото, което можеше да стори, бе да отдели малко време и внимание. Последва го надолу по стълбите и влезе в кабинета. Със знак й показа да седне на стола. В камината пращеше огън и хвърляше светлина върху черното наметало, но не и върху лицето му. Тя седна.

— Ти ли запали огъня? — попита тя, като протегна измръзналите си крака към пламъка.

— Позволих си тази волност.

— Приятно чувство изпитва човек.

Чу звън на стъкло, като се облегна назад в креслото с възглавничките. Козимо се появи до лакътя й с две чаши, пълни с рубинено червено вино, и подаде едната на нея. В обноските му имаше такава неподправена доброта, че тя нямаше сърце да признае, че не пие.

— Благодаря — измърмори тя.

Той кимна и седна в друг стол до нея, където отблясъците от огъня играеха само върху гърдите му. Вдигна чашата в сянката на качулката. Джесика го наблюдаваше в очакване да заговори.

— Чудесно „Каберне Совиньон“ — обясни той. — Единственото вино от „Св. Бенедикт“, което е останало. Така е, защото е тринадесетгодишно.

Тя погледна красивата течност в бокала. Покрай ръба на чашата видя малинови и кехлибарени оттенъци. Наистина виното бе чудесно.

— Не те ли интересува кабернето?

— Не обичам алкохол.

— Защо?

— Винаги съм мислила — тя разклати виното, — че не е хубаво да се пие.

— Аха-а — тя почувства отново, че той се усмихва. — Чувала ли си някога какво е казал Платон за виното?

— Не.

— Нарекъл го е най-големият божи дар за човека.

Тя погледна изкосо виното.

— Значи Платон не може да те убеди? — той премлясна с език. — Тогава може би трябва да вземеш предвид здравословните аспекти.

— Какви здравословни аспекти?

— Виното съдържа витамини, минерали и има специално свойство да стопява мазнините. В червеното вино като това „Каберне“ има танинова киселина, а също и други киселини, които разрушават бактериите. Известно е, че хубавото вино лекува хората от тиф.

Джесика се усмихна.

— Майтапиш ли се с мен?

— Майтап ли?

— Шегуваш ли се?

— Наистина не се шегувам, Джесика. Не е нужно да се боиш от виното.

Тя поклати глава.

— Виждала съм какво правят хора, когато са пияни. Не искам да приличам на тях.

— Умереност е ключът на всичко в живота, Джесика. Една чаша „Каберне“ няма да те превърне в разкиснат глупак. Повярвай ми.

Тя погледна виното. До нея достигна лъхащият от чашата сладък аромат на малини.

Козимо още веднъж премлясна с език.

— Да не би да се боиш, че виното ще развърже езика ти?

Тя изправи рязко глава. Или той бе по-проницателен от повечето хора, или тя бе по-прозрачна, отколкото предполагаше. Повдигна брадичката си и се загледа в него. Желанието й бе да проникне в непроницаемата сянка, която хвърляше лицето му, и да види израза, съпътстващ този толкова богат глас.

— Ако има нещо, което не си склонна да разгласяваш — продължи Козимо, — каква по-добра компания за пиене можеш да намериш от един свещеник, а?

— Ти не си свещеник. Самият ти ми го каза.

Тя вдигна бокала. Никой няма да я нарича страхливка. И тя ще му докаже, че никакви признания няма да последват, като стигне дъното на чашата. И я изпи.

Виното се плъзна гладко като масло, сладко и изненадващо освежително, тръпчиво, но не остро. Джесика бе изненадана от медената сладост и деликатност на кабернето. Винаги бе смятала, че виното трябва да бъде силно и кисело.

Козимо се изсмя искрено на учудването й.

— Харесва ти!

— Да — тя се усмихна и започна да върти бокала между пръстите си. — Много по-различно е, отколкото предполагах. — Отпи още една глътка, после още.

Той кимна, стана и доля двете чаши. Като го наблюдаваше как отива към гарафата, я заля приятно чувство, усещане за топлина, която бе различна от горещината на камината. Отпусна се и протегна ръка за втората чаша, която той й подаде.

— Това „Каберне“ е последното, направено от мен в „Св. Бенедикт“ — започна Козимо разказа си, като сядаше. — Оттогава нищо достойно за пиене не е произвеждано. В действителност трябваше да унищожа всички бели сортове, за да не бъде разрушена репутацията на винарната.

— Значи ти си онзи, който опустоши склада?

Той кимна в знак на съгласие.

— Онова, което открих там, не заслужаваше етикета на „Св. Бенедикт“.

— С това ли се занимаваш като пазител? Разрушаваш частната собственост?

— Когато се налага. Бях надалеч. И в мое отсъствие тук станали ужасни промени във винарната, промени, които могат да доведат до крах.

— Защо замина, след като си пазител?

— Нямах избор. Но ето сега се завърнах. И ще направя всичко, каквото и да ми струва, за да възстановя щетите, нанесени от Изабела Каванети.

Джесика изучаваше качулката му, докато отпиваше от виното.

— Козимо, защо аз съм единствената, която те вижда?

Той стана и диплите на расото паднаха около сандалите му. Застана с лице към огъня. Всичко, което тя успя да види, бе широкият триъгълник на гърба му и стройните очертания на бедрата под мантията.

— Да, защо ти, Джесика, ме виждаш? Това е въпросът, който измъчва и мен — той се обърна. — Но трябва да призная, че съм щастлив, че именно ти ме виждаш. Доставя ми удоволствие да разговарям с теб.

— На мен също ми харесва да разговарям с теб — отвърна тя.

Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги преглътне. Обикновено не обичаше да разговаря с хората. Празните приказки я изнервяха.

Потърси сянката под капюшона.

— Но бих искала да видя лицето ти.

— Може би някой ден ще го видиш. Но засега трябва да остане покрито.

— Защо?

— Не е задължително да видиш лицето ми, за да видиш сърцето ми.

— Сърцето ти ли?

— За да разбереш, че няма да те нараня. За да разбереш, че всички ние имаме нужда да разговаряме с някого. Ти си тук заради мен, Джесика — единственият човек, който ме вижда и чува. Аз съм тук заради теб. И те уверявам, че можеш да ми се довериш и да разкриеш какво тежи на сърцето ти.

Тя се загледа в пода.

— В сърцето ми няма нищо, Козимо. И това е моята тревога.

— О, аз пък мисля, че сърцето ти крие много неща. Може би не се вглеждаш в него и затова си убедена, че там няма нищо.

Тя чу, че той сяда отново. След известно мълчание отправи към него бърз поглед.

— Agnosco veteris vestigia flammae — каза кротко той.

— Какво означава?

— Едно време поетът Вергилий го е перифразирал така: „След като веднъж съм обичал някога, познавам симптомите“.

— Какви симптоми?

— Твоите симптоми. Сърцето ти е преизпълнено с любов към един мъж, а ти си я заключила. Какво добро ще донесе това на двамата, ако тя остане зад стена?

— Любовта не е нещо много приятно, ако само единият я изпитва.

— А откъде знаеш, че само единият я носи.

— Защото — скочи, разстроена от дългогодишното потискане на чувствата — обичам Коул, но него не го е грижа изобщо за мен. Веднъж дори му се предложих, а той просто ми се присмя. Бе ужасно. Унизително.

— Наистина ли се присмя?

— Е, добре де… — Джесика се втренчи в огъня. — Усмихна се във всеки случай. Разбрах, че не ме желае тогава. Толкова се засрамих.

— Може би не те е желал при онези обстоятелства.

Джесика се замисли и после бавно поклати глава.

— Не, не мисля така. Наистина не ме желаеше. А сега си има друга. Така че по-добре е да сложа настрана чувствата си.

— Тъжно е. Това ме наскърбява много, Джесика.

— Защо?

— Защото любовта е ценна. Много хора никога не познават истинската любов. Да я изпитваш и да я отричаш е тъжно нещо — той се изправи и тя чу стъпките му зад себе си. — Любовта е по-важна от гордостта, Джесика. Понякога много по-важна дори от честта. Това научих през моя живот.

Тя отметна глава, но не се отдалечи от него. По някаква причина дълбокият му глас и близост я успокояваха много. Стисна устни и се опита да не избухне в сълзи. Почувства ръцете му върху раменете си. Той леко я стисна.

— Затвори очи, Джесика. Затвори очи. Слушай моя глас. Концентрирай се върху моя глас и нищо друго. Не мисли коя си или какво си, или какво съм аз. Просто слушай моя глас.

Тя го послуша и вдигна лицето си. Ръцете му бяха топли, гласът му изразителен. Изпита чувството, че е повлечена в успокояващо езеро, че се носи по повърхността му, водена от неговия глас. Нима виното я караше да се чувства така? Или той беше магьосник, който извърши някакво заклинание над нея.

— Слушай гласа ми. Почувствай ръцете ми. Върни се назад. Кажи ми, че си спомняш.

Джесика се върна назад в спомените си. За очите й той беше непознат, но не и за сърцето й, което тя узна като внезапно откровение. Почувства непреодолим тласък да се облегне на гърдите му, да се остави да бъде обгърната, да почувства устните му върху кожата си, да се обърне в ръцете му и да го притисне към тялото си.

— Не! — задъхваше се тя, изтръгвайки се от прегръдката му.

— Какво има? — попита Козимо, като отстъпи.

Тя го гледаше объркана и изплашена от начина, по който настоящето бе изчезнало, като я накара да се чувства застрашително близо до ръба, изправена над бездната на времето. Сетивата й се разбъркаха, виното й завъртя главата. Виждаше само черната мантия. А не беше ли това страшният черен цвят на нейното минало.

Тя премигна и политна назад.

— Джесика — той я подхвана, за да я предпази от падане.

— Не ме докосвай — тя се олюля, отблъсквайки го, и се опря на вратата на кабинета. — Остави ме сама!

— О, Джесика! — напевно произнесе гласът му, изпълнен с копнеж.

Тя не обърна внимание. Бързо излетя от кабинета, пусна чашата върху масата в коридора и се втурна навън. Краката й се движеха сами, сякаш имаха свой собствен живот, и я отнесоха към къщата за гости при единствения човек, който можеше да я спаси.