Патриша Симпсън
Завещанието (4)

Глава 3

Монахът бе навън под прозореца. Джесика изтича от спалнята и провери дали всички врати и прозорци са заключени. Не се знаеше какви ли още откачени са на свобода и какво можеха да сторят. Мислеше да сподели с баща си, но знаеше, че едва ли е трезвен.

Нищо не се случи. Никой не се опита да се вмъкне. Никой не похлопа на вратата. След като постоя известно време възбудена край телефона в кухнята със запалена лампа, прекоси бавно хола и се строполи на леглото, изтощена и капнала.

На следващата сутрин Джесика се събуди в девет часа все още изморена, но трябваше да стане. Баща й нямаше да се събуди още много време. Реши да изпече кекс и да го занесе у Каванети. Ще разбере как се чувства господин Каванети в болницата. Смяташе да попита и за монаха, когото видя. Поне ще предупреди съседите, че някой се навърта около имението.

Джесика облече широк удобен спортен костюм. Препаса го с широк кожен колан с украшения от матиран пиринч. Опита се да забрави странното и тревожно чувство, предизвикано от присъствието на монаха. Не вдигна пердетата.

След час и половина излезе от бунгалото с топлия кекс в пластмасова кутия. Затвори вратата и погледна към араукарията в двора. Разбира се, там нямаше никой. Дали не бе много уморена и монахът й се привидя? Джесика забърза. Не бе възможно да си въобразява. Видя го. Два пъти.

Утрото бе облачно и мъгливо. Джесика потреперваше в якето, като вървеше по алеята за коли към главния път. Изкачи хълма и подсвирна леко, когато видя къщата на Каванети на дневна светлина.

Снощи, когато мина, не забеляза промяната, защото детайлите бяха скрити в мрака. Това не беше къщата от преди пет години, бе превърната в забележителност.

Джесика тръгна слисана, без да сваля очи от внушителната сграда. Цялата къща бе в красив розов цвят, нежен и фин като леко червено вино. Филиграните и корнизите около прозорците и дълбоко изваяните орнаменти бяха боядисани в по-тъмни нюанси на розов цвят. Голяма мраморна стълба се виеше нагоре и преминаваше във вход с колони, изящно допълнение към красивата къща в италиански стил.

Дори пейзажът бе нов. Джесика вървеше бавно, възхищавайки се на добре поддържаната морава, подрязвана и подреждана дори в средата на декември. Изглежда, че кози не минаваха през моравата. В основата на стълбището имаше плоча. УИНТРОП ХАУС, 1888. Джесика повдигна вежди. Сега къщата най-вероятно бе исторически обект, включен в списъка за опазване на националните забележителности. Браво на господин Каванети.

Джесика позвъни и Мария отвори вратата.

— А, Джесика — засия тя. — Влизай! Влизай!

— Благодаря, Мария. Тук ли е госпожа Каванети?

— Да. В гостната е. Ще доложа за тебе.

Джесика отново повдигна вежди. Да доложи за нея? Това бе нова практика. Развеселена, последва Мария по коридора към гостната. Забеляза с изумление промените вътре в къщата. Където и да погледнеше, виждаше нови тапети, лакиран дъб, кристал и дантели. Нямаше я дори старата миризма на къщата.

Мария я въведе в гостната, където Изабела Каванети разглеждаше внимателно мостри за тапети, които един мъж държеше срещу стената.

— След малко ще дойда, Джесика! — Изабела подхвърли през рамо, без да я погледне.

Джесика я гледаше как накланя глава и ръкомаха нетърпеливо. Декораторът избираше друг образец и го вдигаше.

— Много е син. Розовото има прасковен нюанс. Това просто убива розовото, не сте ли съгласен? — Изабела говореше завалено, но гласът й беше музикален, сякаш беше вземала уроци по вокал.

Човекът оглеждаше образеца и дървените мебели.

— Да, мисля, че сте права, госпожо Каванети. Какво ще кажете за този?

Джесика погледна образеца. Без съмнение беше прекалено хубав, доколкото можеше да вземе отношение. Погледна отново Изабела, като се питаше дали госпожа Каванети действително е заета с тапетите, или просто иска да я накара да чака. Подозираше второто.

Госпожа Каванети бе висока жена с изящни глезени и китки и прекрасни крака, които подчертаваше с обувки с високи токове и тъмни чорапи. Както обикновено, бе облечена изискано, вълнена тъмносиня блуза, синьо-зелен мек вълнен шал. Черните й коси блестяха ослепително и можеха да заблудят окото, че цветът им е естествен. Но Джесика знаеше от Мария, че Изабела отдавна боядисва косите си. Обаче и на шестдесет и пет години, тя все още беше жизнена.

Внезапно Изабела се обърна.

— Какво мислиш, Джесика? Това отива ли на килима и на стените?

Джесика прекъсна мечтите си и погледна отново образеца.

— Изглежда доста прасковен за…

— Прекалено прасковен. Имате ли нещо друго? — тя погледна декоратора.

— Госпожо Каванети — възрази човекът, — прегледахме всички мостри в албума. Това е. Все още смятам, че първият образец би…

— О, първата мостра е ужасна, просто ужасна! — Изабела вдигна ръце. — Не мога да повярвам, че нямате нещо, което да комбинираме по-добре!

— Разбира се, госпожо Каванети. Ще намеря. Сигурен съм, че има нещо, което сме пропуснали.

— Кълна се! — Изабела докосна челото с пръсти: — Кога е Рождество Христово, след единадесет дни? А тапетите все още не са поставени. Възмутително! Безобразие!

Младият мъж запрелиства бързо страниците на албума, докато тя ругаеше. Джесика го съжали. Вероятно Изабела го измъчваше от доста време.

— Наистина, госпожо Каванети — Джесика се намеси с надеждата, че ще помогне и на двамата, — къщата е прекрасна.

— Нали? — Изабела я погледна. — Положих толкова усилия, за да бъде готова за коледната вечер, но Бог знае колко се измъчих.

— Какво ще кажете за този? — декораторът показа мостра на едва забележими райета, съчетани с щампована върху имприме рамка.

Изабела сви устни.

— Добре, това отива на килима.

— И откроява розовия цвят на стените. Вижте. Прекрасно — той постави отново образеца до стената. — Това е, госпожо Каванети. Не знам защо не се спряхме преди на него.

— Кога ще го донесете?

Джесика погледна кутията, която продължаваше да държи в ръка. Капакът бе покрит с пара. Кексът вероятно се овлажни и развали. Джесика слушаше с безразличие как Изабела и човекът се уговаряха. След това Изабела го изпрати и се върна при Джесика.

— Благодаря на Бога, че си отиде.

Джесика се усмихна и поднесе кекса.

— Помислих, че ще ти бъде приятно да помогна в това напрегнато време.

Изабела взе кекса.

— Много мило от твоя страна.

Сложи го върху съседната маса до голяма ваза с гладиоли, без да погледне какво има в кутията.

— Как е господин Каванети?

— Както може да се очаква, от дълго време болестта му не се е обаждала. — Изабела се обърна леко и застана срещу Джесика. — Трябва да кажа, че съм против идването на Ник. Знаеш, че е тук, нали?

— Да.

Изабела стисна плътно устни.

— Присъствието на Ник може да се отрази тежко на Майкъл. Знаеш, че двамата не се разбират. Ник само може да разстрои баща си. — Тя опря ръка до шията си. — Винаги действа така на хората.

— Изглежда, че се е променил. Не мислиш ли?

— Може би външно — очите й се присвиха. — Но той не може да ме измами. Не си ли чула, че е имал някаква неприятност в североизточните щати? Не го желая тук. Боклук! Неприятно ми е да го кажа. Син е на моя съпруг, но е чисто и просто боклук.

— Какви неприятности е имал?

— Нападнал жена във Филаделфия.

— Какво? — Джесика ахна. — Не вярвам!

— Повярвай! — Изабела оправи шалчето си. — За мене е боклук. И се прекръстил на Коул Никълз. Колко удобно! Мисли, че като си промени името, никой няма да разбере, че е италианец — изсмя се злъчно. — Сега какво ще прави? Отново ли ще го смени и никой няма да узнае, че е извършил престъпление?

— Не мога да повярвам, че Коул е способен на подобно нещо.

— Не го познаваш добре, нали? Защото си била млада, когато е заминал.

— Но все още…

— Тези типове футболистите мислят, че светът е техен, че могат да правят всичко, че са над закона. Е, сега Ник ще си получи заслуженото.

— Съдили ли са го?

— Не, но ще стане. И аз няма да чакам. Надявам се, че ще го затворят за няколко години. Просто желая това да стане по-скоро, за да няма време да се върне и да безпокои бедния ми съпруг.

Джесика беше смаяна и изненадана от новината за неприятностите на Коул. Нямаше вид на човек, който се нахвърля върху жени. А може би наистина не го познава. Дори не знаеше, че е професионален футболист. Освен дълбоката убеденост в душата си, тя нямаше на какво да опре своята вяра в него.

Изабела погледна часовника си.

— Съжалявам, Джесика, че ще трябва да прекъснем срещата, но отзарана станах късно, а трябва да посрещна Франк на летището.

— О, разбира се. Отбих се само за да видя господин Каванети. В коя болница е?

— Университетът на Вашингтонския медицински център, но в действителност все още не бива да приема посетители.

Джесика тръгна към вратата на гостната и Изабела я придружи до антрето.

— Впрочем ще организирам коледна вечеринка в петък вечерта. Каня те. Полуофициално. В осем часа.

— Благодаря. Ще ми бъде приятно.

Изабела остави вратата отворена.

— О, може би искаш да отидеш до къщата във винарната „Фолз“ утре вечер. Винарското дружество в Сиатъл урежда дегустиране и коледна вечеринка. Там ще бъдат и някои местни знаменитости. Сигурно ще ти е интересно.

— Вие ще присъствате ли, след като господин Каванети е в болницата?

— Това е едно от обществените задължения, което просто не бива да пропусна. Всеки, който смята себе си за нещо, ще бъде там.

Джесика кимна и тръгна.

— Ако пожелаеш да отидеш, обади се на Мария. Може да пътуваш с нас до Уудинвил. Франк ще дойде.

— Добре. Довиждане.

— Засега довиждане. — Изабела затвори вратата, а Джесика заслиза внимателно по мраморните стъпала. Спря на последното стъпало. Беше забравила да запита за монаха.

 

 

Робърт Уорд седеше в кухнята и пиеше „Блъди Мери“, когато Джесика се върна. Застана на прага и го наблюдаваше как чете вестника, докато накрая усети присъствието й и вдигна поглед.

— О, ти си тук, Джес — подаде й стол. — Седни.

Дори не забеляза, че е изчистила кухнята и банята.

Седна на стола и погледна голямата чаша в ръката му. Прииска й се да захвърли чашата през прозореца и да сложи край на неговото пиене веднъж завинаги. Но знаеше, че просто щеше да си налее друга, щом тя излезе от стаята.

— Колко време ще останеш?

— Ще си замина след Коледа.

— Прекрасно. Отдавна не сме прекарвали Коледа у дома.

Джесика наведе очи. Те двамата имали ли са някога семейна Коледа? Огорчението, което изпита, й даде сила да бъде твърда с него. Вдигна глава.

— Татко, не съм дошла заради Рождество Христово и ти знаеш.

Робърт прекара пръсти през правите си оредели коси и отпи голяма глътка. Очите му проблеснаха замъглено, когато хвърли бърз поглед към дъщеря си.

— Не ти ли се обади Уес?

— Да. — Тя се наведе напред с ръце, опрени о масата. — Слушай, татко. Трябва да се стегнеш. Уес каза, че не си оправил сметките. Платих данъците на бунгалото за тази година. Иначе можеш да изгубиш къщата.

— Не съм ли ги платил? Сигурен бях, че съм ги платил.

— Не, не си. Има и други неща, които си пропуснал. Къде са писмата?

Робърт запремига:

— Писмата ли?

— Уес каза, че те е търсил и ти е писал десетки пъти, но никога не е получил отговор от тебе. Накрая ми се обади. Спомена и някои правни въпроси, които трябва да се уредят, например арендата.

— Аренда ли? Нямаме нищо под аренда — Робърт й махна с ръка. — Нещо грешиш.

— Каванети не са ли взели от нас лозята под аренда?

Робърт сви рамене.

— Да, струва ми се, че да. Толкова дълго ги държат, сякаш са техни.

Джесика сви устни:

— Татко, не знаеш ли какви имоти имаш?

Той отмести очи от нея и вдигна чашата, като говореше в нея.

— Не обичам търговската страна на нещата. Аз съм човек на изкуството, за Бога!

Прииска й се да му каже, че е пияница, а не човек на изкуството, но се въздържа. Вместо това въздъхна:

— Татко, трябва да сложиш в ред нещата си. Според Уес ти нямаш капитал. — Тя стана. — Трябва да прегледаме условията на арендата и да видим какви права имаш. Може би ще трябва да продадеш имота и това да ти осигури необходимите средства.

Докато Джесика чакаше отговор, Робърт изпи „Блъди Мери“. За миг разбра, че е забил поглед в книгата пред него и няма намерение да продължи разговора за арендата.

— Е? — попита тя, като постави ръка на устните си.

— Да — Робърт й махна с ръка. — Ще прегледам писмата.

— Кога?

— Щом прочета книгата.

— А това кога ще стане?

— Когато свърша.

Джесика втренчи поглед в него, като се мъчеше да сдържи гнева си. Напълно в неговия стил, баща й вече беше забравил за какво говориха. Грабна чантата си, очаквайки да я запита къде отива, но той дори не я погледна.

Джесика излезе бързо и влезе в колата. След няколко минути бе по средата на пътя от Мос Клиф, като сменяше скоростите с безмилостна точност, а колата препускаше през зимния дъжд. Реши да пренебрегне съвета на Изабела и сама да види при какви условия живее Майкъл Каванети.

Спря пред университета на Вашингтонския медицински център — огромна кула от камък и стъкло. След това премина бързо през автоматичната врата, запита в коя стая е Майкъл Каванети и взе асансьора за осмия етаж. Като полетя нагоре, затвори очи и вдигна глава.

С всички ли бащи се живее трудно? Болестта на баща й спря нейното развитие, може би фатално. Винаги смяташе господин Каванети за онзи тип мъже, който би желала за баща — силен и сърдечен, стабилен и много работлив. Докато Коул растеше, баща му бе суров, упорит, изискваше твърде много от своя малък син. А после дойде мигът, когато Коул съобщи намерението си да следва своя път далеч от винарската изба „Свети Бенедикт“. Баща му се отказа от него и вече никога не бе същият.

Вратата на асансьора се отвори и Джесика слезе на осмия етаж. Спря пред информацията и запита за господин Каванети.

Дежурната сестра погледна нагоре и свали големите си очила, като откри измършавялото си лице и сиви очи.

— Съжалявам, мадам. Разрешено е само близките да посещават господин Каванети.

— Защо?

— Такова е желанието на госпожа Каванети.

Сестрата побутна отново очилата на носа си, като че ли се оправдаваше. Джесика остана пред информацията и се чудеше какво да прави. Пропътува повече от десет мили, за да види господин Каванети.

— Добре. Благодаря.

Джесика въздъхна и дръпна ръце от бюрото точно когато един едър мъж влезе в чакалнята.

— Джесика!

Тя се обърна. Коул Никълз тръгна към нея с усмивка на лице. Възхищаваше се от начина, по който той вървеше, открита, твърда походка. Обувките бяха като излети на краката му, вероятно по поръчка. Носеше тъмносин памучен панталон, риза от шамбре^[1] и син вълнен спортен пуловер с висока навита яка, подчертаващ златистия тен на кожата му.

— Здравей, Коул.

— Дошла си да видиш баща ми?

— Да, но не пускат никого, освен близките.

— Шегуваш ли се? — хвана я под мишница, отивайки към информацията.

Сестрата скочи веднага.

— О, господин Никълз! Добър ден! — мършавото й лице светна от удоволствие.

— Здравей, Норма? Как е татко?

— По-добре. Много по-добре. Все още е буден, ако искате да влезете за малко.

— Норма, това е Джесика Уорд. Отдавна познава баща ми. Тя му е като дъщеря. Винаги, когато пожелае, я пускай, нали?

— О — Норма кимна на Джесика. — Съжалявам, не знаех.

— Всичко е наред — Джесика се усмихна на Норма, макар че сестрата вече насочи вниманието си към Коул.

— Кажете, господин Никълз… ух, мога ли да ви наричам Коул?

— Разбира се.

Тя протегна бележник през бюрото:

— Коул, големият ми внук просто умира за автографа ви…

Джесика гледаше как Коул надраска няколко думи и се подписа върху хартията. Докато пишеше, тя не откъсваше очи от острите черти на профила му. До този момент не знаеше, че Коул е не само просто футболист, а футболна звезда. Втренчи поглед в ръката му, когато затвори с щракване писалката и я върна на сестрата. Ръката му бе мургава, добре сложена, с дълги слаби пръсти, не толкова голяма, за да бъде груба, и не толкова малка, за да бъде слаба. Ръце като неговите притежаваха изящна сръчност и изумителна сила. Спомни си колко топла беше ръката му по-миналата вечер.

— Благодаря, Коул! — Норма засия. — О, това е много мило от ваша страна!

Коул се усмихна на Джесика и я поведе към фоайето.

— Да бъдеш известен преден защитник има някои преимущества — коментираше той. — Може да направиш бързо хората щастливи само с един подпис.

— Не знаех, че си толкова известен. В кой отбор играеш?

— В „Сейнт Луиз Булз“ — той се разсмя. — Не мога да повярвам, че никога не си чувала за него. На път сме да спечелим златната купа.

Спря пред вратата на стаята на Майкъл Каванети. Стисна силно лакътя й. Джесика вдигна изненадана очи.

— Искам да те предупредя, Джес. Той се е променил. Не искам да се изненадаш.

— Какво значи „променил“?

— Състарил се е. Значително. Видях го рано тази сутрин, докато спеше. Добре, че не бе буден, така го зърнах и видът му ми подсказа много.

— Тринадесет години не си го виждал, Коул.

— Знам, но тринадесет години не биха могли да го променят толкова много.

Той отвори вратата и Джесика прекрачи прага. До прозореца в стаята имаше само едно легло. В него лежеше слаба фигура. Върху чаршафа видя бледа ръка, покрита с жълтокафеникави петна, и острия нос на Майкъл Каванети в профил. Джесика пое дъх, събра сили и пристъпи усмихната.