Патриша Симпсън
Завещанието (19)

Глава 18

Коул вървеше подир млад момък по виеща се каменна стълба, която водеше до една спалня високо в кулата. Изкачваше се все по-нагоре. Бе изморен от язденето през двете денонощия. Преди десет години бе яздил кон за последен път, отдавна отминаха дните на битки. Яхнал красивия скопен кон, той изпитваше огромно удоволствие, но все пак страдаше и знаеше, че на другата сутрин мускулите му ще бъдат още по-втвърдени и ще го болят повече. Преди да си легне, ще се възползва от един от ония мехлеми, които носеше в торбата си. Но първо трябваше да му покажат неговия пациент.

Бе зает във винарната, когато абатът го повика и помоли да предприеме това пътуване. За годините, през които живя в манастира, Коул придоби доста познания за растенията и лечението и слухът за таланта му да лекува рани и болести се разнесе в района. Обикновено не пътуваше повече от няколко мили разстояние от манастира и скоро се усамотяваше във винарната или аптеката, където се чувстваше сигурен. Но това пътуване го отведе далеч от бенедиктинските братя в един замък сред Алпите, на скалиста и заснежена земя. Коул никога преди това не бе виждал крепостта и не познаваше господаря, който я управляваше. Очевидно сюзеренът беше херцог, който предпочиташе южните си имения през есента и зимата.

Той потрепери неволно, когато момчето почука на тежката дървена врата в края на безкрайните каменни стъпала.

Стара жена отвори вратата. Върху лицето й Коул прочете печал. Очите й бяха зачервени от плач.

— Ах, братко. Закъсняхте!

— Много ли закъснях? — попита той разочарован.

— Отиде си моята господарка! — изхлипа тя, заравяйки лице в престилката и превита се отдалечи.

— Кога стана това? — Коул я последва в покоите.

— Преди секунди. Само ако бяхте дошли малко по-рано! О, Дево Мария! Тя ни напусна!

Коул мина покрай горящия огън в камината. Видя жена, която лежеше върху огромно легло, украсено с извити колони от гравирано орехово дърво, обвити със зелено кадифе. Нямаше гергефи, сандъци с дрехи, купчина от захвърлени стари пантофи, нито пък музикални инструменти: доказателство, че стаята не се ползваше често.

Забърза към жената в леглото и се наведе над нея. Бе жена на средна възраст, измършавяла и бледа, но все още много красива. Главата й бе бинтована в парчета бельо, а изящните й бели ръце лежаха кръстосани върху завивките, сякаш бе приготвена за погребение. Коул сложи ръка на челото й.

— Още е топла.

— Но не диша! Чух последното й дихание! Чух предсмъртното хъркане!

Сърцето на Коул заби като барабан в гърдите му, но движенията му бяха спокойни и обмислени. Извади торбата с церовете и я сложи върху леглото. Посегна вътре за кожена кесия, пълна със стрит див джоджен. Взе една щипка, разтри я между пръстите и я поднесе към носа на жената. Острата миризма не оказа никакво въздействие.

— Какво е станало с нея? — запита той възрастната жена.

— Падна от кон. Удари главата си. Оттогава не отвори очи.

— Кога падна?

— Преди две седмици, братко.

— Толкова отдавна ли?

— Ъхъ.

— И оттогава не е яла или пила?

— Н-не. Опитах се да… но…

— Вероятно е умряла от жажда и глад — гласът на Коул прозвуча остро от отчаяние. Обърна се към пациентката, съжалявайки, че избухна изведнъж. Старата жена оклюма при неговите груби думи. Тя тъгуваше достатъчно много. Нямаше нужда да прибавя и чувството за вина към мъката.

Оставаше му да прибегне само до едно лечение, което бе виждал как се извършва в Божи гроб от арабски лекар. Ще опита да вдъхне живот отново в мъртвата жена. Отвори устата й, натисна с десния палец езика надолу, като в същото време наклони назад главата й, за да отвори прохода към гърлото. След това стисна ноздрите си, пое дълбоко въздух и се наведе към нея. Старата жена стоеше настрана, като гледаше угрижена и ужасена, че някой може да целува мъртъв човек.

Коул дишаше равномерно, внимаваше да не нарани жената. Тя бе изящна и дребна и би могла да поеме много по-малко въздух от неговия капацитет. Минути наред вдишваше в нея, като преживяваше, че не започва сама да диша, боеше се, че е забравил някаква изключително важна крачка от лечението. На челото му изби пот само от усилията, но не се отказваше, защото знаеше, че ще трябва да признае смъртта, ако не подейства лечението.

Почувства лека конвулсия и жената се закашля. Коул се надвеси над нея, изпълнен с надежда, като търсеше още признаци на живот. Пациентката му се закашля още веднъж.

— Господ да ни помага! — изписка старата жена и изтича вън от стаята. Полите й се пляскаха в краката. Затръшна вратата на стаята след себе си.

Коул не обърна внимание на изблиците й и мушна ръка в торбата си, напипа стъкленица и малко шишенце със силен концентрат от дестилирано вино. Изтегли част от шишенцето в стъкленицата, поднесе я към устата на жената и остави да премине през гърлото й на малки капки. Въздействието на силния алкохол можеше да събуди всекиго от съня на смъртта, а сладостта на виното веднага вдъхваше живот, ако бе останала и най-малката следа от него. Тя пое по-дълбоко въздух, помъчи се да изрече нещо, но не отваряше очи. Коул взе вода от близкия съд, за да утоли силната жажда. Като жадна птичка пое водата. Коул мислено благодари на Джована, че го бе научила да храни с капкомер. Това умение можеше да й спаси живота.

Измина почти час, откакто я държеше седнала, облегната на дясната му ръка. Главата й бе подпряна на гърдите му. След Джована не бе държал върху гърдите си друга жена. Усещането от допира на слабото й тяло му бе скъпо и в същото време късаше сърцето му. Той продължи да я храни с много търпение и грижовност, докато престана да поема повече. Тогава я остави до тялото си, защото знаеше, че трябва да й бъде топло.

Дишането й продължи сигурно да се възстановява. Коул бе уверен, че ще оживее, въпреки че бе възможно никога да не се събуди, ако се бе случило нещо с мозъка й след падането от коня.

Коул бе любопитен да види размера на раната върху главата, затова свали превръзката й. Разля се водопад от вълниста черна коса. Споменът за меките, гарвановочерни къдрици на Джована отвлече за момент вниманието на Коул и старата болка в сърцето го прободе. С мъка върна мислите си към настоящето и нежно положи болната върху възглавницата, за да може да прегледа раната върху черепа й. Откри зад дясното й ухо бучка, провери, да не би да гнои.

Раната навярно беше доста сериозна, защото дори след четиринадесет дни все още имаше подутина. Но кожата не бе разкъсана. Нямаше следи от загуба на кръв или отравяне. За да провери още веднъж и да бъде по-сигурен, прокара чувствителните си ръце надолу по врата й, като опипа костите, за да види дали няма някакво нараняване, което не бе забелязано от другите. През това време разгледа жената — първият истински „прочит“ на лицето й след разбинтоването на главата й. Колко много приличаше на Джована с облака от коси, разстилащи се като водопад по възглавницата. Коул отстрани черната коса, паднала върху бузата й, и се загледа в слабия профил и изящната линия на скулите. За момент той се поколеба, не вярваше на очите си.

Нима имаше видения? Нима бе някакъв сън? Да не би пътят да бе толкова дълъг, а отдихът кратък? Боже господи! Коленете му се подкосиха. Поразен, той се смъкна върху леглото. Какво правеше тя тук? Каква прищявка на съдбата ги събра отново след толкова години? Обзе го вледеняващ ужас, като осъзна, че я видя мъртва. Устата му пресъхна. Преглътна и се обърна към нея. Разбираше, че нещо подобно на чудо стана току-що в тази кула, високо в Алпите.

— Джована! — прошепна той изумен. С трепереща ръка помилва лицето й. О, Господи, какво щеше да стане, ако бе умряла! Ако не бе я спасил? Изведнъж го скова страх, защото го споходи мисълта — о, Боже — че не би могъл да я запази жива.

Обхвана го твърда решимост и това го вдигна на крака. Не можеше да губи нито миг в непохватно суетене около нея. Трябва да използва всяка ценна минута, за да я излекува. Няма да спи, няма да почива, докато върне Джована към живот. Така както тя бдеше денонощно над него в Божи гроб, и той ще остане с нея, докато й върне живота в тялото, в очите й. Най-много от всичко искаше да погледне още веднъж в очите й.

— Джована — промълви той, навеждайки се над ухото й. — Ах, Джована, твоят господар е тук, за да те спаси, за да се бори за тебе.

Тя не помръдна, нейното безмълвие разби сърцето му. Погали нежно бузата й, сълзи замъглиха погледа му.

— Джована, аз съм тук. И няма да те пусна, докато не се почувстваш добре.

Не можа да устои на изкушението да я целуне. Леко, благоговейно докосна устните й и вдъхна благословения аромат на рози, който се разнасяше от косите й.

 

 

Джесика се завтече бързо към бунгалото, газеше през локвите, без да се замисля, ядосана от случилото се между нея и Коул. Той й каза да го остави сам. Той би могъл също така и да й зашлеви плесница в лицето. Проклетата му гордост засенчи истината. Не го съжаляваше. Обичаше го! Защо той не може да разбере това! Джесика бе така силно погълната от мислите си, че не забеляза кафявия седан, паркиран на пътя, до мига, в който стигна до стъпалата на верандата.

Един набит мъж се надигна от перилата и я посрещна на стълбите.

— Детектив Търнър — изломоти Джесика, объркана напълно.

— Добър ден, госпожице Уорд.

— Добър ден, как сте?

— Би могло и по-добре. Искам да реша случая преди Коледа — бръкна в протрития си шлифер и извади някакъв предмет. — Получих заповед за обиск — той я подаде за проверка. — Искам да огледам още малко имението.

— Защо? — изсмя се Джесика. — Какво би могла да има собствеността на Уорд с едно убийство?

— Трябва да проверя всичко, госпожице Уорд. Просто трябва да обиколя винарната — отново бръкна в шлифера си и извади пластмасова торбичка, която вдигна пред лицето си.

— Виждали ли сте преди това нещо, госпожице Уорд?

Джесика погледна съдържанието на калъфчето — чифт очила с кафява метална рамка. Не се издаде, че разпозна очилата на Коул.

— Къде ги намерихте? — попита тя.

— Отговорете само на въпроса, госпожице Уорд.

— Не, не съм ги виждала преди това.

Детективът Търнър я проучваше доста дълго, преди да прибере торбичката отново в джоба на палтото си. Извади бележника си и късчето молив.

— Какво знаете за онзи футболист, дето е отседнал във вашата вила?

— Имате предвид Коул ли? — Джесика подръпна сакото си.

— Аха.

— Приятел. Познавам го от детинство.

— Тогава би трябвало да знаете, че носи очила.

— Е, да, понякога, но…

— Изабела Каванети се кълне, че очилата в калъфа са негови.

— Възможно е — Джесика сви рамене. — Повечето време носи контактни лещи, затова не съм напълно сигурна.

Детективът Търнър записа нещо в бележника си, а после с присвити очи погледна Джесика.

— Казвате, че познавате този Коул Никълз. Някога… да е постъпвал… странно?

— Какво имате предвид?

— Чувам, че получавал припадъци. Да можете да си спомните да е губил съзнание.

Джесика се ужаси, като усети насоката на разпита. Нима подозираха Коул в убийство? Невъзможно! И все пак, тогава защо я разпитваше за Коул? И откъде тия очила?

— Във ваше присъствие, госпожице Уорд, губил ли е някога съзнание?

— Да, но само за миг. А после той се почувства като новороден, все едно че нищо не се е случило. Струва ми се, че неговите припадъци са раздухани от пресата.

Детективът направи още бележки.

— Знаете ли къде бе господин Никълз в четвъртък вечерта? На деветнадесети декември.

— Преди два дни ли? — Джесика се опита да си спомни. Толкова неща се случиха между нейния баща, Козимо, Майкъл и Коул, че трудно можеше да проследи събитията. И все пак, като се върна назад, си спомни, че в четвъртък отиде у Каванети, за да обсъдят договора за наема с Изабела и Франк. И именно тази вечер Коул отпраши с колата, бесен, че Изабела докара мафията в „Св. Бенедикт“. Предчувствието й за нещо страшно се засили.

— Аз… не си… спомням.

Джесика направи крачка към вратата. Подпухналите очички на детектива Търнър я наблюдаваха и това я изнервяше.

— Той беше ли с вас?

— Не.

Детективът затвори бележника си и го набута в джоба си.

— Благодаря ви, госпожице Уорд — той се обърна, за да започне обиска.

Джесика го хвана за ръкава.

— Нали не мислите, че Коул има нещо общо с онова убийство в парка? Не е възможно да е замесен.

— Какво ви кара да бъдете толкова сигурна, госпожице Уорд?

— Той… той просто не е убиец.

— Но госпожа Каванети мисли другояче. Каза, че губи разсъдък и удря, бие хората. И после, онази жена от Филаделфия — тя твърди, че я нападнал.

— Не, не вярвам. Коул не може.

— Е, добре, госпожице Уорд. Понякога хората ви поднасят изненади. Толкова съм видял и въпреки това всеки път се изненадвам.

Детективът Търнър не откри нищо по време на обиска или поне не сподели никое от разкритията си с Джесика. Секундата, в която си тръгна, тя хукна към вилата, за да предупреди Коул. Луси й каза, че отишъл в града.

Разтревожена, Джесика позвъни на Мария, но разговорът с нея успокои много малко страховете й. Мария дълго нареждаше на италиански, преди Джесика да успее да я успокои, за да говори смислено. Очевидно бе, че Изабела бе наклеветила Коул пред полицейския детектив, наговорила бе лъжи и така бе създала погрешна представа за характера му. Мария се тресеше от притеснение. Джесика се опита да я утеши, въпреки че страхът я задушаваше.

После Мария продължи, за да обясни, че Майкъл Каванети не бе преставал да вика Николо след коледната вечеринка. И като капак на всичко Шон и Изабела се скарали за нещо, което Шон откраднала от Изабела. Цялата къща бе обърната нагоре с краката. Джесика успокояваше Мария, като я уверяваше, че Коул е невинен, че никой няма да му припише убийство, каквото и да говори Изабела. Коул скоро ще изкара баща си от затворничеството. Само Мария трябва малко да изчака.

Без да бъде ни най-малко по-уверена, Джесика затвори телефона и грабна сакото си. Трябваше да излезе. Караше в мъглата през Мос Клиф и се отправи надолу по хълма към най-близката бакалница.

 

 

Джесика пазарува цял следобед, много по-дълго, отколкото възнамеряваше. Купи коледни подаръци и нови дрехи за баща си. Където и да минеше, виждаше вестници със заглавия за изваждането на Коул Никълз от най-силния футболен отбор в страната. Един от тях показваше и снимката му. Никога преди не бе виждала Коул в спортно облекло и започна да я разглежда отблизо. Естествено, красиво тяло, но сянката от шлема засенчваше чертите на лицето.

Нямаше желание да бъде свидетел на ранното запиване на баща си, затова хапна набързо навън и отиде на кино, за да се прибере по-късно у дома. Когато приближаваше Мос Клиф, бе тъмно и падаше слаб сняг. Пътят бе хлъзгав и трябваше да взема завоите бавно и да не използва спирачки. Допълзя до паркинга пред къщата и започна да внася вътре покупките, доволна, че обу маратонките, а не черните ботуши с изтъркани подметки.

Извади и последната чанта и затвори капака. Като се изправи, забеляза черна фигура да се промъква зад едно дърво близо до къщата за гости. Джесика замръзна. За момент спря до колата. Всичките й сетива се изостриха до краен предел, ослушваше се за най-малкия шум, следеше и най-малкото потрепване. Разгледа храстите наоколо и видя сянката да се движи надолу по склона към реката. Фигурата бе облечена в дълга тъмна одежда. Нима това е Козимо? А може би избягалият затворник?

Джесика не знаеше какво да прави. Чувстваше, че трябва да последва човека надолу по хълма, за да открие какво става, за да помогне на Коул да изтрие петното от името си. Но бе глупаво да тръгне сама. Ами ако това е осъденият Роджърс? Как можеше да се защити от убиец? Но ако не направеше бързо стъпка напред, човекът ще продължи да върви и тя ще го изгуби от погледа си в мрака.

Джесика се огледа трескаво наоколо. Ягуарът на Коул не бе паркиран наблизо. Значи не бе у дома, за да й помогне. Баща й също не бе в състояние да й помогне. Навярно се бе преместил във всекидневната. В къщата нямаше пистолети или каквото и да е друго оръжие, с което да се защити. Но въпреки всичко Джесика бе наясно, че се налага да последва фигурата.

Като оставяше покупките на верандата, тя забеляза жълтата тенекиена кутия най-отгоре. Препарат за почистване на фурни. Джесика грабна аерозолната опаковка. Едно напръскване със сода каустик в лицето и човек би си помислил добре дали да я нападне. По-добре това, отколкото нищо. Свали капачката и като хвана здраво в дясната ръка тънката туба, с няколко скока от двора се намери до вилата за гости.

Заобиколи я и се затича надолу. Видя как човекът пред нея стъпваше сигурно и носеше в ръцете си някакъв вързоп. Обзе я страх, студени тръпки я полазиха. А ако в този вързоп имаше тяло? В какво се замесваше тя? Сега, когато бе по-близо, различи по-добре дрехата. Вече бе сигурна, че фигурата носеше монашеско расо и качулка. Нима това е Козимо? Поиска й се да го извика, но разбираше, че ако не бе Козимо, се излага на смъртна опасност. По-добре да действа предпазливо.

Един или два пъти се препъна в тъмнината. За щастие обаче не издаде никакъв звук и човекът не разбра, че е следен. Джесика вървеше на разстояние около стотина фута, подбирайки пътя си през лозята. Изненада се, когато фигурата в расото не мина през моста, който водеше към блатото. Вместо това пое по пътеката, която извиваше към канарите, надвиснали над сиво-сините води на Пюджит Саунд. Джесика продължи с неохота. Пътеката бе покрита с гниещи елши, непроходими гъсталаци от киселец и калинови храсти, високи дванадесет фута. Тук бе много по-тъмно и опасно, отколкото в лозята.

Обаче фигурата продължаваше да крачи, без да усеща нейното присъствие. Скоро щеше да изчезне в мрака и мъглата. А Джесика никога нямаше да разбере накъде отиваше или кой беше. Образът на Коул от снимката във вестника й се мярна като светкавица. Трябваше да му помогне. Ако човекът пред нея бе осъденият, то трябваше да разбере къде се крие. Ако не помогнеше на Коул, бе сигурна, че във вестниците ще се появи друга статия — статия, която обвинява Коул Никълз в убийство. Трябваше да продължи. Сграбчи още по-здраво аерозолната опаковка с почистващия препарат и тръгна.

Пътеката не бе стръмна, нито темпото ускорено, но Джесика бързо остана без дъх и се умори, когато стигна ръба на скалите. Почти половин час вървеше по стъпките на фигурата с мантията и се стараеше да не издава звук. Усилията опънаха нервите й и я изтощиха. И все пак до този момент не бе разкрита. Тя се поприведе зад един огромен пън от кедър, докато монахът преметна вързопа през рамо и леко се наклони до една купчина камъни. После изчезна.

Джесика скочи на крака. Къде отиде той?

Предпазливо пристъпи напред, като разтърси аерозола, за да е готова да го пръсне, ако непознатият я закачи. Държеше го като пистолет. Приближи купчината камъни. Напрягайки сили, огледа най-големия заоблен камък и почувства повей в косите си. Подухна вятър откъм купчината. Чу стъпки, които отекнаха надалеч. Размести камъните и видя голяма черна дупка, през която човек можеше да пропълзи. Пещера!

Заслуша се в ехото от стъпките вътре. Те ставаха все по-слаби. Докъде ли стигаше тази пещера? После до нея стигна миризмата на пушек и тя разпозна горящ факел или огън. Промъкна се през отвора и се изненада, като видя стъпала, изсечени от камък. Опипвайки с едната ръка стената, се спусна надолу и постепенно започна да разбира, че това не бе пещера, а стръмно стълбище, което водеше към основата на канарата. Но какво имаше там на дъното?

С всяко изминато стъпало все по-силно усещаше миризмата на пушек и виждаше смътно неясна светлина в края на тъмния тунел. Като стигна до края на стълбището, се притисна до стената, за да не бъде видяна. Имаше късмет, защото източникът на светлина не бе мощен и повечето стъпала бяха обвити в мрак. Джинсите и сакото й се сливаха в мрака добре.

Джесика проточи врат напред. Озова се в огромно празно пространство, осветено от единствен факел, който гореше в стенен свещник срещу стъпалата. Човекът в този момент палеше друг и го прикрепваше към стената. Джесика тръгна по другата пътека и съзря блясъка на вода. Пещерата излизаше на морския бряг. През всичките години, когато посещаваше Мос Клиф, не бе узнала за нея, защото отворът бе малък — около пет фута над земята. Най-вероятно бе, че приливите преграждаха отвора и пълнеха пещерата с вода. Отблясъците от факела изведнъж засвяткаха в локвите, близо до краката й, и потвърдиха теорията й.

Обърна поглед отново към непознатата фигура, която прибра вързопа и тръгна към друго помещение надясно, като взе факела със себе си. Джесика се отдели от стената и бавно запълзя по пода на пещерата. Внимаваше да стъпва само по здрави скални парчета, за да избегне локвите и да не стресне монаха с шума.

Точно когато стигна до входа за второто помещение, тя стъпи върху нещо, което мърдаше. Отстъпи настрана, потискайки писъка от уплаха, когато огромен рак се изправи и се покатери върху другия й крак. Загуби равновесие и падна назад, изпускайки аерозолната опаковка с почистващото средство в огромната локва. С плясък на вода Джесика се намери на земята.

При шума замръзна на място. Чу стъпки на тичащ към нея човек и погледна нагоре. Тъмната фигура се разтвори в галерията.