Патриша Симпсън
Завещанието (24)

Глава 23

Джесика се събуди в четири часа. Погледна светещия будилник на радиото и отново се отпусна върху възглавницата, напълно разбудена. Няколко минути се въртя в леглото, опитвайки се да заспи отново, но сънят не идваше. Имаше смътно предчувствие за нещо тревожно, сякаш бе забравила да свърши нещо много важно. Накрая отметна завивките и стана. Може би защото закъсняваше с написването на доклада я измъчваше безсъница. След четири дни се връща в Калифорния, без да е свършила нещо. Само стана свидетел на едно ужасно убийство и получи тежко телесно нараняване.

Облече халата, изчисти зъбите си и с леки стъпки се отправи надолу по коридора към кабинета. Купчината хартия до пишещата машина на баща й този път бе по-дебела. Значи той продължаваше да работи над пиесата си. Искрица надежда се запали у Джесика, но тя веднага я потуши с обичайната си предпазливост. По-добре да не очаква нищо.

Извади от папката няколко страници, които бе подготвила. Прегледа набързо текста, клатейки неодобрително глава върху тромавия увод. Хвана писалка и зачеркна началното изречение. Опита се вместо него да надраска нещо, но ръката й бе студена, почеркът й бе нечетлив. Може би ако запали огън, писателските й умения и състоянието на мозъка й щяха да се подобрят.

Джесика сложи дърва в камината и скоро в огнището запращя силен огън, който й върна настроението. Стана и отиде в кухнята да си вземе чаша чай, докато стаята се затопли. Чакайки водата в чайника да заври, Джесика усети свеж боров мирис и се отправи към мястото, откъдето идваше той.

Там, в гостната, стоеше нейното коледно дърво от бял бор, украсено с играчки, гирлянди и блещукащи светлинки. Джесика гледаше с широко отворени очи дървото като омагьосана и в гърлото й заседна бучка. Спомни си за времето, когато отговаряше за коледната украса. Как жадуваше през всичките тези години да се случи нещо вълшебно, но то никога не стана. На шест години узна истината — нямаше Дядо Коледа. На седем се разбра, че не бива да очаква никого да я навести на Бъдни вечер. На десет се научи да подготвя своя Коледа. На двадесет свикна да си измисля свой собствен живот и да съчинява за живота на баща си — пияницата.

Свирката на чайника я извади от спомените. Джесика се върна бързо в кухнята, като се опитваше да се пребори с желанието, което я завладяваше. Искаше да плаче неудържимо. Стисна устни, докато пускаше торбичката с чай в чашата. Коя фея бе украсила елхата? Може би Луси. Разбира се, че не бе баща й.

Който и да бе украсил коледното дърво, Джесика му бе благодарна. Може би тази година нещата ще се променят. Може би ще настъпи поврат в живота й. Може би баща й ще обърне пословичната страница в живота си. Да се надява ли? А какво място ще заеме Коул в живота й? Изстиска торбичката с чая и я хвърли в коша за боклук, като се мъчеше с всички сили да потисне пламъка на надеждата, който мъждукаше дълбоко у нея.

Занесе чашата с чинийката в кабинета и се изненада, като видя черната фигура, която стоеше пред огъня.

— Добро утро, госпожице Уорд.

— Козимо! — Джесика се втурна в стаята. — Какво правиш наоколо в този час?

— Николо спи. А ти не спиш, възползвам се от случаите, които ми се предлагат.

Джесика сложи чашата върху бюрото.

— Искаш ли малко чай?

— Не, благодаря!

Тя седна на ръба на бюрото и се загледа в монаха, чийто силует се очертаваше на фона на отблясъците от огъня.

— Козимо, не ти казах досега, но толкова съм ти благодарна, че дойде при мене в пещерата. Ти спаси живота ми.

— Винаги се опитвам да идвам, когато имаш нужда, господарке на нощта.

— Да, наистина.

Никой не се бе грижил за нея, откакто се помнеше. Дори баща й. Единствено Козимо бе постоянна опора за нея.

Все пак продължаваше да крие истината от него. Знаеше, че са свързани по някакъв начин, който бе важен за Козимо, но никога не го признаваше. Чувстваше се безкрайно нечестна, че мълчи от страх. Нямаше защо да се бои от него. Обхваната от чувство за вина, Джесика наведе глава.

— Скоро няма да имаш нужда от мене. — Козимо се приближи към нея. — А аз няма да бъда вече тук.

— Какво искаш да кажеш? — обзе я паника.

— Тук съм, за да ти кажа „довиждане“, Джесика.

Той пъхна ръце в ръкавите на расото.

Качулката му се измести, като наклони глава.

— Довиждане ли? — гласът й секна. Какво говореше той.

— Николо пое завещанието на Каванети, благодарение на тебе стана. Скоро няма да има нужда от моето присъствие в „Св. Бенедикт“.

— Няма нужда от присъствието ти ли? — Джесика го гледаше с широко отворени очи. — А аз? Какво ще стане с мене?

— Какво ще стане с тебе ли, Джесика?

— Какво ще правя без тебе, Козимо? Имам нужда от тебе.

Той не отвърна нищо. Просто стоеше пред нея, а думите й се върнаха към нея като ехо. Чу ги да се повтарят и почувства, че силна руменина я залива от изненада, че е дала изблик на чувствата си. Никога не се нуждаеше от никого или поне не го признаваше. Вдигна брадичка, като се опитваше да преглътне сълзите, които нахлуха в очите й.

— Ти имаш Николо — най-сетне отговори той.

Тя прехапа устни, за да спре сълзите и мъчителното свиване в гърдите.

— Но Коул не си ти.

— Той е.

— Но, Козимо, какво си приказваме, наш…

— Джесика — вдигна той ръка, за да я успокои. — Не мога да остана. След като Николо приеме наследството, няма нужда повече от пазител. И ако се опитам да се боря Николо да остане в настоящето, ще навредя само и на двама ви. Освен това — гласът му стана по-ласкав, — трябва да призная, че ако остана, ще изпитвам мъка.

— Не… — невярваща, Джесика поклати глава, като го гледаше, без да откъсва поглед. Как можеше ей така да я изостави? Кой ще я съветва, кой ще я успокоява? Перспективата, че няма да вижда повече Козимо, й причини болка. Разбира се, реши, че ще се върне в Стенфорд, но не помисли, че завинаги ще се раздели с Козимо.

— Не!

Джесика се впусна към него като луда. Хвърли се към огромната черна стена, която се издигаше пред огъня. Обви с ръце врата му и го прегърна с всички сили.

— О, Козимо! — тя вдъхна неговата миризма, аромата на мускус, който идваше от вълнената дреха, и свежия дъх на слънце и земя. — Козимо! — тя затвори очи и сграбчи качулката. Притегли главата му към себе си, сякаш искаше да го хване в настоящето. — Козимо, ти си част от мене! Не можеш да ме изоставиш.

За момент той се изправи с ръце, отпуснати до тялото. Вратът му бе изпънат, главата — отметната назад, непреклонен като каменна статуя.

— Козимо! Не ме напускай!

— Трябва — хвана я за китките, сякаш да я откъсне от себе си. — Такава е моята съдба. Винаги трябва да си тръгвам.

— Не. Този път имаш възможност да избираш.

— Нямам избор. Ти си Джесика. Принадлежиш на Николо Каванети. Ти нямаш спомен какво си била някога за мене.

— Не, имам. Но просто никога не съм ти казвала, че…

Козимо я стисна по-силно.

— Какво не си ми казвала?

— Че аз съм… — Джесика преглътна. — Мисля, че съм Джована ди Монталчино.

— Джована? — прошепна Козимо.

— Преди се страхувах, Козимо, страхувах се, че ме хипнотизираш, че упражняваш магиите си върху мене.

— Аз не съм магьосник.

— Когато ме накара да се върна назад в мислите си онази нощ, да се вслушам в гласа ти, изпитах странното чувство, че те познавам отдавна. И онази нощ в пещерата, когато каза, че не си спомням моя барон с обезобразената лява ръка. Да, но аз си спомних.

— Боже господи! — Козимо стисна глава в ръцете си, палците му се забиха в костите под брадата. — А, госпожо, вие ме ранихте.

— Съжалявам! Страхувах се…

— Никога няма да ти причиня зло — пръстите му се забиха в нея по-здраво. — Никога.

— Сега разбирам това — тя впери поглед в тъмното пространство под капюшона. — Козимо, веднъж ти каза, че Джована никога не е била твоя, че тя никога няма да бъде твоя.

— Да, обещах да се върна за нея, но смъртта ме възпря да изпълня обета си. Никога не узнах какво стана с нея — той спря да говори. Тя почувства, че гали бузата й. — Никога не можах да си отдъхна, защото си мисля непрекъснато какво би могло да я сполети. През всичките тези години, Джесика, векове наред търсех и чаках нашите пътища отново да се кръстосат.

— Те наистина се кръстосаха — въздъхна тя. Докосна ръката му. — Козимо, не мога да ти кажа какво се е случило с Джована. Но ако желаеш да ме накараш да изпадна в транс, може би ще намерим отговора.

— Съгласна ли си? — попита той, едва прикривайки учудването си.

— Бих направила всичко за тебе, господарю мой — отвърна тя, свеждайки глава.

Той я притисна към гърдите си в желязна прегръдка от радост. После погали косата й и я отведе до стола край камината. Тя потъна във възглавниците.

— Гледай пламъците, Джесика.

Тя се подчини, постави ръце върху тапицираните облегалки на люлеещия се стол.

— Слушай гласа ми — той застана зад нея. — Само слушай гласа ми. Не мисли кой съм или какво съм.

 

 

Джована погледна надолу към тясната планинска долина, видя зелена поляна в далечината. Бе изтощена, коремът с детето й, язденето й причиняваха болка. Въпреки това трябваше да продължи. Трябваше да стигне до манастира, който се очертаваше далеч на хоризонта. В Бенедиктинския манастир ще намери Козимо и там ще роди своята рожба. Ще положи бебето в ръцете му и после ще му разкаже за неговия единадесетгодишен син, когото той никога не бе виждал. Джована трепна от болка и сложи ръка на подутия си корем. Конят тръгна по пътя между скалите.

От Богоявление бягаше от една хижа в друга, опитваше се да скрие коя е, опитваше се да намери своя барон. Местеха го от манастир в манастир. Търсенето продължи дълго и бе изпълнено с трудности. Пътуването по време на бременността също оказа своето. Тя бе напълно уверена, че Козимо ще разпознае бледото, мършаво създание, в което се бе превърнала. Боеше се за детето, което растеше вътре в нея. Разбираше, че трудностите, преживени по пътя, сигурно са оставили следи върху развитието му. Колко бе изтощена. Отдавна бе свършила парите. За първи път в живота си разбра какво бе глад и жажда. Само надеждата, че най-после ще се слее със своя барон, я крепеше в минутите, когато единственото й желание бе да легне край пътя и да заспи.

Конят продължаваше напред, като я унасяше в сън. От време на време задрямваше. Пътеката се издигна и вървеше покрай река, която водеше към постройката на една църква. Августовската горещина си правеше шеги с очите, превръщаше околните лозя в трептящо зелено море. Джована избърса потта, която се стичаше по лицето, и се опита да поеме въздух. Стомахът й се свиваше от глад и животът, който носеше в себе си, потрепваше. Колко дълго можеше да издържи така? Присви очи от болка в утробата си. Колко време можеше да се задържи върху коня, след като главата й тежеше, а коремът й бе толкова огромен.

Премина през каменна арка. Влезе в двора. Конят удряше по калдъръма с копита. Шумът я накара да се съвземе и тя вдигна глава. Хора в черни раса излизаха от сянката на сградата пред нея. Отправи се към манастира и видът на монасите я накара да ридае от радост.

Към нея се протегнаха ръце. Чувствата й бушуваха. Опита се да слезе от коня, но крайниците й не се подчиниха. Опита се да говори, да им каже, че няма повече сила, но дори и устата й не се подчини. Нещо горещо и мокро, и лепкаво се стичаше по голия й крак под одеждата. О, Господи! Бебето тръгна. Трябваше да напрегне последните си сили, въпреки че повече такива нямаше. А раждането на едно дете бе най-тежката задача за една жена. Тя падна в несвяст.

Джована се събуди в гола, студена стая. Първото нещо, което видя, бе разпятие на стената. Погледът й се премести върху малкото прозорче в другия край на стаята. На черното небе блещукаха звезди. Хладен ветрец повя над лицето й.

Джована направи гримаса. Главата й биеше лудо, кожата й изгаряше от треска — лош знак за жена, която току-що е родила. А къде е бебето й? Надигна глава, за да огледа цялото помещение. Но то бе празно. Имаше само един стол до вратата. Отпусна се отново и затвори очи. Следродилните контракции продължаваха да измъчват увисналия й корем.

— Моля те, Господи! — прошепна тя, обляна в топли сълзи. — Моля те! — сълзи продължаваха да се търкалят по бузите й.

Но Джована нямаше достатъчно сили да изрече останалите думи на своята жалба. Заспа, молейки се за детето си, за Козимо, да бъде разбрана от Създателя.

На следващото утро се почувства още по-зле. Не можеше да вдигне глава. Когато един млад свещеник влезе в стаята с детето, увито в одеяло, тя нямаше сила да се протегне да поеме своето бебе. Джована ридаеше, докато свещеникът държеше пред нея нейното чернокосо дете.

— Вашето дете — каза той, като се усмихна.

Очите му бяха тъжни. И двамата добре съзнаваха, че тя има треска, липсваха й сили да се пребори с нея. Много жени умираха от тази треска.

— Ах! — устните на Джована затрепераха в слаба усмивка. — Красив е!

— Много е здрав! Ще върви добре!

— Благодаря ви, братко! — Джована преглътна и облиза устни от болка, която не й позволи повече да говори.

— Кажи ми има ли тук един послушник на име Козимо Каванети?

— Козимо ли? — свещеникът я погледна строго и се изпъна, като си играеше с бебешката пелена.

— Казаха ми, че ще бъде тук.

— Той бе. Но…

— Моля ви. Трябва да го видя.

— Съжалявам, господарке. Това е невъзможно.

— Много е важно. Търся го в продължение на…

Свещеникът поклати глава тъжно.

— Брат Козимо е мъртъв.

— Какво?

— Знаете ли, че той е магьосник. Той възкреси една жена. И това, господарке, не е трубадурска легенда. Имало е свидетел на неговите магии. Една стара жена е била свидетел как той е съживил жената. Само си представете.

Джована впери поглед в тавана. Зрението й се замъгли. Нима Козимо умря? Не можеше да повярва. Трябваше да съобщи за синовете му. Трябваше да му каже, че го обича, че ще бъде негова, че най-после е свободна и ще стане негова жена. Силно хълцане я разтърси.

— Мислех, че всеки знае историята на Козимо Каванети — добави свещеникът, като разбра, че е причинил такава голяма мъка на тази жена.

— Не и аз.

— Зазидаха го жив. Така постъпват с магьосниците, нали знаете.

Джована прости неговите необмислени думи. Той бе млад, необръгнал в сърдечните болки и тъги, които биха го научили да мери думите си. Затвори очи, изтощена от изгубването на последните надежди.

— Как ще кръстите сина си? — попита, като се опитваше да повдигне духа й по този начин.

Тя отвори очи.

— Козимо.

— Сигурно не това имате предвид, не е възможно.

Самият той се прекръсти и очите му се разшириха от ужас.

— Да, обещай ми, братко. Ще го наречете Козимо — надигна се да седне, въпреки че цялото й тяло се съпротивяваше на всякакво движение.

— Кръстете го Козимо! Моля ви!

Той отстъпи, като притисна бебето към тесния си гръден кош.

— Вие сте луда!

— Той не бе магьосник! — извика тя, изтерзана. — Защо го убиха? Защо трябваше да го убиват?

Известно време свещеникът я наблюдаваше. Джована ридаеше и неговите очертания се меняха от черно в бяло пред замъглените й очи. След това изведнъж пред нея настъпи мрак. Тя припадна и се строполи на една страна. Последното нещо, което почувства, бе каменният под, опрян в горящата й буза.

 

 

Джесика отвори очи. Козимо бе коленичил пред нея. С две ръце се бе вкопчил в облегалките на стола. Нейните ръце бяха стиснати в юмрук и лежаха на скута й. Погледна Козимо и се уплаши, като го видя толкова близо до себе си.

— Тя умря — каза той трогателно. — Тя умря точно така.

— Така мисля и аз.

— Тя ме дари с двама сина. — Той поклати глава учуден. — Имам двама сина.

— По какъв друг начин може да си родоначалник на фамилията Каванети?

— Вярно — кимна той. — Не се замислях много за това.

Качулката му се отмести, когато той сведе поглед надолу. Сложи ръка върху свитите й юмруци. Тя се опита да се отпусне.

— Изглежда, че Джована също те е търсела, Козимо. Навярно те е обичала много силно.

— Е-е — той поглади опакото на ръката й, но тя все още не ставаше. — Но защо не ми каза, че Николо е мой син? Тя трябваше да ми каже.

— Може би се е бояла да поеме риск. Страхувала се е, че ще предизвикаш Рондолфо ди Бриндизи и ще се стигне до по-лошо. А след смъртта на Рондолфо не е могла да те намери.

— Само ако ми бе казала по-рано, щях да я отвлека от това животно — мъжа й. Звяр. Аз я обичах.

Мъката в гласа му проряза като с нож сърцето на Джесика. Такава любов, която продължава през вековете! Изведнъж получи просветление как да му помогне, как да даде на Козимо онова, от което се нуждаеше толкова много. И не биваше да се бои.

— Козимо? — тя протегна ръка към качулката. — Нека те погледна.

— Не. — Той стана напрегнат и се дръпна назад. — Не, Джесика.

— Искам да те видя.

Хвана двата края на качулката и бавно я свали от лицето му. Тя се подготви за гледката, която ще се разкрие на фона на огъня от камината. Франк припадна, след като видя лицето на Козимо. Джесика знаеше, че ще види отвратително, обезобразено лице. Но бе сигурна, че нейната любов към душевната красота на Козимо ще й даде сили да понесе нечуваната уродливост.

— Не — продължи да се съпротивява Козимо.

Обаче качулката се свлече върху раменете и разкри зарасналите рани.

Устата му бе изкривена и разтеглена на една страна във вечна сардонична усмивка. Бузата бе осеяна с малиновочервени подутини и ямички. Белези покриваха цялото лице, бели петна стигаха до гарвановочерните къдрици над ухото, които на места бяха опадали. Левият клепач висеше над млечнобяла очна ябълка с незряща зеница под разкъсаната вежда. Челото бе изровено от дълбоки рани, които стигаха до началото на косата. Единствено дясното му око бе оцеляло. Черно, искрящо, то издаваше интелигентността и благия характер на този човек, който някога навярно е бил красив като Коул. Сърцето на Джесика се сви от състрадание, когато той закри лицето си с две ръце.

— Не, не — противеше се той. Гласът му бе плътен.

— Да — отвърна му тя.

Джесика махна ръката му и се наведе да целуне бузата с белезите. С треперещи ръце придърпа главата му към себе си и целуна челото, клепача и брадата. Усети как напрежението в тялото му се стопява, а ръцете му обхванаха кръста й.

— Недей, Джесика — прошепна той. — Джована бе единствената.

— Ти забравяш, господарю мой — тя прокара ръка по гъстата черна коса. — Аз съм Джована.

— Ти си Джесика.

— Не — тя хвана лицето му с две ръце и погледите им се срещнаха. — Аз съм Джована ди Монталчино. Ти си Козимо Каванети. Най-после ние се срещнахме и това е завинаги.

После тя се наклони към него и доближи устните си до неговите. Целуна го бавно, с упоение. Изненада се, че не усеща раните. Той притисна силно тялото й с големите си ръце, дишаше неравномерно при допира на устните, които го приеха с цялата му отблъскваща грозота.

Тя не изпитваше страх, нито отвращение от докосването. Единственото чувство, което я обзе, бе любов и щастие. Отпусна се, свлече се покрай него и двамата коленичиха на пода. Той я целуна нежно, после страстно и накрая бурно, заравяйки лице в абаносовочерната й коса и наслаждавайки се на кожата й, мека като коприна. Джесика отметна глава назад и той покри шията й с целувки. Бедрата им се сляха. Устните му се впиха в нейните и я накараха да забрави коя бе. Скоро тя се унесе в странно състояние и единственото, което чувстваше, бяха устните и ръцете му. Единственото, което стигаше до слуха й, бе бързото и тежко дишане. Козимо свали халата й от раменете. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, той я галеше и шепнеше името й. Джесика притвори очи, далеч от действителността.

— Твоя съм, господарю мой — измърмори тя. — И ти си мой.

 

 

Когато няколко часа по-късно Джесика се събуди, тя се озова на дивана пред огнището. Огънят догаряше, краката й бяха замръзнали, мравки лазеха по тялото й. Крайниците й бяха изтръпнали. Седна, уплашена, че лежи само с пеньоар, заметнат около нея. Колко е часът? Къде е Козимо?

Спомни си часовете, когато се любеха, и се изчерви. Изправи се, сякаш да отпъди спомена. Огледа стаята, търсеше следи от него. За добро ли я изостави?

После забеляза непозната книга върху бюрото до нейния научен труд. Залитайки, оправи пеньоара си и приближи до него. Това бе древен ръкопис с окъсана кожена подвързия. Още от пръв поглед Джесика се досети, че би трябвало да бъде пазена в музей. Протегна трепереща ръка и грижливо отвори книгата.

Вътре имаше записки по наблюдения на небесните тела. Всяка страница носеше дата. 5 май 1101 г., 6 май 1101 г. Сърцето й заби лудо. Откъде се появи този том? Зърна пергаментна паметна бележка, пъхната между две страници. Внимателно разтвори книгата на посоченото място и видя карта на звездите. Ето и нейната комета, носеща се по небето на дванадесети век. Точно така я описва тя теоретически, но не можеше да докаже със съществуващите документи.

— Да! — промълви с победоносна усмивка.

После видя, че върху пергамента бе надраскано нещо. Приближи листа до лицето си, присви очи в ранната утринна светлина, за да види ситно изписаните думи. Те гласяха:

„Господарке моя, любовта ми към тебе е вечна, както са вечни звездите на небето. Козимо Каванети. 1074–1991.“

Дълго съзерцава пергамента и победоносната усмивка постепенно стана тъжна. След това внимателно сложи бележката между корицата на книгата и последната страница.