Патриша Симпсън
Завещанието (17)

Глава 16

Коледното тържество преминаваше сред блясък и кристал, докато Джесика очакваше да настъпи единадесет часа. Когато настана уреченият час, тя се изкачи по стълбите, решена да разубеди Коул от неговия план. Отвличането на хора бе не само криминално престъпление, но и жертвата бе стар болен човек, който се нуждаеше от медицински грижи. Дали Коул планира да го заведе в болница след похищението? Би трябвало да му зададе повече въпроси.

Когато стигна до втория етаж, шумът, долитащ отдолу, се разсея. С леки стъпки се отправи към стаята на Майкъл. В края на коридора забеляза раздвижване и Коул излезе от сенките с пръст на устните. Джесика се забърза да го пресрещне.

— Слушай, Коул…

— Трябва само — той я прекъсна тихо — да убедиш Керъл да си почине и да си вземе чиния с мезета. Тогава ще се вмъкна в стаята.

— Коул, не мисля…

— Бързо, някой идва!

Джесика се обърна и видя жена на средна възраст да излиза от банята. Джесика й се усмихна и забърза към стаята на Майкъл Каванети, решавайки, че е по-безопасно да спори с Коул на друго място, където никой няма да ги види. Почука на вратата и сестрата й отвори.

— Здравей, Керъл.

— Я, Джесика, как си?

— Отлично, благодаря. Идвам да те сменя. Долу има много вкусни неща и си помислих, че може да искаш да си вземеш една чиния.

— Колко мило от твоя страна.

Джесика кимна с глава.

— Доставчикът е свършил приказна работа. Няма да повярваш на очите си, като видиш угощението долу.

Керъл погледна към спящия си пациент през рамо. После се обърна към Джесика и се усмихна.

— Толкова е мило от твоя страна. Наистина!

— Въобще не си мисли за това. И си почини. Доста съм изморена и не ми пречи да поседя малко тук.

— Добре — Керъл се ухили и заситни към вратата. — Ще се върна след около петнадесетина минути.

Джесика се мразеше, че лъже. Сестрата щеше да бъде смъмрена, че напуска пациента си и се смесва с гостите, ако Изабела я забележи край масите с ястията.

Секунди по-късно Коул се вмъкна в спалнята и затвори вратата.

Джесика се приближи към него.

— Коул, трябва да поговорим.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш да отвлечеш баща си.

— Защо, по дяволите, да не мога?

— Според закона, мисля, че ще отговаряш за престъпление пред федералния съд, въпреки че си негов син. Освен това баща ти може да пострада от изпитанието.

Коул се начумери и преди да отвърне, и двамата чуха, че Майкъл мърмори.

Джесика го погледна. Майкъл бе обърнал глава и ги наблюдаваше втренчено, в пълно съзнание. Потупа с лявата ръка дюшека, за да им даде знак да дойдат по-близо.

Коул се надвеси над баща си:

— Тате, какво има?

— Монахът — задъхвайки се, промълви Майкъл.

— Брат Козимо ли? — попита Джесика, застанала до Коул.

Майкъл кимна с глава и с очи потърси лицето й.

— Разговарях с него — призна Джесика. Видя истинска изненада на лицето на Майкъл. — Казва, че е пазителят на „Свети Бенедикт“.

Майкъл кимна отново. После погледна Коул и изкриви пръст към гърдите на Коул.

— Ти, зав… — но думите завършиха с хъркане и Майкъл затвори очи, разстроен.

— Зав… какво, тате?

— Франк — плетеше думите Майкъл, като отвори отново очи — Не… не е избран.

— Тате, не знам, не мога да разбера какво се опитваш да кажеш.

Майкъл посочи към масичката до леглото и Джесика видя бележник и писалка. Тя ги взе и ги подаде на Майкъл. С мъка той се опита да напише нещо, но ръката му трепереше толкова силно, че направи някакви завъртулки по листа. Коул проточи врат, опитвайки се да разгадае написаното.

— Послушай… — прочете той.

Майкъл надраска още нещо.

— Козимо! — възкликна Джесика. — Слушай Козимо!

— Кой, по дяволите, е този Козимо? — попита Коул объркан.

— Това е монахът, за когото ти разказах. Пазителят.

— Какво общо има той с татко?

Майкъл драскаше припряно, но писалката започна да се влачи по страницата, защото той започна да губи контрол върху мускулите. Въздъхна и се отпусна на възглавницата. Сълзи потекоха от очите му.

Коул седна на леглото край него и хвана ръката му.

— Тате, не плачи. Ще те изведа оттук.

В този момент вратата се отвори с трясък и Изабела връхлетя в стаята.

— Какво означава това? — изрева тя.

Коул й хвърли бегъл поглед. Джесика се обърна, ръцете й висяха неподвижни. Навярно Изабела е забелязала Керъл веднага след като е слязла долу. Възможността Коул да спаси баща си отлетя.

Изабела направи няколко стъпки напред, строга в черната си дреха и червен метален корсаж, все едно че носеше военна униформа.

— Какво правите тук?

— Разговарям с баща си — отвърна тихо Коул.

— Мисля, че дадох да се разбере, че не си добре дошъл в тази къща.

— Тате иска да бъда тук.

— Откъде знаеш? — презрително изсъска Изабела. — Човекът не е на себе си.

— Не, не е истина — се опита да противоречи Джесика.

Изабела се обърна към нея:

— … а ти, да подмамваш прислугата ми. Имах по-добро мнение за тебе, Джесика.

— Опитах се само да помогна.

— На кого да помогнеш? На Ник ли? Вече ми е ясно къде ти е лоялността. Дълбоко съм разочарована от тебе, Джесика — Изабела я погледна злобно и после насочи вниманието си към стария човек. — Погледнете го! Вие го разстройвате! Не е хубаво Майкъл да се вълнува така!

— Няма да се разстройва, ако престанеш да му даваш транквиланти!

Изабела се завъртя като вихрушка и се изправи с лице срещу Коул.

— Знам какво е най-хубаво за Майкъл. Аз съм била край него. Не ти. Затова не се осмелявай да ми се бъркаш в работата!

Коул помилва челото на баща си, оправяйки кичурите коса. После стана.

— Ще те дам под съд за поставяне на баща ми под арест — обяви той с равен глас. — Моите адвокати изготвят документите.

— Е, тогава моят адвокат ще издаде съдебно разпореждане да ти се забрани да влизаш в къщата. Вън! Напусни още сега! — тя посочи вратата.

Коул погледна баща си:

— Довиждане, татко. Не се тревожи. Ще се върна!

— Не те чува — подигравателно се усмихна Изабела. — А сега се махай!

Коул, залитайки, се отправи към вратата. Джесика се втурна да го догони.

— Смятай, че вече не можеш да се ползваш от моята благосклонност, Джесика — извика след нея Изабела. — Ако решиш да тръгнеш с този нарушител на порядките.

Джесика почувства как бузите й се зачервяват от гняв. Спря на прага, изправи рамене, готова да изстреля яростни слова срещу Изабела. След това размисли. Гневът й беше безполезен срещу тази жена, по-добре да изразходва енергията си в друго занятие. Хвана Коул за ръка и го измъкна в коридора.

Изминаха половината път към входната врата, когато Шон изскочи и ги извика. Джесика пусна ръката на Коул.

Шон се увъртя около Коул в опънатата лъскава рокля, която приличаше на перде в публичен дом. Джесика се почувства неудобно заради нея.

Коул й се усмихна насила.

— Здравей, Шон.

— Скучна вечеринка, нали? — попита тя, като изкриви устните си. — Никога не съм виждала в целия си живот толкова старомодни дъртаци. Намислила съм да направя нещо драстично!

— Какво точно? — я попита Джесика.

Шон й се усмихна лукаво.

— Ами, например да се заема с музиката. Имам няколко компактдиска, които ще хвърлят гостите във въздуха.

— Добре, защо не ги донесеш? — предложи Коул внимателно, като прокара ръка под лакътя на Джесика. — Мисля, че идеята е страхотна.

— О, веднага! — усмихна се Шон и затича по стълбите.

Коул взе палтото на Джесика и я съпроводи до вратата на къщата. Стъпваха тежко и мълчаливо по стълбите и двамата погълнати от мислите си за Майкъл. Когато стигнаха поляната, Джесика вдигна поглед и видя една фигура да приближава към тях. Вгледа се и когато очите й свикнаха с тъмнината, тя бе сигурна, че разпозна тромавата походка на баща си.

— Кой е това? — запита Коул.

Джесика преглътна ужасена, вече напълно убедена по пияния вървеж кой бе.

— Баща ми.

Робърт Уорд настояваше, че не е пиян. Бе решил да отиде на коледната вечеринка у Каванети и пристигаше по светски обичай късно, както бе свикнал. Джесика бе благодарна, че го е пресрещнала и му спести толкова голямо унижение пред обществото, но и искаше той да престане да говори. Всяка изломотена дума я нараняваше. Не искаше дори и Коул да го вижда в такъв вид. Бе толкова пиян, че не се държеше на краката си.

Коул протегна ръка, за да го предпази да не падне като залиташе.

— Дръжте се, господин Уорд!

— Проклета пътека! — фъфлеше Робърт. — Защо не павирате това идиотско нещо? Човек може да загуби гадното си равновесие по тоя гнусен чакъл.

Джесика благодареше, че тъмнината прикриваше червенината от срама й. Хвана баща си за ръка. Облякъл бе демодиран смачкан смокинг. Папийонката бе килната на една страна.

— Татко, хайде. Закъснял си. Вечеринката свърши.

— Н-не. Виж колите.

— Е, да. Но всички се канят да си тръгват. Да се върнем и пийнем преди лягане у дома. Нали, Коул, и ти искаш?

— Коул ли? Кой е този Коул? — Робърт присви очи и погледна накриво лицето на Коул. — Взех те за Ник. Или може би си Грег?

— Не — Коул се усмихна. — Аз съм Ник.

— Я ми кажи, Ник. — Робърт се олюля и Коул го задържа, за да не падне. Робърт потупа лицето му. — Кажи ми, синко, как е баща ти?

— Прекрасно, господин Уорд.

— Добре. Нали знаеш — той е на осемдесет.

— Знам. — Коул погледна Джесика през главата на баща й. Джесика, смачкана, отклони поглед.

— А аз съм на шестдесет и осем. Изглеждам ли ти на шестдесет и осем, Грег?

— Изглеждаш на петдесет!

Робърт се изкиска силно, заклати се и залитна назад. Коул и Джесика го подхванаха от двете страни и го задържаха.

— Хайде, татко. Да си ходим.

— Още е рано, Джес. Рано! — изхълца той и политна. Коул и Джесика го хванаха и почти го повлякоха обратно към вилата.

Никой не продума. Робърт изведнъж загуби реч, а езикът на Джесика се върза от ярост и срам. Коул крачеше със сурово лице.

Джесика отвори вратата на вилата и Коул я последва до спалнята на баща й. Помогна й да сложат Робърт да легне, но я остави да го съблече. Джесика се зае със задачата, проклинайки неочаквания му интерес към общуването с хора. Защо бе решил да отиде на гости именно тази вечер, а не друга. Не бе напускал района на вилата от години. Разбира се, че Коул сега ще узнае истината — баща й бе алкохолик. Огорчена, с разбито сърце, Джесика окачи смачкания смокинг в гардероба, подреди обувките и го затвори.

Провери дали баща й е добре завит и затвори вратата на спалнята. Чувстваше се нещастна. Цялата вечер бе едно емоционално поражение. Никога отново не би могла да погледне Изабела в лицето. Майкъл Каванети бе затворник в собствения си дом, а Коул видя баща й гипсиран от пиене. Какво по-лошо можеше да се случи? Джесика реши да си легне и наплаче, докато заспи. Свали палтото си, отиде до гардероба да го закачи и за свое учудване откри Коул, който стоеше прав във всекидневната. Спря и задържа палтото си във въздуха полусъблечена.

— Не предложи ли едно питие преди лягане? — попита той, вземайки една гарафа с вино.

— Мислех, че си тръгнал.

— Да, тръгнах си и взех от къщата за гости „Мерло“ от седемдесет и седма.

— О, така ли? — Джесика сложи палтото си на закачалка и го прибра.

— Имате ли някакви чаши тук?

— В долапа в трапезарията.

Тя направи няколко крачки напред и се чудеше защо Коул не изпитва отвращение от поведението на баща й.

Коул намери два бокала и се върна във всекидневната. Джесика стоеше между кушетката и камината и го наблюдаваше, вцепенена от травмата, получена тази вечер. Той извади тапата от гарафата и наля от виното с цвят на боровинки. Подаде й единия бокал.

— Коул — започна тя, подготвена за защита на баща си.

— Искам мнението ти, Джес — прекъсна я той. — Кажи какво мислиш за това вино.

— Какво? — попита Джесика, като се чудеше защо той не казва нищо за баща й.

— Искам да чуя мнението ти. Разклати го и го помириши, както показах на Луси на откритата забава.

Дегустацията на виното бе за предпочитане пред обсъждането алкохолизма на баща й. Джесика заби нос в чашата.

— На какво ти мирише? — попита Коул.

Джесика помириса. После още веднъж.

— Добро ли е?

— Ще прозвучи смешно, но мирише на тютюн.

Коул се усмихна:

— Нещо друго?

— На ванилия — тя помириса за последен път. — И на джоджен.

Той отпи от виното и се усмихна широко над ръба на бокала.

— Добре. Сега още една глътка.

Отпи още и задържа глътката в устата си. Надяваше се, че си спомня всички етапи, които Коул беше описал. Пое въздух с носа и анализира усещанията, които виното създаде за езика й.

— Как е вкусът? — запита Коул.

Тя преглътна.

— Сладко. Леко, гали като кадифе. Харесва ми — тя гледаше замислено чашата. — Все едно че пиеш гъст тъмночервен сок.

Коул се изсмя и погледна тавана.

— Какво има толкова забавно? — запита тя.

Очите на Коул искряха и я заляха с неговото одобрение.

— Изпуснала си призванието си, Джес. Щяла си да станеш дяволски добър дегустатор.

— Наистина ли?

— Имаш добър нос. Забелязах го веднага още онази нощ.

Джесика наведе поглед към чашата си, странно поласкана от похвалата, въпреки че би искала той да бе забелязал други особености на анатомията й.

— Гали като кадифе — произнесе той умислен, като държеше бокала на светлината — гъст тъмночервен сок. Никога не бях се сещал преди. Но това описание най-добре характеризира „Мерло“-то.

— Винаги ми е харесвало тъмночервеното кадифе.

— Както в „Разбойникът“ — добави Коул. — Палто от тъмночервено кадифе и панталони от кафява еленска кожа.

— Те му прилягаха без нито една гънка — вметна Джесика. — Ботушите бяха високи до коленете.

— А кой излиза, че е разбойникът накрая? — размишляваше Коул, отпивайки от „Мерло“-то — Тес ли?

— Тес, дъщерята на господаря. — Джесика бе приятно изненадана, че Коул знаеше части от любимата й поема. Веднъж, преди много време, тя му я рецитира и реши, че той не слуша през цялото време.

— А, да. Чернооката дъщеря на господаря, заплела тъмночервен любовен възел в дългата си черна коса — той спря, сякаш за първи път чуваше думите. — В дългата й черна коса.

Коул затихна постепенно, загледан в пухкавата абаносово черна коса на Джесика. Джесика не можеше да откъсне поглед от лицето му. Имаше странен израз в очите му, все едно гледаше край нея и в същото време виждаше дълбоко вътре в нея.

— Значи си спомняш тази глупава поема — заяви тя, опитвайки се да разчупи магията.

— Разбира се — той премига. — Много неща помня, Джесика — отпи от виното. — Ще се изненадаш.

Джесика започна да опипва столчето на чашата, за да смени темата. Той разглеждаше косата й, това накара сърцето й да бие лудо.

— Значи ще подадеш в съда за задържане под арест на баща ти.

— По дяволите, да — взе гарафата с „Мерло“ и я поднесе към нея. — Още малко?

— Да, благодаря. — Тя подаде чашата си и той я напълни. Джесика отпи и почувства как топлината залива гърдите й. „Мерло“-то й хареса още повече от „Каберне Совиньон“, което й предложи Козимо.

— Коул, баща ми…

Коул сложи гарафата върху сервировъчната маса.

— Изпаднал е в депресия през празниците поради майка ми, предполагам. Но, както и да е, той винаги пие прекалено…

— Джес — Коул вдигна чашата си и я прекъсна. — Един тост.

Тя се учуди на думите му, но вдигна също чашата си, благодарна, че спря нейното неубедително обяснение. Ръбовете на чашите им звъннаха леко.

— По дяволите — вдигна той наздравица.

Тя се изчерви до уши и отдръпна чашата си от неговата, но Коул бе предугадил реакцията й и преплете ръка около нейната, като прихвана лакътя.

— Пий — изкомандва той, като поднесе своята чаша към устните й.

Тя впери поглед в него.

— Пий, Джесика — той допря чашата до устните й и наблюдаваше как кървавочервеното вино се излива в устата й. Тя преглътна, после като омагьосана го гледаше как той пресуши виното от чашата си.

За момент ръцете им останаха преплетени, а погледите — вперени един в друг, тъй като и двамата осъзнаха странната форма на общуване помежду си. После Коул се наведе и докосна устните й. Устата му бе топла и нежна, сякаш молеше позволение да я целуне. Джесика замръзна. Това бе моментът, за който мечтаеше от години, върхът на фантазията. Какво ще се случи, ако Коул не хареса как се целува? Още по-лошо — какво би се случило, ако Коул не отговори на нейните очаквания. Ядосана на своята нерешителност, Джесика се отдръпна от устните му.

— Повече никакви глупости, разбрано, нали? — измърмори Коул. — Приятелите заслужават повече.

— Какво искаш? — задъхано отговори тя.

— Баща ти е алкохолик, нали?

Тя отстъпи назад, защото знаеше, че не може повече да крие истината.

— Да.

— Това обяснява много неща — отвърна Коул. — Откога е в това състояние?

— От години.

— И ти си криела, прикривала си го през цялото време, нали?

— Какво друго можех да направя? — Джесика потри ръце. — Нямаше към кого да се обърна за помощ.

— Защо никога не си ми казвала, Джесика? Аз съм ти приятел!

— Приятел ли? Ти мислиш, че си ми приятел? — тя се отдръпна от него.

— Разбира се, по дяволите.

— Хората, поддържат връзка през годините, ако са наистина приятели.

Коул изглеждаше изненадан.

— Какво трябва да означават думите ти?

Джесика се отдръпна, изпълнена с болка и объркани чувства, тъй като срамът от неговото отблъскване я връхлетя като бурен вятър.

— Ти… ти… говореше за приятелство — промърмори тя. — А през цялото време, когато аз… — тя прекъсна. Не можеше да му кажеше за годините, когато бе влюбена в него. — Че аз…

— Че какво ти?

— Нищо, забрави.

Тя се обърна и скръсти ръце на гърдите си. Виното я караше да казва повече, отколкото искаше да разкрива за себе си. По дяволите Николо Каванети и неговото „Мерло“ от 1977-а. Стисна устни и заби ядосано поглед в пода, когато Коул се приближи до нея.

— Джес, би ли се открила малко? Понякога си като сфинкс. — Той протегна ръце към раменете й, но тя го отблъсна.

— Не можеш просто ей така да нахлуваш в живота на хората и да очакваш те да се хванат и да играят по твоята цигулка, Коул — тя го гледаше със злоба. — Сега говоря на твоя език, нали?

— Високо и ясно.

— Очакваш ти да определяш играта, да подаваш пасовете и да печелиш всичко по твоите условия. И си мислиш, че просто можеш да избираш, после да отидеш в друг град, а твоите почитатели ще седят със затаен дъх, ще те чакат кога ще се завърнеш!

Коул я изучаваше мълчаливо. Присви очи.

— Ти си кисела, има нещо, нали, Джес?

— Да! А ти толкова си обсебен от себе си и собствените си проблеми, че дори и не можеш да разбереш каква е причината.

— Значи ще си играем на гатанки, така ли?

— Мислех, че ти харесват гатанките — тя се завъртя, за да погледне лицето му. — Мислех, че ти харесват мистериите!

— Да, но аз не разчитам мисли. Там е трудното с жените. Мислят си, че мъжете са длъжни да умеят да проникват в невероятните дебри на мозъците им.

— Не са невероятни дебрите. Всеки с капка чувствителност би разбрал какво ме тревожи. На тебе просто ти липсва онова, което помага да разбереш жените.

— Очевидно — той сложи чашата си върху масичката за сервиране и се изправи. — И така, значи през тези години не съм бил достатъчно добър приятел, за да заслужа приятелството ти сега. Приемам, че има някакви ограничения върху приятелството, за които не съм знаел. Кога изтече моето време, Джесика? Миналата година ли? Преди пет години? Десет?

— Какво ще кажеш за тринадесет години? Какво ще кажеш за нощта, когато бе забавата по случай дипломирането ти?

Той впери поглед и я гледаше втренчено, Джесика не издържа и се обърна. Бузите й горяха, сълзите пареха на очите й, но тя отказа да се предаде. Остави чашата на масата и залитайки, излезе от всекидневната. Коул я последва, но тя изтича към спалнята и затръшна вратата. Каза повече, отколкото някога изобщо бе имала намерение да се разкрива пред него, и не можеше да издържа на въпросите, които той сигурно щеше да й задава. Коул почука на вратата.

— Хайде, Джес!

— Махай се!

— Излез да си поговорим.

Джес избърса сълзите си, продължаваше да стои в средата на стаята и да слуша нетърпеливото тропане.

— Джес!

Запуши ушите си, за да не чува настойчивите молби, и се хвърли върху леглото си, ридаейки. За нещастие можеше да запуши ушите и затвори очите, но не можеше да направи нищо, за да го изтръгне от сърцето си.

Коул накрая излезе от къщата. Дълго след това Джесика лежа и горещи сълзи се търкаляха по възглавницата й. Нямаше с кого да сподели, на кого да разкаже своите терзания. Толкова силно чувстваше самотата, че душата я болеше.

Ридаейки, Джесика откри, че си представя какво ще разкаже на брат Козимо, ако я попита защо плаче. Онази нощ може и да я бе уплашил със своите заклинания, но с него лесно се разговаряше, а и тя чувстваше, че той истински бе загрижен за нейното добруване. След това си представяше как ще изглежда Козимо, седнал на стола до прозореца, забулен в сянката на мантията.

Джесика изпусна тежка въздишка и се подпря на лакът, реши, че може да се приготви за лягане. Едва тогава забеляза една черна фигура в стола, точно както си бе фантазирала.