Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (9) (1956 г.)

9

Земан развълнувано скочи от стола, втурна се към вратата на съседния кабинет и извика:

— Ирка, ела тук. Издаде се. Осмели се да си подаде главата от своята дупка. Засякохме го. Най-после!

Старши лейтенант Храдец влезе, също така развълнуван като него. След нервното напрежение по време на съвещанието при подполковник Калина, когато им се наложи да признаят, че бяха изгубили следите на Блаха, и след една още по-напрегната нощ, през която неуморно правеха нови комбинации, размишляваха къде може да са допуснали грешка в разсъжденията си и светкавично се втурваха към телефона при всяко негово позвъняване в кабинета на Земан, най-после проблесна някаква надежда.

В помещението имаше посетител. Той беше възрастен човек с черен костюм, посърнало, безизразно лице и блуждаещ поглед, необикновено печален и сякаш пречупен отвън и отвътре. Земан го представи на Храдец:

— Това е инженер Чадек, спомняш ли си? Беше дошъл да ни даде сведения за Блаха.

И Ирка Храдец, макар и да знаеше, че Земан сигурно го е сторил преди него (виждаше се по лицето му, усмихваше се, ала му беше приятно, че може отново да чуе отговорите), започна да му задава въпросите си:

— Знаете ли къде се намира той?

Чадек отговори с тих, монотонен глас на човек, на който всичко му е безразлично:

— Не.

— Говорихте ли с него?

— Не. Обади ми се от негово име някаква жена.

— Името й?

— Не го знам. Не ми се представи.

— Откъде се обади?

— Не знам.

— Какво ви каза?

— Определи ми среща от негово име.

— Кога?

— Утре в шест часа вечерта Блаха ще ме чака на ул. „На Кампе“ под моста.

Земан, който през това време с напрегната възбуда сверяваше практически същия резултат от диалога, проведен при разпита на Чадек и записан на магнитофона, изключи апарата и тържествуващо рече:

— Е, какво, Ирка? Доволен ли си?

Обаче Храдец още не беше приключил:

— Почакай… Значи вие дойдохте да ни го кажете, така ли, господин инженер?

— Да.

— И го правите за втори път?! — изпитателно рече Храдец. — Тогава имахте причина — страхувахте се за жена си. А сега защо?

Чадек го погледна, усещаше, че с този въпрос Храдец проявява недоверие към него, помълча малко, а после, без да бърза и да се вълнува, му обясни:

— Да речем, защото някога старши лейтенант Земан ми помогна да си намеря работа в Прага, след като повече не можех да остана в пограничния район.

— Само затова ли?

Чадек иронично се усмихна:

— Знам, че не го направи само от християнска любов и съвсем безкористно. Искаше да ме държи под око. Надяваше се, че все някога ще го насоча към следите на Блаха. И така аз изпълних това негово желание.

Тогава се намеси и Земан, който бе разбрал недоверието на Храдец.

— Значи вие, Чадек, знаехте, че ви следим — и затова дойдохте да ни уведомите. За да се подсигурите.

Чадек пак помълча, а после тихо, без всякакви емоции, рече:

— Не, господин старши лейтенант. Само защото мразя повече него, отколкото вас.

Това признание беше шокиращо със своята откровеност.

— Защо?

— Вие ми отнехте фабриката, имотите и работата, която обичах. А той ми взе и последното, което имах. Жена ми. Това е още по-голяма жестокост. Да окрадеш един просяк е най-жестокото нещо.

Той стана и се приготви да си тръгва.

— Сбогом, господа. Аз изпълних дълга си. Оставалото е ваша работа.

Обаче Земан го спря.

— Не, Чадек. Още в едно нещо ще ни сътрудничите. Трябва да идете на срещата.

Чадек остана на мястото си. Мълчеше.

— Блаха е много хитър противник. Преди да се покаже, непременно половин час ще ви наблюдава отнякъде, дали сте дошли и дали действително сте сам.

Чадек апатично го слушаше, без да реагира.

— Ние, разбира се, ще бъдем там, но той няма да разбере това. Ще ви охраняваме на всяка крачка, и когато се появи, веднага ще го арестуваме. Разчитайте на нас, нищо лошо няма да ви се случи.

А Чадек с горчива, малко високомерна ирония отвърна:

— Не се страхувам. Аз отдавна вече не се боя от нищо, господа. Нямам какво да загубя!

 

 

През това време Лида Земанова ронеше едри като грах сълзи и не можеше да овладее нервите си. Отчаяно ридаеше:

— Какво да правя, Здена?

Тя стоеше в златно-синята напомадена атмосфера на салона в стил сецесион на завода за модна конфекция „Елегант“. Днес тук цареше съвсем обикновено, делнично оживление, в кабините отзад дамите пробваха моделите. Здена Валкова клечеше на пода и прикрепваше с карфички някакъв плат върху стойката манекен, оглеждаше го с пълна уста с карфички — измисляше нов модел. Край нея всички шиеха. Тя процеди през зъби:

— Първо — престани да ревеш… Виж се на какво си заприличала. И после недей да му се чудиш… Трябва да почнеш да се обличаш по-прилично… Кога за последен път си си купувала нови дрехи? — Тя взе една рокля, заведе Лида пред огледалото и постави роклята пред нея. — Я да те видя? Как ще ти отива това? Чудесно!… Какво пък… Издокарай се — и му го върни!

Лида уплашено запротестира:

— Не, не мога да направя това…

— Какво? Да си купиш роклята ли? Глупости. Аз ще ти услужа с пари!

— Да му го върна. Просто не мога по същия начин… — Тя изхълца. — Аз все още страшно много го обичам, Зденичка. А освен това всъщност не съм сигурна…

Валкова я прекъсна:

— Аха, пак тази мъчителна несигурност. Откога не се е прибирал вкъщи?

— От една седмица.

Валкова подсвирна многозначително:

— Значи нещата са зле, момиче… Ако мъжът поне веднъж седмично не потърси жената в леглото, всичко е ясно, намерил си е нещо по-добро…

Лида отново се разрида:

— Тогава какво да правя?

Валкова енергично я бутна в кабинката и й подхвърли роклята модел:

— Преоблечи се… По-бързо… — Сега тя говореше към завесата, закриваща кабинката, в която Лида се преобличаше. — А после ги издебни, когато са двамата заедно, и им зашлеви по една плесница. Плесницата е най-доброто средство…

В този момент Лида излезе от кабината и от изненада Валкова замлъкна. Лида изведнъж се бе превърнала в истинска красавица. Валкова й рече с възхищение:

— А знаеш ли, че може и да не се наложи? Само като те види с тази рокля, ще разбере колко глупав е бил, ще се засрами и ще се завърне при теб вкъщи с молба да му простиш.

А Лида, която сама виждаше промяната в огледалото и усещаше, че Здена е права, засия с надежда:

— Мислиш ли?

Тя се въртеше пред огледалото, преценяваше как изглежда отстрани и отзад. Обаче в този момент забеляза в огледалото зад себе си Ханка Бизова и радостта й мигновено помръкна. Позна я. И също така разбра, че младежката, предизвикателно елегантна и малко агресивна красота на Ханка напълно засенчва нейния нежен чар. Ханка бе дошла с молба при Здена Валкова.

— Госпожа Валкова, ще ми разрешите ли утре да ползувам почивен ден?

— Защо?

— Имам една среща.

Валкова приятелски се засмя.

— Пак ли? Лудетина такава! На кого пак си завъртяла главата? — Тя се обърна към Лида: — Да ви представя ли?

Обаче Лида отново през сълзи рече:

— Не трябва…

И избяга.

 

 

Бавно се свечеряваше, всеки момент се очакваше да светнат уличните фенери. Инженер Чадек нервно се разхождаше край парапета над ул. „Чертовка“ и колкото повече се увеличаваха сенките под моста заедно с падащия здрач, толкова по-бързо и по-нервно крачеше, сякаш упорито размишляваше над нещо. А може би се страхуваше от тези сенки.

Напразно!

От всички скрити кътчета, от прозорците на съседните къщи и от небиещите на очи частни автомобили, паркирани наоколо, го наблюдаваха Земан, Храдец и другите служители на милицията.

Обаче Блаха не идваше.

Часовникът на кулата отби седем часа, фенерите светнаха.

В този момент Чадек вече окончателно изгуби търпение, приближи се до Земан, който се криеше в нишата под свода на моста, и шепнешком го повика:

— Господин старши лейтенант…

Земан изруга:

— Вие сте се побъркали, Чадек. Защо идвате при мен?

— Искам само да ви попитам дали трябва да чакам още?

Земан прибра пистолета си в кобура под мишницата и ядосан излезе на светло:

— Вече не. Провалихте всичко. Много добре знаете това, Чадек. Достатъчно сте интелигентен, за да не се досещате, че с това ни издавате на Блаха.

Храдец, който също напусна укритието си, се приближи до тях и остро добави:

— Играете двойна игра. Внимавайте, Чадек!

Обаче Чадек с леден, презрително спокоен израз на лицето им отвърна:

— Направих всичко, което пожелахте. Какво още искате от мен, господа?

Отвратен, Земан му обърна гръб:

— Вече нищо. Идете си вкъщи.

 

 

Все пак Чадек трескаво се радваше, че след всичко това може да се прибере вкъщи. Той мина тичешком през пасажа на дома си и бързо се заизкачва по изтритите стъпала към площадката с черния кръст и вечната червена електрическа светлинка под него. Но изведнъж се вцепени — а може би в този фатален миг и сърцето му спря за секунда. От площадката се отдели някаква сянка, която присмехулно му прошепна:

— Добър вечер, Чадек.

Чадек застана неподвижно, помълча, за да се съвземе от първоначалната уплаха, и сетне си възвърна ироничната, печална примиреност и непоклатимо спокойствие. Блаха му изсъска с омраза:

— Знаеш ли кой съм?

Чадек спокойно отвърна:

— Досещам се. Ти си смъртта. Лицето ти е странно, криеш се в тъмното, но те познавам по гласа. Очаквах те да дойдеш след това, което ми стори. Цяла вечност вече те чакам.

Блаха дишаше с трескава ненавист:

— Ето че ме дочака. Дойдох. И искам да ти кажа, че си един гаден плъх, че знам кой ме провали и кой ме предаде през пролетта на милицията.

Чадек не се разтревожи от тези обвинения. Неговото спокойствие провокираше Блаха, като против волята му го караше да изпада в истерия. Почти му изкрещя:

— И днес се уверих в това. Ти работиш, за тях. Видях те със Земан.

За негова изненада Чадек съвсем спокойно потвърди:

— Да. Исках да го видиш.

Блаха гневно избухна:

— Ще те убия!

Чадек с иронично смирение и с покорно скръстени на гърдите ръце се поклони:

— А аз ще ти бъда благодарен за това. Нищо друго не очаквам от теб. Само ще ми помогнеш да стане това, което сам нямам кураж да сторя. А ще погубиш и себе си. Хайде, направи го!

Хладнокръвното държане на Чадек съвсем разстрои нервите на Блаха. Той му заговори пресипнало, сякаш искаше да убеди повече себе си, а не него:

— Лъжеш. Страхуваш се. Всеки се бои от смъртта. Ти не вярваш, че наистина ще го сторя. Но като се прицеля с пистолета и видиш срещу себе си черната дупка на дулото му, страхливо ще паднеш на колене и ще почнеш да ме молиш…

Но Чадек не рухна, а напротив, усмихна се спокойно и с чувство на превъзходство рече:

— Не, ти ме погледни. Погледни ме в очите. Техните тъмни дупки са още по-страшни. Знаеш ли кой те гледа сега от тях. Инка! Мъртвата! Когато тя умря, и аз умрях заедно с нея. Какво още искаш сега да убиеш в мен? Погледни тези очи, това са нейните мъртви очи… Те ще те накарат да се вцепениш от страх, ако не ги затвориш по-бързо. Затова стреляй, чуваш ли, стреляй, докато не си се уплашил…

И изведнъж Блаха наистина изпита това чувство, затова веднага щеше да стреля, ако долу в пасажа не бяха изскърцали рязко спирачки и ако под тях на стълбището не беше се разнесъл тропот на множество мъжки стъпки, последвани от глас, който му заповяда:

— Горе ръцете! Хвърлете оръжието! Обкръжен сте! Предайте се!

Блаха рязко се извърна и без да се прицели, стреля в посока към гласа. Беше отличен стрелец и успя да улучи. Младият милиционер, който първи се приближаваше към него с автомат в ръце, се строполи на стълбището. Блаха беше също и отличен, много опитен агент. Предварително беше обмислил и подготвил пътя си за отстъпление. С едно движение блъсна открехнатия прозорец на стълбището, светкавично скочи долу в дворчето, с превъзходен парашутистки скок се прехвърли през зида му и изчезна в лабиринта на задните дворчета, градинки и бараки. Макар че не бяха подготвени за това, те веднага се втурнаха след него. Започна голямото преследване.

Когато най-после успя за момент да ги заблуди и през тези няколко скъпоценни секунди да се измъкне от преследвачите си, той влезе в телефонната будка на една тъмна странична уличка. Пот се лееше от челото му, дишаше учестено и беше съвсем изтощен от продължителното бягане. Беше обзет от страх, за първи път изпитваше истински страх. Не от смъртта, а от това, че може да го заловят!

Той погледна през стъклото на будката към тъмните улици, в които допреди малко все още стреляха по него, а сега в далечината се разнасяха само смутени гласове, викове и смразяващ вой на милиционерски коли. Трескаво взе да набира номера по телефона. Когато се свърза, бързо изрече:

— Арни, аз съм… Пречуках го…

— Кого? — сухо попита Хакл от другата страна на жицата.

— Един милиционер… Исках да убия онзи плъх… нали знаеш, казах ти за него…

— Идиот! Какво ме интересува това?!

— Не знам какво ще стане сега с мен. Ще вдигнат в тревога цяла Прага.

— Това е твоя грижа.

— За по-сигурно се приготви… за да можеш навреме да избягаш… Вземи и нея… Кажи й паролата за Франкфурт… ако теб те арестуват…

— Добре. Разбрах. Край.

Блаха отчаяно го помоли:

— Арни, почакай…

Обаче от другия край на жицата Хакл сухо приключи разговора:

— Не ми се обаждай повече. Окончателно прекъсваме връзката. Сега си сам, разбираш ли? Сам! — И положи слушалката върху вилката.

И върху измъченото, пребледняло лице на Блаха се изписа колко добре съзнава този страшен факт!