Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romance o nenápadné paní, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Иржи Прохазка. Смъртна схватка. Седем от тридесетте случая на майор Земан

Чешка. Първо издание

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Траянка Янчева

Коректор: Галя Луцова

 

 

Jiří Procházka

Hrdelní pře majora Zemana

Naše vojsko, Praha, 1984

© Превод Стела Атанасова, 1987

 

ЛГ VI.

Тематичен №23/95364/5627—64—87

Дадена за набор м. Май 1987 година.

Подписала за печат м. Октомври 1987 година.

Излязла от печат м. Ноември 1987 година.

Поръчка №102. Формат 32/84/108.

Печатни коли 30,50.

Издателски коли 25,62. УИК 27,68.

 

Цена 4,00 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1987

История

  1. — Добавяне

8

Тази сутрин Иржина Кралова за първи път в живота си не се чувствуваше самотна. Влезе в апартамента си, изпълнена е чувство на кротко щастие и желание да домакинствува. Извади от пазарската си чанта хлебчета, шунка, сирене, масло, кифлички и една бутилка червено вино. С бързи и нервни движения и с малко недодялан вкус тя подреди всичко това върху поднос, като същевременно очите й се усмихваха, защото тя се радваше вътрешно и може би щеше да запее, ако не се стесняваше. Взе подноса, отиде до вратата на другата стая и почука на нея.

Никой не се обади.

Тя се поколеба за миг, а после леко натисна бравата и влезе тихичко, за да не събуди госта си. Но в същия момент тя се стъписа и усмивката изчезна от лицето й.

Кушетката, на която допреди малко лежеше Блаха, сега беше празна. Бяха останали само изпомачканите, разхвърляни завивки и празната чаена чаша върху стола, опрян до нея. Иржина се отпусна върху кушетката и остана да седи на нея, като държеше в ръце чашата, която бе взела от стола и сега машинално прокарваше пръст по ръба й, сякаш я милваше. Внезапно си даде сметка, че всъщност бе очаквала това. Целият й живот беше една верига от такива разочарования, вече беше закоравяла и изсъхнала като дърво, което толкова дълго напразно се бе опитвало да разцъфне, че накрая се бе примирило само уморено да шумоли със своите пооредели, прошарени с жълти жилчици, зелени листа над стъблото, което можеше да се развие снажно и красиво, но сега за нищо не служеше и никому не беше потребно.

Единствената си голяма любов тя беше преживяла в края на войната и малко след нея. Беше се влюбила в един студент — партизанин от същия отряд в Бърди, на който тя беше ятачка, носеше храна и служеше за свръзка. Нейната любов беше сериозна, нежна и свенлива, точно такава, каквато беше и тя самата. Тя беше от онзи тип жени, които, за да се сближат с някой мъж, трябва да преодолеят огромния си свян и са готови изплашено да избягат при всяка по-смела милувка, прегръдка или целувка. Студентът се съобразяваше с тази нейна плахост, тя беше единствената по-хубава и по-млада жена, която можеше да срещне в гората, сред ужасите на войната, мръсотията в землянката, острата миризма на барут, кожа и потни мъжки тела. Иржина му изглеждаше като някакво чудо и затова беше съгласен нежно и търпеливо, сантиметър по сантиметър да превзема привидно недосегаемия връх на нейното целомъдрие. И заради това тя го обичаше с цялото си сърце, с цялата си душа, и самата тя се мъчеше да се пребори със своя безсмислен страх от това, което щеше да се случи. После изведнъж войната свърши, отмина като краставо куче, партизаните излязоха от горите, настъпи краят на голямото братоубийство и започна хубавият живот, навсякъде беше по майски весело, навсякъде лекомислено пиеха, танцуваха и още по-лекомислено се любеха. Тогава Иржина разбра, че ще загуби своя студент, ако продължава все така да се изчервява от срам и да бяга от прегръдките му — навсякъде имаше много такива, които не бяха толкова въздържани като нея и бяха съгласни да легнат в зелената трева с всеки, който също като тях беше така млад и така опиянен от тази първа мирна пролет.

Тя дълго се подготвя за това, много вечери и нощи, през които не можеше да заспи, тя се мъчеше със силата на волята си да се убеди колко глупав е нейният ужас от това, че трябва да се съблече и да се покаже гола пред някого, да открие и най-интимните части от тялото си за неговите очи, устни и ръце. Най-после една вечер тя се реши, облече най-финото бельо и най-хубавата си рокля и със сърце, което туптеше като подплашено птиче чак в гърлото й, се запъти към неговия градски апартамент. Той й се присмя — грубо и жестоко. Тя отдавна вече не беше толкова красива за него, защото не беше единствената, имаше си други планове и други любими.

Тя си тръгна като попарена, залитайки, сърцето й се бе превърнало в пепел от големия огън на срама, който бе преживяла. И никога вече не пожела да се сближи с мъж. На няколко пъти родителите й, докато бяха още живи, както и приятелките й се опитваха да я запознаят с някой младеж, но винаги в критичния момент тя побягваше, страхувайки се, че ще чуе пак онзи ужасен, унизителен смях, който за цял живот я бе белязал с чувството за малоценност в любовта като недостатъчно красива и женствена. Започна да бъде прекалено прецизна и всеотдайна в работата си, както е присъщо на старите моми, и да се отнася с пуританско възмущение към всички жени, които не приемаха живота и любовта с един мъж като голямо щастие, отредено им от благосклонната съдба. Затова тя накрая се раздели и с Ханка Бизова, предпочете да остане съвсем сама в своята мансарда, да се затвори в строгото въздържание, в тихия, самотен живот, с който беше свикнала и от който, както си мислеше, нищо не беше в състояние да я изтръгне. И тогава неочаквано се появи Блаха. За щастие той само се мярна, заблестя за миг, а после бързо залезе, изчезна, без дори да успее да я нарани, рече си тя твърдо, за да се избави от безсмисленото чувство на празнота и съжаление в този момент. Тя постави чашата до себе си на кушетката и понечи да стане. Но тогава вратата откъм банята се отвори и се случи чудото, което не беше очаквала.

В стаята влезе Блаха. Той беше облечен само с нейния халат, който изглеждаше кукленски малък върху мускулестото му, мъжко тяло. И двамата се смутиха от това, че така неочаквано се видяха на дневна светлина. Иржина Кралова, заеквайки, промълви:

— Мислех си… че сте си отишли…

Блаха с мъка търсеше думи, беше излязъл от релсите, защото беше гол:

— Прощавайте… Не знаех, че ще се върнете пак вкъщи… Видях, че тук има баня… и така ми се поиска да се изкъпя… да полегна поне за малко във вана с топла вода…

Тя го попита:

— По-добре ли се чувствувате?

— Вече съм съвсем добре, нямам температура… Само чувствувам малко слабост в краката, но това е нищо… Ще мога да ви поблагодаря за грижите… и да си ида.

Иржина рязко реагира:

— Не, не трябва. Защо?

Блаха учудено я погледна.

— Нямам право да ви безпокоя повече. А освен това трябва да ида на гарата. Там, в гардероба, съм си оставил багажа, всичките си вещи…

Иржина забързано скочи, изпълнена с енергия:

— Няма смисъл да ходите там, аз ще ви донеса куфара. Не бива да излизате, защото взимате пеницилин и трябва да лежите… Поне още няколко дни… — Тя оправи възглавницата, изпъна чаршафите. — На мен не ми пречите, тази стая, в която по-рано живееше Ханка Бизова, сега е свободна… — Тя го хвана подръка, заведе го до кушетката и го накара да седне на нея. — А сега се нахранете, донесох ви някои дребни неща, направете ми това удоволствие…

Блаха се остави да го водят и да се отнасят с него като с малко болно момче, чувствуваше се безкрайно добре в тази роля. Тихичко й поблагодари:

— Вие сте толкова добра… необикновена… внимателна… При вас се чувствувам, сякаш отново съм намерил дома си, щастието, което загубих в Морава, сигурността в живота… Струва ми се, че съм ви познавал хиляда години… А когато ме докосвате с ръцете си…

Той понечи да хване пръстите й. Обаче Иржина се дръпна изплашено, сякаш се бе опарила. А Блаха, вече сигурен в себе си, с дързостта на опитен в любовните авантюри мъж, й каза:

— Ще разрешите ли?

Той свали грозните чиновнически очила от лицето на внезапно почувствувалата се слаба и безпомощна жена. Вгледа се с учудване в нея, а после прихвана талията й с две ръце и бавно почна да я привлича към себе си:

— Боже… та ти си била хубава… Как всъщност се казваш?

А Иржина Кралова, съвсем останала без сили и воля и потресена, че така лесно му се подчинява, промълви:

— Иржка…

 

 

Когато по-късно тя се съвзе от безкрайното блаженство, заля я вълна от горчив срам именно от това, че бе загубила всичкия си свян. Боже, какво стана с мен, уплаши се тя, та аз се държах безсрамно и похотливо като най-разпуснатото момиче от улицата… какво направих? И какво разреших да правят с мен? Ще умра… ще умра от срам… И после светкавично й мина през ума: той не ми се присмя… видя ме такава, каквато съм, и не ми се подигра, той ме любеше страстно, ожесточено, яростно, до болка, но тази болка беше толкова хубава и сладостна, сякаш бе паднала гореща лятна нощ… Тя бе открила в тялото си, което мислеше, че много добре познава, защото стотици, хиляди пъти го бе мила с безразличие, някакъв непознат континент с горещи приливи и отливи на подивялата кръв, с толкова много хълмчета и долинки като сътворени за различен вид милувки, с равнини и заоблености, по които неговите устни и пръсти можеха да препускат в бесен, страстен галоп като кобили с развети гриви. И разбра, че наистина ще умре, но не от срам, а от желание, ще умре, ако това чудно блаженство никога повече не се повтори.

Поизвърна се към него и видя, че лежи до нея на кушетката под одеялото също така гол, както и тя. На стола до тях стоеше недоизпитата бутилка вино, която бе донесла преди това, две чаши, а на пода грамофонът за кой ли път вече свиреше любимата й плоча „Звезден прах“. Тя положи глава върху широката му гръд и щастливо прошепна:

— Не знам какво става с мен, Павле… Цялото ми тяло гори… И все ми се иска… да заплача…

Блаха нежно я погали и меко й се усмихна:

— Това е любовта, Иржка!

Изведнъж й се поиска да говори, да излее душата си пред него:

— Може би се дължи на тази песен… Аз страшно много я обичам, Павле… За първи път я слушах тайно по време на войната, от Лондон или от Америка… Лежах на пода с ухо, долепено до радиоапарата, в нея имаше толкова много тъга и надежда… И после, когато над главите ни трещяха самолетите на съюзниците…

— Да, Stardust, Звезден прах — рече Блаха. — И аз летях в тези самолети.

Иржина още повече се възхити от него:

— Ти летец ли си?

— Бях летец навигатор по време на войната.

— Аз също воювах…

— Ти ли? — не можеше да повярва Блаха.

А Иржина честно си призна:

— Не си мисли, че съм толкова млада…

Блаха се засмя:

— Не забелязах това.

— Толкова много се срамувам, Павле… — Иржина зарови лице въз възглавницата. Думите на Блаха твърде силно й припомниха случилото се, а тя не беше свикнала с такива комплименти.

Блаха чувствуваше превъзходството си над нея и се забавляваше със смущението й, в края на краищата той беше само един опитен, професионален любовник.

— От какво? От това, че се любихме ли?

— На мен никога не ми се беше случвало, повярвай ми… Ти си първият, с когото…

Блаха й отвърна, милвайки я по ханша:

— Знам.

Кралова го прегърна, притисна голите си гърди и бедра до тялото му и за да му се хареса, започна да му шепне баналните неща, които бе чела в евтините любовни романи и бе мечтала да ги каже някому.

— Ще си лежим така цял ден и цяла нощ — и аз ще забравя всичко — задълженията си, хората, предишния си живот, ще мисля само за теб и ще искам само теб — всичко друго ще ми бъде безразлично, чуваш ли, ще се откажа от всичко, само и само да не те загубя… Аз съм като пияна… целият свят, вселената, всички звезди сме само ние двамата, Павле…

Блаха почувствува колко комично звучат тези възторжени любовни обяснения в устата на една застаряваща жена, но не се засмя, сега за него по-важно беше да я запази, тя му беше необходима. Затова хладнокръвно и с професионална самоувереност се приспособи към нейния тон:

— И аз съм като пиян. Ти си като виното, което леко се плъзга по гърлото, а после избухва в мен като вулкан и възпламенява всеки нерв, всяка частица на тялото…

Междувременно мелодията на грамофона беше свършила и игличката се въртеше в края на плочата. Блаха изпразни бутилката с вино в чашата си, но не можа да се сдържи повече, засмя се, а после добави съвсем сериозно:

— Ти си като това вино, което вече свърши.

Иржина веднага стана и почна да се облича.

— Ще ти донеса.

— Няма нужда. Не ходи никъде — опита се да я разубеди Блаха.

Иржина спря грамофона и сякаш внезапно бе изтрезняла, каза му и тя вече със съвсем нормален и делови тон:

— Налага се. Нямаме вече нищо за ядене, а аз съм гладна. Трябва да се обадя и в службата, досега никога не се е случвало да не се явя на работа. Ще започнат да се безпокоят за мен.

— Къде работиш всъщност?

— В народния съвет… В счетоводството…

Блаха започна тихичко да се смее. Иржина се засегна:

— Защо се смееш? Това пречи ли ти нещо?

Блаха веднага се опомни, овладя се.

— Не, съвсем не… Само изведнъж почувствувах луда радост, че ме предпочиташ пред това учреждение — именно мен. — Внезапно му хрумна нещо. — Слушай, не би ли ми направила една услуга?

— Всичко бих направила за теб, Павле — пламенно го увери тя.

Блаха очакваше такъв отговор, взе бележник и писалка, написа нещо, откъсна листа и й го подаде:

— Когато идеш да телефонираш, обади се и на този номер. Ще търсиш инженер Чадек. Не казвай коя си, откъде се обаждаш, нито къде се намирам сега, не бих желал да те компрометирам. Само му кажи, че Павел е заръчал инженер Чадек да го чака утре в шест часа под Карловия мост, откъм ул. „На Кампе“. Ще го направиш ли?

— Кой е този Чадек?

— Един мой много добър познат, който може да ми намери работа в Прага… — и тържествено заяви: — Защото аз реших да остана при теб, Иржка. Завинаги…

Иржина не можеше да повярва на ушите си, от радост очите й се изпълниха със сълзи, тя отново го прегърна и с кучешка преданост му прошепна:

— Павле… Аз съм толкова щастлива… Павле…