Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (1) (1956 г.)

1

Онази късна есенна вечер имаше дъх на карамфилови сънища. Беше приятно да седиш на границата между светлината и тъмнината, да грееш в дланта си чашката с хубав френски коняк, да слушаш по магнетофона тъжния, малко суров, но страстно обичащ живота глас на Едит Пиаф и да гледаш сенките на капещите листа на дърветата в старата градина.

Арнолд Хакл, търговски представител на голямата британска фирма „Бенсън и Бенсън“, облечен в изряден вечерен костюм, бе седнал заедно с малка компания на терасата на разкошната къща, която бе наел в квартал Бржевнов. Но навярно до съзнанието му изобщо не достигаха заучените искрящи смехове и мелодичното бъбрене на трите очарователни млади дами и двамата бонвивани.

Целият бе погълнат от спокойствието на своя душевен мир, мълчеше и кротко се усмихваше в себе си, а те, увлечени в техните светски проблеми и клюки, тактично го оставяха на мира. Господи, колко красив е този град и колко добре се чувствувам в него — мислеше си той. Беше посетил Рио де Жанейро, Ню Йорк, Лондон, Осака, Париж, Стокхолм, Атина, Бейрут, Рангун, Кайро и Рим, но никой от тези градове не можеше да се сравнява с Прага. Може би защото в тези световни метрополии му се бе налагало да работи усилено, за да осигури съществуването си и в трудната борба да оцелее не му бе оставало много време да се наслаждава на прелестите им, а едва в Прага за първи път бе успял да постигне това, за което бе мечтал цял живот — спокойно и сигурно съществование, висок стандарт на живота и онова блажено състояние, което те обзема, когато не трябва да мислиш за утрешния ден, а можеш всеки ден да си обличаш различни, идеално ушити костюми, да имаш винаги чисти ризи и ръце, да ходиш по меки, чисти килими и да те заобикалят само чисти, красиви вещи и още по-чисти жени. Хакл бе влюбен в чистотата, не можеше да понася изпотяването и затова не обичаше южните, тропически градове, усещането за пот и мръсна яка го дразнеше и нервираше, изпитваше страстно желание да се изкъпе и преоблече, в такива моменти намразваше хората, ставаше груб, жесток и зъл с тях и ги прогонваше — понякога дори и с юмруци — от себе си дотогава, докато не застанеше под душа. А на такава идеална чистота можеше да се наслаждава едва тук, в Прага. И освен това тук имаше и нещо друго, което го радваше — нейният барок, носталгичните й дворци и градини, средновековни улички, златисти керемидени покриви, кули и куполи, живописно пръснати край меандрите на реката, по зелените планински склонове и хълмове — и всичко това така хармонираше с мъдрата уравновесеност на неговите петдесет години, че го караше чак болезнено да усеща колко дълбоко се е сраснал с този град и как той, вечният скитник без дом и родина, не би могъл да живее без него. След всяка своя командировка до Лондон или Ню Йорк изпитваше страстното желание да се върне в Прага и като дете се радваше на къщата си в Бржевнов, която бе успял да наеме след редица сложни ходове и с цената на много пари.

Само преди няколко дни се бе завърнал от тези задължителни пътешествия при английските си шефове и затова сега, когато си беше вече вкъщи, особено силно се радваше на щастието си и вътрешно се усмихваше.

Обаче внезапно усмивката замръзна на устните му.

В дъното на градината зад оградата забеляза някаква сянка с две пламтящи, трескави точки в нея, които настойчиво го наблюдаваха.

Това бяха човешки очи.

Той се разтревожи.

Още веднъж се увери, че това не е някаква халюцинация или случайна зрителна измама, остави чашата си на масата, стана и рече с финеса на добре възпитан домакин: — I’m sorry. Just a moment, please.^[1]

Обаче никой не му обърна внимание. Той влезе в хола през широката врата на терасата, отвори едно от чекмеджетата на скрина, извади малък броунинг и излезе, давайки си вид, че иска да подиша чист въздух в градината.

Не беше сгрешил.

Сянката зад оградата прие конкретна форма на човек и дори конкретен човешки глас. Тихо възкликна:

— Най-после, Арни… Слава богу! Вече половин час те гледам… и се моля на всички светии… да ме забележиш…

Хакл разбра, че нямаше да се наложи да използува броунинга, но въпреки това положението беше по-лошо, отколкото предполагаше. Видът на този изпомачкан нещастник накара дъхът му да секне и му отне самообладанието. Гневно изръмжа:

— Ти си полудял! Какво търсиш тук?

— Загазих, Арни… Пусни ме да вляза… През задния вход… Никой няма да ме усети, кълна ти се…

Тогава Хакл го заведе в една от стаите, запали само настолната лампа и дори не му предложи стол да седне. Загледа с леко отвращение съсипания и не съвсем чист човек пред себе си и нетърпеливо го попита:

— Е, казвай, какво искаш? Бързо! Имам гости, не ги ли чуваш? Не бива да ги оставям дълго да ме чакат!

Обаче Блаха не схвана тона на Хакл, нито пък враждебната атмосфера, която го обкръжаваше. С непринудеността на човек, който се чувствува тук като у дома си, той блажено се изтегна в едно от креслата и почти любовно погали с длан мекия му плюш:

— Три нощи не съм спал като хората, Арни. Само дремвах по малко в студените чакални на гарите, все нащрек и все с ръка върху пистолета под палтото. Дори да се измия не можех както трябва… набързо се наплисквах с вода в някоя тоалетна… Сигурно мириша на пот… и умора… Студено ми е, гладен съм, жаден съм, останах без пари… а навярно имам и температура. Не можеш да си представиш как очаквах този момент, Арни!

Ала Арнолд Хакл не се трогна от мъките му, а студено го смъмри:

— И заради това си разрешаваш да нарушиш всички принципи на конспирацията? Искаш и мене ли да провалиш? Да ми навлечеш неприятности?

Блаха се засегна от неговата словесна атака и започна да се оправдава:

— В момент на най-голяма нужда…

— Не признавам такъв момент — сухо го прекъсна Хакл — за добрия агент.

Това беше удар под кръста, който накара Блаха да се изправи веднага на крака. Той стана от креслото и ядосано се зае да се защити:

— Но нали аз направих всичко, което искахте от мен! Обиколих цяла Чехия и Моравия, рискувах живота си, осъществих контакт с хората, активизирах мрежата, организирах…

— Но после всичко се провали — отново го прекъсна немилосърдно Хакл. — Навсякъде, където се появи ти, мрежата ни бе прекъсната. По твоя вина разбиха цялата ни група, която толкова много години и с такъв труд бяхме изграждали. Какво искаш още?

Блаха остана потресен от тези обвинения, разбра, че вече са го отписали, че е на дъното.

Рече с пресипнал глас:

— Искам да си отмъстя!

— На кого?

— На човека, който ме провали. Живее в Прага!

— Това е безсмислено. Пък и нямаш време. Трябва колкото може по-скоро да изчезнеш от страната, докато не са те заловили!

Обаче Блаха се възпротиви с трескава омраза:

— Не! Той ме унищожи! Трябва да го убия!

— Това е единственото нещо, на което си способен — отвърна Хакл с гримаса на студено презрение, — но ерата на отмъстителите отмина, особено сега, след събитията в Унгария. Центърът е изготвил нов план, по-дългосрочен и по-хитър. Американците го наричат Лиоте, а нашите Уайт Лайнс. Ще влезем под кожите им по друг начин, ще им въздействуваме идеологически. Накратко, сега ще ни бъдат необходими мозъци, а не пистолети. А ти, както виждам, нямаш такъв! Нищо не си разбрал. Върви си и повече не се мяркай тук! Вече сме те бракували като старо желязо.

Блаха с мъка си поемаше дъх, струваше му се, че сънува, и не можеше да повярва, че са способни да постъпят така с него след всичко, което бе направил за тях:

— Пъдиш ли ме?

— Какво искаш още от мен?

— Да се измия… да си почина, да се подслоня… поне за три дни… — Започна да губи увереност и да става по-скромен, виждайки хладния, отблъскващ поглед на Хакл. — Или само за тази нощ!

Ала Хакл му отказа:

— Не! Не мога да рискувам!

— Тогава мангизи. Останал съм без грош!

— Не! Дадохме ти достатъчно!

— Телефон… Едно обаждане само!

— На кого?

— На нея… На Джейн… Вече й се обадих от гарата… Тя е по-добра от теб… Покани ме в дома си… Трябва да я чакам тази вечер пред квартирата й. Искам само да проверя…

— Не, нея остави на мира, тя е почтена девойка. Не мога да излагам на опасност нито себе си, нито нея. Сигурно са се включили в телефона ми, подслушват ме. За теб сега остава само един изход — свободният канал през Циновец към Берлин.

— Можеш да бъде сигурен, че аз… — продължи да го моли Блаха.

— Не — за последен път и окончателно отказа Хакл, — ти сега ще се прехвърлиш през оградата в задната част на градината, ще прекосиш два други двора и ще стигнеш до един изоставен парцел. Там има една солидна барака със здрави капаци на прозорците, които не бива да отваряш. Вътре ще намериш одеяла, газов котлон, хранителни припаси и всичко необходимо, за да прекараш няколко дни в нея. Ето ти ключа. И след една седмица, точно в един часа между вторник и сряда, при първия виадукт на шосето за Дечин ще те вземе камион на фирмата „Кифер“ с датски номер. Шофьорът се казва Сьоренсон и отговаря на паролата Уайт лайнс. Ясно ли е? Ще го запомниш ли?

Блаха известно време го гледаше мълчаливо и с омраза. После рече:

— Много си жесток, Арни… Ще ти го върна, тъпкало… Ще ти докажа, че ерата на самотните стрелци още не е свършила… — И помоли с пресипнал глас: — Няма ли да ми дадеш поне чаша вода?

Арнолд Хакл безмълвно взе от масата сифона, напълни чаша с вода и я сложи пред него. Блаха жадно я изпи. Тогава Хакл студено, с отвращение му каза: — А сега изчезвай!