Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (2) (1956 г.)

2

Агентът Павел Блаха, бивш старши лейтенант от МВР, избягал от страната ни при драматични обстоятелства през февруари четиридесет и осма година, се бе завърнал отново на наша територия през ранната пролет на 1956 година, укрит в трюма на един буксир, който първи доплува от Хамбург в Прага след тежката, продължителна, зима. Не изпитваше никакъв страх, че се завръща. Бе преминал обучението на командосите по време на войната, както и неколкогодишна подготовка в лагера за агенти и шпиони на една тайна служба в Бавария. Той беше превъзходен стрелец, бегач на дълги разстояния, мускулест спортист, професионалист по карате и джудо, накратко — хладнокръвен, интелигентен убиец с всеки сантиметър, с всеки нерв на едрото си мъжко тяло. Обичаше авантюрите и не се боеше от смъртта — а такива хора си остават бойци за цял живот и когато няма сражения по фронтовете, те се превръщат в агенти — убийци, наемници или престъпници. Той бе преминал чехословашката граница — този път в обратна посока — снабден с цял списък имена и адреси, евентуални скривалища и нелегални квартири. Обаче най-много разчиташе на един свой личен адрес.

Чадекови живееха сега в една стара жилищна кооперация в квартал Жижков на улица „Йесениова“. Чадек бе станал общ работник в една пражка фабрика, а госпожа Инка, огорчена и повехнала, със съвсем слаби следи от онази ослепителна красота, която я поставяше на първо място сред дамите на всички балове и обществени забави в пограничното градче, сега работеше като продавачка в една сладкарница на площад „Ухелни тръх“.

През онази мартенска вечер тя се връщаше вкъщи, уморена след дългия работен ден. Със своята делничност и стереотипност това беше за нея ходене по мъките. След сивия и скучен работен ден тя машинално мина по също така сивия пасаж и с препълнена пазарска чанта се заизкачва по изхабените стълби към своето жилище.

Не очакваше нищо по-различно от мръсните, олющени стени на коридорите, черния кръст на разпятието с вечната червена светлинка под него на стълбищната площадка, както и крясъците на съпружеските скандали зад чуждите стени, от които лъхаше на зеле, свинско месо и евтини гулаши.

Но изведнъж студени тръпки минаха през цялото й тяло, втресе я. Тази мелодия, господи, тази мелодия… Прощалният валс! Не й достигаше смелост, за да продължи, спря се и зачака, готова всеки момент да се обърне и да побегне.

Ала вече беше късно!

Някаква сянка се отдели от останалите сенки на стълбището и възприе конкретен мъжки образ. Жената по-скоро въздъхна, отколкото рече и това прозвуча, сякаш се бе прекръстила:

— Господи…

Тя го гледаше с разширени от уплаха очи, неспособна да помръдне от мястото си и да направи каквото и да е. Имаше чувството, че самата смърт посяга към нея, че мъжът, който така неочаквано застана пред нея, е пратеник от задгробния свят, който трябва да реши съдбата й. И както безмълвно го гледаше, в ушите й отново прозвучаха мелодията на онзи валс, шумът в залата и думите, които си бяха разменили при първата си среща:

— Знаете ли как се чувствувам сега?

— Както и аз! Чудесно!

— Не, тъжно ми е!

— Защо? Не ви ли е добре с мен?

— Обзеха ме спомени.

— За някого ли?

— По-скоро за нещо…

Но изведнъж магията изчезна, те стояха на стълбището в квартал Жижков. Тя притеснено възкликна:

— Вие се… върнахте?

— Да, върнах се. Трябваше още веднъж да ви видя!

— Навярно представлявам тъжна гледка — горчиво рече Инка, срамувайки се от вида си.

— Защо? — меко рече Блаха. — И двамата сме поостарели малко през тези десет години. Но аз сигурно много повече.

Беше й приятно да го чуе, но знаеше, че лъже. Въпреки че беше неизбръснат, малко мръсен и изморен, той все още беше хубав мъж. А тя?

Той машинално я привлече към себе си:

— Ти си все още привлекателна… възбуждаща… необикновена…

Но Инка усети обиграността на този комплимент, затова попита делово:

— Какво искате от мен?

Малко обидена и отвратена, тя побърза да се освободи от прегръдката му:

— Пуснете ме… Не правете глупости… Някой може да ни види тук. А Риша още не се е върнал вкъщи…

Той я пусна и направи иронична гримаса:

— Може и да се зарадва, като ме види отново. Няма ли да ме поканиш вътре?

И тя, явно за да се избави по-скоро от неудобното положение в коридора, побърза да го покани:

— Влезте!

След малко той вече седеше в апартамента им и лакомо пиеше кафето, което бе сервирала Инка. От време на време хрипливо кашляше, след което трудно си поемаше дъх. Инка тревожно погледна мъжа си, който бе седнал срещу тях, и съчувствено докосна ръката на Блаха.

— Навярно сте настинал, Павле!

Той се засмя:

— А вие си мислите, че това беше една обикновена разходка ли? Откъм вашата страна след Дечин беше пълно с милиционери и войници. След като слязох от кораба, цял ден лежах в мочурищата, докато се свечери и стане възможно да продължа.

Инженер Чадек не съвсем дружелюбно го засече:

— Тогава защо дойдохте? Струваше ли си труда?

— Войникът не може да избира къде да иде или да не отиде, скъпи… А пък аз наистина исках пак да ви видя. Тогава на летището, през четиридесет и осма година, не ни остана време дори да се сбогуваме както трябва. И да се разберем какво ще предприемем по-нататък!

Не беше много уместно сега да им припомня онези горчиви моменти от живота им. Инка и Чадек се спогледаха, а после Инка се осмели да продума:

— Ние сега живеем съвсем иначе, Павле.

— Как?

— Тихо… Спокойно… Риша излежа три години в затвора… аз го дочаках да излезе… и оттогава…

Блаха усети тяхното безпокойство и с присмехулна ирония им рече право в лицето:

— Предадохте ли се?

Инка побърза да коригира думите му:

— Не, не… само се примирихме!

А инженер Чадек добави с враждебно възмущение:

— Ние не сме в същото положение, както сте вие, Павле! Ние трябва да живеем в тази страна! И да оцелеем!

Блаха направи гримаса:

— С какво се примирихте? С това, че унищожиха демокрацията ли? Искате да надживеете самите себе си ли? Боже мой, какво стана с този народ през последните десет години? Поляците и унгарците не се предадоха, организират се, готвят се за борба. Ще се бият до последна капка кръв за свободата си. А чехите се примириха. Разправят си вицове по кръчмите, дрънкат глупости и се наливат с бира. Искат само да имат спокойствие и да преживяват с пълни кореми. Пфу!

Инка и Чадек го гледаха потресени и ужасени от гневното му избухване. После Инка тихичко рече:

— Вие сте несправедлив към пас, Павле. Не знаете какво преживяхме тук… тогава, след като… така страхливо ни изоставихте!

Блаха сякаш изтрезня и вече без всякакъв патос рече по същество:

— През четиридесет и осма година играта беше загубена. Но си взехме поука и сега ще започнем отново. Но по друг начин, по-хитро. Затова съм дошъл тук!

— И какво искате от нас? — враждебно го попита Чадек.

— Да ме подслоните поне през първите няколко дни. Вие сте най-близките хора, които ми останаха в Прага. Трябва да си почина, да оправя външния си вид и да установя нови контакти. После ще си ида! Може ли да разчитам на вас?

— Ако става въпрос само за това — облекчено въздъхна Чадек, — можеш да разчиташ напълно!

Два часа по-късно инженер Чадек вече се намираше в криминалния отдел на ул. „Конвиктска“. Срещу него бяха седнали Ян Земан и старши лейтенант Храдец от Държавна сигурност, когото Земан бе повикал спешно по телефона. Разстроен, нервен и изпотен от напрежение, инженерът отговаряше на въпросите им под силната светлина на настолната лампа:

— Как излязохте от къщи?

— Казах му истината, че съм на работа нощна смяна. И че ще събудя подозрения, ако не се явя във фабриката без извинителна причина.

— И той ви пусна, така ли?

— Пусна ме, има ми доверие. Но жена ми остана при него като заложник.

— А вие?

— Два часа обикалях из улиците.

— Защо?

— Размишлявах… събирах кураж… за да дойда тук.

— Вие много не ни обичате, нали?

— Аз искам да ме оставят на спокойствие, господин старши лейтенант… И не искам пак да влизам в затвора… — Неочаквано избухна: — Но и да умирам не искам!

— Страхувате ли се от него?

— Той е убиец!

— Никога няма да узнае, че сте били тук — успокои го Храдец. — Разчитайте на нас! — Той натисна копчето на масата. На вратата се появи дежурният милиционер. Храдец му нареди:

— Тръгваме! Колата! След пет минути слизам!

После се обърна към Чадек:

— Благодарим ви, господин инженер. Свободен сте! Ние ще извиним закъснението ви във фабриката.

Обаче Чадек не помръдваше от мястото си:

— Страхувам се господин старши лейтенант.

— От какво?

— Вкъщи с него е жена ми… Да не би при арестуването…

Земан ободрително му се усмихна:

— Бъдете спокоен. Ние си имаме чалъми в този занаят!

Той извади от чекмеджето на бюрото пистолета си и го пъхна в кобура под мишницата. Тръгнаха.

Ала когато след няколко минути влязоха заедно с Храдец в апартамента на Чадек, Блаха вече не беше там. Двата часа, през които Чадек се бе колебал, бяха достатъчни агентът да промени намерението си, да изчезне и да отведе със себе си и госпожа Инка!

След три месеца я намериха удавена във водите на река Охрже край Карлови Вари без следи от насилие по тялото.