Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (12) (1956 г.)

12

За Арнолд Хакл този ден вече съвсем нямаше дъх на блажено спокойствие и карамфилови сънища. Още снощното обаждане на Блаха го накара да бъде нащрек, тъй като го предупреждаваше за сериозна опасност. А когато на сутринта му се обади и Ханка, доверявайки му, че с фаталната си грешка е издала мястото, където може би се крие Блаха, вече не се съмняваше, че с неговия „сладък живот“ в Прага вече е свършено. Така че сега за последен път минаваше през тази прекрасна земя в посока към нейната западна граница, като се стремеше да постигне максимална скорост на своята мощна кола, тъй като знаеше, че всяка секунда му е скъпа, защото може да му струва свободата, голото съществувание, а дори и живота. Изпитваше мъчителна носталгия по това, което оставяше, но същевременно тихо се радваше на това, което отвеждаше със себе си.

Това беше Ханка Бизова.

Когато сутринта стягаше с трескава бързина куфарите си, внезапно с болка си даде сметка, че всъщност най-силното звено, което го свързваше с Прага, беше тя. През своя дълъг живот той бе любил десетки жени, които му отвръщаха с обожание, тъй като беше интересен, изтънчен, романтичен и мъжествен любовник, който умееше лесно да ги спечели и очарова — и със същия чар и изтънченост да ги изостави. Обичаше този красив край, когато жената, която усещаше, че я напуска и си отива завинаги, оставаше да лежи в леглото в хотелската стая или сред красивия сценарий на природата блажено уморена и с чувството, че точно в този момент тяхната любов е достигнала върха си, че не може да живее без него и ще го очаква цял живот и че неговото внезапно заминаване е само един от романтичните му жестове, внезапни импулси и хрумвания, любовното чувство между тях да се увеличи още повече, тъй като трябва да продължи цял живот. И можеше по всяко време да се върне при коя да е от тях, тъй като те непрекъснато го очакваха със страст и копнеж — и макар и малко да му се сърдеха, че с години не се появява и се пилее нейде по света, достатъчно беше само да ги прегърне, да ги целуне, да им прошепне с жар: „Аз се завърнах при теб, любима…“, и да им се усмихне със същата усмивка, съхранила се сякаш от вчера, когато са били на върха на любовното си щастие, за да му се отдадат и всичко да продължи отново. Просто той винаги удържаше връх над тях — и това беше до такава степен стереотипно, че бе почнало да го отегчава и изморява.

С Ханка за първи път нещата бяха съвсем други. Тя беше толкова своенравна, оригинална и капризна, че го караше да се побърква. В началото, когато се запознаха на едно модно ревю, той се отнасяше към нея като към една от многото красиви жени, които беше срещнал в живота си, флиртуваше с нея и си мислеше, че би било приятно да я има в леглото си, но много не се интересуваше от нея. Обаче постепенно тя го примами в своята котешка игра, омота го с ловко изтъканата паяжина на своя блестящ интелект, ирония и непостоянство, така че успя да му внуши, че в крайна сметка е недостижима и неуловима. Той прегръщаше в нея една жена, но внезапно си даваше сметка, че държи в обятията си съвсем друга, с друго красиво лице и със съвсем друго настроение, променяше се като мартенско небе, на моменти беше предизвикателна, агресивна, чувствена, а веднага след това сдържана, целомъдрена и така недостъпна, че го довеждаше до отчаяние. Постепенно заради нея заряза всички други, купуваше й най-скъпите и ненужни подаръци и не можеше да мине ден, без да й се обади по телефона, да чуе гласа й, въпреки че имаше достатъчно опит, за да си каже: Глупчо, глупчо, потъваш като кораб с пробит кил и точно затова ще я загубиш. Когато разбере, че не можеш без нея, че си готов да паднеш на колене и че е по-силна от теб, ще престанеш да бъдеш интересен за нея. И въпреки това всяка сутрин като пиян отново посягаше към телефона и смутено шепнеше: „Аз съм, мила… Ще имаш ли днес малко време за мен?“

И ето че днес тя се реши да тръгне с него, след като я бе помолил да заминат заедно за онзи огромен, благоденствуващ, свободен консуматорски свят, към който отдавна принадлежеше със своята необикновена красота, елегантност и обществено положение. Знаеше, че там тя ще бъде блестящо украшение на всеки западен салон, докато тук се губеше в сивия поток на обикновените, средно заможни хорица. Сега вече се боеше само от едно: дали ще успеят да минат безпрепятствено през границата. И той, и Ханка имаха редовни паспорти, Ханка дори имаше изходна виза, тъй като след няколко седмици й предстоеше да замине за Франкфурт, където да се представи в зимния салон. Обаче ако вече бяха заловили Блаха и той беше проговорил, редовните паспорти нямаше да им помогнат и щяха да ги арестуват на границата. Колкото повече я наближаваха, след като минаха Пилзен, толкова по-нервен ставаше. Не се безпокоеше за себе си. Страхуваше се за Ханка. Знаеше, че след време ще го освободят или пък ще го заменят за някой техен ас, който е закъсал от другата страна. Но щеше да я загуби, и тази мисъл го докарваше до отчаяние, замъгляваше мозъка му и му пречеше да разсъждава хладнокръвно и благоразумно, както друг път. А всъщност той беше много по-опасен играч от Блаха, защото не действуваше толкова инстинктивно, също толкова смел, но разумно смел, готов да рискува, но само в подходящ момент, трезво и обмислено, бе способен също като него да убива, но елегантно. Обаче присъствието на Ханка, обезпокояващата близост на тялото й и покорността, с която бе поверила живота си в неговите ръце, го смущаваха и противно на волята му пръстите му трепереха и в главата му настъпваше хаос точно когато му бе най-необходимо да се успокои и да се съсредоточи.

Затова, когато стигна до първия граничен контролен пункт, нервите му не издържаха и той направи нещо съвсем необяснимо. Младият граничар, който беше там на пост, успя да го забележи в последния момент. Колата летеше към него с бясна скорост, но той знаеше от ежедневната си практика, че се срещат и такива шофьори, които карат безразсъдно бързо, но също така бързо умеят да спират. Затова с невъзмутимо спокойствие вдигна дискчето си и застана на пътя на мерцедеса.

Обаче Хакл, вместо да спре виртуозно, се опита да го прегази — и ако момчето не бе отскочило в последния момент, навярно щеше да остане да лежи насред горския път. Обаче не изгуби нито секунда, залегна по корем, опря лакти в бордюра на пътното платно и започна да стреля. За да вдигне тревога — но и за да ги улучи! От контролните пунктове покрай шосето светкавично наизскачаха и другите граничари. Под техния барабанен огън колата караше на зигзаг, танцуваше сред вихрушка прах, която дъждът от куршуми вдигаше по пътя. Мерцедесът отмина и последния завой… и Хакл тържествуваше. Желязната бариера на границата беше вдигната, точно в този момент минаваше върволица от камиони. Откъм неговата страна, където можеше да рискува да се промъкне само на сантиметри от тези пъхтящи гиганти по пътищата, имаше само една лека дървена бариера. Тя обаче не успя да го спре. Колата с пълна скорост връхлетя върху нея, счупи я и макар и да беше доста повредена и изпомачкана, успя да измине спасителните няколко метра, а после се преобърна в канавката.

Двамата души, които като по чудо изскочиха невредими от нея и затичаха към слисаните западногермански гранични полицаи, бяха Арнолд Хакл и Ханка Бизова.

В този момент на нашата страна на границата излезе от прикритието си старши лейтенант Храдец и трогнат, с малко особена тъга, която грижливо се мъчеше да скрие, стисна ръката на командира на поделението на Граничните войски:

— Благодаря ви, другарю капитан, на вас и на всички ваши момчета за отлично изпълнената задача. Успяхме много ефектно, а най-важното — живи и здрави да ги прекараме през границата!

Те се усмихнаха един на друг и със същата доволна усмивка погледнаха към онези двамата, които там, зад границата между двата свята, се отправяха към прословутата „западна свобода“…

В това време Лида Земанова умираше върху паважа на улица „Цисаржска“. Господи, как тези мили, познати, грапави павета изведнъж бяха станали чужди, студени и пусти, когато върху тях лежеше толкова близък човек, а Земан напразно се мъчеше да го вдигне от каменната настилка и да го върне към живота като ранена птица. Той бе коленичил, без да възприема нищо друго, държеше главата й в скута си и с посинели от ужас устни я молеше, целуваше я и настойчиво, разтреперано й шепнеше в ухото:

— Съвземи се… Това не е възможно… Съвземи се…

И с безпомощно отчаяние той извика към онези, които се насъбраха около него:

— Линейката, момчета… За бога, моля ви… Линейката… По-бързо!…

Тогава тя неочаквано извърна към него очи, които, изпълнени със сълзи — не знаеше дали от болка или скръб, — засияха като звезди и промълви:

— Прости ми… Хонзик!…

А Земан тогава още не знаеше, че това са последните думи, които ще чуе от нея и че сетне ще последва само пътуването с бясна скорост из улиците на Прага, безкрайните кошмарни минути пред операционната зала, пребледнелият, потресен Калина, който непрекъснато повтаряше като повреден автомат: Защо й трябваше да ходи там, тази нещастна жена… Защо й трябваше да попада в тази касапница… За бога, защо? И накрая страшните, невероятни думи на хирурга: — Отведете го! Нищо не можеше да се направи! Exitus!^[1]

А междувременно бе настъпила голяма паника — и това беше благоприятният случай, който очакваше Блаха. Като някакъв тигър той хукна да бяга с бясна скорост по тясната малостранска уличка към оживената пресечка, която за него означаваше надежда и свобода, и може би в суматохата щеше да избяга, ако капитан Житни не бе изтръгнал от ръцете на един млад милиционер автомата му и не бе изстрелял бързо, но точно серия патрони.

И тогава за своя най-голяма изненада Блаха усети как нещо го парна в гърба, а краката му почват странно да омекват и слабеят, как съвършената машина, която винаги така безотказно му бе служила в неговото мускулесто, жилаво тяло, изведнъж почва да му изневерява и да спира, как животът го напуска и все по-бавно тупти в него, като го притегля повече към земята, отколкото към волното небе и есенното слънце.

И докато пропадаше в дълбокия кладенец, от който можеше да види по-скоро звездите и тъмната нощ, отколкото белия ден, последното, което проблесна в мозъка му, беше тъжната, но съвсем ясна мисъл, че времето на самотните стрелци действително вече е свършило!