Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (6) (1956 г.)

6

Човекът, който беше причината за всички тези вълнения, през това време вървеше, залитайки, по Карловия мост в посока към квартал Мала страна. В бараката, където го бе пратил Хакл, той бе успял да издържи само няколко часа, а после възнегодува срещу оскърбителната му заповед. Там беше много студено и две одеяла не можеха да го стоплят, температурата му все повече се покачваше и в резултат на това го обливаха студени вълни и го тресеше. Затова накрая тръгна като Ахасфер^[1] на това малко отчаяно поклонение в пражката ноемврийска нощ.

Беше влажно и студено есенно време, ръмеше ситен дъждец, тъжните, самотни улици сурово блестяха със сребърните си и златни отблясъци там, където се разсейваха конусообразните светлини на лампите на моста, долу, в тъмната пропаст, с ленив шум се носеха водите на студената река, а Блаха едва се влачеше, напрягайки последните си сили.

Той спря до една от статуите на моста, опря се на парапета и извърна лицето си към дъжда, за да се посъвземе. Започна да гълта дъждовните капки с вкоравени устни, като дишаше тежко и хрипливо. После си даде сметка, че някакъв случаен минувач го гледа изненадан и отвратен, тъй като го бе сметнал за самотен алкохолик. Отново се отдели от парапета и с голямо усилие на волята, упорито стискайки зъби с побелели устни, продължи залитайки пътя си.

Най-после успя да стигне до тясната уличка на Мала страна, намираща се близо до моста.

Опрял гръб на портала на старата къща, той се сви в нейната сянка и зачака. Щастието му се усмихна — не мина много време и в края на уличката се разнесе тракане на дамски токчета, които отекваха върху паважа сред гробната тишина на нощта като изстрели. Все още не виждаше лицето на жената, но с чувство на облекчение се досещаше коя може да бъде. Тя беше със стройна фигура и със също такъв шушляк, какъвто бе купил на Ханка Бизова във Франкфурт. Тя вървеше към него по дъждовната, безлюдна улица, но все още не го забелязваше. Чак когато спря пред портата и бръкна в чантата си, за да извади ключа, Блаха се приближи до нея и се обади с пресипнал глас:

— Джейн…

Тя изплашено се извърна — и вместо очарователната манекенка Блаха видя строгото, малко сухо лице на невзрачна, некрасива жена с чиновнически очила. Тя ту заекваше и с мъка си поемаше дъх от уплахата, че я бе заговорил непознат мъж, ту се стремеше да се овладее и да говори грубо и рязко, за да покаже, че не се страхува от него.

— Вие навярно търсите Ханка Бизова?

— Да… Извинете…

— Вие неин… приятел ли сте?

Блаха искаше веднага да си тръгне и да приключи този неудобен разговор, но не му достигаха силите. Уморено се опита да й обясни:

— Роднина… Идвам чак от Морава… Намирам се в окаяно положение… Тя ми беше обещала, че… поне в началото… ще ми помогне…

Жената направи презрителна гримаса:

— Така ли? И вие й повярвахте? На колко такива като вас е обещавала!

Без да му обръща повече внимание, жената най-после извади ключа от чантата си. Блаха се обнадежди:

— Ще ми отворите ли поне вратата на къщата? Отдавна я чакам тук, целият съм премръзнал. Мислите ли, че може да си е вкъщи?

Обаче жената отсече:

— Не. Тя вече не живее тук. Премести се.

Това беше голям удар за него. Знаеше, че няма да има сили отново да прекоси Прага и да се върне в онази барака. Троснато попита:

— Къде?

Жената вече отваряше входната врата.

— Не знам. Не се разделихме с нея като приятелки. Не се интересувам от нея.

— Това е лошо — завайка се Блаха.

— Защо?

Блаха трескаво се мъчеше да измисли нещо, но това сега му се отдаваше доста трудно:

— Жена ми ме напусна… Доведе друг вкъщи… Не мога да се върна при нея… Мислех, че тук ще започна отново… Джейн беше последната ми надежда… Сега нямам къде да ида… А вече е нощ…

Жената изслуша тъжната му изповед, без да се трогне. Студено му рече:

— Съжалявам, не биваше да се оставяте така глупаво да ви излъже. Лека нощ!

— Сбогом — рече тогава Блаха и понечи да тръгне отново, но когато се отдели от вратата, на която се подпираше, краката му се подкосиха и ако жената не беше го прихванала под мишниците, щеше да се строполи на паважа. Тя изплашено възкликна:

— Какво ви става, човече?

Лекарят, когото Иржина Кралова, така се наричаше самотната жена, бе повикала, за да прегледа Блаха, каза със загрижен израз на лицето:

— Остро възпаление на дробовете.

Блаха бе легнал на кушетката в една от стаите на по женски уютния апартамент в старата къща в квартал „Мала страна“, дишаше хрипливо и навярно не съзнаваше какво става край него. Докторът седна до масата, извади кочан с рецепти и една писалка:

— Има и висока температура… Ще ви предпиша таблетки пеницилин, който бързо ще му свали температурата… Имате ли неговия паспорт?

Иржина му подаде паспорта на Блаха:

— Ето го… Беше в джоба на палтото му.

— Павел Кулханек, счетоводител — взе да преписва данните от паспорта докторът върху рецептата — Я виж ти, та той е чак от Морава… Роднина ли ви е? Какво ще го правите?

— Не. Не го познавам. Защо?

— В това състояние не може да го оставите на улицата.

Иржина Кралова се поколеба за миг, а после решително рече:

— Ще го оставя вкъщи до сутринта… Паспортът му е редовен, пък и — добави тя с известна ирония — той е познат на моята бивша приятелка. Е, а на сутринта ще видим.

— Вие сте човечна и храбра жена — с възхищение й каза лекарят, когато тя го изпращаше в антрето.

Иржина се върна при болния, който тежко дишаше върху кушетката на нейната мансарда. Даде си сметка колко непривлекателна като жена и недодялана е, когато се наведе над него и плахо взе да го буди:

— Съвземете се… Чуйте ме… Изпийте това… То ще ви помогне… Трябва… На всеки четири часа… Послушайте ме… Така… Аз ви мисля доброто…

Тя му подаде чашата с горещия чай, който междувременно бе сварила, и пъхна в устата му таблетка пеницилин.

И когато Блаха бавно отвори очи и се вгледа в нейния малък и сив чиновнически свят, забеляза, че некрасивата жена, която се бе навела над него, неизвестно как се бе разхубавила.

За първи път в живота си тя бе намерила някого, който да се нуждае от нейните грижи.