Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (4) (1956 г.)

4

Лида Земанова имаше щастлив брак. Със Земан се бяха запознали съвсем случайно, както обикновено се случва. Тогава той беше току-що постъпил новак в пражкия криминален отдел и му бяха възложили да разследва първото по-голямо престъпление — фалшификация на купони за хранителни продукти. Дълго време излизаше, че Лида е единственият възможен извършител на злодеянието. Беше се отчаял, защото тя много му харесваше, непреодолимо го привличаше и той трябваше да полага големи усилия, за да се владее. В нейно присъствие губеше самообладание, изчервяваше се до уши, не успяваше да й зададе нито един свързан въпрос, запъваше се, когато говореше, правеше и казваше страшни глупости и напразно се бореше със себе си, за да бъде по време на разследването отмерен и официално строг, както беше редно. После се оказа, че бе сгрешил, откри истинския престъпник и това го накара да се зарадва така, както никога не беше се радвал в живота си. За да й се извини и да й обясни всичко, той я покани в една кафе-сладкарница, но тъй като се оказа, че нейните очи се изпълват с някакво странно, сладостно смущение, когато се срещнеха с неговите, продължи да я кани и да й се извинява в продължение на много вечери, докато накрая се ожениха.

Тяхната любов беше много нежна и крехка, тъй като у Лида имаше нещо от крехкостта на пеперудите, и понякога Земан се страхуваше да я стисне по-силно в прегръдките си, за да не я нарани. Когато бяха сами, Земан нежно я наричаше Русокоската ми или Моето русо жребче заради светлите й коси, които обкръжаваха като ореол вечно момичешкото й лице. Навярно звучеше малко комично в устата на този мъж, който винаги трябваше да бъде сериозен и строг, тъй като в своята професия ежедневно се срещаше със смъртта и престъпленията, но в личния си живот той беше съвсем различен от следователя, какъвто го познаваха в криминалния отдел или в средите на пражкия престъпен свят. В него имаше нещо толкова момчешко, че понякога Лида се шегуваше, казвайки: „връщам се от училище и вместо да си почина, трябва да възпитавам още един уличник“. А понякога, когато я прегръщаше и милваше, той й казваше Маргаритке, тъй като тя му бе разказала съдържанието на Гьотевия „Фауст“ и му бе признала, че в началото — преди да го опознае по-добре — й приличал на Мефистофел. Въобще тя се стремеше да го образова и използуваше всяка свободна минута да му говори за своите любими произведения из областта на литературата, музиката и изобразителното изкуство, защото като учителка, естествено, тя беше по-начетена и по-образована от него. Но Земан разполагаше със съвсем малко свободно време, може да се каже дори никакво, и това беше причина да изостава донякъде в сравнение с разностранните културни интереси и познания на Лида. Ала това не й пречеше, тъй като много уважаваше неговата природна интелигентност, бързата му логическа мисъл, способността му вярно да реагира на всяка житейска ситуация и настойчивостта, с която се заемаше да изследва всяка страна на човешкото поведение, когато това му бе необходимо, за да разреши някой проблем в следователската работа. Пред очите й той израстваше като личност и имаше такива успехи в практиката си на криминалист, че началникът му, майор Павласек, се бе заел да го подготви като свой заместник. От друга страна, вкъщи той се отнасяше винаги много внимателно към нея и беше толкова красив и интересен мъж, че другите жени й завиждаха, а самата тя понякога се чудеше, че бе избрал именно нея. Дори сега, когато вече бе попрехвърлила тридесетте, това голямо възхищение от мъжа й, й създаваше скрити мъки и притеснения. Скришом наблюдаваше в огледалото как се увеличават бръчките й и изпадаше в ужас, когато забележеше тъмни кръгове под очите си, които се появяваха, когато не успяваше да се наспи добре или когато децата в училище прекалено много я изморяваха. Струваше й се, че е твърде наедряла в ханша, макар че беше стройна като тръстика, и се опасяваше, че един ден може да стане стара и непривлекателна за Земан, който все още й изглеждаше момчешки свеж и млад. Ще бъде свършено с мен — мислеше си тя понякога нощем, когато гледаше как спокойно диша и спи до нея, — ще умра, ако го загубя.

Опасенията й бяха съвсем неоснователни. Земан се отнасяше със същата любов към нея, а откакто му бе родила Лидушка, още повече я обичаше, защото му бе дала детето, което обожаваше. Лида знаеше това, но не можеше да се избави от страховете си, които може би се дължаха на нейната прекрасна чувствителност.

През таза ноемврийска вечер Лида още по-силно усещаше страха, че може да загуби мъжа си. Обикновено се случваше Земан да се прибира късно вкъщи — професията му беше такава, че не можеше да се побере в рамките на определен брой работни часове. Но днес Лида го очакваше с особено нетърпение, не можеше да откъсне очи от часовника и всяка минута, която отбиваше след седем часа — времето, когато Земан най-късно се прибираше от работа, — избухваше като граната в нея. Днес беше годишнината от сватбата им и тъй като наскоро се бяха настанили в нов апартамент и вече го бяха обзавели с модерни мебели по неин вкус, Лида бе решила да ознаменува тези две събития с една тържествена вечеря в красива обстановка заедно с майката на Земан, която също бе поканена.

Трапезата беше празнично подредена. Върху бялата покривка бяха сложени красиви чинии, чаши за вино, прибори и кристална ваза, която блестеше под светлините на полилея със своите синкави и златисти отражения подобно на скъпоценен камък. Обаче вазата имаше тъжен и самотен вид в напразното очакване на цветята, които, както Лида се надяваше, Земан трябваше да донесе, както и тъжна и самотна изглеждаше масата в напразното очакване на хората, които трябваше да седнат край нея.

Трите същества от женски пол — Лида, петгодишната й дъщеря Лидушка и майката на Земан — се бяха сгушили в ъгъла на стаята, сякаш се страхуваха от осиротялата маса. Майката на Земан за кой ли път вече нервно бършеше една чаша и тревожно поглеждаше през прозореца. Тя се разбираше много добре с Лида, между двете жени винаги бяха царили добри отношения, дори тогава, когато все още живееха заедно в старото тясно жилище в квартал Жижков. За този период от време майката сега си припомни:

— … Казах му веднъж — ти точно тогава беше в родилния дом с Лидушка, — на мен и на Лида не ни е лесно… Вечно те няма вкъщи… за собствените грижи никога не можеш да отделиш време!

Лида машинално прелистваше страниците на една книжка с приказки в картинки, за да забавлява Лидушка. Но колкото повече време минаваше в напразно очакване, толкова по-тъжно й ставаше. Неочаквано рече със свито от мъка гърло:

— Обаче оттогава положението още повече се влоши, майко!

Майката на Земан отлично я разбираше, тя също не се чувствуваше добре заради отсъствието на сина си и се опасяваше, че може да е забравил за годишнината от сватбата, но после я озаряваше надеждата, че може би нещо в службата го е задържало и всеки момент ще се появи със своя звънлив момчешки смях и с букет от най-красивите рози или хризантеми в ръка.

— Такива са те, Земановите — помъчи се тя да успокои Лида, — не умеят да правят нищо само до половината. Мислиш, че с неговия баща ми беше по-лесно ли? Колко пъти съм плакала заради него. Все беше по събрания, стачки, митинги… И как съм се страхувала за живота му, момиче, защото знаех, че винаги накрая се връща с рани по главата от палките… Колко съм го молила, приказвала съм му… А той само се смее и отвръща: „Ти нямаше да ме обичаш, ако бях друг…“ — Неочаквано очите й се изпълниха със сълзи, — но един ден не се завърна… — Веднага се изплаши, че бе рекла нещо, което не биваше да казва, и се опита да заглади думите си:

— Но ти не бива да се страхуваш поне от това. Сега времената са други… Само трябва да се примириш със Земановата природа… Такава е женската ни съдба — все да чакаме и да чакаме…

Обаче Лида с печално упорство стана, беше решила:

— Не! Аз съм от друго поколение, мамо!

Тя отиде до масата и енергично почна да раздига четвъртата чиния и приборите за хранене, като междувременно нареди на дъщеря си:

— Лидушка, иди в банята! Измий си ръцете! Ще вечеряме!

Майката на Земан се ужаси:

— Как, без него ли?

Лида, пренареждайки масата, вече по-спокойно и твърдо отвърна:

— Какво да се прави — без него!

Тогава майката на Земан се зае да помогне на детето да се измие в банята. През отворената врата тя помоли Лида:

— Няма ли да почакаме? Поне още малко?

— Не! Вече цял час го чакаме!

— Може да е зает с някоя неотложна работа.

— Преди два часа му е свършило работното време.

— Може да се е случило нещо извънредно.

— Трябваше да ни предупреди по телефона — упорито възрази Лида.

Майката на Земан заведе Лидушка при масата. Лида я настани на един стол, като подложи възглавничка под дупето й, за да може да стигне чинията си, и донесе супника.

— Не, мамо — рече тя с глас, който се мъчеше да бъде твърд, но в който се усещаха сълзите, — аз трябва да се примиря с едно нещо — че Хонза, за разлика от вас тази година за първи път забрави, че имаме годишнина от сватбата. — Тя сипа супата в чиниите. — Това, разбира се, не е голяма трагедия… — седна тя до тях, помилва Лидушка по косата и се принуди да я подкани с по-ласкав глас: — Яж, Лидушка…

Обаче самата тя само държеше пълната лъжица в ръка, изведнъж почувствувала, че няма сили да преглътне нито залък. После тихичко призна:

— Знам, мамо, че имам хубаво, здраво дете, прекрасен, интересен мъж, за който всички ми завиждат, достатъчно пари и сносен живот… но не знам… дали наистина съм щастлива.