Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (7) (1956 г.)

7

Казват, че утрото винаги е по-мъдро от вечерта, помисли си Лида Земанова, когато на другата сутрин излезе от къщи и я посрещна по-веселият, леко мъглив и огрян от слънцето ден, в който бързо съхнеха сълзите и локвите. Преди това тя се беше сбогувала с Лидушка и с майката на Земан, която трябваше да заведе детето в детската градина. През нощта Лида се беше поуспокоила. От една страна, след като се наспа, огорченията и опасенията й за Земан минаха, а от друга — той все пак й се беше обадил по телефона късно през нощта. Беше й обяснил, че му се е случило нещо извънредно и му се налага да остане на служба. Тя го разбра и нищо не попита — знаеше, че все едно, нищо повече нямаше да й каже. Дори вътрешно му се извини заради истерията си през нощта, заради недоверието и безсмисленото раздразнение, с което бе постъпила несправедливо към него. — Ще компенсирам всичко това — рече си тя, — когато се прибере вкъщи, сигурно ще бъде много изморен, ще си легне веднага и може би няма да иска да яде, както обикновено, очите му ще се затварят, а аз ще полегна до него и ще го милвам, докато заспи. Той ще се усмихва щастливо и ще ми шепне както винаги: боже, колко ми е хубаво с теб, Русокоске. А аз тихичко ще му кажа в ухото, когато вече няма да знае дали сънува, или ме чува в действителност… — Аз съм ужасна, ужасна жена, Хонзик. Остарявам вече и това ме кара да върша глупости… А той ще ме целуне по лицето, по шията или по гърдите, там където му е най-лесно да стигне, без да се надига, и в просъница ще ми прошепне: Ти си глупаво, мое жребче… За мен все още си най-хубавото, най-младото и най-сладкото момиче, което познавам…

Чак очите й се просълзиха, когато си представи приятния момент, който я очакваше. После се засрами, преглътна сълзите и се упрекна: — Започваш да ставаш сантиментална, момиче. — И затича надолу по късата стръмна уличка на жилищния комплекс към трамвайната спирка.

Там вече чакаше групичка жени, също така забързани рано сутрин като Лида. Всички се познаваха много добре от този ежедневен съвместен старт към работните места. Една от тях, моделиерката Здена Валкова, която със своята пазарска чанта бе изгубила светския си вид и изглеждаше съвсем обикновено, като всички други жени, веднага заговори приятелски на Лида:

— Здравей, Лида. Какъв ден ни очаква пак, нали? Жената си е роб и това е.

Лида й се усмихна, беше свикнала с този техен ежедневен диалог:

— Добро утро, Зденка.

— Още като се събудя сутринта, почвам да се ядосвам — продължи играта Валкова. — Като си помисля за работата, която ме очаква…

Лида весело й подсказа:

— … да събудя децата…

— … да приготвя закуската…

— … да изпратя децата на училище…

— … да разтребя, да избърша прахта, да напазарувам…

— … а мъжът ми през това време се излежава в леглото и се оплаква от тежкия си живот!

И двете жени се разсмяха, след като произнесоха този познат диалог. Обаче Валкова неочаквано замлъкна посред смеха:

— Снощи го видях твоя.

Лида се сепна, но се овладя и привидно незаинтересувано я попита:

— Хонза ли? И къде?

Валкова извади коза си:

— В нашия салон, представи си. На модно ревю.

Това вече беше много за Лида, тя забрави своето престорено спокойствие и безразличие и ядосано възкликна:

— Как така? Нали той ми каза, че останал на извънредно дежурство.

Здена Валкова се усмихна на наивността й с вид на опитна, вряла и кипяла в тези неща жена.

Обаче като видя как Лида пребледня, как се разтрепериха устните й и колко навътре взема всичко това, тя се помъчи да заглади нещата, защото не беше нито злобна, нито злорада жена:

— Аз само тъй ти го рекох, Лида, да се намираме на приказки. Може да е дошъл в салона, за да ти избере подарък за Коледа, за именния ти ден… или за годишнината от сватбата ви… мисля, че е през тези дни, нали? Може би ще ти купи някоя много луксозна рокля, представи си, момиче…

Но на Лида гърлото й се беше свило от мъка, струваше й се, че ще се задуши и трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и бързо да отвърне:

— Да, Хонза е много добър…

И веднага се завтече да се качи на пристигналия в този момент трамвай, за да скрие от Валкова сълзите, които изпълниха очите й.

 

 

През това време старши лейтенант Земан беше седнал като единствен посетител в сънената, безлюдна кафе-сладкарница и уморено прелистваше вестниците. Навън, зад големите прозорци—витрини беше есенно, мъгливо време, но след дъждовната нощ денят обещаваше да бъде хубав. По пътечките на Жофин и Острова на стрелците, които можеха да се видят оттук, тихо капеха златисти и кафеникави листа, а на Земан страшно много му се спеше.

Той се посъвзе едва когато на вратата на кафе-сладкарницата се появи елегантно облечената Ханка със сияеща усмивка на уста и вече, без да се страхува от нищо, му рече:

— Добър ден, другарю старши лейтенант.

Тя приседна до него, обкръжена от облак скъп френски парфюм, и сякаш това беше малък обред на елегантността и добрия тон. Отдалече, през погледа на възрастния, прозяващ се сервитьор, който с лениви движения постилаше покривките върху мраморните масички и изтриваше столовете, двамата имаха вид, сякаш бяха дошли на тайна утринна среща.

Обаче отблизо Земан заговори с чисто служебен тон:

— Е, какво?

— Нищо.

— Как спахте?

— Сама и добре — малко разпуснато отвърна Ханка.

— Той не се ли обади?

— Не!

— Нито по телефона, нито по друг начин?

— Не.

Земан нервно изруга:

— По дяволите! Това беше единствената ни надежда. Къде ли може да бъде?

— А на мене това ми е все едно — рече с очарователно нехайство Ханка, — аз много се зарадвах.

— Защо?

— Че ще се срещна с вас.

— Как така?

— Ами аз много обичам криминалните романи. А все още не съм имала възможност да се запозная с един наш, чешки комисар Мегре. Знаете ли, че сте доста интересен като мъж? Само че снощи изглеждахте по-добре.

— Но аз не съм спал цяла нощ, мила моя. И заради вас. Може би трябва да изпия едно кафе… — Извика: — Господин оберкелнер!

И изведнъж се разсмя на очарователната девойка до себе си, защото забеляза пламъчетата в очите й. Господи, държа се като глупак — помисли си той, — хванах се на въдичката й, глътнах я заедно с поплавъка. Възможно ли е да стана на толкова години и все още да не съм проумял хитрата котешка тактика на жените! Обаче рече на глас:

— Радвам се, че имате чувство за хумор. Но ние сме се срещнали тук заради нещо съвсем друго.

Но Ханка докосна с длан ръката на Земан и съвсем лекичко я помилва, което го накара да се вцепени от изненада, а после тихичко рече:

— Не, аз съвсем сериозно ви го казах. Вие наистина сте чудесен мъж!

И го каза по такъв начин, че на Земан дъхът му секна. Но веднага след това с ужас забеляза през прозореца на кафе-сладкарницата, че от спрелия на кръстопътя трамвай учудено гледа Лида. В смущението си той грабна вестника и скри лице зад него, та ако Лида случайно го е зърнала, да не може да бъде съвсем сигурна, че е видяла именно него.

Ханка разбра всичко, тя беше много умно момиче, и затова с явно превъзходство, весело се разсмя:

— Слушайте, не е ли по-добре да се срещаме в моята гарсониера? Тук сме като на витрина. Не бих искала да си навлечете някоя неприятност заради мен.

 

 

Лида прекара деня като на сън, всичко й се изплъзваше от ръцете, не чуваше какво й говорят децата, съвсем машинално ги изпитваше и им възлагаше задачи. И само защото децата истински я обичаха, в класа не настъпи пълен хаос и безредие, от което навярно щеше да избяга разплакана и съвсем безпомощна.

Когато след училище тя се върна вкъщи, завари Земан да се бръсне пред едно огледалце, което бе подпрял на масата, да си води записки в бележника и да посръбва кафе от чашата пред себе си.

Лида усети, че нервите му са напрегнати, и затова само тихичко кръжеше край него и му носеше на масата нещата, които знаеше, че са му необходими — бельо, носна кърпа, чисти чорапи. Осмели се само да го попита:

— Не искаш ли поне да се нахраниш както трябва?

Земан раздразнено отвърна:

— Не, нямам време. Дойдох само да се преоблека. Донеси ми ризата. И вратовръзката. Онази, сивата.

Тя се завтече към гардероба, за да изпълни желанието му, и горчиво си помисли: Никаква Русокоска, никакво жребче, никаква щастлива усмивка, ласки и утеха. Всичко е съвсем различно, даде си тя сметка, съвсем различно.

— Пак ли няма да бъдеш цяла нощ вкъщи? — тихичко го попита тя, когато му донесе нещата.

— Не!

— А утре?

— Не знам.

— На какво ще заприличаш, ако само пушиш и пиеш кафе? Поне се нахрани!

Тя сложи пред него чиния със супа. Земан отстрани чинията и избухна:

— Остави ме, моля те… Разбери, че сега не мога и да си помисля за ядене… След един час ще започне съвещанието при Калина, а аз нямам нищо, разбираш ли, нищо! С една дума, ще си имам неприятности, разбери това…

Без да продума, Лида отнесе чинията в кухнята и тихичко, по-скоро със съжаление, отколкото с упрек го попита:

— Не ти ли се струва, че тези извънредни дежурства станаха, прекалено много напоследък, Хонзик?

На Земан главата му се беше запалила от грижи и този диалог, който му се струваше дребнав и неуместен, съвсем го ядоса:

— А какво да направя според теб?

— Да помислиш поне малко за мен и за Лидушка. Та ние съвсем се забравихме. Да не съжаляваш някой ден, че не си имал достатъчно време за нас…

Земан приключи с бръсненето, стана и почна да си връзва вратовръзката. В тази работа не беше много сръчен, знаеше, че първо ще направи някакъв нескопосан, крив възел, който после два пъти ще развали, докато накрая успее да се справи. Затова раздразнено помоли:

— Моля те, Лида… замълчи… остави ме… — И вътрешно си помисли: Колко странно, че и най-симпатичните, най-милите жени притежават необикновения талант да подхващат спорове в най-неподходящия момент за „най-важните и най-принципни женски проблеми“. Господи, нима не може да разбере, че страшно много я обичам, но сега главата ми се е запалила от съвсем други проблеми, и дори не мога да вникна, в това, което ми говори?

Обаче Лида бе решила този път да не отстъпва:

— Трябва сега да ти кажа всичко, след като толкова рядко те виждам вкъщи. Ти имаш интересна работа и винаги си сред хората — а аз съм все сама, чуваш ли, съвсем сама, без приятели, без близък човек, с когото да си поприказвам вечер, да се посъветвам…

Земан най-после успя да се справи с възела на вратовръзката, облече се, среса се и бързо взе да прибира бележника и останалите неща в чантата си.

— Трябваше да се омъжиш за някой чиновник или твой колега учител. Само те могат да кажат следобед в четири часа или още по пладне — край на работното време, и да се приберат вкъщи. Но може би щеше да ти бъде скучно с тях.

Тогава вече и Лида загуби ангелското си търпение. Тя престана да изглежда като сияен образ от картина на Ботичели и се нахвърли върху него като съвсем обикновена ядосана жена:

— Затова пък с теб е много интересно да се живее. Или те няма вкъщи, или си идваш само за малко, но си мислиш за твоите работи… — И неочаквано го атакува направо: — Надявам се, че поне в модните салони и в кафенетата си по-интересен събеседник.

В настъпилата за миг тишина Земан се почувствува неуверен в себе си:

— Да не би да си ме видяла някъде?

Лида усети смущението му и с чисто женска хитрина реши да бъде великодушна и да не разкрива докрай картите си:

— А ти посещаваш ли такива места?

Тя очакваше, че той ще бъде откровен и ще си признае — господи, колко хубаво би било да му прости, да приеме неговите смирени извинения, да се сдобрят — или да чуе поне някакво обяснение. Обаче на Земан веднага му олекна и той самоуверено приключи този въпрос:

— Да, понякога. Когато влиза в служебните ми задължения.

Лида се натъжи, но потисна огорчението си. Само тихичко рече, като наблягаше на думите си:

— Аз ти вярвам, Хонза. Знам, че си мъж с характер.

Обаче Земан се отнесе нехайно към думите й.

— Всичко е наред, Лидушка. Защо да не ми вярваш?

— Защото навлизаш в такава възраст, в която мъжете почват да се побъркват по младите момичета — тъжно рече Лида, като междувременно раздигаше дрехите, която Земан бе съблякъл.

А Земан раздразнено се засмя:

— Значи така? Това те тревожи теб?… Аз, мила Лидо…

Ала Лида го прекъсна, трябваше да каже всичко, което й тежеше на сърцето:

— Аз нищо не искам от теб, Хонзик… Нищо… Само понякога да чувствувам, че все още съм ти нужна, чуваш ли, че поне малко се нуждаеш и от мен…

Тези нейни думи накараха Земан да се трогне и да я погали по главата:

— Но ти си ми нужна… Винаги… и страшно много…

Обаче Лида развали всичко с думите:

— Да, знам, че съм ти нужна като някаква мебел, с която си свикнал и държиш вкъщи, за да не ти пречи!

Това вече беше много за нервната напрегнатост, в която се намираше Земан. Той грабна чантата си и бързо тръгна към вратата. Лида се изплаши, че бе попрекалила, и го помоли:

— Няма ли да ме целунеш поне?

Земан се отдръпна:

— След всичко, което ми каза ли? Не!

Той намръщено излезе, като на вратата едва не се сблъска с майка си, която влизаше заедно с Лидушка. Той така се беше ядосал от тази първа семейна разправия, че не поздрави майка си, и може би дори не я видя.

— За бога… Какво се е случило между вас, Лида? — разтревожено попита тя снаха си.

Лида само изхлипа:

— Хонза навярно си има… друга жена… мамо…

Отпусна се на един стол и сърцераздирателно се разплака.