Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (5) (1956 г.)

5

Старши лейтенант Ян Земан влезе в изложбената зала на завод „Елегант“, където, както бе установил, тази вечер щеше да се проведе модно ревю, и донякъде се посмути.

Лъхна го интимната, приглушена танцова музика, светлините на цветните рефлектори в сладникавия интериор в стил рококо — и най-главното — в него се вторачиха погледите на десетина жени, подобно на неприятна лепкава захарна пяна. Любопитно е как и най-самоувереният мъж, най-големият грубиян, най-гордият салонен лъв губи веднага блясъка си, как внезапно почва да се чувствува като ученик, като смутен хлапак, дошъл за първи път на танцова забава, като лисица, подгонена от глутница кучки. С една, най-много две жени можеш да се справиш и доколкото те самите рафинирано ти го разрешат, да се представяш за „господар на всички живи създания“. Но десет-двадесет жени — това е краят, катастрофата, в този момент на отчаяние съзнаваш, че ставаш „малък, още по-малък и накрая най-мъничкият на света“. И точно такъв беше случаят със старши лейтенант Земан.

В този момент той беше единственият мъж в този необикновен свят на модни волани, дантели, набрани силони и фишута, което до такава степен го стресна, че съвсем не по милиционерски се изплаши. Веднага потърси най-близкия празен стол, поне да не стърчи пред очите им. Седна до някаква светска дама — интелектуалка с очила. Забеляза, че тя и всички останали жени разлистват модни журнали, взе и той едно списание от масичката, отвори го на случайно попаднала страница и притеснен да не привлече вниманието на всички, полугласно попита:

— Докъде стигна?

Дамата с очилата очевидно бе поласкана, че именно на него — единствения представител на мъжкия пол — може да даде информация и това я издига пред останалите жени. Затова беше много по-подробна от него:

— До средата. Изпуснахте най-хубавата колекция от вечерни тоалети. Сега има антракт. Вие специалист ли сте?

Земан се изплаши, още повече се смути и безпомощно измънка:

— Какво?… Да!

И това беше достатъчно за дамата с очилата да отприщи водопада от думи, който изкуствено е задържан във всяка жена:

— Тогава можете ли да ми кажете мнението си, какво ще бъде на мода през това лято? Пак ли силонът?… Или коприната?… Или пък може би ленените материи с народни синьо-бели мотиви? Аз съм за ленените тъкани. В горещите дни са по-приятни за носене, по-прохладни са — пък и жената в тях изглежда по-млада, по-свежа и с по-здравословен вид, подобно на селските жени. Какво мислите вие по този въпрос?

„Господи, в каква каша се забърках“, помисли си Земан, и като се потеше и безсмислено разлистваше модния журнал, неопределено измънка:

— Да… разбира се…

Обаче дамата с очилата нямаше намерение да го остави на мира, докато не задоволи любопитството си:

— Вие от „Подолска“ ли сте?

— Откъде?

— Искам да кажа, от конкуренцията ли сте? Или може би шиете в „Стил“? Я кажете, да не би случайно да сте моделиер?

Земан се предаде в ръцете на съдбата и потвърдя:

— Да… Моделиер съм…

Дамата с очилата се възхити от собствената си досетливост:

— Да, значи правилно съм отгатнала. Вие се представяте тук с ваш модел, нали? Кой е той?

За щастие в този момент прозвучаха фанфари и иззад кулисите почнаха да излизат с танцова стъпка група манекенки. Земан с облекчение рече:

— Не е ли по-добре да погледаме?

След манекенките на подиума се появи с микрофон в ръка майсторката на салона Здена Валкова. Тя се стори позната на Земан, но в своята практика той беше срещал много хора и толкова подобни човешки типове, че предпочете да не размишлява по този въпрос. Манекенките започнаха — засега все още групово — да позират в такт с музиката, докато Валкова коментираше:

— Втората част на нашето ревю ще открием с преглед на зимната мода. Отново се връщаме към класическия костюм. Постепенно ще ви покажем цялата колекция модели, приготвени от нашите моделиери за тазгодишния салон във Франкфурт.

Земан щеше да си остави очите върху очарователните манекенки, но причината беше по-различна от тази, която си представи дамата с очилата. Той се наведе към нея и тихичко я попита:

— Моля ви… може ли да ми кажете… коя от тях е… Ханка Бизова?

Дамата с очилата повдигна вежди:

— Искате да кажете — Джейн?

Земан потвърди:

— Да. Джейн!

— Крайната вдясно. Онази, която според моя вкус има прекалено дълги крака — отвърна жената с известно пренебрежение.

В този момент конферансието забеляза Земан измежду жените. И тя, изглежда, го познаваше отнякъде. Но това не я накара да излезе от релсите, самоуверено продължи ролята си на веща тълкувателка на модата, само лицето й се удължи от учудване. Земан си даде сметка за това, стана му неприятно и побърза да попита дамата с очилата:

— Откъде мога да мина зад кулисите?

Тя го изгледа презрително, а после студено рече:

— Третата врата зад подиума вляво.

Леко изпотеният старши лейтенант Земан стана:

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

А дамата с обида и присмехулна ирония приключи диалога:

— Виждам, че сте истински… специалист!

Обаче Земан нямаше нито време, нито желание да обръща внимание на нейната елегантна язвителност. Запромъква се с молещ за извинение поглед между дамите в посока към мястото, където точно в този момент излизаха манекенките. На подиума остана само една от тях, която Здена Валкова се зае да представи:

— Костюмът, който сега виждате, уважаеми дами, е ушит от сребристосив туид, с шал яка, класическа кройка, с елегантна плисирана пола…

По-нататък Земан не чу, защото изчезна зад кулисите.

Попадна в едно не много дълго коридорче с облепени с тапети стени и много врати и не знаеше какво да прави по-нататък. Нерешително тъпчеше от една врата до друга, докато накрая се спря обнадежден пред един вход. Върху него имаше прикрепен с топлийка надпис с една-единствена, но многообещаваща дума: „Манекенки“. Плахо почука, но не се чу никакъв отговор. Почука по-силно. Пак тишина. Тогава се опита да отвори… и веднага се разнесе такъв пронизителен женски писък, че Земан се изплаши. Пред огледалото в съблекалнята стоеше разсъблечената само по сутиен и пликчета Ханка Бизова и с трескава бързина се преобличаше в нов тоалет. Земан успя само слисано да каже: „Пардон…“ — и бързо затвори вратата. Трябваше да се опре на стената, да извади носната си кърпа и да изтрие изпотеното си от уплахата чело. Той изруга:

— По дяволите… Какъв проклет ден е днешният…

Ханка умееше да се облича светкавично бързо. Тя излезе веднага от съблекалнята с вид на самото накърнено женско достойнство. Щеше да го отмине като някакъв пън, ако той не бе препречил пътя й и не бе започнал смутено да й се извинява:

— Извинете… аз без да искам… — мъчеше се той да заглади неудобното положение. — Кълна ви се, че нищо не видях. Пък и не ме интересува, сега в главата си имам други проблеми, много по-важни.

Ала се изплаши, когато видя, че Ханка реагира още по-обидено:

— Тогава вие сте истински простак!

Нещастният Земан не си беше дал сметка, че да видиш почти гола една красива жена и да й кажеш, че всъщност нищо не си забелязал, е още по-голяма обида за нея, отколкото това, което бе направил преди малко. Той така излезе от релсите, че извади служебната си карта и се зае да защити достойнството си със строг служебен тон:

— Аз съм старши лейтенант Земан и трябва да поговоря с вас. Само служебно, нека сме наясно. Ще ви чакам след тази… продукция… в съседната кафе-сладкарница, разбрахме ли се?

Обаче тя не му отвърна и достойно, с плавната крачка на тигрица, съзнаваща превъзходството си, го отмина.

Наложи се Земан отново да изтрие изпотеното си чело.

 

 

Кафе-сладкарницата, в която старши лейтенант Земан бе поканил Ханка Бизова, съвсем не беше подходяща за срещи с такива изключително красиви жени. Тя представляваше един сънен, не много уютен, полупразен хамбар с множество студени, неудобни мраморни масички, подредени край големите прозорци, гледащи към булевард „Национал“ и крайбрежната улица. Беше свърталище на бъбриви клюкарки пенсионерки и бивши бонвивани, които над чашка изветряло кафе си спомняха за също така изветрелия си живот и любовни истории, както и на група прекалено шумни студентки и студенти от съседната Художествена академия, които прекарваха тук свободните часове между лекциите, тъй като средствата не им позволяваха да посещават по-скъпи заведения. Но през онази късна вечер нямаше представители нито от едните, нито от другите, бяха останали само неколцина самотни клиенти, които безкрайно бавно пиеха бяло или червено вино от стограмови чашки, за да прогонят носталгията и скуката си. Така че кафенето, в което Ханка Бизова седна срещу Земан, изглеждаше още по-мрачно и неуютно в този час. Земан поръча кафе и два коняка, но напрежението между тях още не беше се стопило, само малко бе попреместило центъра на тежестта си.

В собствените си дрехи Ханка Бизова беше още по-очарователна, отколкото в салона на „Елегант“. Тя беше девойка с такава блестяща красота, самоуверена и горда, свикнала да приема и отблъсква ухажванията на мъжете с лека ирония и да владее до съвършенство играта с дългите си мигли, привлекателните, чувствени устни и хитрите, лукави очи, че караше дъхът му да секне, с една дума, беше от онзи тип жени, от които Земан доста се страхуваше и донякъде се чувствуваше безпомощен пред тях. Затова с отмерено, хладно държане постави снимката на Блаха пред нея и строго попита:

— Познавате ли го?

Ханка спокойно и весело потвърди:

— Ами да… Това е Павел… — после се сепна: — Какво става с него? Да не е пострадал нещо?

Земан не отвърна, вместо това зададе следващия директен въпрос:

— Откъде го познавате?

Ханка пак спокойно и без задръжки отвърна:

— От Франкфурт. Там с него ме запозна Арни Хакл. И после той много ми помогна.

— Кой е този Хакл?

— Че него всички от бранша го познават. Търговски представител е на английската текстилна фирма „Бенсън и Бенсън“ в Прага. Купува километри от нашите платове. Той е, както се казва, много изгоден партньор на национализираната ни промишленост.

— И по какъв начин ви помогна този… Павел?

— Когато бях миналата година във Франкфурт, ми се случи голяма неприятност. Откраднаха ми портмонето с всичките пари в универсалния магазин, представете си. Той се погрижи за мен, услужи ми с пари, помогна ми да накупя подаръците, а после ме покани на една фантастична вечеря. С една дума — истински джентълмен.

Провокиращата естественост, с която Ханка си признаваше всичко това пред Земан, го шокираше. Почти възмутено я попита:

— И заради това вие му дадохте адреса си? И телефонния си номер?

— Да, защо не? — спокойно кимна Ханка. — Казах му да ми се обади, когато дойде в Прага. Нали трябва да се реванширам с нещо. Какво чудно има в това?

Сега вече Земан не можа да се сдържи и я атакува остро и направо:

— А вас не ви ли смущава, това, че взимате пари назаем от един емигрант?

Но и това не можа да накара Ханка да излезе от релсите:

— Но моля ви, какъв емигрант?

— Вие не знаете ли кой е този Павел?

— Закупчик в една наша фирма, нали?

Тогава Земан напълно откри картите си, без да я щади:

— Не. Той е агент. Отличен стрелец. Убиец!

Настъпи тишина. Най-после за радост на Земан и Ханка беше шокирана, бе изгубила очарователното си самообладание. Само възкликна ужасено:

— Господи!

Но след малко съвсем делово и с разбиране попита:

— И сега вие искате да ме арестувате, така ли?

Земан разбра, че бе спечелил по точки и имаше надмощие. Затова си разреши да бъде великодушен:

— Защо? Още нищо не сте извършили.

Ханка въздъхна, сякаш камък бе паднал от сърцето й. Но въпреки това имаше още нещо, което я тревожеше. Тя плахо попита:

— Тогава какво искате от мен?

— Той обади ли ви се по телефона?

— Да… Тази вечер…

— Какво искаше?

— Да ме види… Каза, че ще ме чака тази нощ пред жилището ми.

— А вие?

— Казах му — да!… Разбира се… Поканих го вкъщи…

— А сега?

— Не знам… Може би не трябва да се прибирам вкъщи… Посъветвайте ме какво да направя!

— Във Франкфурт можахте да се оправите и сама.

Ханка изведнъж се превърна в едно обикновено много нещастно младо момиче:

— Каква наивна гъска съм… Наистина, аз съвсем несъзнателно съм се забъркала във всичко това, другарю старши лейтенант, повярвайте ми… — удари го тя на молби. — Помогнете ми по някакъв начин… Баща ми много ме обича… Но сигурно ще ме пребие, ако узнае в какво съм се забъркала…

— Знам — спокойно рече Земан. — Той е партиен член. И майка ви също.

— Вие и това ли знаете?

— Проверили сме всичко, преди да дойда при вас. И затова сега така откровено разговарям.

Ханка се изплаши:

— Нима вече сте го казали на родителите ми?

Нейните опасения накараха Земан да се усмихне.

— Не. Така не се постъпва.

— Благодаря! — още един камък падна от сърцето на Ханка. — И какво ще се случи с мен по-нататък?

— Нищо. Освен ако… се съгласите да ни помогнете с нещо.

— А вие… ще ми имате ли доверие… след всичко това?

Вместо отговор Земан пак я попита:

— Е, какво? Съгласна ли сте?

— Съгласна съм.

Земан извади от джоба си бележник, откъсна едно листче, написа няколко цифри на него и й го подаде:

— Ако пак ви се обади, телефонирайте ми. Това е директният ми телефон. Всяка сутрин ще се срещаме за малко в тази кафе-сладкарница, за да знам, че с вас всичко е наред. Съгласна ли сте?

— Да… Разбира се… — въздъхна Ханка, която отдавна вече се бе превърнала от тигрица в една добра, гальовна домашна котка.

Земан стана, кимна към сервитьора, че иска да му плати, и добави с усмивка:

— А сега спокойно си идете вкъщи. Не се страхувайте от нищо. Още от първия момент жилището ви е под наблюдение!

 

 

Тя отключи и боязливо влезе вкъщи, без да подозира, че Земан я беше следил през цялото време. После той остана на безлюдната, мокра от дъжда нощна улица и тръгна покрай редицата паркирани коли.

Старши лейтенантът спря до една от колите, опита да отвори вратата й, тя се поддаде и той бързо се пъхна вътре.

В колата беше тъмно, осветяваше се само от уличните лампи и пламъчетата на запалените цигари на Ирка Храдец и двамата му сътрудници от Държавна сигурност. Земан тихичко попита:

— Е, какво?

— Нищо — присви рамене Храдец.

— Не се ли е появил досега?

— Не. Само тя се прибра. И аз му завидях. Наистина е страшно хубава жена.

— Знам. Говорих с нея.

— Мошеник — облекчи се Храдец. — На теб винаги ти се пада по-приятната част от работата.

Земан се засмя:

— Само че сега и двамата сме в еднакво положение.

— Защо?

— Тя си спи на топличко вкъщи, а ние трябва да мръзнем на улицата. Поне него да бяхме заловили.

— Значи не ни остава нищо друго, освен това, което според нашия класик Калина е в основата на всяка успешна операция на Държавна сигурност — да чакаме, да чакаме — и как е третото?

Двамата се засмяха и изрекоха едновременно:

— … И пак да чакаме!

Земан нарочно подразни Храдец:

— Дано обаче от това чакане не се превърнем в паметници. Може да е променил намерението си и да е отишъл на друго място.

Храдец искрено се разтревожи:

— Не ме плаши!

Обаче Земан веднага рече, за да успокои и него, и себе си:

— Само че за щастие той няма къде да иде. В хотел не смее да се покаже, на гарата вече се страхува да спи, никого другиго няма в Прага — а навън през нощта е студено. Рано или късно ще дойде тук. Така че наистина трябва да се въоръжим с търпение и ще го дочакаме да се появи. Дай ми една цигара.

И така зад блуждаещите светлинки на цигарите вече четирима мъже зачакаха Блаха.