Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (10) (1956 г.)

10

От този момент нататък събитията почнаха да се развиват стремително, подобно на буйните, неудържими води на пролетно придошла река, а съдбите на героите в тази история фактически вече бяха решени. Странно е, но дори Създателят, независимо дали се казва Зевс, Юпитер, Бог, Йехова, Аллах, Буда или Великата Природа, не е в състояние да промени хода на нещата, след като им е вдъхнал живот. Той може само да наблюдава отстрани как хората се любят или ненавиждат, убиват се и се нараняват, как воюват помежду си и правят безсмислени, фатални грешки, подобно на партия шах, която за свое забавление много добре е обмислил и разиграл с тях, но която внезапно му се изплъзва от ръцете и се устремява упорито и своенравно към собствената си развръзка. Така че той симулира — само глупците вярват в това, — че всичко се развива според волята му, за да не разберат хората колко е безпомощен. Затова простете и на автора, който, разбира се, е много по-слаб и безсилен и ще успее само да отбележи как след изстрела на Блаха тази история подобно на автомат се разтресе и издрънча и как монетите на заключителните събития се изсипват от него без установен ред и наведнъж.

Първата звънлива монета, която падна в блюдото на другата сутрин, беше лудешкият смях на Ханка Бизова.

— Не, аз съвсем не мисля да умирам все още, другарю старши лейтенант — рече тя на ненаспалия се и задъхан от нервното бързане Земан. И веднага кокетно добави: — Но въпреки това ми е много приятно, че така се тревожите за живота ми.

Тя беше облечена в разкошен розов найлонов пеньоар, толкова прозрачен, че повече откриваше, отколкото закриваше, от нея лъхаше на здраве и младост, на самоуверено, почти животинско очарование от красивото й, гъвкаво тяло и на някакъв превъзходен френски парфюм чак до умопомрачение, накратко, тя беше и в домашна обстановка такова момиче, от което дъхът ти да секне и което можеше да накара всеки мъж от петнадесет до шестдесетгодишна възраст да вдигне температура и да се разболее от треска. Модерно обзаведената й гарсониера беше по младежки, артистично разхвърляна, усещаше се, че нейната притежателка току-що бе станала от леглото и още не е успяла, или пък не е пожелала да я разтреби. Земан, който беше малко притеснен от всичко това, както и от стремежа си тактично да се преструва, че не вижда тънкото като паяжина дамско бельо, чиито части бяха нехайно разхвърляни навсякъде по столовете и килима, смутено се мъчеше да оправдае неочакваното си посещение:

— Вчера той започна да убива. Цяла нощ го преследвахме из улиците. Но на сутринта си помислих, че сега вие сте на ред… Не… всъщност това е глупост… Защо пък? Извинете, че така ненадейно нахлух у вас…

— Но защо? — мило му възрази Ханка, като вдигна сутиена и пликчетата си от един стол, за да може Земан да седне. — Вашето посещение ми е много приятно. Дори четвърт час преди това вие успяхте да ме предупредите по телефона. Така че можах да отложа срещата си с един много приятен възрастен господин. Ала не успях да се облека и да си оправя леглото. Надявам се, че това не ви пречи, нали?

Земан галантно запротестира:

— Не, съвсем не…

Ханка се разсмя, но този смях не прозвуча предизвикателно, нито вулгарно. С една дума тя беше едно модерно, експанзивно момиче.

— Вие щяхте да сте първият мъж, на когото това би пречило.

Тя извади от бюфета бутилка френски коняк и две чашки.

— Няма ли да пийнем?

— Не, благодаря — побърза да откаже Земан, — аз съм на служба.

— Не бъдете толкова отчайващо официален, другарю старши лейтенант — лекомислено се опитваше да го придума Ханка.

На Земан му стана горещо, стремеше се да се държи служебно и да й обясни, че посещението му има съвсем друг характер. Вече не се страхуваше, че Блаха може да им се изплъзне. След като бе стрелял и тежко ранил младия сержант, баща на две деца, цяла Прага беше вдигната на крак. Всички служители на МВР, дори и тези, които нямаха дежурство, бяха излезли на улиците, из всички кътчета на Прага, както и на изходните магистрали — и ожесточеното преследване на този безогледен убиец не можеше да свърши по друг начин, освен да бъде заловен най-късно в срок от четиридесет и осем часа. Обаче Земан се боеше, че във всеки един от тези четиридесет и осем часа Блаха може все още да убива и да си отмъщава — затова искаше на всяка цена да му попречи в това и да съкрати до минимум времето, което му беше определено. Затова сега се намираше тук.

— Разберете, че става въпрос за нещо много сериозно, другарко Бизова — рече той, — аз трябваше…

Тя го прекъсна, не искаше да се приспособи към неговия сериозен тон:

— И на мен също ми беше мъчно за вас.

И го каза така пламенно и кокетно, че Земан отново излезе от релсите.

— Какво казахте, моля?

— Няколко пъти посягах към телефона, за да ви се обадя на номера, който ми дадохте. Но все се опасявах, че ще се разсърдите.

Земан трябваше да пийне от коняка, за да навлажни пресъхналото си гърло и да може да я попита недоумяващо:

— Защо ще ви се разсърдя?

— Че искам да ви видя… а нямам сериозна причина…

Земан още повече се смути и обърка. Започна прекалено силно да съзнава, че е дошъл в апартамента на млада, красива и много привлекателна жена, че се намират сами в интимна обстановка и че тя си го обяснява по съвсем различен начин. Затова побърза да потърси почвата, където се чувствуваше силен — отново си надяна маската на следовател:

— А Блаха наистина ли не ви се е обаждал нито веднъж?

— Не.

И тогава Земан внезапно, против волята си и за голяма своя изненада, смело рече:

— Чудя му се.

— Защо?

— Защото… — запъвайки се, си призна Земан, — на такова хубаво момиче аз бих се обаждал всеки час… Ако, разбира се, можех.

— А не можете ли?

— Вече не.

— Женен ли сте?

— Да.

— Щастлив ли сте в брака?

— Да.

— Жалко — с кокетно разочарование рече Ханка. И после лудешки се разсмя: — А какво ще каже жена ви, ако сега ни види така двамата заедно?

— Нищо.

— Как така, нищо? Не ви ли обича?

— О, не. Лида е много добър човек. Тя ми вярва.

Ханка отбеляза с чувство за хумор:

— Значи е светица. Монахиня. Но какво друго й остава!

— Защо?

— Такъв интересен и красив мъж не може да се опази дори ако е светец и ако човек го държи вкъщи под похлупак… Харесва ли ви гарсониерата ми?

— Много.

Ханка тръгна да го развежда из жилището си.

— Все още не съм я обзавела, както искам. Постепенно ще си набавя стилни старинни мебели, като този скрин например. Секцията ми е ужасна. А когато ида на следващото ни представяне на салона във Франкфурт, ще си донеса от там тапети… Но все пак е цяло чудо, че най-после успях да се сдобия с тази гарсониера и само за няколко месеца да я подредя така… Елате, искате ли да ви покажа и банята?

Обаче Земан внезапно си даде сметка за нещо, което проблесна като светкавица в съзнанието му. Рязко и делово я попита:

— Само за няколко месеца ли казахте? Почакайте, откога всъщност живеете тук?

— От половин година.

— А преди това?

— Живеех под наем в един апартамент в квартал „Мала страна“ на улица „Цисаржска“ 7. Собственичката се казваше Иржина Кралова. Но навярно вече сте установили това…

Ала Земан развълнувано я прекъсна:

— Телефона! Бързо!

И когато Ханка му подаде слушалката и приближи до него телефонния апарат, Земан с трескава бързина извъртя един четирицифрен номер.

— Ирка, аз съм, Хонза. Докладвай светкавично на Калина и поискай съгласието му за следната операция. Запиши си…

 

 

Старши лейтенантът от Държавна сигурност Иржи Храдец, който по нареждане на Калина беше партньор на Земан в тази операция и сега по изключение седеше в кабинета му в криминалния отдел, се намираше в доста сложна ситуация. От една страна, приемаше рапорта на Земан, повтаряше за проверка думите му и си ги записваше в бележника, а от друга — срещу него беше бледото разплакано лице на Лида Земанова.

— Да, записвам си… Иржина Кралова… „Цисаржска“ седем… Да, ще съобщя на Калина… Разбира се, ще ти изпратя подкрепление…

Погледът му попадна върху Лида и той не се сдържа да не каже на Земан, вече съвсем не служебно:

— Слушай, Хонза, тук е Лида… Не искаш ли да говориш с нея? Не? Да. Ще й обясня… Да, ще я отпратя… Добре… — И той положи слушалката върху вилката.

Лида избухна:

— Къде е той?

Храдец присви рамене:

— Съжалявам. Нали знаеш. Служебна тайна.

После пак вдигна слушалката, набра някакъв номер и започна да изпълнява нарежданията на Земан:

— Тревога… Незабавно се явете… Пригответе подкрепленията… След пет минути слизам…

Обаче думите му не стигаха до съзнанието на Лида. Тя така бе погълната от своите тревоги, огорчения и нервна треска, че брадичката й трепереше от с мъка сдържания плач и тя машинално и упорито, повече на себе си, отколкото на него, казваше:

— Значи Иржина се казва тази… негова нова служебна тайна…

Храдец извади от бюрото си пистолета и започна да проверява патроните в пълнителя. Междувременно се зае да успокоява, макар и малко нетърпеливо, жената:

— Лида, не говори глупости…

Обаче Лида не искаше да го чуе. Раздразнено се нахвърли върху него:

— Вече сте ми ясни. Всички вие.

Храдец започна да се нервира:

— Трябва да разбереш. Имаме много важна работа… Моля те, върви си, толкова много неща трябва да свърша сега.

Обаче Лида не помръдна от мястото си. Вече не крещеше, само скръбно продума:

— Всички сте еднакви. Прикривате се един друг… — И неочаквано го удари на молби: — Кажи ми истината, Ирка. Къде е той? Къде се намира сега, след като не е с теб в службата, както ми каза…?

Тогава вече Храдец съвсем престана да се владее и се разкрещя:

— По дяволите! Върви си вече… Нямам време сега да се занимавам с глупости… Ти си съпруга на лейтенант и би трябвало да разбереш… На двамата ни е възложено да ръководим операция… Всяка секунда ни е скъпа… Върви си!

Сега вече Лида наистина заотстъпва към вратата, изплашена от заповедническия му тон. Тръгна си разплакана, като тихичко шепнеше:

— Не ти вярвам… Не ти вярвам… Но все едно, аз ще го намеря…

 

 

Подполковник Калина прие рапорта на Храдец със задоволство:

— Добре, съгласен съм. Сега вече може да го арестувате. Преди малко Арнолд Хакл получи точно навреме необходимото предупреждение. Стяга си куфарите, за да бяга зад граница… — Той се обърна към Житни, който беше при него в кабинета му: — Другарю капитан!

Житни стана:

— Да, другарю началник!

— Иди с тях. Поеми командуването. На старши лейтенант Храдец ще му възложа друга… — усмихна се Калина, — надявам се, за него по-интересна задача… Пък и Блаха още от февруари четиридесет и осма година е твой!

— Слушам, другарю началник!

— Но внимавайте, момчета… Бъдете предпазливи… Не бързайте… По-спокойно… Не бива да ни коства нито един човешки живот повече…

— Разчитай на мен, другарю началник — рече Житни.

Калина започна замислено и малко нервно да се разхожда из кабинета.

— И сега, когато акцията Павел Блаха приключва…

— Остава ни най-трудното, Вашек — припомни му Житни. — Да вземем решение и да подпишем.

Калина знаеше това, именно по този въпрос мислеше сега и се колебаеше какво решение да вземе.

— Тук ли е тя?

— Да. Чака в съседното помещение.

— Не се ли е отказала?

— Не. Храбра е. Вече две години я подготвяме.

На Калина му беше трудно да реши:

— А разбира ли напълно какво я очаква там? Там не ще можем да й помогнем, ще бъде съвсем сама. Ако я разкрият, може да я убият или да я пъхнат в затвора до края на живота й…

— Да, има предвид това — отвърна Житни.

— Тогава я покани да влезе — най-после нареди Калина и замислено добави: — Добре, че тук е и Ирка Храдец. Ще я знае коя е и ще станем поне трима, посветени в нейната тайна, ако случайно се случи нещо с някой от нас.

Капитан Житни отиде при страничната врата, отвори я и рече:

— Влезте, другарко!

И за своя най-голяма изненада старши лейтенант Храдец видя едно лице, което съвсем не бе очаквал да срещне тук…