Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (3) (1956 г.)

3

Всичко това се случи половин година преди повторното появяване на Блаха в Прага и посещението му в дома на Арнолд Хакл и преди тримата мъже да се съберат на съвещание в управлението на Държавна сигурност, за да решат по-нататъшната му съдба. Тези трима мъже бяха началникът на управлението подполковник Калина, капитан Житни, който след разследването в Планице бе станал най-близкият му сътрудник, и пражкият шеф на Земан, началникът на криминалния отдел Павласек.

В този момент Житни докладваше на Калина:

— … от телефонната будка пред Централна гара Блаха се обадил на номер двадесет и седем, петдесет и седем, осемдесет и две на някоя си Джейн. Тя го поканила, у тях… Уговорили се да я чака през нощта пред жилището й…

— Отлично — усмихна се Калина. — Радвам се, че точно на нея се е обадил.

Житни отвори бележника си и зачете в записките си:

— Тази Джейн се казва Ханка Бизова, другарю подполковник, и живее в панелен блок в квартал Панкрац, ул. „Стрма“ 23 — работи като манекен във фирмата „Елегант“ и често прави компания, а може би е и любовница на Арнолд Хакл. Още от първото обаждане на Блаха Ирка Храдец държи под наблюдение жилището й.

— Правилно — одобри тези мерки Калина.

— От гарата отишъл с такси в квартал Бржевнов и влязъл в къщата на Арнолд Хакл. Тя се охранява от друга група. Засега не е излизал оттам. Но щом се появи на улицата, нашите хора вече няма да го изпуснат от очи. Освен това с помощта на майор Павласек снабдихме всички постове със снимката на Блаха и предупредихме портиерите на нощните заведения и администраторите в хотелите, туристическите спални и подслоните, където нощем се събират съмнителните типове и престъпниците в Прага. Заповядано им е да не го арестуват, а само да ни известят за местопребиваването му. Но никъде няма да го приемат да нощува, нито да яде, нито да пие, нищо.

Калина си запали цигара и с удоволствие вдъхна дима:

— Значи е съвсем на дъното!

— Да, другарю началник. Обръчът се затвори.

Калина доволно се усмихна:

— Да речем, притвори. Ще го затворим окончателно, когато пожелаем. Но сега краищата му са така близо един до друг, че няма да може да ни се изплъзне.

Въпреки многогодишната си практика в криминалния отдел, по време на която бе преживял какво ли не, майор Павласек се развълнува от тази игра на информация, която се развиваше пред него. Напрегнато попита:

— А Арнолд Хакл?

— Отдавна знаем за него, че е един от техните главни ръководители у нас — обясни Житни. — Известни са ни и неговите партньори в чужбина. — После се обърна към Калина: — Разрешаваш ли, другарю началник?

Калина кимна одобрително.

Капитан Житни изгаси настолната лампа върху бюрото на Калина и включи приготвения прожекционен апарат. Върху белия екран на стената се появиха кадри от булевард „Маршалковски“ във Варшава. Камерата улови измежду тълпата някакъв възрастен, не биещ на очи човек със семпъл елегантен костюм, който не се отличаваше от другите минувачи. Житни коментира:

— Това е неговият партньор в Полша. Скандинавски дипломат.

Върху бялата стена се появиха кадри от безчинствата на контрареволюционните банди в Унгария. Някакъв друг човек наблюдаваше как тълпата беси с краката нагоре един мъж върху фенера на една будапещенска улица.

— А това е унгарският резидент. Неговата акция сполучи. За съжаление — рече Житни, изключи прожекционния апарат и запали осветлението.

Калина си запали още една цигара и поиска думата, за да разкрие на Павласек всички факти и взаимовръзки:

— Този техен ход беше дълго подготвян. След двадесетия конгрес те постепенно организираха силите си у нас, в Унгария и в Полша, а настоящата петдесет и шеста година според тях трябваше да бъде превратна година за Европа. Едновременно в тези три наши страни се стремяха да създадат вълнения, хаос и контра революционни метежи, за да се разпадне държавният апарат и да могат да ни откъснат от социалистическия лагер… Но ние успяхме да провалим плановете им!

Житни иронично допълни:

— Благодарение на техния агент Блаха!

Обаче Калина го поправи:

— Благодарение на това, че имахме кураж и достатъчно здрави нерви да не го арестуваме веднага.

— И сега вече е настъпил този момент, така ли? — попита Павласек.

— Още не е — усмихна се Калина. — Ще го оставим на свобода още няколко дни.

— Защо?

— За да направи и последната си фатална грешка.

— Каква?

— Силите му са вече на привършване, няма къде да се подслони, а страда от висока температура, всички са го изоставили, дори и онзи, на когото най-много разчита — тукашният резидент. Върти се като подплашен звяр в кръг, който все повече се стеснява около него. И ако сега в този кръг почне да му се мярка едно лице, което той добре познава, това още повече ще разстрои нервите му. Лице, което само с присъствието си ще го накара трескаво да бърза и да върши произтичащите от това грешки. А ако в резултат на тези негови грешки успеем да изкараме от релсите и Хакл и да го принудим при известни обстоятелства да напусне страната, ще се осъществи точно това, което ние желаем!

— Кое е лицето, което може да предизвика това? — попита Павласек.

— Хонза Земан. Той е служил с него на границата през четиридесет и осма година, Блаха го познава много добре и му е известно, че работи при нас, в милицията. Затова те извикахме като негов началник. Ще го освободиш ли, за да участвува в тази операция?

— Разбира се — отвърна Павласек.

Калина доволно се усмихна, очакваше такъв отговор. Вдигна телефонната слушалка:

— Свържете ме с „Конвиктска“. Да, криминалния отдел. Искам да говоря със старши лейтенант Земан!

 

 

Земан обичаше искрено Калина. Уважаваше го не само защото беше един от ръководните кадри в Държавна сигурност, който навремето го бе посъветвал да постъпи на работа в милицията и оттогава непрекъснато го закриляше, но най-вече защото беше честен човек, другар, който не се огъва и в най-трудните моменти — какъвто Земан го познаваше още от концлагера, — истински комунист, от онези, които бяха преминали през огъня на Испанската гражданска война, през нелегалния живот и окупацията и не предадоха делото, въпреки че винаги си навличаха само неприятности и рискуваха живота си заради това, че носеха до сърцето си партийния билет и партийната значка.

Сега той пътуваше в неговата „Шкода Октавия“ по улиците на нощна Прага и слушаше мъдрите му, спокойни думи:

— … Помниш ли, Хонза, как започнахме някога? Идвахме направо от фабриките, както ти, или направо от концлагерите, както аз, от партийните организации, от фронта и от другаде, без опит, без елементарна техника… А срещу нас беше разработеният апарат на световните центрове, обезпечен с огромни средства, компютри, оръжие и най-модерна шпионска техника. Учехме се как да се борим срещу тях по време на поход, по време на бой, често губехме, но се бранехме, както можем, и накрая отстояхме… А сега вече е настъпил моментът, когато имаме достатъчно опит и сили, за да преминем от отбрана към офанзива. За тази цел малко може да ни помогне и Блаха. Разбираш ли, Хонза?

— Разбирам!

Калина му зададе директно въпроса:

— Всъщност това е работа само на органите на Държавна сигурност, но по известни причини ти си ни необходим. Съгласен ли си за няколко дни да окачиш криминалистиката на пирона и да се впуснеш заедно с нас в тази операция? Имаш право да откажеш — няма да ти се разсърдя!

Земан първо попита:

— А Павласек?

— Съгласен е!

— Тогава какво има да решавам, Вашек?

— Блаха е убиец. Ще бъде опасно!

Земан се усмихна:

— Не си спомням да си ми възлагал винаги само безопасни задачи!

Калина прие думите му като съгласие и го предупреди:

— Всичко, което ти казах досега, разбира се, е строго секретно. Не бива да споделяш това с никого, нито с майка си, нито с Лида!

— Моля те — възмутено го прекъсна Земан, — аз не съм от вчера в този занаят…

После се сепна:

— Чакай, ти каза — досега? Значи още не си ми казал всичко?

Калина съсредоточено наблюдаваше пътното платно пред волана и без да го погледне, тихо отвърна:

— Понякога не бива да се казва всичко и на най-близките и верни другари, Хонза! Това не е недоверие, а необходимост, трябва да го разбереш!

Земан решително рече:

— Разбирам. Спри!

Калина изненадано го погледна, но натисна спирачките. Помисли си, че Земан може да се е обидил. Внимателно го попита:

— Защо? Какво искаш да правиш?

— Да започна!

— Но нали ти свърши работният ден — меко и облекчено рече Калина — и искаше да се прибереш вкъщи?

— Да, но ти ми възложи задача!

— Тя може да почака до сутринта. Нищо няма да се случи. В операцията вече е задействувана групата на Иржи Храдец.

Земан слезе от колата. По тротоарите бързаха минувачи, върху фасадите на магазините, хотелите и баровете мигаха червените и сините светлини на рекламите със смешно объркани надписи, тъй като вечно някоя буква не светеше, от винарните се разнасяше цвиленето на саксофони и вряскането на джазови тромпети, с една дума — започваше нощният живот на Прага през една обикновена делнична вечер, сякаш нищо особено не беше се случило и двамата мъже, единият вече на тротоара, а другият в колата, не бяха решавали проблем, който можеше да завърши със смърт. Земан се наведе към Калина в колата и му каза:

— И аз вече съм в операцията заедно с него… от момента, в който ми каза за нея. Мислиш ли, че бих могъл спокойно да заспя, след като знам, че Блаха се разхожда нейде из улиците на Прага?

Калина му се усмихна, разбираше го, и той беше като него.

— С теб на Лида няма да й бъде много лесно в живота.

— Свикнала е — отвърна Земан и затвори вратичката на колата.

Калина му извика от прозорчето:

— Къде отиваш?

— Ще ида да видя онази манекенка. Лека нощ, Вашек — сбогува се той и тръгна по нощната улица.