Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (11) (1956 г.)

11

Най-после в мансардата на Иржина Кралова Блаха се почувствува в безопасност. Цяла нощ беше бягал от преследвачите си, десетки, стотици пъти му се бе струвало, че положението му е неспасяемо и непременно ще го хванат, но накрая все пак успя да им се изплъзне и да ги накара да загубят следите му, а после със сложни заобикаляния из улиците, за да не издаде случайно скривалището си, се добра до това жилище, което сега беше единственото му убежище и надежда.

Той излезе от банята, където дълго и блажено се бе изтягал във ваната с гореща вода, избръсна се, облече си сакото и почна да си връзва вратовръзката пред огледалото. Искаше му се да се излегне на кушетката, но трябваше за всеки случай да бъде нащрек и готов да бяга. Пък и не се чувствуваше изморен, беше като бегач, успял вече да си отдъхне, и затова се усмихваше на себе си в огледалото, като си мислеше: все още съм във форма, способен съм да измамя такава голяма глутница, да ги накарам объркано да се въртят в кръг и да се хапят един друг, докато аз от моето спокойно и безопасно кътче се присмивам на тяхната тъпа свирепост. Къде ще намерят там, зад границата, такъв мъж като мен? Как ще се справят без мен? Кой смее да твърди, че времето на добрите стрелци вече е свършило?

Същевременно си подсвиркваше „Звезден прах“ — мелодията, която му се беше втълпила в главата като неотделима част от този апартамент с неговата тиха лавандулова атмосфера. Обаче внезапно мелодията замръзна на устните му. Той рязко се извърна и се увери, че огледалото не беше го излъгало, това, което се бе появило на него, не беше привидение.

Видя черното дуло на пистолет, който нечия ръка бе насочила право срещу гърдите му. Ала не беше ръката на Ян Земан, нито на Житни — беше женска ръка… на Иржина Кралова. Това го накара да се съвземе от първоначалната си уплаха и дори се опита да се усмихне. Вдигна високо ръце над главата си, за да й покаже шеговито, че действително се предава, но нейният пръст така конвулсивно притисна спусъка, че той замря и усмивката изчезна от лицето му. Бавно се обърна към стената, както Кралова му заповяда. Тя опря дулото на пистолета в гърба му, а с другата ръка ловко претърси тялото и джобовете му — и го обезоръжи.

За него това обезоръжаване беше така срамно, че той го почувствува почти като дефлорация, като най-горчивото унижение в живота си и затова гневно извика:

— Не прави глупости!

Най-сетне Иржина Кралова проговори, но това вече не беше гласът, който тръпнеше от любов, желание и блаженство.

— Свали си долу ръцете. И седни!

Той седна срещу нея подобно на звяр, дебнеш първия удобен случай да се нахвърли върху нея. Обаче тя очакваше това и го предупреди:

— Никакви глупости! По време на войната бях свръзка на партизаните. И умея много добре да си служа с това нещо.

Той разбра, че тя не се шегува, и затова я попита:

— Откъде взе този пистолет?

— От куфара ти.

— Значи си претърсвала багажа ми?

— Да — и знам, че това не е хубаво. Но ти ми стори нещо много по-лошо.

— Какво?

— Погуби живота ми!

Той попита с престорено тъжен глас:

— С какво? С това, че те любих ли?

— Не… Защото скри от мен… че си агент. Измами ме…

— Защо си толкова сигурна… Може и да съм от милицията!

Обаче Иржина рече:

— Трима от тях днес разговаряха с мен.

Блаха се изплаши:

— Кои? От криминалната ли?

— Не, от Държавна сигурност. Питаха ме за теб.

— А ти?

— Отрекох, че те познавам.

Той веднага си даде сметка, че не го грози непосредствена опасност:

— Знаех си. Вярвах в теб. Ти си чудесна, Иржка! — рече той, този път с искрена, гореща благодарност.

— Но въпреки това те ще дойдат. Познавам ги. Това е само въпрос на време кога ще решат да дойдат…

Нейното спокойствие го плашеше:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Има само един изход. Обмислих всичко, докато се връщах вкъщи, тук, при теб, където три дни ми беше толкова приятно да си мисля, че най-после и аз… съм намерила щастието си…

— Кажи какъв е изходът!

— С моя живот вече е свършено. Тук не мога повече да живея нито с теб, нито без теб. Така че след малко ще те застрелям, Павле… Не се страхувай, ще се целя точно и няма много да те заболи… А после ще убия и себе си…

Той усещаше, че тази сантиментална, истерична жена не се шегува. Пот изби по челото му, докато трескаво се мъчеше да намери изход.

— Тук наблизо… в съседната уличка… съм паркирал колата си, Иржка. Тази вечер се сдобих с нея и бързах да се върна при теб… Не е ли по-добре да…

Обаче Иржина го прекъсна:

— Не. Аз вече всичко реших.

Тогава той опита последното, което му оставаше — да подействува на чувствата й:

— Добре тогава — ще умра… Но те моля само за едно… пусни грамофона… искам за последен път… преди да умра… да чуя мелодията… при която бяхме толкова щастливи… И когато ни стане най-хубаво… стреляй!

Това беше толкова банално, че наистина успя да трогне застаряващата жена. Тя бавно се приближи до грамофона и постави игличката върху плочата.

А Блаха това и чакаше.

С едната си ръка той й отне пистолета, а с другата я удари силно по лицето и я събори на пода. Падайки, жената катурна грамофона и плочата с мелодията на нейната мимолетна любов се счупи. Блаха я изгледа студено и подигравателно:

— Е, какво, партизанке?

Тя бавно повдигна от пода некрасивото си лице с късогледи очи и струйка кръв, която течеше от устата й.

— Последния път… така ме… биха… в гестапото!

А Блаха, вече без всякаква сантименталност, й рече:

— Поне знаеш много добре какво те очаква, ако ми създаваш неприятности. — И грубо заповяда: — Стани!

Тя стана от пода и с кротка тъга прошепна:

— Сбогом, Павле… Въпреки всичко те ще те заловят… Няма да им се изплъзнеш… И това ще бъде ужасно… По-добре щеше да бъде, ако беше умрял тук…

Блаха грубо я блъсна да седне на стола, с професионална ловкост изви назад ръцете й и ги завърза. Нервно изсъска:

— Млъкни или ще те убия!

В този момент откъм улицата се разнесе воят на сирената на милиционерска кола. Спокойно, почти с библейско пророчество Иржина Кралова се усмихна и успя да каже, преди Блаха да й запуши с кърпа устата.

— Видя ли, вече дойдоха… Свършено е с теб, Павле… Край… няма да им се изплъзнеш!

Блаха знаеше, че положението му наистина е безизходно, но вече не се страхуваше. След вчерашната поука служителите на НМ бяха обкръжили плътно неговото малостранско скривалище, като окупираха всички съседни и странични улички, дворчета, тавани и мазета, за да не оставят на Блаха никакъв път за отстъпление. Те предупредиха обитателите на съседните къщи да не излизат и да не отварят прозорците, заеха позиция, плътно прилепени до стените и нишите, така че да подсигуряват и прикриват един друг и с оръжие, готово за стрелба, зачакаха. Блаха ги виждаше, но те още не бяха го забелязали. Той стоеше в дъното на тъмния пасаж на къщата и решаваше какво да прави. Можеше дори да чуе как Житни тихо дава последните си разпореждания:

— Не стреляйте, преди той да започне. Целете се в краката му, трябва да го заловим жив. Действувайте спокойно и предпазливо, без никаква паника. Необходими са ми трима доброволци, които да дойдат с мен. Останалите ще ни прикриват под командуването на старши лейтенант Земан…

Трима млади униформени служители на НМ с автомати в ръце излязоха напред и се присъединиха към Житни, който стоеше насред тясната малостранска уличка, при други обстоятелства толкова тиха и очарователна. Житни извади пистолета си и каза:

— Хайде, отиваме да го арестуваме!

В този момент Блаха се обади от тъмния коридор. Подигравателно им извика:

— Внимавайте, момчета! По-добре се отстранете от пътя ми. Защото аз съм отличен стрелец, нали знаете? И ръката ми е малко нервна…

Щом чуха неговия малко пресипнал, ироничен глас, тримата милиционери и капитан Житни бързо отскочиха от средата на улицата и се прилепиха към стената на къщата. Знаеха, че са много добра мишена за Блаха, ако той вече се намира долу в пасажа, а те са насред осветената улица и могат само да се догаждат къде точно се крие в тъмнината и да стрелят по гласа му. Блаха се усмихна. Гледай ги ти, как се страхуват, бягат пред него като зайци! Не си правеше илюзии обаче, че ще може да избяга невредим, ако почнат да стрелят. Бяха твърде много. Но все още не се страхуваше от смъртта, в него кипеше такава животинска, хищна сила, че представата за края на всичко това, че ще умре, ще загине и ще престане да съществува, му изглеждаше абсурдна. По време на войната беше прелетял Северно море в обхванат от пламъци самолет — и се спаси. Беше се приземил с откъсната колеска на самолета — и се спаси. Беше попадал в кръстосан огън над Берлин — и се спаси. Уловил се за крилото на излитащ самолет, бяха стреляли по него — и пак се спаси. Защо тогава да не се спаси и сега? Само че навярно щеше да бъде малко по-трудно. Трябваше му само едно добро хрумване — и точно в този момент то проблесна в главата му. Ако шансът му на добър стрелец не му изневери, той ще стреля, ще убие някого и за няколко секунди ще предизвика паника. Някои ще се втурнат към падналия, други за миг ще се ужасят, че може и тях да убие, и в първия момент няма да намерят сили да излязат от укритията си и да се прицелят точно. И може би тези няколко секунди ще му бъдат достатъчни да избяга през уличката и да излезе от обкръжението им. А после ще види. В това време отвън го призоваха с гърмящ металически, сякаш нечовешки глас, който, усилен и изопачен от мегафона, прозвуча призрачно в напрегнатата тишина:

— Павел Блаха, предайте се! Хвърлете оръжието и излезте! Всяка съпротива е излишна! Вие сте обкръжен! Павел Блаха, предайте се!

Той се засмя и отвърна:

— Добре. Ще се предам, но само на човека, когото добре познавам. Искам да излезе старши лейтенант Земан.

Настъпи тишина.

Той им се присмя:

— Не се страхувайте толкова много. Ще изляза веднага, щом той се покаже. Ще ме държите на мушка. А аз поне ще знам, че се предавам като мъж на някого, който е смел и си заслужава.

С ироничния си, самоуверен тон Блаха провокираше Земан. С цялото си същество той пожела противникът му да престане да бъде вече само един глас, призрак, фантом, който толкова дълго му се изплъзваше, а отново да го види като конкретен човек от плът и кръв, в чиито очи може да се прочете страх, малодушие, тревога или пък самохвалство, дребнава фукливост, позьорство и стремеж да демонстрира геройство, накратко — онези човешки качества, които да го превърнат от понятие, каквото все още беше в очите на младите служители на НМ, в обикновен престъпник, който както всички други трябва да се арестува и осъди. Затова той бързо се разбра с поглед с Житни и излезе насред улицата с пистолет в ръка. Даваше си сметка, че това може да бъде само една уловка, но не се страхуваше, защото в този момент другарите му го пазеха с оръжията си и защото стреляше също така добре, както и Блаха.

— Ето ме, Павел Блаха — рече той.

— Ето ме и мен — пресипнало се засмя Блаха, — виж ме добре, Земан!

Той излезе от тъмния пасаж с бавна, люлееща се походка, в очите му блестеше студена ирония, а едната си ръка бе пъхнал по наполеоновски зад ревера на разкопчаното сако. Не, той не беше обикновен престъпник като десетките други, а беше Личност от мрака, Голям играч, Убиец и Противник, който си струва труда. Плячка, от която на младите преследвачи им секваше дъхът, а на по-старите пръстите им трепереха от вълнение, защото знаеха, че ако успеят да я заловят, дълги години ще се говори за това.

— Виж ме добре — повтори Блаха, — защото може би ме гледаш за последен път.

Не се побоя да каже това, защото знаеше, че никой от служителите на милицията няма да стреля, преди той да е започнал. Но и Земан не се уплаши, без да го изпуска от очи, бавно тръгна срещу него.

— Не прави глупости, Блаха. Къде е оръжието ти? Предай ми го! — Земан знаеше от опит, че този спокоен тон е най-ефикасният и че само благоразумното, неприбързано и самоуверено държане без признаци на нервност може да подействува на престъпника и да го накара да се предаде. Обаче Блаха не помръдваше.

— Не знаеш ли къде е? — присмя му се той. — Тук, под мишницата ми, близо до сърцето, толкова близо, че е топло и живо като него и понякога само изскача, толкова живо е, че си има собствена воля и разум…

В неговия неочаквано тих, ироничен глас имаше такова напрежение и смъртна закана, че Земан спря и съсредоточено стисна оръжието, усещайки всеки нерв на тялото си. Разбра, че Блаха никога няма да се предаде, а има намерение да убива.

В този момент в тихата уличка на квартал Мала страна се появи Лида. Тя ужасно се изплаши, когато видя мъжа си, изправен срещу Блаха и останалите служители на милицията, наредени покрай стените с оръжие в ръка. Земан също се уплаши, загуби присъствие на духа и извика:

— Бягай, Лида… За бога… — Но вече беше късно, пък и Лида не искаше да избяга. Макар и да не разбираше много добре какво става, тя подсъзнателно, с инстинктивен страх усети опасността, която застрашаваше Земан, и се хвърли пред него, за да го предпази, или да умре заедно с него. Това беше онази съдбовна стотна от секундата, която Блаха, все пак нервиран от неочакваната промяна на ситуацията, използува, за да извади светкавично изпод мишницата пистолета и да стреля.