Даяна Палмър
Изумителна тайна (8)

Осма глава

Морийн усети как кръвта й се смрази. Може би сънувам, помисли си тя. Мъжът на стола приличаше на Джек Едуардс, но беше облечен в скъп костюм, бяла копринена риза и стилна вратовръзка. Излъчваше власт и богатство.

— Мислех, че ще бъдеш шокирана — каза тихо той. — Но можем да се справим с това.

— Да се справим с… това?

— Седни. — Извади цигара и я запали със златната си запалка.

Морийн го послуша, защото краката не я държаха. Очите й бяха широко отворени, смаяни и наранени.

— Не може да бъде!

— Защо не? Някой се опитваше да саботира проклетия проект. Помислих, че можеш да знаеш нещо и реших да те наблюдавам. Но скоро разбрах, че не би се замесила в нещо непочтено.

— Тогава защо продължи да се виждаш с мен? — Цялото й щастие се разпадаше на парчета. Искаше й се да изкрещи. Бе се отдала на мъж, за когото жените нямаха никаква цена. Мечтите й се превръщаха в купчина пепел. Той едва ли искаше съпруга като нея. Щеше да избере богата жена, която да му подхожда. Нямаше да сподели живота си с обикновена секретарка, дори да бе спал с нея. А и защо трябваше да се тревожи за предпазни средства, след като той можеше да си позволи да плати хиляди аборти. Не че тя щеше да се съгласи да направи такова нещо.

— Ти ме спечели — каза тихо той. — Беше ми приятно да бъда с теб. Научи ме какво означава чест, гордост и съчувствие. Никой досега не ме бе приемал такъв, какъвто съм.

— Аз не знаех кой си. Можеше поне да ми кажеш…

— Исках да го направя, но щеше да бъде твърде рисковано. Можеше да се изпуснеш пред Блейк преди да съм хванал зет му.

— Ти не си ми вярвал!

— Скъпа, по принцип не вярвам на никого. Такъв ме направи поправителното училище, когато бях само на тринадесет. Теб като че ли те изпрати провидението.

— Надявам се да не съжалявате за времето, което ми посветихте, господин Макфейбър. — Затвори очи, за да прикрие болката, която излъчваха.

— Не съм господин Макфейбър!

— Нито пък Джек Едуардс!

— Името ми е Джоузеф, а приятелите ме наричат Джек. Едуардс пък е моминското име на майка ми.

Морийн не заплака. Не можеше да си позволи да заплаче. Той стана от бюрото и застана пред нея.

— Това за времето звучи изтъркано и не ми харесва. — Гласът му беше леден. — Никога не съм желал да се забавлявам с теб и все още искам да се оженим.

— Ти сигурно се шегуваш! — прошепна тя. — Значи ти си…

— Аз съм мъж — каза той, без да сваля поглед от нея. — Самотен съм, както и ти. Тогава защо да не се оженим?

— Защото ти не ме обичаш!

— Така ли? В такъв случай ще ми посочиш ли поне една причина, поради която спах с девствена жена?

— Това беше грешка — извърна очи тя. — Зная, че сигурно имаш угризения на съвестта, но не те обвинявам. А ако съм…

— Ако си бременна? Какво смяташ да правиш в такъв случай?

— Не зная. — Тя преглътна и затвори очи. — Но не бива да се женим само защото е възможно да съм бременна.

— Доколкото си спомням, се потрудих, и то няколко пъти.

Тя скочи, но Джек я хвана и я придърпа към себе си.

— Ще получа разрешение за брак този следобед. В понеделник ще се оженим.

— Не можеш да се разпореждаш с мен!

Той я прекъсна със страстна целувка, която я накара да изстене от удоволствие.

— Помниш ли какво направихме последния път? — прошепна той и сподави неволния й вик. Когато се отдръпна, тя нямаше сили да стои права. Облегна се на него. Знаеше, че я желае, но се съмняваше дали е способен на истинска любов. Любовта правеше хората безпомощни, а той не приличаше на такъв.

— Не трябва да се женим!

— Не, ще се оженим и ще те любя всяка нощ. След няколко месеца ще имаме дете.

— Ти наистина ли желаеш дете? — попита тя с любопитство.

— Имам нужда от дете.

— Защо?

— Ще имаме достатъчно време да поговорим за това, след като се оженим. Сега отиди и си купи сватбена рокля. Ако трябва, ще те занеса до магазина, така че не опитвай да хитруваш.

— Всичко стана толкова бързо…

— Повечето хубави неща стават бързо. Сега ще обядваме заедно. После аз се залавям за работа, а ти отиваш за рокля.

— Никога не си ми говорил така — изненада се тя от авторитарното му отношение. Не звучеше като човека, когото познаваше. Гласът му бе студен, груб и делови. Морийн потрепери.

— Да вървим. — Той загаси цигарата си и я хвана за ръката, като едновременно я водеше и дърпаше напред.

Като ги видя заедно, Шарлин премигна невярващо с очи.

— Отиваме да обядваме — започна той. — Обади се на Миноу и му кажи, че ще го чакам в кабинета си точно в един. Обади се в съда и разбери какво точно трябва да направя, за да получа разрешение за брак. — Той се спря за момент, за да даде възможност на Шарлин да запише всичко. — Можеш да дойдеш в понеделник с нас. Ще ни трябва свидетел, така че намери някой да те замести. Запомни ли всичко?

— Да, господин Макфейбър — отвърна Шарлин бързо.

— Ще бъда тук в един без пет.

Двамата с Морийн напуснаха сградата и се качиха в сивия ролс-ройс с шофьор, който чакаше отвън.

— Към грила на Коб, Хари — каза той и натисна едно копче. Стъклото, което ги разделяше от шофьора, се вдигна. — А сега… — обърна се той към Морийн.

Когато пристигнаха, Морийн нямаше червило върху устните си, а тялото й изгаряше от желание, въпреки изживяванията от предишната нощ. Понечи да го прегърне, но той я спря.

— Оправи грима си, скъпа. Нали не искаш хората в ресторанта да се чудят какво сме правили?

— Ти си… просто отвратителен — каза тя и започна да прави отчаяни опити да оправи външния си вид. — Не те е срам да ме възбуждаш, да ме залъгваш…

— Знаеш, че това няма значение. Твърде много ме обичаш, за да обръщаш внимание на това, което правя.

— Чиста заблуда!

— Така ли мислиш? Представи си, че те хвърля на задната седалка и кажа на Хари да отиде да се разходи за малко?

— Няма да посмееш! Не и пред ресторанта!

— За тази цел са измислени перденцата. Разбира се, трябва да си прехапеш езика, за да сподавиш предателските звуци, които издаваш в такива случаи!

— Джек!

— Успокой се, няма да направя това с теб. Не и тук. Исках само да ти покажа, че си прекалено доверчива. — Наведе се и я целуна. — Сега престани да се тревожиш. Преживяхме доста неща. Нека си поръчаме шампанско и пием за нас двамата.

— Наистина ли мислиш, че имаме общо бъдеще? Аз не съм жена за теб.

— Все така упорита! Да вървим!

Хари отвори вратата, а Джек й помогна да слезе. Когато влизаха в ресторанта, тя имаше чувството, че всички я гледат. Сигурно поне половината го познаваха и се питаха какво, за бога, правеше с такава простичка и обикновена жена. Повечето от жените в ресторанта бяха облечени стилно в модни дрехи и носеха впечатляващи бижута. Не бе нужно никой да й казва, че в такъв ресторант не се пита за цените.

Настаниха ги на хубава маса и Макфейбър поръча, без да я попита какво желае. Морийн се почувства пренебрегната и помисли, че до края на живота си няма да бъде нищо друго, освен негово притежание.

Мечтите й бяха свързани с мъж, който имаше обикновена работа и щеше да й осигури нормален живот. Нямаше да се омъжи за богат президент на корпорация, свикнал да се разпорежда и сече глави. Нямаше да оцелее в такъв свят.

— Престани да мислиш. Последните няколко часа не са ми пораснали магарешки уши, от които да си така ужасена.

— Така ли изглеждам? Съжалявам. Просто съм много изненадана. В началото бях сигурна, че си саботьорът, после — че си детективът. Изобщо не ми е минавало през ума, че си Джоузеф Макфейбър.

— Семейството ми беше много богато. — Отпи глътка от скъпото вино, което им бяха сервирали с рибата. — Но парите не можаха да ме направят щастлив. Родителите ми не можеха да се понасят. Не можеха да понасят и мен. Не пожелавам детство като моето дори на най-заклетия си враг. Ако един полицай не беше се погрижил за мен, животът ми щеше да протече по такъв начин, че и парите нямаше да ми помогнат.

— Просто имах съвсем различна представа за това кой си всъщност — повдигна рамене Морийн — и за брака ми с теб. Не мога да правя реална преценка на хората. Дори не знам кой прибор за кое ястие се използва. Изглеждам точно такава, каквато съм в действителност — обикновена жена от средно семейство. Твоите приятели ще се чудят дали не си се побъркал. Аз не съм за теб.

Това бяха и неговите мисли в началото и той все още не се бе освободил от тях. Въпреки това с Морийн се чувстваше добре. Беше добра компаньонка и достатъчно здрава, за да го дари с наследник. Загледа се в отчаяното й лице.

— Имам само един истински приятел. Името му е Джон Албъртсън. Живее във Финикс. Той ще те хареса. А що се отнася до останалите, ще свикнат. Достатъчно съм богат, а хората не обръщат внимание на нищо друго, освен на парите.

— Имаш цинично отношение към живота.

— Аз съм циник. — Джек допи виното си и остави чашата. — Животът ме направи такъв. Ти си единственият човек, освен Джон, който е с мен не заради парите ми.

— Но аз не знаех, че си богат. Ако го знаех от самото начало, може би щеше да бъде различно.

— Опитваш да ми се изплъзнеш? Няма да стане. Това, което ми даде снощи, ме промени коренно. Не мога да живея без теб, а ти очевидно не си създадена да живееш с мен в грях.

— Мога да се върна в Луизиана…

— Добре. Там има клон на компанията и просто ще си преместя офиса. А и обичам морска храна.

— Не постъпваш разумно.

— Разумът не ме е довел до никъде. Оказва се, че импулсивните постъпки са най-добри. Вземи си нещо за десерт — предложи, когато донесоха таблата с десертите. Тя си избра еклер, а той — черешова торта.

— Виждаш ли? — въздъхна Морийн. — Дори не харесваме едни и същи сладкиши. Ако се оженим, ще бъде истински ужас.

— Не съм привърженик на разводите, така че остави тази идея.

— Ще изглеждам доста смешна в опитите си да карам ролс-ройс.

— Скъпа, ти няма да караш ролс-ройс! Хари ще го кара, нали това му е работата. Самият аз съм катастрофирал два пъти. Управителният съвет ме заплаши, че ще се откаже от мен, ако не престана да шофирам. Тогава си наех шофьор.

— Сигурно са се тревожили за теб.

— Те се тревожат само как ръководя корпорацията. Изкарвам доста пари всяка година, а и направих някои успешни нововъведения в самолетните модели.

— Защо не създавате нови модели? — попита Морийн, тъй като нейните познания в тази област бяха доста оскъдни. Корпорацията беше толкова голяма, че всеки от служителите беше експерт само в неговата област.

— По-малко рисковано е да нанесеш някои поправки във вече наложили се модели. Ако създадеш съвсем нов модел, си подложен на хиляди санкции от страна на закона. Някои от тези ограничения са наистина справедливи, но в повечето случаи се прилагат за щяло и нещяло.

— Самият ти ли правиш нововъведенията?

— Не искам да си приписвам тази заслуга. Имам отличен проектантски екип и способни програмисти. Правим съвместни обсъждания. Всъщност крайният резултат е плод на взаимните ни усилия.

Сега на Морийн й стана ясно как се бе разраснала компанията му. Той бе само част от нея, а не главното действащо лице.

— Защо отсъства толкова време от корпорацията?

— Не знаеш ли, че майка ми почина миналата година при автомобилната катастрофа и че аз карах колата?

— Да. Съжалявам за станалото…

— Преди да се случи, бях убеден, че мразя родителите си. Майка ме беше типичен сноб. Нямаше време за обикновените хора и не приемаше нищо, освен най-хубавото. Отидохме на едно парти заедно, където пи повече, отколкото обикновено. Спорехме кога да се върнем. Тя посегна към кормилото точно когато бяхме в много остър завой. Събудих се в една френска болница с три счупени ребра и вътрешни кръвоизливи. Когато ми казаха, че майка ми е починала, си помислих, че ще полудея. Прекарах следващата една година по най-безумния начин, който можех да измисля. Чувствах се виновен за смъртта й.

— Не си могъл да предвидиш действието й. — Докосна го нежно, а той потърси очите й.

— Може би — засмя се горчиво Джек. — Като малък често лежах в леглото си, без да мога да заспя, и мислех какво ли съм сторил на родителите си, че ме мразят толкова. Не ми обръщаха почти никакво внимание, освен когато правех някаква беля или ги обиждах с нещо. Просто не отговарях на представата им за тяхното дете. Тогава се питах какво ли е да си обичан и желан.

— Нашите деца ще знаят — каза Морийн с тих и сериозен глас. — Ти също.

Той трябваше да положи неимоверни усилия, за да не издаде болката си. Не бе предвиждал, че ще има до себе си човек, който така открито да го обича и да не се срамува да го признае. Все още не можеше да го приеме. Животът го бе научил, че хората използват слабите места.

— Колко деца ще имаме?

— А ти колко искаш?

— Може би две или три. — Той погали ръцете й и изведнъж се сети. — Трябва да си купим халки.

— Халки ли?

— Един годежен пръстен и две халки… Нахрани ли се?

Преди да успее да кимне, Джек бе повикал келнера и той вече стоеше пред тях със сметката. Плати и се качиха в ролс-ройса, където Хари ги чакаше търпеливо. Отидоха в най-скъпия магазин за бижута в града.

Морийн се загледа в едно пръстенче със съвсем малък брилянт. От погледа на Джек разбра, че няма да го получи. Заведе я на щанда с най-скъпите бижута.

— И без никакви възражения! Мога да си позволя скъп камък. Ти ще имаш такъв дори ако се наложи да те държа докато господин Тейлър ти го слага на ръката.

Господин Тейлър, който отдавна беше женен, ги удостои с одобрителна усмивка. Макфейбър беше един от най-добрите му клиенти, въпреки че това бе първият път, когато магнатът купуваше нещо за млада жена. Изобщо не беше женкар този господин Макфейбър, помисли си Тейлър.

Морийн все още се колебаеше, но Джек бе взел нещата в свои ръце. Докато разбере какво става, вече имаше двукаратов диамант и голям златен пръстен с брилянти. Струваха цяло състояние. Джек обаче съвсем спокойно подаде кредитна си карта на доволния бижутер.

— Не знаех, че и ти ще искаш да носиш пръстен — каза тя колебливо и погледна семплия пръстен във формата на дебела златна халка.

— Защо не? Това е и моят първи брак.

— Просто си мислех… — започна тя, защото от момента, в който разбра кой е всъщност, все искаше да го попита нещо. — Джек, какво ще правиш с жената от Южна Америка?

Господин Тейлър се появи с увитите покупки, преди да я отговори. Благодариха му и се качиха в ролс-ройса.

— Към офиса ли, господин Макфейбър? — попита Хари.

— Не. — Джек разхлаби вратовръзката си с тежка въздишка. — Имам още малко свободно време. Повози ни малко.

— Извън града ли? — попита шофьорът с надежда в гласа.

— Това е добра идея — каза Джек и дръпна перденцата. — Хари не може да понася движението в града. През петдесетте години е бил шофьор при обир на един бижутерски магазин.

— Наистина ли?

— Това би ужасило който и да е от моя кръг познати!

— Много са ми интересни такива хора. Живяла съм спокоен живот и единственият човек с такова минало, когото познавам, е Дънаган от Луизиана. Беше в две години в затвора за фалшификация. Но той явно е дребна риба в сравнение с Хари.

Джек се облегна на кожената тапицерия с чувство на облекчение и задоволство. Отвори кутийката с пръстена, взе го и го постави на пръста й. Беше красив и елегантен, но като че ли не беше за нея. Джек явно не мислеше така, защото нежно я целуна.

— Сега си моя. Ти ми принадлежиш още от вчера следобед и аз никога няма да те пусна!

— Ще се опитам да ти бъда добра съпруга.

— Бъди такава, каквато си, скъпа. Просто остани същата.

Той миришеше на скъп одеколон. Морийн мечтаеше да се сгуши в него, да затвори очи и да забрави всичко. Обаче не посмя. Жените не се сгушваха в скутовете на богати магнати. Не и на задната седалка на ролс-ройс през работно време.

— За какво мислиш?

— Че искам да се облегна на теб и да заспя. Тази сутрин беше много напрегната.

— А нощта кратка. — Той я прегърна. — Ела. Аз искам същото.

Тя се настани удобно в скута му. Той галеше косата й.

— Джек?

— Да?

— Какво стана с жената от Южна Америка?

— Не се отказваш, а? Спомняш ли си какво ти казах за това откога не съм бил в интимни отношения с жена? Тогава не се шегувах. Ако искаш да знаеш цялата истина, преди да срещна теб, бях започнал да се страхувам, че съм станал импотентен. Никоя жена не можеше да ме възбуди, дори тази от Южна Америка, въпреки че доста се потруди.

— Наистина ли?

— Наистина. Това, което правиш с мен е просто невероятно. Ти ме накара да пожелая дом и семейство. Боже мили, ами аз нямам! — извика той и почти скочи.

— Какво нямаш?

— Къща. Продадох последната, преди да замина за Европа. Къщата — близнак е единственото място, където можем да живеем. Не, тя няма да свърши работа. Не можем да живеем там. Децата имат нужда от просторно жилище.

— Джек, нали няма да купиш нещо огромно и ужасно скъпо?

— Не, разбира се. И аз не обичам претенциозните жилища. Засега можем да останем в къщата — продължи да мисли на глас той. — А друга ще започнем да търсим още от утре.

— Ще имаш ли нещо против да вземем с нас и Бъги?

— Не, естествено. Ще му купим голям кафез, за да може да прекарва летните месеци навън.

— В кой от апартаментите ще живеем, докато се оженим?

— Ти — в твоя, аз — в моя. Все още изпитвам някои угризения от развитието на нашата връзка, въпреки че не съжалявам нито за миг. Мисля, че трябва да пазим поведение, докато сключим брак.

— Понякога мислиш много практично — прошепна Морийн с облекчение. Въпреки предложението му за женитба, не се чувстваше спокойно.

— Такъв съм понякога — се съгласи той и погледна часовника си. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да се връщам на работа. Много съм зает и ще се прибера късно. Изчакай ме да ти пожелая лека нощ.

— Ако искаш, мога да приготвя нещо за хапване.

— След като се оженим, ще вечеряме навън. Няма да ти се налага често да готвиш. Привърженик съм на френската кухня. Ще имаме прислужници и пазач. А ти ще правиш това, което желаеш. Повече няма да ходиш на работа. Ще подадеш молба за на пускане още днес следобед.

Преди да успее да каже нещо, Джек вече даваше нарежданията си на Хари. Тревогата отново обзе Морийн. Нарисуваното от него бъдеще не й се струваше толкова съблазнително. Тя го обичаше. Желаеше да живее с него и да бъде негова съпруга. А имаше намерение да я лиши от удоволствието бъде жена и домакиня.

Щеше да я обгради с прислужници, да я спре работа и да я превърне в придатък на своя дом. Това не беше толкова лошо, разбира се, и тя щеше да радва на малко свободно време. Но какво щеше да прави по цели дни? Той беше непрекъснато в движение и работата му можеше да го задържи със седмици далеч от нея. Щеше да й бъде доста трудно да преживява отсъствията му, ако не се заемеше с нещо смислено.

Морийн не каза нищо повече, но се върна в кабинета си със свито сърце. Животът й бе значително по-прост, когато си мислеше, че е сгодена за годеник, който се прибира навреме от работа и обича ходи на боулинг с ръждивокафявия си раздрънкан пикап.