Даяна Палмър
Изумителна тайна (10)

Десета глава

Джек остана в Чикаго ден повече, отколкото бе предвидил. Беше събота, пет дни след сватбата, и Морийн чакаше Хари, който щеше да я отведе до летището, за да го посрещнат. Джек бе обещал да й се обажда по телефона докато го няма и удържа на думата си. Звънна веднъж. Разговорът им бе съвсем кратък и никой от тях не отстъпи и крачка. През неговото отсъствие Морийн почти не спа.

Тя бе оттеглила молбата си за напускане и продължи да работи. Ако животът й с Джек се окажеше такъв, какъвто го бе очертал той в деня на сватбата им, това щеше да се окаже едно наистина разумно решение. Нямаше да се превърне във високопоставена метреса. Ако той наистина желаеше съпруга, трябваше да й позволи да бъде такава във всяко отношение — майка, домакиня и любима. Нямаше да се остави да я приравни към неодушевените предмети, които притежаваше. Само защото бе магнат и караше другите да подскачат щом го видят не означаваше, че и тя ще постъпва така, както бе свикнал.

С Хари пристигнаха на летището точно навреме и въпреки пълния паркинг той намери място за паркиране. Настина беше предимство да караш ролс-ройс, помисли си Морийн. Те се отправиха към входа на летището и веднага видяха Джек, който се задаваше по един от коридорите.

Морийн усети, че сърцето й лудо подскочи при вида му. Тяхната връзка за нея бе все още съвсем нова, въпреки че вече бяха женени. Беше достатъчно да го види, за да грейне. Той беше облечен в много скъп тъмносив костюм и червено-сива вратовръзка на райета. Изглеждаше толкова красив… Морийн се чувстваше по-елегантна от всякога, тъй като си бе облякла нова сива рокля. Прическата й бе нова и модерна, сложила си бе грима с голямо старание. Но Джек я погледна разсеяно и се обърна към Хари.

— Надявам се, че си паркирал наблизо. Ужасно съм уморен — каза той на шофьора, докато му подаваше багажа си. Хари учтиво кимна с глава и се отправи напред, за да остави насаме своя шеф с жена му.

— Как си? — попита го Морийн, но гласът й звучеше студено и далечно. Това не беше подходящият тон за съпруга, която посреща мъжа си след няколко дни отсъствие.

Джек забеляза студенината й и съжали за начина, по който се бяха развили нещата между тях. Какво му бе станало, че се държа по този начин, преди да тръгне за Чикаго? Трябваше да я вземе със себе си и да опита да компенсира отсъствието си в деня на сватбата, което бе задължително за довършването на служебната му работа.

Връщайки се назад в мислите си, разбра, че е направил огромна тактическа грешка. Отсега нататък тя нямаше да има никакво доверие в него и за това щеше да носи вина само и единствено той. Всъщност той се бе чувствал странно потиснат през цялото време, което прекара в Чикаго. Трябваше честно да си признае, че Морийн му липсваше ужасно и че наистина съжаляваше за случилото се. Беше я въвлякъл в брак, без да й даде време дори да си поеме дъх, а след това очакваше от нея да се държи все едно, че нищо не се е случило. Дори не я бе целунал за довиждане, а какво остава за нещо по-интимно?

Не можеше да я вини за тъжния, несигурен поглед в очите й. Той бе виновен за него със стремежа да не се обвързва заради страха си да не се поддаде напълно и докрай на нейното привличане.

Тогава все още не бе разбрал какво точно означава бракът. През няколкото дни отсъствие бе приел новото си положение, но Морийн не знаеше това. Сега трябваше да й покаже, че вече няма нищо против нейното присъствие в живота му. Както можеше да разбере от начина, по който го посрещна, нямаше да му бъде никак лесно.

— Как съм ли? Уморен — отговори замислено. — Но иначе всичко е наред. А ти как си?

— Аз съм добре — отвърна тя, без дори да го погледне.

Той се взря в нея угрижено и потърси най-точните думи, с които да поправи стореното. Протегна ръка и леко докосна бузата й.

— Какво ще кажеш да започнем веднага да търсим къща?

Морийн се поколеба за момент. Не бе сигурна дали изобщо имаха общо бъдеще, но прие предложението му като опит за примирие.

— Добре — отвърна, но се отдалечи, защото допирът на пръстите му й действаше възбуждащо.

Джек не разбра реакцията й и като ужилен отдръпна ръката си. Тя има право да се държи така, помисли той. На лицето му се появи нескрита тъга.

— Нали няма да имаш нищо против първо да минем покрай офиса? Трябва да оставя някои документи.

— Каква къща точно мислиш, че трябва да купим? — попита Морийн, която не му отговори, ала продължи разговора, защото реши, че ще е добре да направи нещо, за да премахне напрежението между тях.

— Ами някоя с врати и прозорци.

— А кухня? — Тя не можа да сдържи усмивката си. — Ако случайно си спомняш, мога и да готвя…

— Няма да готвиш. Казах ти вече, че ще наемем френски готвач. Къща като тази, която ще купим, ще бъде доста по-голяма от това, с което можеш да се справиш сама. Ще имаш с какво да се занимаваш. Преди да се усетиш, денят ти ще бъде изпълнен с толкова ангажименти, че понякога времето няма да ти стига.

А какво ще кажеш за нощите, помисли Морийн. Ако зададеше въпроса на глас, само би задълбочила конфликта.

— Значи аз ще бъда украшение, така ли? Нещо като част от мебелите? Добре. В такъв случай можеш да ми купиш нови дрехи и да ми направиш нова прическа, и…

— По дяволите! Нямах това предвид. Ако искаш да си купиш нови дрехи, иди и си купи. Ще имаш повече пари, отколкото можеш да похарчиш.

— Благодаря ти. — Морийн забърза, за да се изравни с него. — И още нещо, няма да напусна работа!

— Моля?!

— Няма да ме уплашиш с този поглед! Няма да напусна работа! Щом не ми позволяваш да ти бъда съпруга, ще правя кариера!

— Не би могла да се справиш сама с къщата, която ще купим — процеди през зъби той.

— Чуй ме добре! — продължи да го предизвиква тя. — Или ще ме оставиш да се грижа за къщата, или ще продължа да работя и няма да живея с теб!

— Ти си полудяла! Това е невъзможно!

— Виж ти, кой го казва?!

Той я изгледа, но тя устоя и не отмести очи. Никой от двамата не отстъпи, докато Джек не си даде сметка за абсурдната ситуация и се засмя. Беше жена с характер. Досега не му беше и минавало през ума, че може да е такава, защото през повечето време бе срамежлива и отстъпчива. Това не бе недостатък, а положителна страна на характера й. Може би, ако притежаваше такава смелост, ще може успешно да се адаптира с неговия начин на живот.

— Не е нужно да ми се смееш!

— Не ти се смея. Или по-точно това не е присмех. — Той присви устни и се вгледа в нея. — Добре. Щом искаш да се грижиш за къщата сама, направи го. Ще видим дали ще можеш да се справиш.

— Ще се справя отлично — усмихна се широко тя. — Обичам да чистя, да готвя — изобщо да върша всякаква домакинска работа.

— Ще ти напомня какво каза — отвърна Джек и продължи напред.

Тя бе свикнала да живее и да се грижи за малък апартамент. Дори не предполагаше каква къща щяха да купят, но реши да я остави да се убеди сама.

— Във всеки случай, ако ще пълниш къщата с прислуга, трябва да ми купиш гонг. Нали такова нещо използват светските домакини, когато им потрябва нещо? Или предпочиташ да използвам контрабас например и по този начин ще наложа нова мода?

Той се засмя искрено. Когато бе далеч от нея, бе тъжен. Морийн го разтоварваше и бе единствената жена, която успяваше да го разсмее.

— Нямам нищо против, но при едно условие — да не боядисваш косата си оранжева! — отвърна, докато се качваха в ролс-ройса, и остана доволен от изражението й.

Когато потеглиха, Морийн забеляза две жени, които проследиха колата с възхищение и завист. Запита се какво ли си мислеха за тях. Хари караше през най-скъпите жилищни квартали и подмина няколко табелки „Продава се“, докато една от тях не привлече погледа на Джек. Те спряха пред двуетажна сива мраморна къща.

Беше разположена на престижно място, с хубав изглед, имаше гараж и тенис корт.

— Поне десет стаи и помещения за прислугата, ако не греша в преценката си. Харесва ли ти?

Сякаш бе загубила дар слово. Не смяташе, че десет стаи са необходими. Сигурно той бе свикнал да посреща много гости, което беше свързано с работата му. Сега започна да си дава сметка за множеството домашни задължения, които настояваше да поеме сама. Искаше й се да бе мълчала, но беше твърде горда, за да отстъпи от думите си.

Къщата беше много хубава. Познаваше тази част на Уичита. В нея живееха богаташите. Морийн бе живяла само със секретарската си заплата и бе свикнала да се съобразява с нея. При самата мисъл за светските задължения я втрисаше. Но щеше да се справи, трябваше да го направи. Успехът на брака им бе заложен на това да свикне и да приеме неговия начин на живот.

Повдигна очи към Джек, който стоеше във фоайето заедно с агентката по продажбите на недвижими имоти — изискана червенокоса жена, която го гледаше с нескрито възхищение.

Морийн бе шокирана от реакцията си на раздразнение, но не позволи да й даде външен израз и по този начин Джек да я забележи. Той не желаеше оплакваща се жена с чувство за собственост към него. Затова започна да оглежда наоколо, докато другата жена записваше всяко негово желание за това, което трябваше да бъде променено.

Очарова я голямата мраморна камина в дневната. Почти усети мириса на горящите дървета в нея през зимата и си представи как те с Джек седят прегърнати пред нея и си говорят. Това бе трудно осъществимо, като се имаше предвид работата му. По-реална картина бе тя да е сама или най-много с дете на ръце.

Тази мисъл я разнежи. Облегна се на вратата със замечтана усмивка. Може би едно малко момченце или момиченце, облечено в ританки, и ръчички, стискащи биберона…

— Прекрасно е, нали? — каза агентката. — Обожавам бяла кожа пред камината с подходящ мъж до мен.

— Какво си представяше, Морийн? — не обърна внимание на думите й Джек, който бе наблюдавал внимателно замечтаното й лице.

— Ами, мислех си за деца. — Тя въздъхна, а погледът й все още бе насочен към камината и изобщо не се замисли за значението на думите, които каза.

Лицето му се промени видимо. То придоби почти нежен израз, а погледът, с който удостои своята съпруга, накара агентката да прочисти гърлото си. Започна бързо да изрежда цените и преимуществата на разположението на къщата.

Морийн се извърна, изненадана от внезапната промяна в отношението на другата жена. Срещна погледа на Джек и усети как той я пробожда. Много по-късно си даде сметка за значението на този поглед.

Изчерви се и едно нейно извъртане на главата бе достатъчно, за да даде отговор на това, което той искаше да знае. Искрица просветна в очите му и после изчезна. Джек сви рамене и излезе от стаята, без да каже нито дума.

Тя продължи да върви през големия работен кабинет и малката библиотека, следвайки двамата. Мислеше обаче само за едно — той наистина ли искаше тя да забременее? Сигурно не, защото й бе казал, че няма да бъде вкъщи през по-голямата част от времето. Ако наистина желаеше деца, щеше да намери начин да бъде близо до тях. Не, тази мисъл е била само моментна и сега той съжаляваше за нея. Сигурно вече не искаше дете и предпочиташе да не бе избързал със сватбата. Не знаеше как иначе да тълкува поведението му. Познаваше техника Джек, но не богатия собственик на огромната корпорация…

В края на обиколката той каза кратко, че ще купят къщата, без да попита Морийн за нейното мнение. Това само увеличи пропастта между тях.

През целия път към къщи тя усещаше, че все повече се ядосва. Когато пристигнаха, вече кипеше от възмущение.

Джек взе куфара си от Хари и го отпрати. След това се извърна към Морийн, която гледаше към своя апартамент със студен израз.

— Държа се отвратително! — каза й кратко той. После безцеремонно я хвана за ръката, като почти захвърли куфара. Макар и трудно, успя да отключи с една ръка и я бутна навътре.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш… О-о!

Той не й позволи да продължи да говори. Взе я на ръце.

— Рай! О, Господи, това е истински рай!

Морийн се чувстваше по същия начин, но не й достигна въздух да го каже. Той я подхвърли в средата на леглото си и докато разкопчаваше ризата си не откъсна поглед от нея.

Тя го гледаше омагьосана. Всичко стана толкова бързо.

— Показваш къде ми е мястото? Това ли кътче си отредил за мен в твоя живот? Приятно отклонение от търговските сделки и работата в офиса?

— Не си забравила това, което ти казах, преди да замина. — Джек се вгледа в тъжните й очи.

— Малко вероятно бе да ги забравя. Хайде, продължавай! Обладай ме, ако искаш! Аз съм твоя жена и това е мое задължение!

— О, Господи! Недей да говориш така! Не превръщай секса в споразумение!

— А не е ли точно това за теб?! Ти се ожени за мен, защото ме желаеше. Тогава си мислех, че ти… Че ти поне малко ме обичаш. Ала още в деня на сватбата ми каза повече от красноречиво какви точно ще бъдат отношенията между нас в бъдеще. Харесва ти да бъдеш с мен, да спиш с мен, но работата и корпорацията са на първо място. Ако се беше замислил малко, нямаше да се ожениш за мен. С теб сме толкова различни, колкото са различни денят и нощта. Не одобряваш как изглеждам и начина, по който се обличам. Смяташ, че ми липсва нужното възпитание, за да забавлявам приятелите ти.

Повдигна внезапно очи и успя да улови изражението на лицето му. То я накара да изтръпне.

— Права съм, нали? — Очите й се изпълниха със сълзи. Свали очилата си и започна да бърше сълзите с ръка. — Защо не се откажеш? Може и да не съм бременна, така че няма защо да се тревожиш. Всеки ще поеме по своя път. Може би следващият път ще се ожениш за жена от твоята среда, която наистина ще ти подхожда.

Джек не знаеше какво да й отговори. Чувстваше се напълно безпомощен, което го ядоса. Стана и запали цигара.

— Не искам да се отказвам от нищо! — отвърна кратко. — Искам само теб, и то такава, каквато си!

— Не, това не е вярно! На теб ти харесва домашният уют. Искаш семейство и деца, но не желаеш да им отделяш никакво време.

— На тридесет и седем години съм. Никога досега не съм живял с жена. Никога не ми се е налагало да се съобразявам с някого. Винаги съм бил господар на времето си, а работата ми го е изпълвала изцяло.

— Децата имат нужда от двама родители. А аз не искам да свърша както повечето жени на богати мъже — като алкохоличка или с любовник, защото съм сама прекалено дълго…

— Не мога да ти посветя цялото си време!

— Не го и искам. Просто ми отделяй малко повече време извън това, което прекарваме в леглото, за да не се чувствам като твоя държанка.

— Така ли се чувстваше и първия път, когато се любихме?

— Не. — Тя сведе срамежливо очи. — Чувствах се така, както всяка жена би мечтала да се чувства, когато го прави за първи път.

— Смяташ ли, че щеше да ме интересува дали изпитваш удоволствие, ако бях мъжът, какъвто се опитваш да ме изкараш?

— Увърташ!

— Не, ти увърташ. — Джек се приближи към нея и коленичи, като я прегърна. — Искам да живея с теб. Не желая да ти обещавам неща, които не съм в състояние да изпълня, или да ти кажа, че всяка вечер ща си бъда у дома. Но аз ще се грижа за теб и, Господ ми е свидетел, ти никога няма да бъдеш само за леглото ми.

— Но ти не ме обичаш! Ти само ме желаеш!

— Понякога при мъжете първо идва желанието. Ти също ме желаеш толкова силно, колкото и аз. Усещам как се променя дишането ти, когато те докосвам.

— Да, но…

— Но какво? — Той се изправи и я остави да се отпусне върху леглото.

Дрехите им трескаво започнаха да падат на пода. Морийн усети допира на кожата му, гъстия мъх на гърдите му, който дразнеше втвърдените й зърна, и се отдаде на изгарящите му устни.

Притисна се към него и изстена от това, което той правеше с нея, отдадена напълно на сладостното удоволствие. Той тихо й шепнеше неразбираеми думи, докато я докосваше по вече познатия й начин, водейки я все по-близо и близо към изпепеляващ екстаз.

Когато започна бавно и чувствено да навлиза в нея, тя извика от внезапното проникване, което превърна мечтите й в неземно удоволствие. Той знаеше как да удовлетвори страстта й, бе последната мисъл, преди огнените вълни на пълното удовлетворение да я погълнат. Той знаеше… всичко!

Джек се засмя на безпомощната й реакция. Усети как ноктите й се забиват в гърба му, а тялото й се повдигна в стремеж към пълно удоволствие. Морийн извика.

Внимателно наблюдаваше изражението на лицето й и когато разбра, че е получила своето, се отдаде напълно на екстаза, който го беше завладял. Огнените вълни преминаха и през неговото тяло. Стенеше от удоволствие. Гласът му се смеси с нейните викове и усети, че всичко около него започна да потъва в мека тъмнина.

Морийн не можеше да спре да плаче. Джек я бе прегърнал и нежно отместваше влажната коса от лицето й.

— Всичко е наред — прошепна той и докосна клепачите й с устни. — Сега всичко е наред.

Морийн все още трепереше, обвила ръце около врата му, търсейки опора в неговото тяло.

— Наблюдавах те. — Силните му ръце се плъзнаха по топлия й гръб. — Този път беше по-добре от миналия.

— О, да — изстена тя, все още трепереща. — Не ме оставяй никога вече сама, моля те!

— Няма! — Той се претърколи върху гръб, като я привлече върху себе си, галейки я нежно с ръце и устни. — Така добре ли ти е?

— Не зная… — задави се тя. — Съжалявам. Аз… Джек! — Тялото й се изпъна като струна от сладката болка, когато той отново я изпълни.

— Сега спокойно! Ела по-близо. Няма да те оставя, докато не изпиташ докрай какво е истинска любов. Целуни ме…

Тя не можеше да повярва, че съществува такова върховно удоволствие. Притисна се силно към него и всичко наоколо се завъртя и загуби очертания, докато той я даряваше с изживявания, за които не бе мечтала дори в най-дръзките си сънища. Усещането бе толкова силно и си помисли, че ще припадне. Той задържа главата й върху гърдите си, когато отмести тялото си от нейното.

— Ела насам, скъпа. Господи, ще умра от схващане на мускулите! Добре ли си?

— Ако сега умра, няма да съжалявам… Обичам те, Джек!

— Трябва да съм сляп, за да не го разбера.

— И нямаш нищо против?

— Нямам нищо против. Просто ми трябва малко време, за да свикна. Това е всичко. — После се засмя горчиво. — Никой никога не ме е обичал.

— А родителите ти…

— Аз съм осиновен. Не можа ли да се досетиш? — попита глухо той. — Те са искали деца, но не са имали свои. Истинската ми майка е била млада неомъжена жена, чието име така и не успях да науча. Когато започнаха неприятностите ми със закона, моите осиновители го отдадоха на престъпните гени на неизвестния ми баща. С това си измиха ръцете.

— Но ти си наследил корпорацията…

— Това бе изричната воля на баща ми в неговото завещание, един Господ знае защо. На майка ми остави огромен годишен доход, ала корпорацията наследих аз. Не можеш да си представиш колко ме мразеше така наречената ми майка. Парите винаги не й стигаха. Пропи се. А когато беше пияна, имаше навика да ми обяснява какъв ад съм направил от живота й. Правеше страхотни сцени. Непрекъснато ме караше да пътувам по целия свят, само и само да не съм около нея, да я освободя от присъствието си. Ругаех я и не й давах нито пени. Накрая и ругатните ми се изчерпаха… После тя загина, опитвайки се да ме убие.

— О, Джек! — Морийн се притисна още по-силно към него и го прегърна. — Всички разправяха, че си я обичал извънредно много. Аз си помислих, че… Всъщност не зная какво точно си помислих.

— Исках да я обичам. Но тя нямаше нужда от моята любов. Мразеше ме безкрайно много… Така и не разбрах защо. Може би тя и баща ми имаха изкривена представа за това какво значи да си родител. И бяха разочаровани, когато осъзнаха, че децата не са малки забавни куклички, които можеш да изоставиш, когато не са ти повече интересни.

— Прав си — каза тихо Морийн. — Но същото се отнася за съпругите.

— Не зная много неща за съпругите. — Той повдигна глава и се вгледа в нея. — Не съм искал жена докато не се появи ти. Не зная почти нищо и за децата, но мисля, че можем да се научим заедно.

— Можеш ли да отделиш време за това?

— Мисля, че ще се справя. — Той леко докосна гърдите й с върха на пръстите си. — Кажи го отново.

— Аз… Аз те обичам.

— Колко?

— Повече от всичко и от всекиго на този свят. Освен…

— Освен?

— Освен детето, с което ще те даря точно след девет месеца.

Джек потрепери и я прегърна силно. За първи път в съзнателния си живот се остави напълно на чувството да бъде обичан.