Даяна Палмър
Изумителна тайна (11)

Единадесета глава

Те купиха голямата мраморна къща. Морийн наистина напусна работа. Ако той смяташе, че тя нямаше да се справи с домашните си задължения, бе сгрешил.

Морийн се зае с книги по домакинство и някои наръчници по поддръжка на обзавеждането. Използва първото отсъствие на Джек, за да вземе нещата в свои ръце. Нае готвачка, не френска, но една приятна възрастна дама с отлични препоръки за уменията й по готварство, пазач и прислужница. Нае също и градинар.

След това си купи нови дрехи и подстрига косата си. Единственото нещо, от което не се отказа, бяха очилата. Продължи да ги носи, защото с годините те бяха станали част от самата нея.

— Господин Макфейбър трябва да се върне днес, нали, госпожо? — попита госпожа Кендълс, новата готвачка. — Какво ще приготвим за ядене?

— Палачинки с пиле, картофи на фурна, аспержи, а за десерт — карамелов пудинг. Надявам се това да удовлетвори както неговото предпочитание към френската кухня, така и моето към американската. О, щях да забравя, би ли направила и голяма салата?

— Да, мадам. А вино?

— Предполагам, че ще пием кафе. Искам умът му да остане бистър, за да може да забележи промените, които съм направила.

Готвачката се отдалечи, като замислено клатеше глава.

Морийн бе облечена в красива рокля от копринен сатен в цветовете на дъгата. Тя падаше свободно около изящните й крака, а косата й бе накъдрена на големи къдрици, които покриваха раменете. Не представляваше олицетворение на изискана съпруга на магнат, но все пак изглеждаше като съпругата на Джек Макфейбър.

Самият той се появи на вратата, точно когато Морийн слизаше по стълбите. Клеър, новата прислужница, изтича да вземе куфарчето и шлифера му.

— В Ню Йорк вали като из ведро — измърмори той, но от вниманието му не убягна малкия напредък с назначаването на прислужница. Повдигна очи към Морийн и сви устни. — Ти ли ще бъдеш десерта?

— Само в случай, че ще ме предпочетеш пред карамеловия пудинг. О, Джек, толкова ми липсваше!

Тя се хвърли и увисна на врата му, залюля се палаво, после го целуна. Нямаше го само от три седмици, а й се струваше, че е отсъствал години, въпреки че той й се бе обаждал по телефона всеки ден. Едно бе да чува само гласа му, а съвсем друго да го прегърне и почувства близо до себе си.

— Да ме задушиш с целувки ли искаш?

— Може ли да опитам? — Тя се усмихна и приближи устни до неговите.

— Не се оплаквам. — Джек потърка буза в нейната и я притисна до себе си. — Искам те, Морийн. Какво ще кажеш да се любим на масата в хола?

— И да накараме почтената госпожа Кендълс да припадне от ужас?

— Госпожа коя? И като спомена това, кое беше момичето, което ме посрещна?

— Клеър е нашата прислужница, а госпожа Кендълс е готвачката.

— Французойка ли е?

— Нейният прапрадядо е бил французин. От него е наследила отличните си кулинарни умения.

— Скъпа, слушай…

— Можем да си легнем рано тази вечер, за да ти покажа колко ми липсваше. Но първо ще опиташ палачинките на госпожа Кендълс.

Той се остави да бъде убеден, макар с известна неохота. Тя обаче изчезна в момента, в който опита ястията. Морийн забеляза доволното му изражение.

— Отлично! — не се сдържа той да похвали заслужено новата готвачка.

— Нали? Имаме си и градинар, а аз си купих нови дрехи. Следващата седмица даваме прием на всички твои заместници от корпорацията.

— Добре, добре! Ти май не си стояла със скръстени ръце.

— Точно така.

— Не си се промъквала в офиса, за да работиш, нали?

— Ти се оказа прав. Последните дни не ми остана време. Твърде заета бях с къщата и с организирането на всичко. Ти обичаш ли да плуваш?

— Да — отвърна той с известна предпазливост.

— Добре.

Отвън се чу звук на движещ се булдозер.

— Какво е това? — извика Джек и се изправи.

— Не се тревожи. Това е просто булдозер.

— Какъв булдозер?

— Този, който копае басейна — обясни тя с престорено безразличие. — Изяж си палачинките, скъпи. Ще изстинат.

— Имаш ли още изненади за мен?

— Още една малка изненада, но за нея по-късно. Искаш ли малко картофи на фурна?

— Обожавам приготвените по този начин картофи… Боже мили! Ти изобщо не си си губила времето?! Прислужници, пазачи… А аз мислех, че няма да се справиш. Какъв глупак съм бил!

— Ти просто не знаеш колко много те обичам. Затова е така. Когато обичаш някого, правиш всичко възможно, за да му доставиш удоволствие.

— Така ли? Е, в такъв случай имам някоя и друга идея за прекарване на част от времето ти, когато приключим с десерта.

— И аз имам нещо наум. — Морийн докосна нежно ръката му и леко я стисна. — Джек — започна неуверено тя, но се поправи. — Джоузеф, аз нося твоето дете.

В началото си помисли, че не я е чул. Дори не помръдна. Очите му бавно се разшириха и потъмняха, а ръката му страстно стисна нейната.

— Ти си…

— Бременна! — засмя се тя.

— Благодаря ти, мили Боже! — Той стана, отиде при нея и я взе в скута си. — Кога? Кога ще родиш?

— След около шест месеца. Исках да съм сигурна, преди да ти кажа. Лекарят получи едва вчера резултатите от тестовете и веднага ми съобщи.

— Ние сме женени от около три месеца. Точно от тогава, през онзи следобед, когато ти спомена нещо за след девет месеца.

— Ш-ш-т! — засмя се Морийн и го целуна. Секунда по-късно те бяха прекъснати от тактично покашляне. Не бяха забелязали кога бе влязла госпожа Кендълс с вкусно ухаещия пудинг в ръце.

— Пудинг, господине — поясни тя с дяволита усмивка. — Полезно ядене, особено за млади родители.

— Откъде знаеш това? — попита Морийн учудена.

— Сигурно съм пропуснала да ви кажа, че имам шест деца. Сега ще донеса сметаната, а после ще отида в стаята си да гледам телевизия.

— Тя е страхотна! И много по-приятна от някой своенравен и разглезен френски готвач, който непрекъснато се суети из кухнята!

— Скъпи, сигурна съм, че и госпожа Кендълс ще е способна да направи нещо не особено разумно, стига то да ти хареса.

— Няма нужда. И без това ще бъдем доста заети, за да й обръщаме внимание. Не мислиш ли?

 

 

Шест месеца по-късно Джошуа Джоузеф Макфейбър бе донесен вкъщи от баща си. За Морийн бяха положени специални грижи. Раждането й бе доста тежко и се наложи да й бъде направено цезарово сечение, но тя бе толкова горда със сина си, че понесе стоически болките.

— Не е ли пълно копие на баща си? — попита тя госпожа Кендълс.

— Така е, мадам — отвърна готвачката, като се усмихваше на малкото повито бебе, което Макфейбър все още държеше. — Особено в очите. Отсега си личи, че ще бъдат тъмни.

Когато Морийн си легна, а малкият Джошуа заспа, сгушен до нея, Джек й предложи да го вземе.

— Трябва да ти зарасне раната от операцията — прошепна той, докато нежно вземаше детето на ръце.

— Наистина ли мислиш така, или просто искаш да подържиш сина си?

— И двете. — Той леко докосна малкото заспало личице. — Господи, той е истинско чудо!

— Да — отвърна Морийн и протегна ръката си, за да докосне тази на Джек. Лицето й се изкриви от болка, тъй като все още незарасналата рана я заболя при неволното движение.

— Обичам те, скъпи. Благодаря ти, че бе с мен през цялото време.

Джек бе присъствал на раждането от момента, в който започнаха първите болки, докато не я изписаха от болницата. Предполагаше се, че тя ще може да роди без чужда намеса, но в последната минута се оказа, че няма да се справи сама.

— Той е и мой син — припомни й Джек. — Ти също си моя.

— Не съжаляваш ли, че се ожени за мен?

— Съжалявам, че те открих толкова късно. Никога не съм ти казвал това, нали, скъпа? — попита той тихо. — Дори когато сме се любили…

— От самото начало трябваше да разбера, че нямаше да бъдеш с мен, ако не ме обичаше поне малко.

Джек не откъсна поглед от нея и от малкото момченце, което кротко спеше в ръцете му.

— Трябваше да науча какво значи да обичаш, преди да мога да го изразя или покажа по някакъв начин. Разбрах, че любовта не е егоистично чувство. Тя поставя усещанията и желанията на другия човек на първо място. Любов означава да даваш, а не само да изискваш. Това не може да бъде направлявано или изменяно. Ако чувството реши, че го заслужаваш, то определя и накъде да се насочиш. Ще те изненада ли това, че любовта ме бе водила от много дълго време?

— Не би трябвало, но всъщност съм учудена. Ти си толкова прикрит…

— Обичам те! Вечно и безумно. Дори не зная от кога, но зная кога осъзнах, че е така. Това беше денят, в който се върнах от Чикаго и ти ме посрещна на летището. Изглеждаше като че ли те бях ударил. Почувствах се виновен за това, което ти бях казал. Липсваше ми толкова много, а аз дори не успях да ти го кажа. След това, когато се върнахме в апартамента след разглеждането на къщата, аз ти доверих нещо, което не бях казвал на никого дотогава. Когато се любехме… Това беше моментът, в който разбрах, че ти вече си неразделна част от моя живот.

— Аз знаех всичко това от самото начало, господин Макфейбър! — Морийн леко се изчерви от приятния спомен. — Ти беше станал част от моя живот още от мига, в който те видях, макар че не знаех истинското ти име.

— Може би всичко нямаше да бъде толкова сложно, ако бях обикновен техник.

— Сигурно, но това не означава, че сега те обичам по-малко. — Тя докосна спящото детско личице и вдигна сияещи очи към неговия баща и неин любим съпруг. — Нито че него обичам по-малко. Ти ще бъдеш всичко за него.

Джек трябваше да преглътне, преди да може да й отговори. За него бе съвсем ново усещане да признае любовта си и да говори за нея толкова открито. Обаче това всъщност му харесваше, и то много.

— Мисля, че не съм сбъркал много, когато предадох управлението в ръцете на своите заместници. Отсега нататък нещата няма да бъдат така объркани. Ще пътувам много по-рядко и през повечето вечери и всички почивни дни ще си бъда вкъщи.

— Джек!

— Изненадана ли си? Аз ти казах, че те обичам. Няма да мога да бъда добър съпруг и баща, ако съм далеч от дома си.

— Но корпорацията…

— Вече не е най-важната част от живота ми — отвърна простичко той. Взе ръката й и нежно я докосна с устни. — Ти си моят живот!

— Ще ходим на пикници и ще организираме партита на рождените дни на Джошуа… — замечтано каза тя.

— И на неговите братя и сестри.

— О, скъпи! — Дъхът й спря. В очите й проблесна щастливо пламъче.

— Има обаче едно нещо, за което бих искал да те помоля — каза Джек с толкова сериозен тон, че накара Морийн да потръпне от очакване на нещо неприятно.

— Какво е то!

— Можеш ли да помолиш госпожа Кендълс да не прави повече палачинки с пилешко?

— Но те са любимото ти ястие?!

— Беше, докато не го вечеряхме две седмици подред. — Опита се тонът му да бъде почти безразличен.

— Ще й кажа, не се тревожи — избухна в смях Морийн. — Никога вече няма да има такива палачинки!

— Това е добре.

— Вместо тях ще ядем палачинки с телешка кайма!