Даяна Палмър
Изумителна тайна (3)

Трета глава

— Любовник! Погледни ме добре. Нося очила, прекалено висока съм, и макар че се обличам като младо момиче, приличам на стара мома! Едва ли можеш да си представиш как ще изглеждам в голямо легло сред коприна, сатен и дантели.

Тя се смееше, но не и той. Представи си я точно по този начин и това го стресна.

— Да, мога да си те представя — каза едва чуто. — И престани да се подценяваш. Всичко ти е наред. Ако не ми вярваш, попитай, когото искаш от чистачите.

— Създавала съм им толкова неприятности, че едва ли съм тяхна любимка.

— Едно си баба знае… — засмя се той на глас. — Въпреки всичко, те не са забравили твоето внимание — бонбони от Ню Орлийнс, шоколадчета от миналия карнавал, тенджера с домашно приготвена супа, когато паднал големият сняг… Можеш да разливаш кафе всеки ден в продължение на една година и те биха зарязали всичко, за да го почистят. Наистина те обичат.

— Чувствам се виновна за тогава.

— Господин Уаймън, пазачът, е друг твой почитател — продължи той, сякаш не бе чул думите й. — Грижила си се за жена му, когато я оперирали спешно от апандисит.

— Те нямат никакви близки в този щат, от Виржиния са.

— Може да не си „Мис Америка“, но имаш добро сърце, госпожице Харис! Хората те харесват такава каквато си.

— Може и така да е, но аз не се харесвам! — Тя стисна до болка ръцете си. — Скучен човек съм, отегчавам хората до смърт. Бих искала да съм като стария Джоузеф Макфейбър например — отвърна тя, но пропусна да забележи промяната в лицето своя събеседник. — Знаеш ли, че миналата година започнал да учи ски скокове? Участвал е в автомобилните състезания Гранд При във Франция, ходил на археологически проучвания в Перу, Мексико Централна Америка. Бил е водолаз при една от експедициите на Жан Ив Кусто за няколко седмици Бахамските острови. Живял е в някакво ранчо в най-затънтения край на Австралия. Покорявал е планини е бил на сафари в Африка и…

— За бога, няма ли да спреш?! — извика той. — Измори ме вече.

— Ето, виждаш ли? Такъв живот искам да живея. Единственото рисковано нещо, което правя, е да храня Бъги с опасност да ми отхапе пръста! На двадесет и четири години съм и нищо интересно не ми се е случило. Животът ми прилича на купа с желатин, който бавно се втвърдява!

— Какво сравнение! — избухна в смях Джек.

— Изключително подходящо в случая. Мислех си, че като се преместя тук и започна всичко отначало, нещата ще се променят. Но си останах такава, каквато бях и в Ню Орлийнс.

— Защо искаш да покоряваш планини и да ходиш на сафарита?

— Ами… Всъщност не зная защо. Просто искам да правя нещо по-различно. Ще умра, без да съм видяла нищо интересно от живота — намръщи се тя. — Единственото ми романтично преживяване беше да помогна на един мъж да смени гумата на колата си. Никой не е рискувал да ми предложи да излезем.

— Аз например бих поел това рисковано начинание — засмя се отново той.

— Благодаря, но не ми е нужно съжалението ти.

— Напълно съм съгласен. Не изпитвам подобно нещо спрямо теб. Ти без това се самосъжаляваш и за двамата.

— Не е самосъжаление, а самата истина!

— Няма значение. Какво ще кажеш за едно кино? Харесвам научна фантастика, приключенски и детективски филми. А ти?

Усмивка започна да се прокрадва по лицето й.

— И на мен ми харесват такива филми.

— Имаш ли вестник?

— Не. Само седмичник. Не мога да си позволя да получавам вестник всеки ден.

— Тогава можем да се разходим с колата и да видим какво дават в кината.

— Ще отидем на кино през деня?

— А защо не? Мразя да ходя на кино вечер и да гледам някакви влюбени двойки, които се целуват. Тежкото дишане ми пречи да чувам добре.

— Циник такъв! — си позволи малка закачка Морийн.

— А какво ще правим с този зелен приятел?

— Бъги, май ще си легнеш раничко!

— Ябълка! — извика папагалът и нададе бойния вик на апахите.

— Красива птичка!

— Да. Във всеки случай е добра компания. Не зная как щях да живея без него. Той е нещо като най-добрия ми приятел.

Думите й го поразиха дълбоко. Нямаше представа, че е толкова самотна в личния си живот. Загледа се замислен след нея, когато тръгна да се облича.

Съмняваше се в нея от самото начало и все още не бе сигурен дали е напълно невинна. Някак си не отговаряше на представите му за саботьор. Такива хора рядко се издават с външния си вид, напомни си Джек. Не можеше да се обвърже с нея на този етап от играта. Първо трябваше да я опознае по-добре.

— Готова съм — появи се тя след по-малко от пет минути.

Беше почти красива с белите си обувки на токчета, в семплата бяла лятна рокля и вързаната с бяла панделка коса. Въпреки очилата радваше окото. Имаше страхотни крака.

Тя се усмихна на късмета си. Той я беше поканил да излязат заедно! По този начин можеше да научи доста неща. Мисълта, че ще играе ролята на супер шпионин, я накара да потрепери. Сега наистина се забавляваше. Това щеше да е първото опасно нещо, което е правила в живота си. Поколеба се за миг, но той се усмихна и тя се успокои. Това е най-обикновено излизане, каза си тя. Едва ли щеше да се наложи да му слага белезници. Винаги можеше да каже на господин Блейк какво е научила.

— Хайде да вървим.

Качиха се в пикапа. Морийн не каза нито дума за раздърпаните седалки и счупената броня. Усмихваше му се като че ли я возеше на предната седалка на ролс-ройс. Джек се почувства неловко. Беше убеден, че никоя от жените от неговата класа нямаше да се усмихва по този начин, ако й бе предложил да излязат с архаичната очукана купчина желязо. Но Морийн явно се забавляваше истински и усмивката й не беше изкуствена.

— Притеснява ли те пикапа? — все пак попита той.

— Разбира се, не! Татко имаше същия. Ходехме с него за риба. — Очите й станаха замечтани. — Спомням си безгрижните летни дни с него и мама. Нямахме много пари, но за нас това беше без значение, защото винаги прекарвахме чудесно. Родителите ми бяха преподаватели — обясни тя. — Представяш си какви са били заплатите им.

— Да. Жалко, че боклуците в града получават повече, отколкото хората, които учат децата ни и градят бъдещето им. Плащат милиони на футболистите, но учителите все още получават заплати на детегледачки.

— Не изглеждаш футболен запалянко.

— Обичам хокея на лед и американския футбол.

— Имаш фигура на футболист.

— В моето училище даже нямаше футболен отбор.

— Не си ли спортувал нищо? — настояваше Морийн.

— Участвах в отбора по борба. Бях шампионът на училището. Две последователни години никой не ме победи.

— Мога да си обясня защо. — Очите й обходиха силното му мускулесто тяло.

— Нямам нищо против спорта. Полезен е за децата. Учи ги да се борят, да заслужат победата си.

— Ти не си женен, нали? — поколеба се за секунда тя.

— Откъде време за такива неща? — попита съвсем искрено Джек, но веднага разбра, че такъв отговор не подхождаше на сегашната му роля. — Искам да кажа — поправи се той, — че през всичките тези години имах прекалено много работа.

— Аха. Зачудих се дали имаш деца като говориш така за тях.

— Не съм срещнал още жената, от която бих искал да имам деца. — Тъмните му очи се присвиха при спомена за всички онези фалшиви жени, чийто начин на живот не можеше да има нищо общо с бебешки пелени и готвене.

— Това не е много хубаво.

— А ти имаш ли?

— Обичам децата, но мисля, че никога няма да имам свои.

— Защо?

— Ами първо трябва да се омъжа.

— В днешно време това не е задължително.

Зелените й очи го изгледаха изпитателно.

— Може би и други хора разсъждават като теб, но не и аз. Родителите ми ме възпитаха да вярвам, че бракът е бил създаден преди децата.

— Или преди нещо друго — отбеляза Джек със закачка в гласа.

— Може би не съм подходяща за времето, в което живея. Трябвало е да се родя през миналия век. Дълбоко в сърцето си съм бунтар, но не мога да приема някои съвременни разбирания.

— Всъщност съвременните разбирания не са съвременни изобщо. От самото сътворение на света хората не са приемали установеното за даденост. То може да важи за петдесет процента от хората. Прави това, което смяташ за правилно, и недей да смесваш бунтарството с придържането към неща, които изобщо не харесваш.

— Мъдро казано! — деликатно му отвърна тя.

Джек спря колата пред малък търговски център, на който имаше голяма реклама за филмова прожекция, и попита дяволито:

— Виждаш ли нещо?

— Научнофантастичен трилър. Освен ако ти не предпочиташ шпионски филм — каза тя с усмивка и си помисли, че всъщност сега играеше ролята на преследвач.

— Одобрявам научната фантастика.

Джек слезе и й отвори вратата. Намръщи се, когато видя, че една тел от седалката скъса чорапогащника й.

— По дяволите! — изруга той. — Страшно съжалявам…

— Късам по един чифт всеки ден — докосна леко ръката му и се усмихна тя, — така че не се притеснявай.

Думите й го натъжиха. Спомни си как веднъж едно от момичетата, с което бе излязъл, закачи чорапогащника си на розовия храст пред къщата му и вдига невероятна врява. Но Морийн беше различна. Много по-различна!

— Въпреки всичко ще ти купя нов.

— Няма нужда. Ти по-добре се грижи за себе си. Чифт чорапогащи няма да опразни джоба ми.

Вниманието й го караше да се чувства виновен. Съвсем умишлено я заставяше да го мисли за човек, какъвто всъщност не беше. Но задачата му бе да научи всичко за самолета.

— Искаш ли царевични пръчици? — попита той, след като плати билетите.

— Да, можем да си разделим едно пакетче.

Седнаха в централната част на салона. Филмът току-що беше започнал. Морийн дъвчеше съсредоточено царевичните пръчици и от време на време хвърляше срамежливи погледи към Джек. За нея беше ново и вълнуващо преживяване някой да я заведе на кино. Особено някой, когото харесваше. Щеше да й дойде много, ако той наистина се окажеше саботьор. Надяваше се това да не е последната й среща с него. Трудно щеше да е, ако се затвори отново в ледената си черупка. Харесваше го, независимо от недостатъците му, които все още не познаваше.

Ами ако той се чувстваше виновен за това, което й беше казал в началото, и сега се опитваше да я компенсира? Тази мисъл не й даваше мира, докато той не изяде царевичните пръчици и не взе ръката й в своята. Допирът с неговата топла груба кожа сложи край на способността й да разсъждава.

По-късно не можеше да си спомни нито един момент от филма. Бяха изяли по един хамбургер в ресторанта за бързи закуски. Вече се смрачаваше, когато я изпрати до вратата на апартамента й.

— Беше забавно — каза срамежливо тя. — Благодаря ти.

— Аз също се забавлявах. — Наистина мислеше така. Не си спомняше друг път да е прекарвал толкова приятно в компанията на жена. — Играеш ли боулинг?

— Аз… Никога не съм опитвала.

— Следващата събота ще отидем заедно.

Лицето й светна. Не можеше да повярва на ушите си! Сигурно му беше харесала, щом я канеше пак. Обикновено мъжете я изпращаха до вкъщи, измисляха някакви неясни извинения и изчезваха.

— Много ще ми бъде приятно.

— Не бях ходил на кино от доста време. Изглежда последните няколко години опитвам да се съсипя от работа.

— Аз пък се опитвам да избягам от затвора, в който живея. Знаеш ли, в представите си съм смела авантюристка. Проблемите ми започват, като се върна към действителността.

— Действителността не е толкова лоша, колкото си мислиш. А бягството от затвора… Няма нищо по-лесно от това. Можеш да бъдеш такава, каквато си искаш, само трябва да направиш първата крачка.

— С моя късмет това е все едно да стъпя в подвижни пясъци!

— Без песимизъм! Ако очакваш да ти се случи нещо лошо, то се случва. Трябва да проявяваш повече оптимизъм.

— Колкото и да се опитвам, не мога. Може би аз донесох лошия късмет на новия самолет, само защото работя в компанията.

— Не ставай смешна! — Джек едва прикри любопитството си.

— Чудя се защо господин Макфейбър още не е започнал разследване на случая?

— Ами той е наел частен детектив. Или поне така ми казаха.

Сърцето й подскочи. Значи шефът не стоеше със скръстени ръце. Зачуди се кой ли беше този детектив и дали Джек го познаваше. Изведнъж се разтревожи, че на новия й приятел може да се случи нещо лошо.

Джек забеляза тревогата й, но я разбра погрешно.

— Е, ще се видим в понеделник — започна несигурно Морийн, защото не искаше да се раздели с него.

— Защо не още утре? — Само за да може да я държи под око, помисли си той, а не защото иска да бъде с нея. — Ще ходиш ли някъде?

— Само на църква.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? Не съм ходил на църква от много отдавна. Кога излизаш?

— Обикновено излизам към десет и половина. Така имам време да се разходя. Църквата е съвсем близо, в края на улицата.

— Добре. — Той я изгледа изпитателно. Морийн беше отворила външната врата и стоеше на прага. — Толкова ли бързаш да се прибереш?

— Не, но…

— Тогава защо не ми разрешиш да те целуна?

Изненада се от думите си. Не искаше да каже точно това. Харесваше тялото й, а през цялата вечер не можа да откъсне поглед от красивите й нежни устни. Дали някой изобщо я беше целувал?

— Да ме целунеш? — Като че ли ток премина през тялото й.

— Предполагам, че това не е нещо особено — измърмори той. Протегна ръце и я притисна към себе си. — Или все още мислиш, както ми каза онзи ден, че съм твърде стар за теб?

— Нямах това предвид. — Цялата трепереше. — Исках да си сигурен, че не те преследвам.

— Не си от този тип жени. — Ръцете му се плъзнаха по тялото й, като я придържаха нежно. Той наведе глава към нея.

— Зная. — Тя усети топлия му дъх върху устните си. — Никога не съм се чувствала сигурна в себе си.

— Тихо — прошепна Джек. Устата му докосна нейната съвсем леко. Не искаше да я насилва. Беше внимателен и нежен. Не искаше да я изплаши. Не след дълго усети, че тя се отпуска. Беше опряла ръце на гърдите му. Почувства внезапното им трепване.

Джек вдигна глава, за да погледне големите й блестящи очи. Стеснителността й беше неподправена, можеше да се закълне в себе си. Дори беше малко уплашена.

— Не знаеш какво да правиш, нали?

— Да — призна си тя отчаяно.

— Всичко е наред. — Той отново наведе глава към нея. — Ще те науча на това, което ти е нужно — и леко захапа устната й.

Вълна от удоволствие премина през нея. Почувства как я хапе нежно с бавни, провокиращи движения. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, като ту я придърпваха, ту я отблъскваха. Това я възбуди повече, отколкото очакваше. Очевидно бе, че притежава опитност, която на нея й липсваше.

— Джек! — прошепна тя малко уплашено.

— Отдай се на чувството. В безопасност си. Не бих направил нищо, което да те нарани или уплаши. Целуни ме, Морийн! Отвори леко устата си и я приближи към мен… Да, бавно, точно така… Сега по-страстно… По-страстно!

Допирът им й достави неописуемо удоволствие. Обви ръце около него и почувства твърдите мускули на раменете му. След това се притисна с треперещо от наслада тяло. Настойчивите му устни получиха това, което желаеха.

— Трепериш! — прошепна той.

— Аз… Никой никога… не ме е целувал.

Очите му потъмняха. Допреди седмица не можеше да си представи, че на този свят съществува жена, която не е имала поне един любовник. С учудване откри, че го интересува миналото на Морийн. Леко прокара ръка по кръста й, като се наслаждаваше на нежните очертания, на допира на треперещите й ръце върху гърдите му. Съмненията му бяха забравени.

— Харесваш ми. Много ми харесваш, но няма да се възползвам от тази възможност.

— Сигурно ти изглеждам много неопитна. Съжалявам.

— Защо съжаляваш? Не ти ли е минавало през ума, че и неопитността може да привлича мъжете?

— Но не и тези, с които съм излизала. Смятаха ме за безнадежден случай.

— Това е само минус за тях и плюс за мен.

Морийн се вгледа в широкото му лице и дълбоките тъмни очи. Това лице бе мъжествено, излъчваше власт и сила. Някак си не прилича на техник, помисли тя.

— Винаги ли си работил като механик?

— Не. Невинаги — отвърна й той и отдръпна ръце. — По-добре върви да спиш. Ще се видим утре сутринта.

— Добре. — Морийн се запита с какво ли бе предизвикала тази внезапна промяна.

— Правиш ли си закуска, или хапваш нещо готово?

— Обикновено правя яйца с наденички и пека курабийки. А ти?

— Купувам си нещо готово.

— Ако искаш, ела да закусим заедно. Винаги има достатъчно. Бъги не яде много.

— В колко часа?

— Към девет.

— Тогава лека нощ.

Морийн не откъсна очи от него. Не, не сънуваше. Това бе истина. Допреди седмица не можеше да си представи, че най-заклетият й враг ще стане неин приятел. Но всичко се случва. Идеята да го шпионира започна да губи своето очарование. Сега щеше да се изтерзае от тревоги да не му се случи нещо лошо.

На следващата сутрин стана в шест, за да бъде сигурна, че няма да изгори курабийките. Приготви ги пухкави и меки, после изпържи наденицата и бекона. Трябваше да внимава да не сложи яйцата твърде рано.

Докато правеше закуската, отново забеляза слаба светлина, която идваше от задната врата. Трепереща от очакване, тя дръпна завесата и погледна навън. Той стоеше пред прозореца, облечен в сив, леко износен, но все още моден костюм. Зачуди се защо не е облякъл скъпия костюм, с който го бе видяла предишния ден. Да не би да се е досетил, че тя го наблюдава, и сега да се опитва да разсее подозренията й?

Морийн отвори вратата, без да се замисли. Изчерви се, когато погледът му се плъзна по дългите й стройни крака и се спря на гърдите.

— Аз… Аз не съм облечена.

— Имаш красиво тяло — отвърна тихо той. — Облечена си достатъчно. Аз не съм развратник.

— Нямах това предвид. Просто…

Джек влезе, затвори вратата и се приближи към нея.

— Няма нужда да бягаш от мен. Няма да ти направя нищо лошо.

— Не се страхувам от теб.

Той се наведе и нежно доближи устни до нейните.

Задържа целувката, докато усети, че тялото й се отпуска и се приближава към неговото. Завладян от реакцията й, я притисна към себе си. Беше силно възбуждащо да усеща гърдите й през тънката пижама и да знае, че под нея няма нищо.

— Ела по-близо! Прегърни ме!

— Не… Не съм облечена! — проплака тя.

— Зная, за бога! — Джек обхвана раменете й и усети как гърдите й се допират до него. Изстена от удоволствие.

— Какво има? — прошепна Морийн, като се отдръпна, за да го погледне. — Нещо лошо ли направих?

Джек стисна зъби, за да задържи думите. Тя нямаше нищо общо с жените, които познаваше. Не можеше да й каже, че е толкова възбуден, че му се иска да я хвърли върху леглото и да я люби. Очите й бяха широко отворени и замъглени от очакване, а устата й бе леко подпухнала там, където я бе захапал. Имаше вид на жена, която очаква първия си допир с мъж, и Джек пожела неудържимо той да е мъжът. Първият и единствен.

Много отдавна не бе проявявал интерес към жена. Не откъсваше очи от Морийн. Каква тънка талия, каза си той и спря поглед върху гърдите й. Зърната й бяха ясно очертани. Тя явно не си даваше сметка за малките издайничета.

— Мисля, че трябва да облечеш нещо. Не можеш да си представиш колко привлекателна изглеждаш в момента! Кафето готово ли е? — Джек се извърна и запали цигара.

— Да, сипи си. Сега ще се върна. — Тя влезе в стаята, замаяна от топлата му жадна прегръдка. Хубаво бе някой да те целува така, но и малко страшно. Нова, непозната болка бе преминала през тялото й. Каква странна реакция от една целувка, помисли си тя. След това облече бяла рокля, сложи малко грим и прибра косата си. Имаше приятен вид и бе млада, но в никакъв случай — красива. Въздъхна, загледана в отражението в огледалото, сложи си очилата и влезе в дневната, обута в обувки на висок ток, с чанта в ръка и забърза към кухнята.

Джек се усмихна. Имаше свеж и спретнат вид. Прииска му се да разпусне косата и да намачка роклята й.

— Как изглеждам?

— Много добре.

— Закуската е готова, само трябва да стопля яйцата.

Той гледаше забързаните й движения с лениво одобрение, замислен за домашния уют, който Морийн създаваше. Никога не бе виждал жена да готви. Видяното му хареса.

— Това за мен е съвсем непознат свят — каза изведнъж той. — Никога не съм се чувствал толкова удобно и никога не съм се радвал така на женска компания.

— Наистина ли? — учуди се тя.

— Наистина. Удоволствие е да си до мен.

— На мен също ми харесва да бъдем заедно, Джек.

— Харесва ли ти работата при Блейк?

— Да, много. Само че напоследък горкият господин Блейк е доста разтревожен, като топка от нерви е. Може би заради проблемите със самолета. Всички сме изнервени. Мислиш ли, че наистина някой се опитва да го саботира?