Даяна Палмър
Изумителна тайна

Първа глава

Морийн Харис закъсняваше вече с цял час за работа. Като че ли всичко беше против нея тази сутрин. Пералнята в малкия апартамент протече, последният й чифт чорапи се скъса докато ги обуваше, не можеше да си спомни къде е оставила ключовете от колата.

Когато влезе в корпорация Макфейбър с обувки на бос крак и коса, която всеки момент щеше да се разпилее от кока, иззад ъгъла се показа висок едър мъж с чаша кафе в ръка. Морийн се блъсна в него и политна назад. Чашата изхвърча от ръката му, изпръска го и накрая се разля по килима. Тя вдигна бързо от пода новите си очила и ги сложи, за да може да вижда. Зелените й очи се втренчиха с мъченически поглед в мълчаливия мрачен мъж, облечен в сив работен костюм.

— Не си платих телефонната сметка навреме — започна да обяснява тя без всякаква връзка със случилото се, — а както знаете, телефонната компания има начини да ти го върне — развалят ти пералнята, пускат ти бримки на чорапите, карат те да разливаш кафе и да се блъскаш в непознати.

Той повдигна вежди. Изобщо не беше хубав. Приличаше повече на борец, макар костюмът му определено да беше на техник. Тъмните му очи, присвити и любопитни, я огледаха отгоре до долу. Едва забележима усмивка се появи по изсечените като от камък устни. Всъщност той имаше римски профил — внушителен нос и мрачно чело. Морийн знаеше доста за мрачните чела. Беше посещавала курс по история на изкуството и бе прекарала дълги часове в мечти за древните римляни. Това беше много отдавна, преди да стъпи здраво на земята и да започне работа като младша секретарка в корпорация Макфейбър.

Мъжът не каза нищо. А тя се втренчи виновно в килима с цвят на шампанско, на който рязко изпъкваха петната от разлятото кафе.

— Страшно съжалявам, че ви блъснах. Беше без да искам.

— На колко години сте? — попита мъжът с дълбок кадифен глас.

— На двадесет и четири — отвърна, изненадана от въпроса. Дали непознатият мислеше, че е твърде млада, за да работи? И допълни припряно: — Но по принцип се справям добре.

— Откога работите тук? — попита той с подозрение.

— Само от около два месеца — призна тя. — Всъщност откакто построиха новата сграда, иначе в корпорацията работя от шест месеца. — Трябваше да каже откакто починаха родителите й, ала вместо това продължи: — Избраха ме от курса по машинопис на мястото на една пенсионирана секретарка. Правя го много бързо, искам да кажа, печатам много бързо. Боже! Мислите ли, че ще е добре да посипя малко пясък върху това петно на килима, преди някой да го е видял?

— По-добре да повикате някой от чистачите, на тях за това им се плаща — каза той. — А вие по-добре побързайте. Макфейбър не обича подчинените му да се мотаят. Поне така ми казаха.

— Мисля, че той не обича никого. — Тя въздъхна. — Дори не си е показал носа тук. Но в крайна сметка е добре, че компанията може да се грижи сама за себе си. Казват, че никога не идва тук.

— Така ли? Мислех, че работи в тази сграда.

— Така мислехме и ние — съгласи се тя, — докато не се преместихме тук преди три месеца. Тогава наеха и допълнителен персонал, дори секретарката на самия Макфейбър — Шарлин, е нова. Така че никой от нас не го е виждал. Шарлин получи мястото си чрез вицепрезидента по производствените въпроси, следващият голям шеф — добави тя и като се приближи към непознатия, продължи съвсем тихо: — Подозираме, че господин Макфейбър се е маскирал като стол в заседателната зала.

— Интересно! Значи смятате, че този човек изобщо не съществува — каза той замислено, като едва се усмихваше.

Тя го погледна изненадана. Не приличаше на човек, който често се усмихва. Беше едър — всъщност огромен, висок и строен, много внушителен, с открито лице и хлътнали тъмни очи. Имаше гъста права и металночерна коса. Китките му бяха покрити с тъмен мъх, който сигурно покриваше цялото му тяло, помисли Морийн, и се учуди на внезапната си мисъл. По принцип се чувстваше неудобно в присъствието на мъже. Беше със съвсем обикновена външност, отличаваше се само със слънчево излъчване и спретнато облекло. Мъжете почти не я забелязваха — дори сега, когато си беше сложила грим от петдесет долара.

— Нов ли сте тук? — попита тя срамежливо. — Сигурно сте техник — добави и намести очилата си. Наистина рамките им бяха ужасни, непрекъснато се свличаха! Да можеше да не носи очила! Да беше красива и сексапилна…

— До известна степен да — отговори той на първия въпрос, — а облеклото ми е на техник, което дава отговор на втория.

— Тогава сигурно работите върху новия дизайн на самолетите „Фейбър“ — каза Морийн развълнувано.

— Да — отговори уклончиво. — Знаете ли нещо за това?

— Малко — отвърна тя. — И не мога да разбера защо се вдига толкова шум. Програмистите направиха една от онези ужасно скъпи графики, според която измененията трябваше да подобрят значително стария вид самолети. Първите изпитания обаче се провалиха и това ще даде преднина на нашите конкуренти от Питърс Авиейшън.

— Може и да сте права, но аз не мисля така. А вие не трябваше ли отдавна да сте на работното си място?

Момичето се изчерви. Този човек я плашеше. Вероятно беше женен и имаше деца. Косата му бе прошарена и имаше бръчки по лицето. Изглеждаше на тридесет и пет или малко повече.

— Казвам се Морийн. — Тя пристъпи към него и го погледна. Само да умееше да бърбори като Шарлин. — А ти?

— Джек — отвърна кратко. — А сега ме извини. Закъснявам.

Джек. Не приличаше на човек с име Джек. Беше привлекателен — предизвикателно едър и мускулест. Не можеше да повярва, че разговаря с този мъж и дори го попита за името му! Усмихна се. Може би не беше чак такъв безнадежден случай.

Това бе нов етап от живота й и не съжаляваше, че реши да остане в Уичита. Мислеше, че ако промени обстановката, ще излезе от черупката, с която се бе обвила, и ще стане независима и свободна. Но и този нов колега не изглеждаше особено заинтересуван от нея. Това не я изненада. Никога не бе имала успех сред мъжете. Може би причина бяха очилата, ала беше толкова късогледа, че не можеше да се откаже от тях. Иначе рискуваше да заговори някоя закачалка или саксия с цветя.

Връхлетя в офиса на Арнолд Блейк почти без дъх и седна зад бюрото си. Погледна телефона. Една от линиите светеше. Слава богу, господин Блейк беше дошъл преди нея. Може би нямаше да разбере колко много е закъсняла. Натисна втората от четирите линии и позвъни в отдела за поддържане на сградата.

— По килима във фоайето има разлято кафе — с най-невинния си тон каза тя. — Бихте ли изпратили някой да го почисти?

— Госпожице Харис? — отговори с въздишка отегчен глас. — Отново закъсняхте, нали?

— Пералнята ми се развали.

— Последният път беше млечен ягодов шейк…

— Съжалявам.

— Не се тревожете. Ще почистим. И… Благодарим за бонбоните, които ни донесохте от Ню Орлийнс.

Морийн се усмихна тъжно. Наложило й се беше да отиде в Ню Орлийнс за няколко дни, за да продаде къщата на родителите си. Те мислеха да се преместят в Уичита, Канзас, но загинаха при автомобилна катастрофа. Тя отхвърли възможността да се върне в стария си дом, защото реши, че ако започне всичко отначало, ще облекчи болката си. Парите от продажбата на къщата вложи в половината от къща близнак в Уичита. Тъй като вече бе назначена в Макфейбър, поне нямаше да мисли къде да живее. После се сети за бонбоните. Остана доволна от идеята да донесе на новите си колеги нещо, с което да ги зарадва.

— Няма защо — каза тя, затвори слушалката и отново погледна полата си. Нямаше да може да изчисти петната с нищо.

— Значи вече сте тук — се чу гласът на господин Блейк от вратата. — Елате да ви продиктувам едно писмо.

— Да, господине — Тя взе бързо бележника и химикалката. — Ужасно съжалявам. Закъснях, разлях кафе… Всичко върви наопаки.

— Не се тревожете — успокои я той, без да й даде възможност да продължи. — Влезте, ако обичате.

Господин Блейк й продиктува няколко писма, всички във връзка с новия модел самолети „Фейбър“. Морийн по принцип не обръщаше внимание на тяхното съдържание, тъй като нямаше никакво понятие от техническите термини. Дори се налагаше да го пита за правописа на някои от тях. Арнолд Блейк беше търпелив човек и никога не повишаваше тон.

В същото време за Джоузеф Макфейбър разказваха, че когато бил в лошо настроение, крещял като ужилен от стършел. Но човек, богат като него, можеше да си позволи всичко. Той прекарал по-голямата част от живота си, отдаден на различни опасни хобита. Грижата за компанията оставил на подчинените си. Говореше се, че в момента бил в Рио. Нямало го на работа повече от половин година, не можел да преживее смъртта на майка си. Госпожа Макфейбър починала при автомобилна катастрофа в Европа. Казваха, че той шофирал при злополучната катастрофа и все още обвинявал себе си за нещастието.

Господин Блейк свърши с диктовката и Морийн седна, за да препише писмата на компютъра. Като по команда телефонът започна да звъни непрекъснато, а колежките я затрупаха с въпроси, които трябваше да предаде на шефа си за отговор.

Не усети кога стана време за обед, а все още не беше започнала с пощата. Господин Блейк излезе и й остави куп писма, с които не можеше да се справи сама. Обикновено тя обядваше някъде навън, но сега се почувства виновна за закъснението си. Затова реши да отиде в служебния стол. Взе си чаша разхладително и един шоколад и седна до прозореца сама. Не беше кой знае какво, но поне засищаше. Почти бе изпила сока, когато видя новият техник да сяда на една маса в средата на залата и да разгръща пакета с обяда си.

Без да иска, Морийн се загледа в него. Беше изключително едър! Толкова привлекателен мъж можеш да се види много рядко. Той я изгледа по начин, който ясно й показа, че нейното внимание го дразни. Тя се изчерви и обърна глава към прозореца. Сигурно заради повечето работа днес не бе на себе си. Допи сока, изхвърли чашката и едва се усмихна, когато мина край техника.

Новакът втренчи поглед в чашата с кафе и не й обърна никакво внимание. Все още носеше ниско нахлупената шапка. Без да знае защо, Морийн се почувства крайно неловко — като жена, която преследва мъжете. Искаше й се да отиде в някой ъгъл и да се скрие. Безразличието му й причиняваше болка.

Отхвърли мисълта за него далеч от съзнанието си и прекара остатъка от деня заета с пощата. Господин Блейк имаше дълъг разговор с някой от управата, а след това около час се разхожда нервно в кабинета си…

— Случило ли се е нещо, сър? — внимателно го попита Морийн.

Той я погледна и прокара ръка през косата си, която явно бе започнала да оредява.

— Какво? А, не, не се тревожи, Морийн. Просто един заплетен проблем. Утре сутринта ще дойде човек от държавната инспекция. Нали ще се опиташ да дойдеш навреме?

— Нещо във връзка с новата модификация на самолета ли е?

— Страхувам се, че да — мрачно се усмихна той. — Може би ще имаме доста неприятности с авиационния контрол.

Скоро след разговора той си тръгна. До шест и половина Морийн отговаря на писмата. Когато прибра машината и подреди бюрото си, повечето хора си бяха тръгнали. Минавайки покрай кабинета на Макфейбър на път към служебния изход, тя чу шум и се спря. Беше глас, който идваше приглушен зад вратата, но звучеше дълбоко, строго и заповеднически. Помисли си дали това не беше самият многоуважаем Макфейбър. Може би вече се е върнал от Рио… И понеже нямаше да е прилично, ако я видеха да подслушва пред врата на големия шеф, реши утре да попита Шарлин. С тази мисъл напусна сградата.

Беше приятен пролетен ден. Сочна зелена трева се простираше пред високата остъклена постройка. Морийн с удоволствие вдъхна мириса на току-що напъпилите дървета. Паркингът бе почти празен. Неугледен, ръждивокафяв пикап беше паркиран наблизо. До него бе малкият й жълт фолксваген. Когато искаше, колата вървеше добре, но понякога проявяваше характер. С дълбока въздишка тя седна зад кормилото. Изминалият ден беше доста напрегнат. Вкара ключа в стартера и го завъртя, но колата не запали.

— Жълта чума такава! — простена тя. — Защо точно днес?!

Слезе, отвори задния капак и коленичи, за да разгледа по-добре малкия двигател. Откри повредата. Един от кабелите се беше изместил и не правеше контакт. Докато се чудеше какво да прави, забеляза високия техник, който стоеше на известно разстояние. Тя погледна към него, но преди да отвори уста, той се приближи.

— Не си ли попрекалила? — попита с весела нотка в гласа. — Първо ме поливаш с кафе, после паркираш колата си до моята!

Значи пикапът беше негов. Като че ли съдбата се бе обърнала срещу нея. Денят наистина се оказа отвратителен. На всичко отгоре този тип мислеше, че тя разиграва някакъв театър, за да привлече вниманието му. Може би вината беше нейна — нали се бе загледала в него, докато обядваха.

— Всичко е наред — отвърна бързо тя. — Зная какво трябва да направя.

— Защо просто не я подкараш? — попита той с известно любопитство. — И да знаеш, че не обичам такива клопки. Запомни, че не искам да ме чакаш всеки ден. Ясно ли е?

Това беше обидно, незаслужено и изненадващо болезнено. Очите й се напълниха със сълзи, но примигна бързо, за да ги отпъди. Изправи се и го погледна студено. Загубата на родителите й бе ужасен удар, който все още не бе изживяла. Околните я щадяха и не бе свикнала да се отнасят с нея жестоко.

— Предполагам, че имаш пълното основание да мислиш така — каза тя тихо, — но грешиш. Не се опитвам да… да те преследвам. Случилото се тази сутрин беше съвсем случайно. А за колата отдавна знам, че трябва да се оправи, но все не ми остава време. Пък и като понаглася кабела, ще запали. Така че присъствието ти е излишно!

Морийн се обърна към колата. Ръцете й трепереха от обида и объркване. Събу обувката си и удари силно по гумирания кабел. След това се изправи и почти се сблъска с техника.

— Да не би повредата да е по-сериозна? — попита той.

Не му отговори. Дори не го погледна. Затвори капака, седна зад кормилото и завъртя ключа. Този път колата запали. Не се обърна назад и не заплака по пътя. Отвратителен, арогантен, самодоволен тип, мислеше си тя вбесена. Само да може да му каже в очите какво мисли за него!

Морийн имаше богата фантазия. Във въображението си тя можеше да бъде такава, каквато пожелае, и да направи това, което поиска. Но сред хора бе бегло отражение на личността, която се криеше в нея. Вътрешната Морийн можеше да влезе в словесни битки и да раздава справедливост. Но видимата Морийн, която на пръв поглед с нищо не се отличаваше от другите, бе съвсем различна. Тя се ядосваше и негодуваше, ала имаше твърде добро сърце и винаги отстъпваше.

Когато се върна вкъщи, захвърли обувките и се отпусна в протритото канапе. Не можеше да си спомни кога за последен път е била толкова уморена. Всеки има подобни дни, каза си Морийн. Но нейните ставаха все по-непоносими. Злобният сарказъм на непознатия техник бе последната капка. Какво от това, че имаше впечатляваща външност? Той нямаше право да я обвинява, че го преследва. Никой от нейните познати не би и помислил, че тя е способна на такова нещо. Усмихна се печално. Нямаше човек, който да я познава истински, освен родителите й. Но ги беше загубила…

Трудно завързваше нови запознанства, защото по природа бе срамежлива. А това беше жалко, тъжно си помисли тя, защото скритата Морийн бе жива като огън, скандална като комедийна актриса, привлекателна като филмова звезда. Безразсъдното свободно „аз“ в нея се нуждаеше от катализатор, от нещо, което да разкрие пред света истинския й образ. Мечтаеше да живее вълнуващо и се възхищаваше на хора като отсъстващия Макфейбър, които следваха собствените си разбирания. Но Морийн никога не бе поемала сама някаква инициатива, с изключение на решението си да започне работа.

Облече джинси и фланелка, среса дългата си, тъмна коса и отиде боса до кухнята, за да си направи сандвич. За малко да стъпи върху Бъги, който бе излязъл сам от клетката и си играеше с едно топче.

— Какво, за бога, правиш на пода? — скара му се тя. — Да не би пак да съм забравила да те заключа?

— Здравей! — изписука големият зелен амазонски папагал и разпери перата си в закачлив поздрав. — Как си-и-и-и?

— Благодаря, добре. — Тя му протегна ръка, за да се покатери по нея. После го сложи в месинговата клетка, където Бъги прекарваше по-голяма част от времето.

— Ще те пусна отново, когато приключа с готвенето. Ще си опърлиш крилата на печката, ако се доближиш до нея.

— Лошо момиче! — изропта Бъги и започна да тича по пръчката. Той беше седемгодишен, с жълто оцветена шийка. Родителите й го бяха донесли от Флорида, където бяха на почивка преди една година. Дадоха го на Морийн, за да й прави компания и да я защитава, с което той се справяше добре. Единственият мъж, когото беше поканила на вечеря, едва опази пръстите си от острия му клюн и повече не дойде.

— Проваляш социалния ми живот! — изгледа го страшно Морийн — Заради теб никога няма да имам съквартирант.

— Обичам те! — отвърна й той и след това нададе птичи звук.

— Флиртаджия такъв! — усмихна се тя и се зае с хамбургера. След малко попита: — Какво ще кажеш за един морков?

— Морков! Морков! — заповтаря той.

Морийн извади един от камерата и го затопли в микровълновата печка, после го сложи в чинийката му. Папагалът веднага отхапа половината и започна да го яде със задоволство.

— Поне си ми дружка! Радвам се, че ще доживееш седемдесет години, Бъги. Ако не си намеря съпруг, ще имам поне теб!

Без да прояви какъвто и да било интерес, папагалът продължи да яде моркова си.

В този момент отвън се чу някакъв шум. Силен глас даваше инструкции. По принцип кварталът беше тих и затова шумът й се стори непривичен. Морийн отиде в дневната, за да погледне какво става навън. Двама мъже стояха пред свободния съседен апартамент. Кой ли щеше да се нанесе?

Отговорът дойде почти веднага. Съдбата наистина се бе обърнала срещу нея. Отвратителен край на един още по-отвратителен ден. Висок, тъмнокос мъж беше паркирал пред къщата ръждивочервен пикап, натоварен с нещо, което приличаше на купчина мебели.

Тя дръпна пердето, преди той да успее да я види. Благодари на провидението, че малкият й жълт фолксваген не се виждаше от тази страна и мъжът не можеше да разбере кой е другият му съсед. Наоколо имаше много къщи, но те не бяха близо, а и високите дървета ги скриваха. Морийн обичаше тишината и затова избра да живее тук. Сега обаче едва ли щеше да продължи да се чувства така добре. Вече не харесваше високия мъж, макар да признаваше, че е привлекателен. Ядоса се при мисълта, че трудно ще избягва срещите с него. Е, може би той щеше да си стои в апартамента, за да може тя да продължи да се грижи за малката градинка в задния двор.

— Пр-р-р-р-р! — изкрещя Бъги. — Пр-р-р-р-р!

Тя изтича в кухнята с пръст на уста. Бъги имаше навика да издава различни звуци по залез-слънце. Чувала бе, че някои папагали правят така, преди да заспят. Той обаче имаше цял репертоар — започваше с крясъци и завършваше като висеше надолу с главата от тавана на клетката. Не спираше, докато не покриеха клетката му с нещо. Морийн се втурна да вземе една покривка, ужасена от мисълта, че новият й съсед ще се появи на вратата всеки момент, за да разбере кого бият. Когато Бъги престана да вдига шум, тя въздъхна с облекчение.

В този момент видя сянка на прозореца и почувства как коленете й се разтреперват. Явно това беше той. Сянката бе огромна. Сигурно беше видял жълтия й фолксваген, паркиран зад къщата. Замръзна в очакване. Сянката обаче бързо отмина и никой не почука на вратата.

Остана неподвижна още една минута, след това надникна към задната врата, но не видя никого. Слава богу, той нямаше да й създава повече неприятности! Но затова пък Бъги щеше да пречи, ако новодошлият обичаше спокойствието. Морийн имаше чувството, че техникът ще се дразни от шума, независимо дали е музика, или нещо друго. Вероятно нещата нямаше да потръгнат гладко.

Направи си сандвич и кафе, после махна покривалото от клетката на Бъги. Той беше задрямал.

— Кречетало — измърмори тя. Той започна да издава тихи звуци, които много приличаха на някаква мелодия.

Морийн отпи глътка от кафето и се замисли как ще живее занапред, след като новият й враг бе станал неин съсед. Какъв отвратителен обрат на нещата! Какво безумно съвпадение! В съседния апартамент да се нанесе именно той, след като в града имаше толкова много незаети къщи. Мина й през ума да отиде и да го обвини, че не тя, а той я преследва, но знаеше, че й липсва нужния кураж. Все пак откъде знаеше, че къщата е свободна и че тя живее в нея?

Почисти клетката на Бъги и я покри отново, преди да отиде да гледа телевизия. Нямаше нищо особено, а и тя беше уморена. Затова се приготви да си легне. Изпъна се лениво и облече дългото мъжко горнище на пижама. Видяла го бе на разпродажба и й се стори широко и удобно. Не обичаше набраните дантелени нощници, които я притесняваха. Така и не успя да си намери дамска пижама, която да й е удобна. Това горнище й харесваше. Обичаше го, въпреки че й напомняше шегата на майка й, която я питаше кой е предишният собственик на пижамата и всички се смееха.

Родителите й знаеха, че не е привърженица на кратките любовни връзки. Беше затворена за жена на двадесет и четири години — едно обикновено момиче, което не прави впечатление на мъжете. Морийн се научи да приема тази мисъл и живееше единствено с работата си. В корпорацията Макфейбър заплатите бяха добри. Справяше се отлично със задачите си и я ценяха като добър работник. Затова при Арнолд Блейк назначиха именно нея, макар да имаше машинописки с много по-голям трудов стаж от нейните шест месеца.

Загаси лампата и се излегна на двойното легло, като се заслуша в звуците навън — шумът от трафика, лая на кучетата, боботенето на самолетите. По-отблизо дочу друг звук. Като че ли някой местеше тежки предмети. Изчерви се при мисълта, че това е новият й съсед. Не бе ходила в другата част на къщата, но тъй като бе близнак, вероятно спалните бяха една до друга. Размърда се неспокойно и реши, че още на другия ден ще премести леглото си в другия край на стаята!

Втора глава

На следващата сутрин, преди да излезе, Морийн надникна през прозореца, макар да се подразни за проявената слабост. Нямаше никакво желание да се засече с новия си съсед, въпреки че на работа неминуемо щяха да се виждат.

Качи се в своенравната си кола и за късмет запали от първия път. Като тръгна, с облекчение забеляза, че пикапът вече го няма. Когато пристигна на паркинга на корпорацията обаче, той вече беше там. Морийн влезе и забърза към кабинета си, като нервно се оглеждаше. Слава богу, не видя никъде новия съсед.

— Пощата ви, господин Блейк — остави тя писмата на шефа си сред безпорядъка на бюрото.

— А, да — измърмори той и погледът му мина през нея.

— Случило ли се е нещо, господин Блейк?

— Не, нищо — опита се да я успокои той. След като се провалиха първите изпитания на новия самолет, зет му беше в отпуска по болест и вероятно шефът й се тревожеше за него.

— Зет ви по-добре ли е вече? — Като не получи отговор, продължи внимателно: — Предполагам, че се тревожите за него.

— Благодаря, Морийн, по-добре е, сигурно скоро ще се върне на работа. — Явно изпитваше неудобство да говори за личните си проблеми. — Донеси ми, ако обичаш, досието на Редли.

— Да — усмихна се тя. Харесваше шефа си, но напоследък той изглеждаше странно. Трябва да си почива повече, каза си тя. Зет му Джеймсън работеше като техник. Имаше благ характер, но не обичаше техническите нововъведения. Морийн се усмихна отново при мисълта, че сигурно съвсем скоро той и новият техник щяха да се спречкат.

Тя занесе досието на господин Блейк и се зае със своите ежедневни задължения. Харесваше работата си, макар че понякога беше изключително напрегната. Провалилият се първи пробен полет предизвика доста тревоги, а по всяка вероятност беше и причината за нервността на господин Блейк. Хората от отдела за качествен контрол се включваха в работата тогава, когато нещо не беше наред. Особено неприятно бе, когато проектантският отдел успяваше да докаже, че вината не е в него. В такива случаи целият отдел по контрола, включително и началникът на Морийн, беше на ръба на уволнението. Проектантският отдел си осигуряваше неоспоримо алиби чрез компютърните графики за действителното изпълнение на полета. Самолетът трябваше да лети без никакви засечки. Ето защо всички смятаха, че дефектът е по-скоро резултат на провокация, от колкото на технически недостатък.

И Макфейбър като повечето печеливши компании имаше врагове. В последно време една от конкурентните компании, Питърс Авиейшън, беше предложила да откупи Макфейбър. Но собственикът, господин Макфейбър, беше успял да прецени положението навреме и бе събрал необходимото болшинство. С три гласа спечели битката и Питърс си тръгна разгневен и с празни ръце. Ако новият им модел се провалеше, управителният съвет можеше да гласува в полза на продажбата. Положението беше рисковано.

Всички в компанията се чудеха каква ли е причината за провала на подобрения вариант на „Фейбър“. Малко вероятно бе той да е резултат на саботаж, но и това бе възможно. За Морийн бе странно, че дори в тази напрегната ситуация собственикът не се беше появил. Можеше и да са верни слуховете, че в Рио е бил омагьосан от някаква дама.

— Да можех и аз поне веднъж да омагьосам някой мъж! — промърмори тя, докато въвеждаше в компютъра информацията за самолета. Мислите й бяха прекъснати от вътрешния телефон.

— Слушам ви, господин Блейк?

— Моля ви, отидете до кабинета на господин Макфейбър и ми донесете данните за преразходите по подобренията на самолета „Фейбър“.

— Веднага.

Остави компютъра включен и слезе в кабинета на Макфейбър. Шарлин се беше втренчила намръщено в монитора на компютъра.

— Мразя компютрите! — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — Мразя компютрите, мразя предприятията, които ги използват. Мразя и хората, които ги произвеждат!

— Засрами се! — пошегува се Морийн. — Ще го обидиш и той ще се разболее.

— Дано да умре! Всичко, което въведох сутринта, е отишло по дяволите!

— Хайде, ще ти помогна. Стани. — Морийн седна на мястото й. След пет минути бе възстановила резервното копие на файла.

— Нямам особено доверие на хора, които разбират как се правят тези неща — я погледна с подозрение Шарлин. — Ами ако си агент на врага?

— Малко вероятно е. Дори нямам тъмен шлифер — засмя се сърдечно Морийн. — Господин Блейк иска последните данни за преразходите по „Фейбър“. Щях да ги поискам чрез моя терминал, но си представих какъв ужас щеше да изпиташ, ако трябваше да ми ги изпратиш по твоя модем.

— Ако искаш да знаеш, аз дори не знам как да го включа — присви очи Шарлин. — Никога не съм искала да работя с компютри и модеми. Ако не плащаха толкова добре, щях да напусна още утре. Ела ти на моето място и давай обяснение на всички, че шефът не е стъпвал тук повече от година. След това обясни и на тези, които го търсят по телефона, че не могат да се свържат с него, защото той е Бог знае къде…

— Съжалявам, но сега ми дай последните данни за преразхода.

— Добре — въздъхна Шарлин. Стана и затършува в изрядно подредените папки, докато не намери тази, която търсеше, и я даде на Морийн. — Гледай да не я изгубиш и не я показвай на никого. Джонсън ще ме убие, ако изчезне.

— Прекрасно знаеш, че господин вицепрезидентът по производството обожава дори земята, по която ходиш.

— Естествено, че знам. Ако не внимава, мога да го заведа при някой свещеник!

— И аз мисля така, но не всички можем да изглеждаме като теб! Някои жени трябва да бъдат обикновени.

— Ти ми харесваш с новата си прическа и този грим — опита да смекчи положението Шарлин.

— Но въпреки това се прибирам вкъщи сама. — Тя огледа луксозния кабинет. — Виждала ли си някога шефа си?

— Само веднъж преди три месеца съвсем за малко, когато бях повишена. Обикновено получавам записани съобщения и телефонни обаждания. Предполагам, че не изглежда зле. Малко е стар за мен. Леко е побелял и е малко по-пълен, отколкото трябва. Но може да съм останала с такова впечатление заради палтото, тъмните очила и шапката, които носеше. Ако го видя на улицата, едва ли ще го позная.

— Сигурно тук има негова снимка — все пак това е семейна корпорация.

— Имаше една, която изчезна, когато се преместихме — въздъхна Шарлин. — И гледай да върнете по-скоро документите.

— Разбира се.

Морийн предаде папката на господин Блейк и седна отново пред компютъра. Странно, някои от цифрите й се сториха променени. Но един бърз поглед върху листа, който копираше, я успокои.

Когато отиде да обядва, столът беше пълен. Отдавна беше решила, че обедът в ресторант е истинско губене на време. Въпреки че храната в стола не беше нищо особено, поне бе евтина. Тя си взе сандвич и седна възможно най-близо до прозореца. Чувстваше се леко притеснена сред всичките тези мъже около себе си, въпреки че нищо в облеклото й не предизвикваше интерес. Носеше бежов костюм и розова блуза. Косата си бе прибрала на опашка. Изглеждам млада и елегантна, но не особено привлекателна, помисли си тя. Гримът й стоеше добре и все пак нищо не можеше да компенсира очилата. Опита с контактни лещи, но те дразнеха и възпаляваха очите й. Както и да е, никога нямаше да бъде първа красавица. И какво от това?

Започна съсредоточено да яде сандвича си. Мина около минута, преди да разбере, че вече не е сама. Едрият тъмен мъж, когото бе срещнала вчера, беше седнал през две места от нея. Той отвори пакета с обяда, без да сваля студения си поглед от нея. Морийн се направи, че не го вижда.

— Ти работиш за Блейк, нали? — заговори я той.

— Да — отговори тя, без да отмества поглед от сандвича си.

— Работата не е ли много? — попита мъжът, докато си наливаше кафе от термос.

— Справям се. — Морийн усети как ръцете й се разтреперват.

— Сигурно е така. Не си облечена като бедна секретарка.

Това беше най-малкото обидно. Едва не започна да му обяснява, че купува дрехите си от един наскоро отворен магазин, в който цените са ниски. Но това беше излишно, защото той беше един надменен и груб непознат!

— Извинявай, ала трябва да се връщам на работа.

— Какво всъщност вършите в този отдел по контрола? — попита той и продължи да я гледа втренчено. — Ако си вършехте работата като хората, новият реактивен самолет нямаше да провали компанията още при първите пробни полети!

Изпита желание да избяга някъде. Този човек я караше да се чувства виновна, без да знае за какво.

— Господин Блейк работи много. Може би проблемът е технически. Ти си техник, нали?

Той се огледа наоколо. Като се увери, че наблизо няма кой да ги чуе, отново се обърна към нея присвити очи.

— Точно затова вчера бях впечатлен от явния опит да симулираш някаква неизправност на колата ти!

— Казах ти вече, че един кабел не прави добър контакт. Нали самият ти видя…

— Този номер са ми пробутвали и друг път.

— Нищо подобно! Ако искаш да знаеш, мога сама да си сменям маслото и свещите, а ако се наложи — и ремъка!

— Способна жена! Тогава си наясно с двигателите, нали?

— С тези на фолксвагена, да — отвърна тя. — Чичо ми дълги години работеше в магазин за вносни части, той ме научи. — Тя повдигна гордо брадичката си. Той предизвикваше в нея нещо, дълбоко скрито в сърцето й — някаква страна от характера й, която не знаеше, че притежава. Усети, че лицето й се изчервява и ръцете й треперят, но не можеше да мълчи повече. — И за да сме наясно, ти ме привличаш точно толкова, колкото този сандвич! — му махна тя за довиждане.

Джек повдигна вежда. Имаше нещо чувствено в начина, по който се нацупи.

— Странно. Казвали са ми, че на вкус не съм чак толкова лош.

Не разбра дали той се шегува, или не. Вероятно не, тъй като не се усмихваше. Това обаче нямаше никакво значение за нея.

Морийн се обърна и излезе бързо от стола. Краката й трепереха. Непознатият развали настроението й за останалата част от деня. Не бе говорила троснато на никого досега. Този човек събуждаше в нея дремещия звяр.

Господин Блейк й беше оставил за довършване куп писма и тя отново си тръгна по-късно. За късмет ръждивочервеният пикап не беше на паркинга. Доволна, тя се качи в малката си кола и потегли към къщи.

Когато влезе, Бъги си играеше с парченце вулканична скала, закачено на верижка. Щом я видя, го пусна, започна да танцува и да подскача, като издаваше силни звуци.

— Красавице! — крещеше той. — Красавице! Здравей!

— Здравей, Бъги. — Тя му се усмихна и спря до клетката, за да го пусне навън. Папагалът се покатери на най-горната пръчка и прояви благоволението си, като я остави да го гали цяла минута, преди да се опита да я клъвне.

— Лошо момче! — скара му се Морийн с усмивка. — Кълвеш ръката, която те храни. Какво ще кажеш за малко ябълка?

— Ябълка — съгласи се той шумно. — Ябълка!

— Бъги, дните стават все по-дълги — продължи да разговаря с него, докато разделяше на две една ябълка. — Мисля, че е време да сменя обстановката.

— Вкусна ябълка! — повтори папагалът.

— Имаш ограничено мислене — отвърна му тя и стана да провери какво има за ядене. — Е, стари приятелю, утре трябва да направя покупки. В момента нямаме голям избор — или нещо тестено, или сандвичи.

Преоблече се, свари кафе, направи си сандвич и включи телевизора. Нямаше нищо интересно. Отчаяна, сложи във видеокасетофона един научнофантастичен филм, който родителите й бяха подарили на Коледа преди две години.

За нещастие Бъги много хареса звуците на оръжията, които имитираше сполучливо. Но той не спря и когато шумът изчезна. Продължи да крещи, да стреля и да гърми по време на диалога.

— Мразя папагалите! — каза тя, докато изключваше телевизора. Той излетя от пръчката си и кацна на канапето, като се държеше изправен с помощта на човката си.

— Аз съм красив! — кресна шарената птица.

— Да, красив си, скъпи — съгласи се тя. Облегна се и той се покатери по крака й. След малко повдигна краче и почти заспа.

— Хей, без да задрямваш! — подразни го Морийн, но вече беше късно, защото папагалът спеше. Беше добра компания, но трябваше да спи поне дванадесет часа на денонощие. Затова тя прекарваше по-голямата част от вечерите сама.

Настани се удобно с книга за живота на Тюдорите и отпи глътка кафе. Мисълта за новия съсед не й даваше мира. Неговото обидно поведение в стола наистина я беше ядосало. Тя не знаеше какво изпитва човек към своите врагове. А този мъж беше първият й враг.

Морийн не умееше да общува с хората. Като дете бе самотна, защото родителите й я насочваха към четенето на книги. Получените от тях познания я разделяха от нейните връстници, които не разбираха защо Морийн стои, вечно забила нос в книгите. От това пострадаха както емоционалният й живот, така и отношенията й с нейните връстници. Момчетата в училище я избягваха по същия начин, по който го правеха мъжете сега. Най-много се интересуваше от история и орнитология. Представата й за идеално прекарано време с някой мъж бе посещение в музей. Сексът бе нещо, което правеха другите, а тя не умееше да различи таблетките против забременяване от аспирина. Може би беше добре, че не е красавица и че мъжете не се прехласваха по нея.

Слаба светлина се прокрадваше от съседната врата и привлече вниманието й. Остави книгата и се запъти към стаята си, ала светлината внезапно изчезна. Морийн се приближи до стената да провери дали по нея няма дупки. Сигурна бе, че новият й съсед не беше любопитен или поне не приличаше на такъв човек. А може би бъркаше? След като не откри пролуки, се върна в дневната и отново взе книгата. Напоследък животът й поднасяше само неприятности.

По-късно пренесе Бъги заедно с клетката в спалнята си.

— Обичам те! — изкрещя силно той и направи шумна обиколка на клетката. Тя му заговори тихо, успокои го и го покри отново. Легна си с въздишка, но дълго не успя да заспи.

Следващият ден беше събота. По-рано Морийн чакаше с нетърпение почивните дни, които посвещаваше на градината си. Сега това щеше да е по-трудно, защото подсъзнателно щеше да знае, че от съседния апартамент я наблюдават. Затова вместо да започне да копае лехичката, в която мислеше да посее нарциси, се зае с домакинската си работа.

Мъжът излезе някъде около обед. При шума на отдалечаващия се пикап Морийн се втурна в задния двор и започна да копае с истинско настървение. Когато отново чу колата, беше направила две лехи, в които бе сложила тор и посяла семена. Ето така, помисли си тя победоносно, ще има своя истинска градинка!

Беше необяснимо защо изобщо се съобразява с новия си съсед. Мина й през ума да построи висок каменен зид или голяма ограда, които да ги отдели напълно един от друг. За такова нещо обаче не разполагаше с достатъчно пари.

През остатъка от деня не се случи нищо. Морийн изгледа някакъв филм и си легна рано. Стана на другия ден, приготви си закуска и отиде на църква. Обикновено след това излизаше да се пече на слънце, но не и сега, в присъствието на новия съсед. Пикапът му остана паркиран в алеята през целия ден. Тя не чу никакъв шум от апартамента. По тъмно някаква кола спря близо до съседната врата. Надникна през завесата и видя един мерцедес кабриолет, от който слезе едър мъж. Веднага след това колата си тръгна.

Не беше облечен като техник, а със скъп, лек, светлокафяв костюм и риза, която вероятно беше копринена. Морийн се дръпна назад, когато мъжът погледна в нейна посока. Добре, добре! Помисли си тя. Беше я обвинил, че се облича като богата жена. А какво би казал за собствените си дрехи?

Морийн присви очи и се замисли. Възможно ли бе той да е саботирал изпитанията? Сърцето й заби лудо. Всичко съвпадаше! Беше постъпил скоро в компанията. Приличаше на техник, но се обличаше като човек, който разполага с много повече пари. А саботьорите печелят много пари. Може би беше нает от някого, който желаеше провала на новия модел. Но не и от господин Питърс, реши твърдо тя. Господин Питърс от Питърс Авиейшън беше почтен човек, и не би могъл да стори нещо недостойно. Но имаше други, които със сигурност биха постъпили точно така. Като например двамата изпаднали от управителния съвет на Макфейбър членове, които искаха да продадат компанията на Питърс и бяха страшно ядосани, че господин Макфейбър беше провалил плана им.

С известно вълнение обмисли следващата си стъпка. Имаше отлична възможност да наблюдава своя съсед, тъй като той живееше съвсем близо до нея. Може би щеше да разбере с кого се среща, къде ходи и какво прави. Щеше да разкрие саботьора и да спаси компанията… В този момент я прониза болка.

— Бъги! — извика тя.

Папагалът току-що я бе клъвнал по ръката. Прекалено богата фантазия имаше!

Отиде в кухнята със замислен вид. Трябваше да внимава, защото нямаше да постигне нищо, ако тайнственият й съсед усети нещо. Зачуди се дали наистина бе съвпадение, че той се нанесе точно тук. Може би е знаел предварително, че е секретарка на Арнолд Блейк и е решил, че може да изкопчи от нея нещо за новия модел самолети. Но не е познал, въздъхна тя. Беше видяла чертежите само веднъж.

Морийн сви устни. Новият й съсед си изкарваше хляба като техник, но за сметка на това имаше твърде богати познати, ако се съдеше по мерцедеса. Тя отиде да нахрани Бъги, но пред очите й бяха непрекъснато полицейски шлифери и шпионски камери. Това беше цената на скучния живот, който водеше. Някой ден наистина щеше да се забърка в нещо.

Следващата седмица отмина бързо и тя само няколко пъти забеляза съседа си. Държеше го под око, но много предпазливо. Междувременно научи цялото му име — Джек Едуардс, а също така че е от Арканзас. Имаше безупречни препоръки, но никой не знаеше повече за него.

Чувстваше се малко виновна, че се бърка в чужди работи, въпреки задоволството от наученото. Нито неприязънта на техника, нито съвестта й позволяваха да спре дотук! И без това той вече я бе обвинил, че го преследва.

Започна да обядва в кабинета си, за да избягва срещите с него в столовата. Следващите почивни дни бяха повторение на предишните. Излизаше да работи в градината си, когато го нямаше. Иначе изобщо не се показваше навън. Единствената неприятност я сполетя рано сутринта в неделя, когато отиде до кофата за боклук по пижама. Беше истински шок, като го видя — застанал до неговата кофа и втренчил нахален поглед в нея. Обърка се до такава степен, че без да каже нито дума се върна вкъщи. След църквата не посмя да излезе на двора и целия ден прекара с Бъги пред телевизора.

Животът й щеше да премине в опити да избягва новия си съсед, помисли тъжно тя. Изобщо не й хрумна, че той е забелязал нейното поведение. Истинската изненада дойде на следващата сутрин, когато се появи в нейния кабинет по обед. Тя ядеше лютива супа и сухи бисквити. Застина с пълна лъжица, поднесена към устата. Отблизо изглеждаше още по-едър. Ръцете му изглеждаха силни и Морийн реши, че не би желала той да й е противник.

— Да не са те омагьосали? — Той я погледна с равнодушието на мъж, който никога не се лъже в предчувствията си.

— Моля? — премигна неразбиращо Морийн.

— От две седмици упорито се опитваш да ме отбягваш. Не е лесно, като се има предвид, че живеем врата до врата.

— Не мислех, че ще ти направи впечатление.

— Трудно е човек да не забележи жълтата ти кола. Като че с магическа пръчка в градината се появяват лехи с цветя. Невидими ръце простират и прибират дрехите. Не те виждам, нито те чувам с малки изключения.

— И слава богу! Не искам някой ден да ме обвиниш, че съм се преместила в съседния апартамент заради теб, въпреки че когато ти дойде, аз отдавна вече живеех в него!

— Изчерви се — лаконично отбеляза той.

— Караш ме да се чувствам неловко. — Тя въздъхна тежко. — Притеснявах се, че Бъги ще ти пречи.

— Твоят таен любовник, нали? Не съм го виждал никога, но го чувам — каза с презрителна усмивка.

— Той не е човек, а птица. Амазонски папагал. Вдига шум по изгрев и залез-слънце, но е… единственият ми приятел. — Погледна го отчаяно. — Не мога да си сменя жилището и ако ти се оплачеш от него, можеш да ми причиниш големи неприятности. Не бих могла да се откажа от Бъги.

— Папагал ли е?

— Амазонски папагал — потвърди тя. — На седем години и е много гласовит. Може дори да изпълни част от опера.

Тъмните му очи огледаха лицето й така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Много си млада.

— Не съм. На двадесет и четири години съм.

— Аз съм на трийсет и седем.

— Твърде стар си за мен — добави тя, като не повярва, че това е нейният глас. — А това значи, че не те преследвам!

Той направи гримаса. Отношението й го дразнеше. Първоначално се беше поласкал от мисълта, че му играе някакви номера, въпреки че наистина я подозираше в нещо нередно. Външният й вид не беше нищо особено, обаче фигурата й бе привлекателна. Странно, че я бе забелязал, защото последните няколко години жените не му правеха особено впечатление.

— Знам — отвърна той по-кратко, отколкото искаше. — Показа ми, че би избягала на километри, за да не ме виждаш.

— Не е така. Аз си мислех… Ако започнех да вися в стола и да прекарвам дълго време в градината — повдигна тя рамене, — щеше да помислиш, че… Нали вече ме обвини без причина, че те преследвам. Не искам допълнителни проблеми.

— Това не означава да работиш през нощта — усмихна се той. — Заради мен не бива да се отказваш от нещата, които обичаш.

— Благодаря. Работата в градината наистина ми липсваше.

Той се почувства виновен, без да знае защо. Имаше голяма вероятност тя да е замесена в нещо. А може би изобщо не разбираше в какво е въвлечена.

— Не се съобразявай с мен. Няма да съм вкъщи през повечето почивни дни. А и папагалът не ми пречи.

— Благодаря — отвърна Морийн и успя да се усмихне нервно. Той определено я плашеше.

— Къде ходиш в неделя сутринта? — попита я неочаквано.

— На църква — последва съвсем тихият отговор.

— Така и предполагах. — Той си тръгна, без да каже повече нито дума, и затръшна вратата.

 

 

След този разговор Морийн се успокои и си възвърна отчасти чувството за свобода в собствения дом. Сега, помисли тя, ще имам възможност да го следя по-добре. Ала се почувства виновна, защото той явно се безпокоеше, че я е откъснал от нещата, които й носеха радост. Може би не беше лош човек, дори да е професионален шпионин или нещо подобно.

Следващата събота тя се отказа от наблюденията си. Докато беше светло, работи в градината. Денят беше чудесен — кристалносиньо небе и едва доловим хладен ветрец. Отметна косата си и съжали, че не я беше вързала. Сега не можеше да го направи, защото цялата беше изцапана с пръст и тор. Когато привърши работа, седна на бордюра, който обикаляше къщата, и отпи от безалкохолната напитка. Не беше чула кога е дошъл, докато той не застана пред нея.

— Ще си захабиш ръцете — предупреди я с подигравателен тон.

Тя подскочи уплашено от внезапното му появяване.

— Извинявай — прошепна и се отпусна отново на бордюра. Съседът й миришеше на скъп одеколон и носеше кожени ботуши. Ризата му бе ръчно ушита, малко по-светла от панталона. Изглеждаше съвсем различно от човека в работни дрехи. Подозренията й се засилиха. Никой техник не се облича по такъв начин. — Когато се уморя, не чувам добре. Мислех, че си заминал някъде за уикенда.

Джек повдигна рамене и извади цигара. Запали я със самоуверен жест, след което постави златната си запалка обратно в джоба.

— Реших, че имам право на един почивен ден. — Той я загледа с любопитство — най-вече мръсните дрехи и захабените ръце. — Ще си счупиш ноктите. Защо не си слагаш ръкавици?

— Защото обичам природата и харесвам допира със земята.

— Откога живееш тук?

— Вече шест месеца. Преместих се, след като починаха родителите ми — добави, учудена защо изобщо го спомена.

— Зная какво е да загубиш родителите си — каза той със състрадание. — Моите също починаха, въпреки че не ги загубих по едно и също време. Имаш ли братя или сестри?

— Не. — Помисли дали да не му зададе същия въпрос.

— И аз също — отвърна той, предчувствайки въпроса. — Но с времето започнах да харесвам самотата.

— Аз пък не мога да си представя, че някога ще свикна с нея.

— Така ли? — Усмихна се едва доловимо на учудения й поглед. — Не съм те виждал да излизаш от апартамента, освен в неделя, а на работа през повечето време си сама.

— Това не значи, че ми харесва. О, Господи! — Тя скочи и се втурна вкъщи.

Бъги седеше на масата и сладко си похапваше ябълки и круши като отхапваше по малко от всеки плод. Глътна едно парченце и кресна доволен:

— Вкусно!

— Проклета птица! Хубавите ми плодове!

Зад нея се чу силен, искрен смях.

— Това е Бъги — уведоми тя новия си съсед.

— Здравей, Бъги.

— Не му подавай пръст. Ще помисли, че му предлагаш вечеря.

— Ще внимавам! — Джек се засмя на смешните движения на папагала, който усетил допълнително внимание, разпери перата на опашката си.

— Той обича хората. Мисля, че всъщност не е той, а тя.

— Красив е!

— Красив! — съгласи се Бъги. — Красив!

— И умен!

— И той смята така — допълни Морийн. — Искаш ли да пийнеш нещо? Има безалкохолно, но мога да направя и кафе.

— Ако е хубаво, няма да ти откажа.

— Наистина е хубаво — увери го тя. Извади кутията и зареди кафеварката. — Имаш ли друго име, освен Джек?

— Джек Едуардс — каза той и седна. — Ти не пушиш, нали?

— Не, но нямам нищо против дима. — Тя му донесе голям син пепелник. — Заповядай. Татко ми го подари на Коледа, за да слага фасовете си в него. — Въздъхна при спомена за баща си. Малко след Коледа беше загубила и него, и майка си.

Джек проследи промяната на лицето й с любопитство.

— Благодаря. — Облегна се на стола и неволно привлече вниманието й върху гърдите си. Там, където ризата му бе откопчана, се показваха гъсти косми. Морийн усети топлата вълна, която мина по нея. Беше чувствен мъж. Работният костюм променяше неимоверно тялото му, но сега панталоните бяха прилепнали по дългите тесни бедра, а ризата очертаваше широкия гръден кош.

Докато го разглеждаше, той правеше същото, откри, че тя е наистина привлекателна. Имаше изящна стойка и заразителна усмивка. Морийн излъчва топлина. Но това не беше всичко. Спомни си дългите й стройни бедра и изваяните гърди. Беше я сънувал и това го порази. През последните няколко години не се занимаваше с жени. Интересуваше го само работата. Амбицията заместваше любовта и нежността. Нямаше намерение да се обвързва с тази жена, но ако се държеше приятелски, може би щеше да го допусне по-близо до себе си. Така ще да узнае причината за провала на първите изпитания на новия самолет. Вече подозираше Блейк, а тя работеше при него и можеше да му послужи.

— Тази сутрин носеше мъжко горнище на пижама. Имаш ли любовник?

Трета глава

— Любовник! Погледни ме добре. Нося очила, прекалено висока съм, и макар че се обличам като младо момиче, приличам на стара мома! Едва ли можеш да си представиш как ще изглеждам в голямо легло сред коприна, сатен и дантели.

Тя се смееше, но не и той. Представи си я точно по този начин и това го стресна.

— Да, мога да си те представя — каза едва чуто. — И престани да се подценяваш. Всичко ти е наред. Ако не ми вярваш, попитай, когото искаш от чистачите.

— Създавала съм им толкова неприятности, че едва ли съм тяхна любимка.

— Едно си баба знае… — засмя се той на глас. — Въпреки всичко, те не са забравили твоето внимание — бонбони от Ню Орлийнс, шоколадчета от миналия карнавал, тенджера с домашно приготвена супа, когато паднал големият сняг… Можеш да разливаш кафе всеки ден в продължение на една година и те биха зарязали всичко, за да го почистят. Наистина те обичат.

— Чувствам се виновна за тогава.

— Господин Уаймън, пазачът, е друг твой почитател — продължи той, сякаш не бе чул думите й. — Грижила си се за жена му, когато я оперирали спешно от апандисит.

— Те нямат никакви близки в този щат, от Виржиния са.

— Може да не си „Мис Америка“, но имаш добро сърце, госпожице Харис! Хората те харесват такава каквато си.

— Може и така да е, но аз не се харесвам! — Тя стисна до болка ръцете си. — Скучен човек съм, отегчавам хората до смърт. Бих искала да съм като стария Джоузеф Макфейбър например — отвърна тя, но пропусна да забележи промяната в лицето своя събеседник. — Знаеш ли, че миналата година започнал да учи ски скокове? Участвал е в автомобилните състезания Гранд При във Франция, ходил на археологически проучвания в Перу, Мексико Централна Америка. Бил е водолаз при една от експедициите на Жан Ив Кусто за няколко седмици Бахамските острови. Живял е в някакво ранчо в най-затънтения край на Австралия. Покорявал е планини е бил на сафари в Африка и…

— За бога, няма ли да спреш?! — извика той. — Измори ме вече.

— Ето, виждаш ли? Такъв живот искам да живея. Единственото рисковано нещо, което правя, е да храня Бъги с опасност да ми отхапе пръста! На двадесет и четири години съм и нищо интересно не ми се е случило. Животът ми прилича на купа с желатин, който бавно се втвърдява!

— Какво сравнение! — избухна в смях Джек.

— Изключително подходящо в случая. Мислех си, че като се преместя тук и започна всичко отначало, нещата ще се променят. Но си останах такава, каквато бях и в Ню Орлийнс.

— Защо искаш да покоряваш планини и да ходиш на сафарита?

— Ами… Всъщност не зная защо. Просто искам да правя нещо по-различно. Ще умра, без да съм видяла нищо интересно от живота — намръщи се тя. — Единственото ми романтично преживяване беше да помогна на един мъж да смени гумата на колата си. Никой не е рискувал да ми предложи да излезем.

— Аз например бих поел това рисковано начинание — засмя се отново той.

— Благодаря, но не ми е нужно съжалението ти.

— Напълно съм съгласен. Не изпитвам подобно нещо спрямо теб. Ти без това се самосъжаляваш и за двамата.

— Не е самосъжаление, а самата истина!

— Няма значение. Какво ще кажеш за едно кино? Харесвам научна фантастика, приключенски и детективски филми. А ти?

Усмивка започна да се прокрадва по лицето й.

— И на мен ми харесват такива филми.

— Имаш ли вестник?

— Не. Само седмичник. Не мога да си позволя да получавам вестник всеки ден.

— Тогава можем да се разходим с колата и да видим какво дават в кината.

— Ще отидем на кино през деня?

— А защо не? Мразя да ходя на кино вечер и да гледам някакви влюбени двойки, които се целуват. Тежкото дишане ми пречи да чувам добре.

— Циник такъв! — си позволи малка закачка Морийн.

— А какво ще правим с този зелен приятел?

— Бъги, май ще си легнеш раничко!

— Ябълка! — извика папагалът и нададе бойния вик на апахите.

— Красива птичка!

— Да. Във всеки случай е добра компания. Не зная как щях да живея без него. Той е нещо като най-добрия ми приятел.

Думите й го поразиха дълбоко. Нямаше представа, че е толкова самотна в личния си живот. Загледа се замислен след нея, когато тръгна да се облича.

Съмняваше се в нея от самото начало и все още не бе сигурен дали е напълно невинна. Някак си не отговаряше на представите му за саботьор. Такива хора рядко се издават с външния си вид, напомни си Джек. Не можеше да се обвърже с нея на този етап от играта. Първо трябваше да я опознае по-добре.

— Готова съм — появи се тя след по-малко от пет минути.

Беше почти красива с белите си обувки на токчета, в семплата бяла лятна рокля и вързаната с бяла панделка коса. Въпреки очилата радваше окото. Имаше страхотни крака.

Тя се усмихна на късмета си. Той я беше поканил да излязат заедно! По този начин можеше да научи доста неща. Мисълта, че ще играе ролята на супер шпионин, я накара да потрепери. Сега наистина се забавляваше. Това щеше да е първото опасно нещо, което е правила в живота си. Поколеба се за миг, но той се усмихна и тя се успокои. Това е най-обикновено излизане, каза си тя. Едва ли щеше да се наложи да му слага белезници. Винаги можеше да каже на господин Блейк какво е научила.

— Хайде да вървим.

Качиха се в пикапа. Морийн не каза нито дума за раздърпаните седалки и счупената броня. Усмихваше му се като че ли я возеше на предната седалка на ролс-ройс. Джек се почувства неловко. Беше убеден, че никоя от жените от неговата класа нямаше да се усмихва по този начин, ако й бе предложил да излязат с архаичната очукана купчина желязо. Но Морийн явно се забавляваше истински и усмивката й не беше изкуствена.

— Притеснява ли те пикапа? — все пак попита той.

— Разбира се, не! Татко имаше същия. Ходехме с него за риба. — Очите й станаха замечтани. — Спомням си безгрижните летни дни с него и мама. Нямахме много пари, но за нас това беше без значение, защото винаги прекарвахме чудесно. Родителите ми бяха преподаватели — обясни тя. — Представяш си какви са били заплатите им.

— Да. Жалко, че боклуците в града получават повече, отколкото хората, които учат децата ни и градят бъдещето им. Плащат милиони на футболистите, но учителите все още получават заплати на детегледачки.

— Не изглеждаш футболен запалянко.

— Обичам хокея на лед и американския футбол.

— Имаш фигура на футболист.

— В моето училище даже нямаше футболен отбор.

— Не си ли спортувал нищо? — настояваше Морийн.

— Участвах в отбора по борба. Бях шампионът на училището. Две последователни години никой не ме победи.

— Мога да си обясня защо. — Очите й обходиха силното му мускулесто тяло.

— Нямам нищо против спорта. Полезен е за децата. Учи ги да се борят, да заслужат победата си.

— Ти не си женен, нали? — поколеба се за секунда тя.

— Откъде време за такива неща? — попита съвсем искрено Джек, но веднага разбра, че такъв отговор не подхождаше на сегашната му роля. — Искам да кажа — поправи се той, — че през всичките тези години имах прекалено много работа.

— Аха. Зачудих се дали имаш деца като говориш така за тях.

— Не съм срещнал още жената, от която бих искал да имам деца. — Тъмните му очи се присвиха при спомена за всички онези фалшиви жени, чийто начин на живот не можеше да има нищо общо с бебешки пелени и готвене.

— Това не е много хубаво.

— А ти имаш ли?

— Обичам децата, но мисля, че никога няма да имам свои.

— Защо?

— Ами първо трябва да се омъжа.

— В днешно време това не е задължително.

Зелените й очи го изгледаха изпитателно.

— Може би и други хора разсъждават като теб, но не и аз. Родителите ми ме възпитаха да вярвам, че бракът е бил създаден преди децата.

— Или преди нещо друго — отбеляза Джек със закачка в гласа.

— Може би не съм подходяща за времето, в което живея. Трябвало е да се родя през миналия век. Дълбоко в сърцето си съм бунтар, но не мога да приема някои съвременни разбирания.

— Всъщност съвременните разбирания не са съвременни изобщо. От самото сътворение на света хората не са приемали установеното за даденост. То може да важи за петдесет процента от хората. Прави това, което смяташ за правилно, и недей да смесваш бунтарството с придържането към неща, които изобщо не харесваш.

— Мъдро казано! — деликатно му отвърна тя.

Джек спря колата пред малък търговски център, на който имаше голяма реклама за филмова прожекция, и попита дяволито:

— Виждаш ли нещо?

— Научнофантастичен трилър. Освен ако ти не предпочиташ шпионски филм — каза тя с усмивка и си помисли, че всъщност сега играеше ролята на преследвач.

— Одобрявам научната фантастика.

Джек слезе и й отвори вратата. Намръщи се, когато видя, че една тел от седалката скъса чорапогащника й.

— По дяволите! — изруга той. — Страшно съжалявам…

— Късам по един чифт всеки ден — докосна леко ръката му и се усмихна тя, — така че не се притеснявай.

Думите й го натъжиха. Спомни си как веднъж едно от момичетата, с което бе излязъл, закачи чорапогащника си на розовия храст пред къщата му и вдига невероятна врява. Но Морийн беше различна. Много по-различна!

— Въпреки всичко ще ти купя нов.

— Няма нужда. Ти по-добре се грижи за себе си. Чифт чорапогащи няма да опразни джоба ми.

Вниманието й го караше да се чувства виновен. Съвсем умишлено я заставяше да го мисли за човек, какъвто всъщност не беше. Но задачата му бе да научи всичко за самолета.

— Искаш ли царевични пръчици? — попита той, след като плати билетите.

— Да, можем да си разделим едно пакетче.

Седнаха в централната част на салона. Филмът току-що беше започнал. Морийн дъвчеше съсредоточено царевичните пръчици и от време на време хвърляше срамежливи погледи към Джек. За нея беше ново и вълнуващо преживяване някой да я заведе на кино. Особено някой, когото харесваше. Щеше да й дойде много, ако той наистина се окажеше саботьор. Надяваше се това да не е последната й среща с него. Трудно щеше да е, ако се затвори отново в ледената си черупка. Харесваше го, независимо от недостатъците му, които все още не познаваше.

Ами ако той се чувстваше виновен за това, което й беше казал в началото, и сега се опитваше да я компенсира? Тази мисъл не й даваше мира, докато той не изяде царевичните пръчици и не взе ръката й в своята. Допирът с неговата топла груба кожа сложи край на способността й да разсъждава.

По-късно не можеше да си спомни нито един момент от филма. Бяха изяли по един хамбургер в ресторанта за бързи закуски. Вече се смрачаваше, когато я изпрати до вратата на апартамента й.

— Беше забавно — каза срамежливо тя. — Благодаря ти.

— Аз също се забавлявах. — Наистина мислеше така. Не си спомняше друг път да е прекарвал толкова приятно в компанията на жена. — Играеш ли боулинг?

— Аз… Никога не съм опитвала.

— Следващата събота ще отидем заедно.

Лицето й светна. Не можеше да повярва на ушите си! Сигурно му беше харесала, щом я канеше пак. Обикновено мъжете я изпращаха до вкъщи, измисляха някакви неясни извинения и изчезваха.

— Много ще ми бъде приятно.

— Не бях ходил на кино от доста време. Изглежда последните няколко години опитвам да се съсипя от работа.

— Аз пък се опитвам да избягам от затвора, в който живея. Знаеш ли, в представите си съм смела авантюристка. Проблемите ми започват, като се върна към действителността.

— Действителността не е толкова лоша, колкото си мислиш. А бягството от затвора… Няма нищо по-лесно от това. Можеш да бъдеш такава, каквато си искаш, само трябва да направиш първата крачка.

— С моя късмет това е все едно да стъпя в подвижни пясъци!

— Без песимизъм! Ако очакваш да ти се случи нещо лошо, то се случва. Трябва да проявяваш повече оптимизъм.

— Колкото и да се опитвам, не мога. Може би аз донесох лошия късмет на новия самолет, само защото работя в компанията.

— Не ставай смешна! — Джек едва прикри любопитството си.

— Чудя се защо господин Макфейбър още не е започнал разследване на случая?

— Ами той е наел частен детектив. Или поне така ми казаха.

Сърцето й подскочи. Значи шефът не стоеше със скръстени ръце. Зачуди се кой ли беше този детектив и дали Джек го познаваше. Изведнъж се разтревожи, че на новия й приятел може да се случи нещо лошо.

Джек забеляза тревогата й, но я разбра погрешно.

— Е, ще се видим в понеделник — започна несигурно Морийн, защото не искаше да се раздели с него.

— Защо не още утре? — Само за да може да я държи под око, помисли си той, а не защото иска да бъде с нея. — Ще ходиш ли някъде?

— Само на църква.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? Не съм ходил на църква от много отдавна. Кога излизаш?

— Обикновено излизам към десет и половина. Така имам време да се разходя. Църквата е съвсем близо, в края на улицата.

— Добре. — Той я изгледа изпитателно. Морийн беше отворила външната врата и стоеше на прага. — Толкова ли бързаш да се прибереш?

— Не, но…

— Тогава защо не ми разрешиш да те целуна?

Изненада се от думите си. Не искаше да каже точно това. Харесваше тялото й, а през цялата вечер не можа да откъсне поглед от красивите й нежни устни. Дали някой изобщо я беше целувал?

— Да ме целунеш? — Като че ли ток премина през тялото й.

— Предполагам, че това не е нещо особено — измърмори той. Протегна ръце и я притисна към себе си. — Или все още мислиш, както ми каза онзи ден, че съм твърде стар за теб?

— Нямах това предвид. — Цялата трепереше. — Исках да си сигурен, че не те преследвам.

— Не си от този тип жени. — Ръцете му се плъзнаха по тялото й, като я придържаха нежно. Той наведе глава към нея.

— Зная. — Тя усети топлия му дъх върху устните си. — Никога не съм се чувствала сигурна в себе си.

— Тихо — прошепна Джек. Устата му докосна нейната съвсем леко. Не искаше да я насилва. Беше внимателен и нежен. Не искаше да я изплаши. Не след дълго усети, че тя се отпуска. Беше опряла ръце на гърдите му. Почувства внезапното им трепване.

Джек вдигна глава, за да погледне големите й блестящи очи. Стеснителността й беше неподправена, можеше да се закълне в себе си. Дори беше малко уплашена.

— Не знаеш какво да правиш, нали?

— Да — призна си тя отчаяно.

— Всичко е наред. — Той отново наведе глава към нея. — Ще те науча на това, което ти е нужно — и леко захапа устната й.

Вълна от удоволствие премина през нея. Почувства как я хапе нежно с бавни, провокиращи движения. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, като ту я придърпваха, ту я отблъскваха. Това я възбуди повече, отколкото очакваше. Очевидно бе, че притежава опитност, която на нея й липсваше.

— Джек! — прошепна тя малко уплашено.

— Отдай се на чувството. В безопасност си. Не бих направил нищо, което да те нарани или уплаши. Целуни ме, Морийн! Отвори леко устата си и я приближи към мен… Да, бавно, точно така… Сега по-страстно… По-страстно!

Допирът им й достави неописуемо удоволствие. Обви ръце около него и почувства твърдите мускули на раменете му. След това се притисна с треперещо от наслада тяло. Настойчивите му устни получиха това, което желаеха.

— Трепериш! — прошепна той.

— Аз… Никой никога… не ме е целувал.

Очите му потъмняха. Допреди седмица не можеше да си представи, че на този свят съществува жена, която не е имала поне един любовник. С учудване откри, че го интересува миналото на Морийн. Леко прокара ръка по кръста й, като се наслаждаваше на нежните очертания, на допира на треперещите й ръце върху гърдите му. Съмненията му бяха забравени.

— Харесваш ми. Много ми харесваш, но няма да се възползвам от тази възможност.

— Сигурно ти изглеждам много неопитна. Съжалявам.

— Защо съжаляваш? Не ти ли е минавало през ума, че и неопитността може да привлича мъжете?

— Но не и тези, с които съм излизала. Смятаха ме за безнадежден случай.

— Това е само минус за тях и плюс за мен.

Морийн се вгледа в широкото му лице и дълбоките тъмни очи. Това лице бе мъжествено, излъчваше власт и сила. Някак си не прилича на техник, помисли тя.

— Винаги ли си работил като механик?

— Не. Невинаги — отвърна й той и отдръпна ръце. — По-добре върви да спиш. Ще се видим утре сутринта.

— Добре. — Морийн се запита с какво ли бе предизвикала тази внезапна промяна.

— Правиш ли си закуска, или хапваш нещо готово?

— Обикновено правя яйца с наденички и пека курабийки. А ти?

— Купувам си нещо готово.

— Ако искаш, ела да закусим заедно. Винаги има достатъчно. Бъги не яде много.

— В колко часа?

— Към девет.

— Тогава лека нощ.

Морийн не откъсна очи от него. Не, не сънуваше. Това бе истина. Допреди седмица не можеше да си представи, че най-заклетият й враг ще стане неин приятел. Но всичко се случва. Идеята да го шпионира започна да губи своето очарование. Сега щеше да се изтерзае от тревоги да не му се случи нещо лошо.

На следващата сутрин стана в шест, за да бъде сигурна, че няма да изгори курабийките. Приготви ги пухкави и меки, после изпържи наденицата и бекона. Трябваше да внимава да не сложи яйцата твърде рано.

Докато правеше закуската, отново забеляза слаба светлина, която идваше от задната врата. Трепереща от очакване, тя дръпна завесата и погледна навън. Той стоеше пред прозореца, облечен в сив, леко износен, но все още моден костюм. Зачуди се защо не е облякъл скъпия костюм, с който го бе видяла предишния ден. Да не би да се е досетил, че тя го наблюдава, и сега да се опитва да разсее подозренията й?

Морийн отвори вратата, без да се замисли. Изчерви се, когато погледът му се плъзна по дългите й стройни крака и се спря на гърдите.

— Аз… Аз не съм облечена.

— Имаш красиво тяло — отвърна тихо той. — Облечена си достатъчно. Аз не съм развратник.

— Нямах това предвид. Просто…

Джек влезе, затвори вратата и се приближи към нея.

— Няма нужда да бягаш от мен. Няма да ти направя нищо лошо.

— Не се страхувам от теб.

Той се наведе и нежно доближи устни до нейните.

Задържа целувката, докато усети, че тялото й се отпуска и се приближава към неговото. Завладян от реакцията й, я притисна към себе си. Беше силно възбуждащо да усеща гърдите й през тънката пижама и да знае, че под нея няма нищо.

— Ела по-близо! Прегърни ме!

— Не… Не съм облечена! — проплака тя.

— Зная, за бога! — Джек обхвана раменете й и усети как гърдите й се допират до него. Изстена от удоволствие.

— Какво има? — прошепна Морийн, като се отдръпна, за да го погледне. — Нещо лошо ли направих?

Джек стисна зъби, за да задържи думите. Тя нямаше нищо общо с жените, които познаваше. Не можеше да й каже, че е толкова възбуден, че му се иска да я хвърли върху леглото и да я люби. Очите й бяха широко отворени и замъглени от очакване, а устата й бе леко подпухнала там, където я бе захапал. Имаше вид на жена, която очаква първия си допир с мъж, и Джек пожела неудържимо той да е мъжът. Първият и единствен.

Много отдавна не бе проявявал интерес към жена. Не откъсваше очи от Морийн. Каква тънка талия, каза си той и спря поглед върху гърдите й. Зърната й бяха ясно очертани. Тя явно не си даваше сметка за малките издайничета.

— Мисля, че трябва да облечеш нещо. Не можеш да си представиш колко привлекателна изглеждаш в момента! Кафето готово ли е? — Джек се извърна и запали цигара.

— Да, сипи си. Сега ще се върна. — Тя влезе в стаята, замаяна от топлата му жадна прегръдка. Хубаво бе някой да те целува така, но и малко страшно. Нова, непозната болка бе преминала през тялото й. Каква странна реакция от една целувка, помисли си тя. След това облече бяла рокля, сложи малко грим и прибра косата си. Имаше приятен вид и бе млада, но в никакъв случай — красива. Въздъхна, загледана в отражението в огледалото, сложи си очилата и влезе в дневната, обута в обувки на висок ток, с чанта в ръка и забърза към кухнята.

Джек се усмихна. Имаше свеж и спретнат вид. Прииска му се да разпусне косата и да намачка роклята й.

— Как изглеждам?

— Много добре.

— Закуската е готова, само трябва да стопля яйцата.

Той гледаше забързаните й движения с лениво одобрение, замислен за домашния уют, който Морийн създаваше. Никога не бе виждал жена да готви. Видяното му хареса.

— Това за мен е съвсем непознат свят — каза изведнъж той. — Никога не съм се чувствал толкова удобно и никога не съм се радвал така на женска компания.

— Наистина ли? — учуди се тя.

— Наистина. Удоволствие е да си до мен.

— На мен също ми харесва да бъдем заедно, Джек.

— Харесва ли ти работата при Блейк?

— Да, много. Само че напоследък горкият господин Блейк е доста разтревожен, като топка от нерви е. Може би заради проблемите със самолета. Всички сме изнервени. Мислиш ли, че наистина някой се опитва да го саботира?

Четвърта глава

— Опари ли се? — извика Морийн и изтича да вземе хартиени салфетки. Джек бе полял ръката си с горещо кафе.

Въпросът го завари неподготвен. За малко да се издаде с този непохватен жест. Но забрави болката, като видя разтревоженото й лице и бързите сръчни движения, с които попиваше кафето. Намръщи се при вида на зачервеното петно. От години никой не се бе грижил за него. А тя и като че ли не правеше всичко това, за да му направи впечатление.

Морийн се бе навела към него, а очите й бяха изпълнени с тревога. Пръстите внимателно мажеха някакво лекарство върху изгореното.

— Ужасно съжалявам! Сигурно съм блъснала масата. Толкова съм несръчна…

— Аз бутнах чашата — поправи я той. — Ти не беше виновна. Какво е това? — попита Джек, докато гледаше как го маже. Ръцете й изглеждаха съвсем малки в сравнение с неговите.

— Антибиотичен мехлем. Използва се при порязване или ужилване, но нямам друго и се надявам това да помогне.

— Винаги ли се грижиш така за хората?

— Ами… Да — почти се извини тя. — Исках да стана медицинска сестра, но ми прилошава при вида на кръв. Всъщност никога не съм се опитвала да бъда нещо по-различно от това, което съм в момента. Само дето имам приключенски дух. Всичко останало си е чисто малодушие.

— Липса на възможност бих казал. Когато бях на твоите години, работех на един кораб. Отидох до Канарските острови, до остров Фуджи и Хаваите. Работих в една плантация за захарна тръстика, а после постъпих като чиновник в една от малките авиокомпании. Там се научих да карам сърф. И то доста добре въпреки ръста ми — добави той, като забеляза, че тя поглъща всяка негова дума. — После един от пилотите ме учи да летя.

— Там ли се научи да поправяш самолети?

— Да — поколеба се той.

— Родителите ти не бяха ли против?

— Разбира се, обаче аз съм свикнал сам да решавам какво да правя със себе си. Исках да видя какво ще постигна без чужда намеса. Мисля, че резултатите ги изненадаха не по-малко от мен самия. — Очите му изведнъж станаха сериозни. — Виж, Морийн, не е достатъчно само да искаш нещо. Трябва да положиш усилия, за да го постигнеш. Мечтите са хубаво нещо, но само ако ги превръщаш в реалност.

— Искаш да кажеш, че трябва да поемам рискове?

— И не само това. Трябва да си готова да правиш компромиси със себе си. Понякога компромисите са твърде жестоки. Аз например прекарах по-голямата част от живота си в правене… — за малко да каже „на пари“, ала навреме се поправи: — … на самолети. Един ден осъзнах, че това се е превърнало в самоцел. Бях се отказал от всичко останало. Опитах да се променя, да наваксам онова, от което съм се отказал заради работата си. Материалните неща не могат да заместят човешките отношения, нали?

— Прав си — отвърна тя тихо. Очите й се плъзнаха към гърдите му и устните й леко се разтвориха. Как ли точно изглежда под ризата? Изплаши се от собствените си мисли. За първи път проявяваше интерес към мъжко тяло.

Джек забеляза интереса й. Значи Морийн го желаеше?! Изведнъж съжали, че не е в състояние да й даде това, от което се нуждаеше. Да се обвърже в кратка авантюра бе невъзможно, да не говорим за нещо по-сериозно. Дори когато всичко отминеше, имаше съвсем малка вероятност тя да се нагоди към неговия начин на живот. Морийн бе мило момиче, но щеше да й коства доста усилия да оцелее в един напълно непознат свят. Нямаше никакъв смисъл да започва нещо, което нямаше да довърши. Въпреки това очите й караха сърцето му да бие лудо.

— Там съм окосмен — каза тихо той, забелязал изненадата в очите й. — И не само там. Навсякъде, Морийн.

Руменина покри цялото й лице. Понечи да стане.

— Само да измия чиниите…

Джек я хвана за ръката. Искрено съжаляваше за думите си. Подигравателното му отношение и високомерието бяха станали част от него. Това бяха оръжията, които използваше, за да накара подчинените си да работят съвестно и да държи жените на разстояние. Но не бе искал да обиди Морийн.

— Това беше удар под пояса. — Очите му бяха притворени от желание. — Не исках да те обърквам, но когато ме гледаш по този начин, ми въздействаш. Разбираш ли? Не си жена, която мога да заведа в леглото и да се забавлявам. Така че бъди добро момиче и запази този похотлив поглед за себе си.

— Похотлив ли?! — повдигна вежди тя.

— Няма значение — не успя да сдържи смеха си той при вида на физиономията й. — Иди да измиеш чиниите. Аз ще си допия кафето с Бъги.

Докато миеше чиниите, мислите й бяха заети с думите на Джек. Беше повече от ясно, че той избягва обвързване, но бе поласкана от факта, че я намира привлекателна.

После отидоха на църква. След неделната служба се спряха в близкия Макдоналд, за да изядат по един хамбургер.

— Харесва ми. Имам предвид ходенето на църква. Отдавна не съм имал такова преживяване. Бях твърде зает.

— Къде си работил, преди да постъпиш в Макфейбър?

— В Локхийд, Джорджия. — Въпросът й бе съвсем естествен, ала той се замисли, преди да продължи: — Намира се на север от Атланта, в Мариета. — В действителност там беше във връзка с разкритията за онзи карго самолет С-5А.

— Един мой братовчед работеше там — каза тя съвсем неочаквано, — но миналата година го преместиха в един от клоновете в Калифорния. Сигурно не се познавате.

— Сигурно.

— Чудно защо не сме се срещали досега.

— До преди месец работех на строителната площадка в Канзас Сити. — Това беше отчасти вярно. — Там се осъществяват нововъведенията на самолета „Фейбър“.

— Зная. Всъщност ние знаем за другите клонове, без да сме ги виждали. Голяма корпорация сме. Мислил ли си как се справя господин Макфейбър с всичко това?

— Вероятно има способни заместници и всява респект.

— Шарлин твърди, че е дебел и стар. Чудя се как ли изглежда. Имало е една негова снимка, която е изчезнала.

— Шарлин харесва ли го? — попита той със свити устни.

— Виждала го е само веднъж. Тя му е секретарка от шест месеца, а той не се е появявал повече от година. Казват, че от време на време прескачал насам със самолета си, но предпочитал да се свързва с корпорацията чрез записани нареждания и телефонни обаждания. Всичко това е повече от странно! Не е ли нормално при съществуващите с новия самолет проблеми отдавна да е тук, вместо да кара някъде ски? Не мислиш ли? — млъкна, изненадана от странното изражение на лицето му.

— Може би просто не се доверява на никого.

— Не можем да го виним за това. Така е най-добре, ако някой наистина се опитва да саботира изпитанията. Предполагам, че се съмнява в господин Питърс — добави замислено. — Но си мисля, че той не е способен на такова нещо. Зная, че иска да купи нашата корпорация, но ми изглежда честен човек.

— Ти познаваш ли го? — Джек бе спрял да диша.

— Не го ли видя тази сутрин? Посещава моята църква.

— Той видя ли ни? — Усети как му се зави свят.

— Едва ли. Беше седнал най-отпред, а и ние си тръгнахме рано. Щях да ви запозная — добави тя с усмивка.

Това, помисли си той с ирония, щеше да бъде страхотно запознанство. Думите й го накараха да се замисли. Ако ходеше заедно с Питърс на църква и го познаваше… Дали можеше да е забъркана в нещо толкова нечисто като саботаж? От опит знаеше, че зад много невинни лица се крие неутолима алчност.

— Изглеждаш разтревожен. Станало ли е нещо?

— Не. По-добре да си вървим.

Тя така и не разбра какво се случи. Закара я обратно в апартамента й, измърмори нещо, че ще се видят утре и си тръгна, без да каже нито дума или да се усмихне.

В понеделник сутринта, когато тя излезе, Джек вече беше тръгнал за работа. Морийн таеше надежда, че щеше да й предложи да я закара. А как щеше да се почувства, ако той откажеше да я заведе в събота на боулинг…

Влезе в кабинета на господин Блейк с измъчена усмивка. Шефът й изглеждаше притеснен.

— Добро утро? — без да иска, го каза с въпросителна интонация.

— Не е добро! Глупавият ми зет ще ме довърши!

— По-зле ли е? — попита колебливо тя, защото знаеше, че Блейк не говори особено охотно за личните си проблеми.

— Не, не е по-зле — въздъхна той и продължи: — Чула ли си от Шарлин за някакво разследване?

— Ами… Не точно от Шарлин. Говори се, че господин Макфейбър е наел частен детектив, за да открие саботьора.

— Да, и аз чух нещо такова. Знаех си, че няма да остави нещата неизяснени. Макфейбър би преследвал врага си и в ада. Напълно безкомпромисен е, що се отнася до неговата корпорация.

— Не може да го вините за това. Новите модификации не са удачни, а това сигурно струва много пари.

— По-скъпо, отколкото предполагахме. Ще видиш, че в крайна сметка ще обвинят техниците.

Морийн почувства как сърцето й прескочи. Не! Не може да е Джек! Не можеше да понесе мисълта, че ще го арестуват!

Цяла сутрин мисли за него. Какво щеше да стане, ако частният детектив го заловеше? Той би изглеждал подозрителен на всеки, който го видеше облечен в скъпите му дрехи. На обед отиде в стола, като се оглеждаше навсякъде, но не успя да го види. След като погълна набързо сандвича, отиде на паркинга и видя, че пикапът му е там.

Имаше доста механици, които работеха в корпорацията. Морийн познаваше повечето от тях, но когато мина покрай големите хангари, не можа да събере достатъчно кураж да влезе и да попита за него. А дали Джек познаваше брата на господин Блейк, който преди да се разболее така внезапно, работеше в монтажния цех в Канзас сити? Когато го види, щеше да го попита.

Джек не се появи до края на деня. Когато се прибра вкъщи с надеждата, че ще го открие там, него отново го нямаше. Отминаха два дълги дни, през които Морийн реши, че той се е отказал от нея. Не беше го видяла и на работа, въпреки че пикапът му стоеше на паркинга. Страхуваше се да не са го уволнили, защото е бил открит от частния детектив.

В сряда вечерта се прибра навреме. По телевизията щяха да дават филм, който Морийн държеше да гледа. Настани се пред телевизора с купа домашно приготвени царевични пръчки и се загледа в екрана. Беше се унесла толкова в заплетената история, че едва чу почукването по вратата.

Сърцето й заби от вълнение. Само един човек можеше да я търси толкова късно. Прокле външния си вид. Беше облечена в джинси и стара избеляла блуза. Ала значение имаше само това че ще го види!

Отвори вратата със светнало лице и искрящи очи. Беше Джек, облечен в панамен панталон и жълта риза, с изпито и уморено лице. Имаше вид на човек, който не е спал дни наред.

— Имаш ли готово кафе? — уморено се усмихна той.

— Да — отговори задъхано и го покани. — Влизай!

Влезе, зарадван от искреното посрещане. Може би беше саботьор, помисли си той, но беше истинско удоволствие да бъде около нея. Морийн предизвикваше в него чувства, които не предполагаше, че притежава — нежност, радост от най-простите неща и желание да я закриля. Той се улови, че желае тя да е невинна толкова, колкото и изглеждаше. До една седмица щеше да получи отговора, който търсеше, по един или друг начин.

— Липсвах ли ти? — попита той. Имаше нужда да чуе на глас това, което бе изписано върху лицето й.

— Да — призна тя. — Мислех, че са те… Мислех, че си напуснал работа.

— Пратиха ме в друг отдел за няколко дни. — Това беше почти вярно. — Не очаквах, че ще ме задържат толкова.

— Но сега ще работиш тук? Няма да те преместят, нали?

— Не мисля, че има такава вероятност.

— Радвам се — усмихна се Морийн. Прокара ръце през лицето си, докато търсеше правилните думи. — Ще ти налея кафе.

— Къде е Бъги? — попита той, като погледна празната клетка.

— Гледа телевизия и яде царевични пръчици. Той обича филми на ужасите. Крещи заедно с жертвите. — После промени темата. — Тук ли ще седнем, или ще гледаме телевизия?

— Какъв е филмът?

Морийн му разказа, на което той се усмихна.

— Гледал съм го, но нямам нищо против да го гледам пак. — Последва я в дневната и седна до нея на канапето.

Бъги се изкиска доволно и скочи на възглавницата до него.

— Внимавай! Има навик да кълве.

Джек протегна мускулестата си ръка и Бъги се покатери по нея. Постави го на облегалката на канапето и го пусна.

— Стой тук! — заповяда с властен глас. Странно, но папагалът се подчини. Настани се удобно с една царевична пръчка в човката и се вглъби в себе си.

— Как го постигаш?

— С дългогодишни упражнения — облегна се той и постави ръка върху раменете й. — Бях нещо като отговорник почти две години — предотврати следващия въпрос. — Как вървят нещата в офиса?

— Предполагам, добре.

— Има ли някакви нови клюки?

— Продължават да се занимават с проблемите около самолета. Шарлин каза, че един от вицепрезидентите споменал, че Макфейбър се връща другата седмица. Предполагам, ще пришпори частния си детектив да побърза. Господин Блейк смята, че може би проблемът е технически.

— Точно както предполагам и аз.

— Искаш ли още кафе? — отклони темата тя.

— Само ако има направено. — Погледна към часовника си. — Към десет и половина чакам да ми се обадят по телефона.

Беше вече десет и петнадесет, помисли си отчаяно тя, искрено разочарована. Изправи се, като правеше отчаяни опити да изглежда нормално и наля кафе в две чаши. Разтревожи я часовникът му. Беше Ролекс, а тя знаеше, че не би могъл да си го позволи със заплатата на техник. Вече бе сигурна, че получава пари не само от Макфейбър. За секунда помисли, че той е частният детектив, а те печелеха добре, нали? Погледна го и видя, че се е загледал във филма. А бе повече от сигурно, че детективите не обичат да гледат такива филми. Нещата вземаха съвсем нова насока.

— Харесват ли ти заплетените истории?

— Много — призна той и се усмихна. — Обичам да ги разгадавам.

— И аз. Винаги съм искала да бъда нещо като таен агент.

— Наистина ли? — Той присви очи.

— Ала и тази мечта не се осъществи.

Джек я наблюдаваше напрегнато. Трябваше да открие истината за нея.

Морийн гледаше екрана, но мислеше колко малко време им остава да са заедно. Сигурно беше забравил обещанието си да я заведе на боулинг в събота вечер. Или не искаше.

Големите му ръце се плъзнаха по нейните, обвиха ги и леко ги притискаха по време на по-напрегнатите сцени. Очите й бяха като приковани върху волевото му лице.

— Защо не вдигаш никога проклетия си телефон?

— Изключвам го след девет. — Не обясни, че прави това, за да може спокойно да гледа телевизия, а после и да спи. Дори не й беше минавало през ума, че Джек може да й позвъни.

— Обаждах ти се всяка нощ към единадесет. Бях зает до късните часове.

— Опитвал си да ми се обадиш? — не можеше да повярва тя.

— Не ме гледай така, сякаш не можеш да прецениш кога един мъж се интересува от теб!

— Отдавна отвикнах да строя пясъчни замъци.

— Глупаво е да разсъждаваш по този начин. — Топлата му ръка нежно погали нейната. — За да успееш, трябва да използваш възможностите, които животът ти предлага.

— Да, обаче се страхувам да направя първата крачка.

Той я прегърна, притисна я към себе си и започна да я целува. Морийн се отпусна почти веднага. Движенията му предизвикваха сладостни тръпки, които преминаха по цялото й тяло. Всеки път я целуваше по различен начин. Като че ли през целия си живот бе правил само това.

— Бъги…

— По дяволите Бъги! Ела по-близо — привлече я той в скута си и със страстна целувка не й даде възможност да протестира.

Обърна я така, че телата им се допряха съвсем плътно. Никога до сега не беше усещала пълната възбуда на мъжко тяло и това я обърка. Опита да се отскубне и Джек изстена.

Тя се предаде с въздишка. Не искаше да го отблъсне. Освен това помисли с горчивина, че може би никога повече няма да бъде прегръщана по този начин. Бе започнала да се влюбва в този едър спокоен мъж. Притисна ръка към гърдите му.

— Разкопчей ризата ми, Морийн!

Морийн имаше чувството, че ще се взриви. Наистина ли искаше тя да направи това? Никога досега не бе желала да докосне някой мъж. Джек обаче не беше само „някой мъж“.

Притисна се към него и усети тръпката по тялото му, докато се чудеше дали да направи това, което я беше помолил. С наслада се възхищаваше на аромата, който той излъчваше, на силните удари на сърцето му, на безумната близост до тялото му. Погледна очите му и повече не се поколеба.

Несигурните й ръце се плъзнаха към горните три копчета. Разкопча ги едно по едно, откривайки тъмните му гърди.

— Не спирай! Прекрасно е да чувствам докосването на ръцете ти.

Пета глава

Морийн потръпна и погледна Джек. Опитваше да я въвлече в интимност, за която още не бе готова. Той усети колебанието й — бе спряла ръката на четвъртото копче.

— Не спирай, моля те! Искам само да ме докоснеш.

— Не мога да се любя с теб — едва чуто прошепна тя.

— И това ще стане. — Погали я нежно по главата. — Няма да бързаме. Само ме целуни. След минути тръгвам.

— Колко неучтиво! — Морийн нервно се засмя.

— Трябва да вървя, преди всичко съм бизнесмен. — Той се наведе и я целуна. Целувката бе дълга, бавна и възбуждаща. Не се опита да я съблече, нито да я докосне по-интимно. Безумната целувка предизвика неволно потреперване на тялото й. Джек се изправи. Тя лежеше, примряла от желание.

— Трябва да вървя.

Стана точно както очаквах, помисли си Морийн. Сега ще си отиде и никога повече няма да дойде… В този момент Джек се обърна и тя видя на лицето му неутолимо желание и страст. Нямаше да я напусне. Дори да не искаше да признае, той беше безпомощен колкото нея. Взаимното им привличане бе твърде силно.

Почувства се щастлива, че Джек е обикновен човек, техник, който няма претенции към поведението й. Дори да беше агент на Питърс, за нея това нямаше никакво значение. Готова бе да приеме всичко, за да не загуби Джек.

— Унесена си в размисли, а, Морийн?

— Радвам се, че си обикновен човек. Харесвам те такъв, какъвто си.

— Може би аз не съм човекът, за когото ме мислиш.

— Няма никакво значение.

— Съвсем скоро може да се окаже, че има. — Той погледна часовника. — Трябва да вървя. Ще се видим утре на работа.

Тя се изправи и тръгна да го изпрати. Косата й бе разрошена, а устните й все още го желаеха. Когато стигнаха до вратата, той се спря и я целуна кратко за последен път.

— Лека нощ.

Преди да успее да му отговори, вече го нямаше. Сложи Бъги да спи много по-късно от обикновено. След това си легна. През стената чуваше плътния глас на Джек. Не различаваше думите, но личеше, че е ядосан. Разговорът продължи дълго. Все още долавяше откъслечни фрази, докато не потъна в сън, разтревожена за неговото бъдеще. Ако наистина бе замесен в нещо лошо, трябваше на всяка цена да намери начин да го предпази от пристигащия шеф.

Когато на другата сутрин влезе в офиса, Арнолд Блейк, който никога не закъсняваше, не беше там. А без него не можеше да се заеме с телефона или пощата. Седна и нервно зачака.

Дойде време за обяд. Господин Блейк още го нямаше. Започна да се тревожи. Първата й мисъл бе не за него, а за Джек. Може би го бяха разкрили!

Отиде в стола с надеждата, че ще го види. Там обаче нямаше и следа от него. Отчаяна, Морийн тръгна към офиса на Макфейбър. Шарлин сигурно знаеше какво става.

— Случило ли се е нещо? — попита почти шепнешком.

— Да. Случка! — отмести поглед от екрана на компютъра Шарлин.

— Мразя те!

— И аз теб понякога. Защо е този тревожен поглед?

— Господин Блейк не е в кабинета си.

— Предполагам. Случката с Макфейбър! — прошепна поверително тя. — Върнал се е и търси възмездие. Чух, че е събрал всички заместници в някакъв мотел извън града и им крещи като луд.

— Дали са открили виновника?

— Мисля, че да, но не са казали кой е. Следващата седмица ще има нови изпитания на самолета и тогава ще разберем.

— Значи не са споменавали имена?

— Не, пък и не е било точно саботаж. Разбрах, че снощи господин Блейк потърсил Макфейбър, в резултат на което е свикано загадъчното съвещание. — Шарлин сниши глас. — Явно частният детектив е свършил добра работа. Навъртал се е наоколо, без да бъде забелязан, докато не разкрил причината за провала на първите изпитания. Наистина имало замесен някой, и то от нашия технически отдел.

На Морийн й прилоша. Възможно ли беше този някой да е Джек? Макар да имаше малка надежда да не е предателят, за когото го смяташе. Та нали самият той й каза, че може би не е такъв, за какъвто го мисли?

— Добре ли си? Изглеждаш бяла като платно.

— Разбира се — върна се към действителността Морийн, усмихна се вяло и се върна в кабинета си. Остана там целия следобед.

— Не желая да отговарям на повече въпроси — вдигна предупредително ръката си Арнолд Блейк, когато влезе при нея. — По-добре да се заемем с пощата.

Въпреки че изгаряше от любопитство, Морийн се зае с работа, без да задава въпроси.

Тръгна си, без да види Джек. Дано не го бяха арестували…

Приготви си сандвич с шунка, който раздели с Бъги. Опитваше се да не заплаче. Никога повече нямаше да го види. В този момент чу силно почукване на вратата и изтича да отвори. Джек стоеше на прага и макар да изглеждаше изморен и съсипан, тя се зарадва, че го вижда. Разплакана, се хвърли в обятията му.

— Наистина ли си ти? Те имаха среща тази сутрин, а аз не можах да те открия. Помислих си… Помислих си, че са те задържали за саботаж или нещо такова!

— Мислеше, че аз съм този човек!? — вкамени се той.

— Ами, ти си нов. А те казаха, че проблемът е технически. Предполагах, че може би работиш за Питърс… — Тя се отдръпна и го погледна. — Съжалявам. Ужасно се срамувам, че си мислих такива неща. Сигурно си частният детектив на Макфейбър? — попита с надежда тя.

Лицето на Джек не трепна. Какво ли щеше да си помисли тя, ако й кажеше, че бе мислил същото за нея? Естествено, сега имаше достатъчно основания да вярва, че не е замесена в тази история. Всичко обаче щеше да се реши след седмица. Дотогава нямаше да й казва нищо. Все още бе доста рисковано.

— Мислеше, че аз съм саботьорът? И това нямаше значение за теб?

— Ти си моят приятел — отвърна простичко тя. — Хайде. Отиди си и никога не се връщай. Зная, че заслужавам точно това.

— Защо се срещаше с мен?

— Първоначално те наблюдавах. Но после… — Усмивката й изчезна. — Не си в опасност, нали? Ще ти бъда свидетел, ако трябва. Ще направя всичко, с което мога да ти помогна.

— Ще го направиш ли? — Докосна кичур от косата й. — Да не си открила нещо за провала на новия модел?

— Не те разбирам.

— Няма значение. — Макар че не вярваше на жените, може би тя казваше истината. — Какво ще хапнем? Умирам от глад!

— Сандвичи с шунка и желиран сладкиш.

— Не. Облечи си нещо и да отидем да хапнем палачинки и маслен сладкиш.

— Много е късно. А и не трябва да харчиш цялата си заплата за мен. — Тя се сгуши в него. — Толкова се радвам, че нищо не ти се е случило и че нищо не те застрашава!

Той я прегърна. Странно каква загриженост изпитваше към нея. Нямаше пари, не беше красива, нито изискана. Не живееше в богатата част на града, а не беше и негов тип жена. Защо тогава той се чувстваше така добре, когато бяха заедно?

— Господин Блейк не искаше да каже нищо, нито Шарлин. Но съм сигурна, че нещо става. Казват, че частният детектив на Макфейбър си е свършил добре работата.

— И аз чух така.

— Горкият, стар Макфейбър…

— Какво те кара да мислиш, че е стар?

— Шарлин каза, че е поне на четиридесет, дебел и побелял. Предполагам, че разни южноамериканки са го изтощили.

— Може би — засмя се той. — Макар да не съм сигурен. Не мисля, че Макфейбър е женкар.

— Тази новина ще разбие доста женски сърца в компанията. Всички момичета очакват неговото появяване със затаен дъх. Нали разбираш, славата му се носи. Мислят, че той е господин Очарование. Ще бъде голямо разочарование, когато се появи.

— Не се и съмнявам. — Обърна се към папагала. — Здравей, Бъги.

Птицата го погледна и продължи да яде.

— Колко искаш? — попита весело домакинята.

— Ако имаш предвид папагали, не съм сигурен. Да не би да ми предлагаш Бъги с маслинка в устата?

— Не папагали, а сандвичи — засмя се тя на глас.

— Нека бъдат два.

Джек седна на един стол, далеч от Бъги. Изпъна дългите си крака и разкопча горното копче на ризата си. Отново скъпа риза, отбеляза тя. Къде ли бе ходил, облечен така, помисли си, но не го попита.

— Кафе?

— Да, бих пийнал. Не мога да си спомня кога за последен път жена ми е приготвяла вечеря.

— Обзалагам се, че е била майка ти.

— Какво знаеш за майка ми? — Присви очи и я загледа.

— Какво мога да зная, след като с теб се познаваме от толкова скоро. Моята майка ми приготвяше толкова вкусни неща… Сигурно и твоята го е правела.

— Майка ми изобщо не готвеше, нямаше навици на домакиня.

— Имаш ли брат или сестра?

— Не, нямам. Нямам и живи роднини.

— И аз. — Седна срещу него и отхапа от своя сандвич. За миг улови погледа му върху гърдите си, които се очертаваха ясно под прекалено тясната фланелка.

— Защо си връзваш косата? Така не ти отива.

— Много ти благодаря!

— Ако развържеш тази опашка, може да правим любов.

— Ти не правиш секс с такива като мен.

— Аз казах любов, а не секс.

— Каква е разликата? — Тя се изчерви, но не сведе поглед.

— Само наивница може да зададе такъв въпрос. — Приключи с втория сандвич и се облегна назад. — Беше много вкусно.

— Благодаря. — Учуди се как могат да се смесват секс и сандвичи в един и същи разговор.

— Как ти се видя Блейк днес?

— Господин Блейк ли? — попита разсеяно тя. — Изглеждаше доста загрижен. Искаше ми се да го попитам какво знае за този саботьор, но не ме остави. Явно Макфейбър много ги е притеснил. Шарлин каза, че крещял като луд.

— Което те наистина заслужават. Този проклет проект се провали от глупавата грешка само на един човек.

— Ти пък какво знаеш за това? — повдигна вежди Морийн.

— Механиците знаят всичко.

— Изглеждаш изморен.

— Чувствам се изморен. Вече съм твърде стар за начина на живот, който водя.

— Глупости! Трябва да си отидеш вкъщи и да си починеш.

— Ела да спиш при мен! — Докосна ръката й с молба.

— Не.

— Просто ще спим. Много съм изморен за нещо друго.

— Няма да е разумно.

— Защо не?

— Защото може да се случи нещо, Джек, а аз не зная как да се предпазвам.

Намръщи се. Тя сякаш идваше от друг век. Какво ли щеше да бъде, ако наистина го обичаше, ако поиска дете от него?

— Права си. Все още е твърде рано. Какво ще кажеш утре вечер да хапнем в китайски ресторант и да поиграем боулинг?

— Утре вечер ли? — Тя усети как сърцето й прескочи един удар.

— Ще дойда да те взема в шест. — Погали главичката на Бъги. — Започва да свиква с мен. А ти?

— Страхувам се, че да.

— Не се притеснявай за проблемите в службата. — Притисна я към себе си. — Всичко ще се оправи. Сега ме целуни.

Морийн го целуна, като се наслаждаваше на докосването на устата му. Това бе единственото нещо, за което мислеше, откакто бе влязъл. Но ако бе очаквала силна, страстна целувка, се бе излъгала — тя бе съвсем кратка. Джек й се усмихна нежно и се отдръпна.

— Надявам се, че обичаш китайската кухня.

— Много — каза тя почти без дъх. Наистина обичаше китайската кухня. Ала в компанията на Джек, би яла дори лютива трева.

— Това е добре. — Той я оглеждаше. Имаше вид на разочарована, защото явно искаше нещо повече от една целувка. Самият той го желаеше не по-малко от нея, но не бе дошло подходящото време. Тя не бе готова да му се отдаде напълно. Всъщност и той самият не бе готов. Идеята да използва силното желание, за да я има за една нощ не бе подходяща. Срамуваше се, че дори си е помислил да бъде толкова непочтен с жена като Морийн.

Джек не осъзнаваше докрай въздействието, което тя имаше върху него. Беше срамежлива, въпреки полаганите усилия да го прикрие. Не умееше да се целува и сигурно щеше да припадне, ако той се опиташе да я съблече. Морийн бе девствена и всяко нейно изживяване щеше да е ново. Всичките й потискани желания щяха да намерят удовлетворението си чрез него. Джек се засмя при мисълта за удоволствието, което можеше да й достави. Отвори вратата с надеждата, че хладният нощен въздух ще го охлади. Защото в неговия живот нямаше място за съпруга и той не искаше да се жени.

— Заключи вратата след мен.

— Ще я заключа. Лека нощ.

Джек излезе с тъжно изражение на лицето. Когато остана сама, Морийн също се почувства тъжна. Не знаеше какво да прави. Желаеше го отчаяно! Беше сигурна, че ще я обладае, но не знаеше как ще живее след това. Легна, но продължи да мисли трескаво и дълго не можа да заспи. Накрая стана и отиде в кухнята, за да си направи чаша топъл шоколад. Изпи го и накрая заспа изтощена.

Джек не я напусна и в съня й. Присъни й се, че я целува и я съблича много бавно. Чувстваше погледа му върху тялото си, горящите му устни върху гърдите си. Изстена и се събуди.

Сънят й бе толкова жив, че дори усещаше ръцете му по тялото си. Изтръпна от силата на удоволствието, което бе изпитала в еротичния си сън.

Стана от леглото, отиде в кухнята и погледна часовника. Беше само пет сутринта, но вече нямаше да успее да заспи отново. Беше забравила да си сложи очилата, а без тях не можеше дори да си направи кафе. Когато тръгна към стаята да ги вземе, чу силно почукване на вратата. Спря изплашена и попита високо:

— Кой е?

— За бога, кой може да бъде?

Отвори бързо, забравила, че е полугола. Въпреки че не носеше очилата си, го виждаше много добре. Джек влезе в кухнята и затвори вратата след себе си. Беше само по панталон. Дори краката му не бяха обути. Широките му голи гърди бяха точно пред нея. Имаше бронзова кожа и мускулести рамене, тяло на професионален борец. Гледаше го с възхищение, без да си дава сметка, че той може да го забележи.

— Е? — попита като забеляза вторачения й поглед. Знаеше, че е много късогледа и сигурно без очила не вижда добре.

— Какво, е? — измърмори тя.

— Чух те да викаш.

— Ами… Аз сънувах. — Усети, че се изчервява.

— Бил е особен сън… — Забеляза руменината по страните й.

— Така беше. — Искаше й се да съблече пижамата и да потърка кожа в неговата. Тази мисъл я шокира.

— Помислих си, че имаш кошмари. Но страстта и страхът звучат почти по един и същи начин, нали?

— Не зная много за страстта.

— Разкажи ми съня си. — Приближи се и започна нежно да я гали. Устните му леко докосваха слепоочията й, после очите, бузите. — Кажи ми защо извика.

— Ти… Ти… ме докосваше. — Задъха се, като усети как ръцете му я притиснаха по-силно.

— Къде те докосвах? — Усещаше кожата й през тънкия плат.

— Не мога да ти… — Тя зарови лице в гърдите му.

— Ухаеш на рози, Морийн. — Ръцете му се плъзнаха по бедрата й и я притиснаха още по-силно. Тя се стресна, когато усети възбудата му. — За един мъж това не е признак за неговите способности, а по-скоро за безпомощно привличане. Защо се плашиш, когато ме усещаш по този начин? — прошепна в ухото й.

— Никога не съм усещала мъж по този начин.

— Дори и в твоя изгарящ сън?

— Досега не съм имала такъв сън.

— Чух те как извика. — Плъзна ръцете си в още по-интимна ласка и усети, че тя трепери. — Мога да те накарам да изпиташ същото удоволствие и да извикаш не само на сън.

— Твърде рано е — отговори, макар че тялото й страстно желаеше неговото.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Не, не си сигурна. — Джек я отпусна леко. Дишаше тежко и тя чуваше ударите на сърцето му. — Но този път ще те оставя да се измъкнеш, въпреки че зная колко силно ме желаеш.

— От… откъде знаеш? — прошепна тя леко объркана.

— От това. — Докосна с пръст връхчето на гърдите й и усети как тялото й се изви от неочакваното удоволствие. — Усещаш ли го? Това ли правех в съня ти?

— Ти… Ти съблече блузата ми — каза тя на един дъх.

— По този начин ли? — попита той със спокоен тон, а пръстите му бавно започнаха да разкопчават пижамата й.

Шеста глава

Тя се изчерви, ръцете й затрепериха. Искаше да се облече и се опита да избяга. Той я притисна още по-плътно и нежно.

— Мога да те прегръщам така цяла сутрин, без да си загубя ума, така че не се плаши и не опитвай да се бориш. Зная, че не търсиш само секс, но аз не ти го предлагам. Искам да усещам гърдите ти още малко и после ще си отида.

Караше я да се чувства напълно неопитна, каквато всъщност беше. Плъзна треперещите си ръце около него и се притисна силно — нещо, което желаеше да направи през всичките тези самотни нощи, и изстена от удоволствие.

— Ново усещане, нали? — попита Джек и тя кимна утвърдително. Той отново я привлече и се засмя с истинско задоволство на нейната реакция от допира на телата им.

— Джек! — прошепна Морийн трепереща.

Ръцете му се плъзнаха от кръста към раменете й и той леко докосна връхчетата на гърдите.

— Ще спрем след малко. Сега нека те целуна, скъпа!

Той усети треперещите й безпомощни движения и след това я целуна страстно, наслаждавайки се на копринената кожа. Почувства тръпката, която премина през възбуденото й тяло. Въпреки обещанието си Джек усети, че започва да губи контрол върху себе си. Нейните стенания го възбуждаха още по-силно. Ръцете й се бяха вкопчили в него, устните й търсеха неговите с неутолима страст. Тялото ритмично се движеше в хармония с неговото. Той усети, че повече не може да се контролира. А й беше обещал, че няма да стигат до крайности, въпреки че щеше да бъде истинска агония да се откъсне от нея.

Повдигна глава и я погледна. Изражението на лицето й бе напълно променено. Главата й бе отпусната назад, косата — разпиляна, а очите — присвити от удоволствие.

— Желая те. Ти също ме желаеш. Нека те занеса в леглото.

— Мога да забременея, Джек — опита да се отдалечи тя. Възпитанието не й позволяваше да се подаде на емоцията. — Пусни ме! Моля те! Не мога…

— За бога, стой спокойно! — изстена той и потрепери от нейното несъзнателно, провокиращо движение. Беше се вкопчил здраво в нея. Бе навел глава, за да си поеме въздух и изчака да отмине болката, причинена от стягането на тялото му.

— Съжалявам! — прошепна Морийн.

— Мога да те предпазя от забременяване.

Тя го желаеше, обаче съществуваха бариери, които трудно можеше да преодолее и да се отпусне напълно. Не искаше да прави компромиси със себе си. Джек не търсеше сериозна връзка, а искаше да прекара няколко забавни часа.

Нейната неотстъпчивост го ядоса.

— Устройваш капани, а? — попита с леко презрение той. — Пазиш се за първата брачна нощ, нали? — Усмивката му беше цинична. Взе пижамата и почти грубо й я подхвърли. — Не се тревожи, скъпа. Това е номер, стар като света. Никога не съм желал жена толкова силно, че да жертвам свободата си за няколко страстни минути, прекарани в леглото.

Думите му прозвучаха пошло. Тя затвори очи и потрепери от обида, докато обличаше пижамата си. Радваше се, че не носи очилата си. Нямаше да може да понесе презрителния му поглед. Беше я разбрал съвсем погрешно. Не се опитваше да го изнуди да се омъжи за нея. Бе толкова увлечена, колкото и той. Просто страдаше от прекалено много скрупули, за да му се отдаде без взаимност.

Джек не беше на себе си. Морийн бе привела рамене като че ли я беше ударил. Стисна зъби от гняв заради думите, които бе изрекъл. Не трябваше да допуска нещата да стигат дотам. Беше й казал, че може да се контролира, но всъщност се оказа точно обратното. Видът й само по горнище на пижама го беше влудил. Дори уханието й бе достатъчно, за да го възбуди.

— Трябва да се облека — отвърна тя засрамено. Отиде в стаята си и затвори вратата. Облегна се на нея, обляна в сълзи. Не желаеше да го види отново. Не бе предполагала, че някой може да й причини такава болка. Той бе толкова нежен с нея, толкова любящ, а после каза такива думи! Интересуваше го само секса, желаеше тялото, но не и душата й.

— Морийн!

Тя преглътна сълзите, заключи вратата и не му отговори. Не искаше той да разбере колко е разстроена.

Джек обаче бе чул хълцането й. Въздъхна тежко и облегна челото си на хладната врата.

— Ще се видим довечера. Сега трябва да вървя.

— Няма да изляза с теб довечера — успя да наложи контрол над гласа си Морийн. — Благодаря ти за всичко и довиждане.

— Ако това е желанието ти, то е добре дошло за мен — отговори той, заслепен от гняв и разочарование. — Имам достатъчно занимания, с които да запълвам свободното си време, вместо да се мотая около една заклета девственица!

Тя затвори очи. Чу, че вратата се тръшна. Остави сълзите да се стичат по бузите й. Сега поне знаеше какво мисли за нея. Вината бе изцяло нейна. Не трябваше да му позволява да я докосва. Мразеше се, но него мразеше още повече. Облече се, върза косата си и сложи малко грим. След това приготви закуска и нахрани Бъги. Отиде на работа със свито сърце.

Не видя Джек. Той не се прибра и вечерта. Погледна навън, но пикапът го нямаше. Е, помисли си тя отчаяно, какво очаквам? Казала му бе да си върви. Трябваше да се научи да задържа мъжете, след като веднъж ги беше спечелила.

Дойде събота. Поне бе ясен слънчев ден. Можеше да отиде да поработи в градинката си. Но умът й бе на друго място. Чувстваше се виновна, че допусна Джек така близко. Ако го беше спряла в самото начало, те все още щяха да бъдат приятели. Той явно бе изгубил контрол над себе си. Морийн продължи да копае. Беше облечена в джинси и стара памучна фланелка, с вързана на опашка коса и без грим. Изглеждаше млада, но не и привлекателна — точно това, което целеше. Трябваше да се научи да овладява поривите си. Тогава нямаше да попада в подобни ситуации. Беше се държала като жена с опит, каквато всъщност не беше.

Унесена в мислите си, Морийн твърде късно усети приближаването на Джек. Сърцето й подскочи, но тя не го погледна. Чувстваше се твърде неловко.

Тъмните му очи се плъзнаха по бледото й лице. Знаеше защо бе облечена по този начин и защо изглеждаше толкова потисната. Според строгото възпитание, което бе получила, поведението й бе равносилно на смъртоносен грях.

Джек не можеше да спи след случилото се. Денем бе претрупан с работа и това донякъде отвличаше вниманието му. Съжаляваше за грубото си държание, но най-вече за думите си.

— Говорим ли си още — я попита той с подправено безгрижие — или отново трябва да вечерям сам?

— Не мислех, че някога ще ми проговориш… — Не вдигаше очи от кафявите си сандали. Устните й се разтрепериха. Стисна зъби, за да се овладее и каза: — Съжалявам, Джек!

— И аз съжалявам! Не искам да си спомням това, което ти казах. А как ми липсваше!

Сърцето й радостно подскочи. Сигурно държеше поне малко на нея, щом беше дошъл. Тя затвори очи, въздъхна и се сгуши в него. Поне не я мразеше.

— Вината беше моя. Не трябваше да постъпвам така с теб. Държах се като уличница.

— Не е вярно! — Той повдигна главата й към себе си, учуден от изказването й. — Как изобщо можеш да мислиш така?

— Позволих ти да ме разголиш.

— Някой от твоите родители не ти ли е говорил за секс?

— Според моите родители, които бяха много религиозни, секс преди брак е недопустим. Не искам да се извинявам за разбиранията си, нито да ги защитавам пред теб.

— Аз не те и карам. Но реакциите, които възбуждаха у теб моите докосвания, са напълно естествени. Те са част от това да бъдеш жена. Ако не можеш да изпиташ удоволствие от взаимната целувка, от взаимното докосване, ти ще бъдеш половин човек. Сексът е в основата на човешкия ни вид. Без него нито ти, нито аз щяхме да сме родени.

— Не знаех, че сексът прави хората толкова безпомощни. — Беше й трудно да разговаря на такава тема.

— Или че ги възбужда толкова? — усмихна се лукаво той.

— И това също.

— Трябва да знаеш, че мъжете са устроени по такъв начин, че лесно се възбуждат, но трудно се успокояват. Мислех, че мога да те гледам, без да си загубя ума. Оказа се, че не е така. — Той потърка нос в нейния. — За първи път в живота ми се случва да не успея да се успокоя. Беше ме възбудила толкова, че за малко да се поболея.

Очите й се разшириха от учудване.

— Не ме разбираш, нали? Тогава нека ти обясня.

Той започна да й говори. Морийн го гледаше объркана и от време на време се изчервяваше.

— Боже!

— Това са основните познания — каза й той без никакъв срам. Очите му бяха изгубили предишното си весело пламъче. — Ще са ти нужни, защото няма да си отида отново. Болезнено е, когато си далеч от мен. Тъй като ти не търсиш моментно забавление, ще трябва да правим всичко според твоите разбирания. Ако не се разхождаш само по горнище на пижама, всичко ще бъде наред.

— Заради пижамата ли беше всичко това?

— Не само ти имаш такива еротични сънища. Ако искаш да знаеш, тези дни често те сънувах…

— Сигурно щеше да е по-добре, ако си бе намерил жена без моите предразсъдъци.

— Аз нямам нужда от друга жена. Искам само теб. Ти също се чувстваш добре с мен. Мисля, че ще съумея по някакъв начин да се въздържам. Но само ако ти ме целунеш.

— Караш ме да се чувствам виновна.

— Недей. Мисля, че този път ще успея да се овладея. — Джек леко захапа устната й. — Позволи ми да те целуна, за да ти покажа колко много ми липсваше.

Бавното опитно проникване на езика му я накара да изпита неудържимото удоволствие, което бе преживяла и онази сутрин. Тя се задъха от допира на устните му и усети ръцете му върху бедрата си.

— Отпусни се. — Той отвори очи и откъсна устни от нейните, но ръцете му не я освободиха. — Няма да ти причиня болка.

— Объркваш ме — изстена тя.

— Това е така, защото си едно безпомощно малко същество. — Той я целуна по слепоочието и потърка лице в нейното. — Това е най-невинното нещо, което съм правил с жена. Сигурно никога няма да изпитам същата нежност. Не разваляй усещането.

Морийн трябваше да се пребори с желанието си да избяга. Бавно отпусна изтръпналите си крака и се облегна на него, изненадана от лекотата, с която телата им се притиснаха. Ръцете му продължаваха да я галят нежно.

— Рай! Това е истински рай!

Тя подпря ръце върху гърдите му и облегна челото си с въздишка на облекчение. Да, това бе истински рай! Допирът до него вече не я плашеше. Всичко й изглеждаше съвсем естествено. Като че ли Джек й бе принадлежал винаги.

— Предполагам, че тези усещания са ти познати — прошепна тя.

— Донякъде. Искаш ли да знаеш откога не съм бил с жена?

— Не.

— От две години, Морийн.

— Наистина ли? — Погледна го изпитателно. Не се шегуваше.

— Бях твърде зает. Не знам защо, но изведнъж загубих интерес към жените. Изглежда се уморих да ме използват.

— Защо жените искаха да те използват?

— Кожата ти е толкова нежна! — прекъсна я той. Не искаше, пък и не можеше, да й отговори в момента. Отново впи устни в нейните.

— Моля те, недей! — простена тя.

— Нежната ти кожа… — прошепна той и отново започна да я целува страстно.

Близостта му я изгаряше като огън. Тялото му се напрегна още повече и той я притисна плътно до себе си. Досега Морийн не бе изпитвала такава близост. Извика и заби нокти в гърба му.

Той се стресна, с мъка се отдели от нея и запали цигара с треперещи пръсти. В момент като този в съзнанието му звучеше някаква песен за един оженен мъж. Докато държеше Морийн в прегръдките си чуваше детски приспивни песни. Със сигурност полудявам, помисли си той. Да бъде далеч от нея бе твърде болезнено. В същото време не искаше да се обвързва. Тя нямаше да може да се приобщи към неговия начин на живот, такава връзка нямаше бъдеще, повтаряше си Джек. Желаеше я толкова силно, а и тя изпитваше същото…

— Какво ще правим, Морийн? — я попита, без се обръща.

— Не зная.

— Не е справедливо спрямо теб. Страхувам се от брака. Родителите ми живяха двадесет години заедно, ала не бяха щастливи. Казваха, че отначало са обичали, но после всичко се променило. Не зная как ще живея с друг човек. — Очите му я гледаха почти отчаяно. — Най-много ме плаши това, че искам да имам дете от теб!

Тя потръпна. Това не бяха думи на мъж, който стреми към краткотрайна връзка.

— Шокирана ли си? — попита той с лека усмивка — Аз съм изненадан не по-малко от теб. Никога съм казвал тези думи на жена. — Той въздъхна чувствайки, че няма връщане назад. — Какво ще кажеш да се облечеш и да отидем до Галвстаун да хапнем в истински рибарски ресторант?

— Ти си луд! Предполагам, че можем да стигнем дотам с твоя самолет, после да се качим на твоята яхта и да си уловим нещо сами?! — Тя не забеля побледнялото му лице и продължи: — Харесвам чувството ти за хумор. Но бих се задоволила с евтина риба и пържени картофи. Докато се обличам, можеш да си поговориш с Бъги.

Морийн се отдалечи, а Джек я последва. Щеше да бъде много по-сложно, отколкото бе очаквал. След изпитанията в петък нямаше как да крие повече истината от нея. Всичко щеше да излезе наяве, включително и това кой всъщност е той. Тихо изруга. Ако Морийн бе опитна жена, без задръжки, щеше да я заведе в леглото си и да приключи с тази история. Но тя бе тази, за която бе мечтал цял живот. Искаше да изживее с нея неща, които никога не му бяха минавали през ума. Щеше да е истинска трагедия, ако не успееше да й обясни нещата навреме.

Заведе я в заведение за бърза закуска и ядоха риба. Джек се огледа наоколо с интерес. Неговият начин на живот бе коренно различен от този на евтино облечените посетители. Бръчките по лицата на по-възрастните говореха за техните проблеми. Загледа се замислено в тях. Почувства, че е пропуснал нещо в живота си, който въпреки всички опасности, бе повече от добър. Ала заобикалящите го хора сигурно имаха много по-богат житейски опит.

— Тежки мисли? — попита го нежно Морийн.

— Много тежки. Идваш ли често тук?

— Веднъж седмично, през един от почивните дни. Иначе обядвам в стола или си нося храна. Опитвам се да бъда добър служител. Мисля, че трябва да си заслужа парите, колкото и старомодно да звучи това.

— Напълно съм съгласен с теб. Сигурен съм, че и Макфейбър мисли така.

— Горкият човечец! Сигурно е много самотен. Няма семейство, а и майка му е починала само преди година.

— Той е безбожно богат. Предполагам, че може да си купи и любов.

— Не и истинска любов, а някаква скъпа нейна имитация. — Тя протегна ръка и докосна неговата леко. Очите им срещнаха. — Преди и аз не знаех какво значи да обичаш.

Джек вече чуваше само нейния глас, виждаше лицето й. Признанието й го зашемети. Обхвана пръстите й и жадно ги стисна. Тя му се усмихна с очи, изпълнени с обожание. Прииска му се да стане и да танцува, но само се усмихна отново. Изненада го мисълта, че би могъл напълно искрено да й каже същите думи. Тревожеше го обаче лошо предчувствие за това, което предстоеше в петък. Трябваше да й каже истината.

След като се нахраниха, отидоха на кино. После се озоваха пред залата за боулинг. Всички писти бяха заети и затова решиха само да погледат. Поръчаха си кафе. Прибраха се вкъщи късно вечерта. Джек спря на вратата и я целуна жадно.

— Не, няма да влизам. Твърде рисковано е.

— Джек, аз може би…

— Не разбираш ли, че това ще бъде равносилно на изнасилване? По-добре си лягай. Ще дойда утре сутринта да те взема, за да отидем заедно на църква. Така може би е по-добре.

— Да — усмихна му се тя.

Следващите няколко дни преминаха като в приказка. След работа бяха непрекъснато заедно. Той явно вече не работеше в Макфейбър. В четвъртък следобеда, когато приключи със служебните си задължения, Морийн реши да го попита. Той беше в двора и я чакаше.

— Не ходиш ли на работа?

— Не ти ли казах, че съм в отпуска? И в случай, че все още се чудиш, не аз съм виновникът за провала на самолета.

— Това разбрах отдавна — поклати тя глава. — Не мога да кажа кое точно ме караше да мисля така, че не си ти, но го знаех.

Думите й бяха искрени и му доставиха безкрайно удоволствие. Едновременно с това се почувства истински виновен. Беше научил доста неща за нея. Най-важното, че не бе способна на подлост.

— Искаш ли да се попечем на слънце малко? — Беше забелязал малките капчици пот по челото й. — Има още време докато се стъмни и сега слънцето не е силно.

— Ще ми бъде много приятно. Имам нов бански костюм от две части, който никога не съм обличала. — Тя леко се изчерви. — Малко рисковано е за човек с моите разбирания да се разсъблече така. Не е трябвало да го купувам.

— Можеш и да не го обличаш. Защото аз се пека без бански, обичам цялото си тяло да е загоряло. Не е задължително да ме гледаш. Ще си сложа една хавлия. Това ще удовлетвори ли болното ти чувство за благоприличие?

— Никога не съм се пекла в присъствието на гол мъж…

— За всяко нещо има първи път. — Той се засмя на изражението на лицето й и се отправи към апартамента си. — След десет минути съм тук.

Тя се колебаеше как да постъпи. След като му разкри чувствата си, се бяха сближили. Водеха дълги разговори, в които споделяха разбиранията си за света и живота. Джек й бе разказал за приключенията си, преди да постъпи в Макфейбър, за местата, където беше ходил и за нещата, които беше правил. Морийн го бе слушала с възхищение. Той бе живял по начин, който тя дори не можеше да си представи, че съществува.

Понякога се замисляше дали един мъж с минало като неговото може да заживее улегнал живот. Нямаше ли да е свикнал твърде много с разнообразието, за да прекарва вечерите си с вестник в ръка или пред телевизора? Защото неизбежно с времето бракът им щеше да загуби първоначалното си обаяние и щеше да се превърне в монотонно всекидневие. Ако я обичаше, това не би могло да стане. В противен случай обаче нямаше да могат да живеят заедно. Една обич не беше достатъчна за двама.

Тя облече дълбоко изрязания бански и се погледна в огледалото. Поне тялото й беше хубаво! Изчерви се при мисълта, че онази сутрин Джек я бе видял полугола. Всъщност нямаше защо да се срамува от него, въпреки че той щеше да бъде без дрехи. Нали вече бе споменал за брак! Трябваше да започне да свиква с него.

Взе одеялото, върху което се печеше, но остави очилата. Разпъна го и благодари на Бога, че задният двор е отделен от останалите къщи със солидна ограда. Излегна се по корем. Няколко минути по-късно се появи Джек с кърпа около стройните си бедра. Затвори плътно очи и чу смеха му, докато лягаше до нея.

— Да не би да смяташ да се подложиш на лечение след първата ти брачна нощ?

Той не каза „първата ни“, а „първата ти брачна нощ“. Беше споменал, че иска дете от нея. Това не означаваше ли брак? Явно Джек не разсъждаваше по този начин.

— Не зная.

— Ще свикнеш с мен. Ето, дай да ти помогна.

Преди да успее да каже нещо, той беше разкопчал горнището на банския. Нервите й се опънаха. Когато видя, че той легна отново и затвори очи, напрежението започна да я напуска и за първи път усети слънчевите лъчи върху цялото си тяло. Чувстваше се странно освободена.

— Не е ли прекрасно? — заговори лениво Джек. — Преди плащах данък на разни предразсъдъци и не можех да се наслаждавам на слънцето така, както сега. Но бях известно време на Ривиерата. Не можеш да спазваш благоприличие на една яхта, където всички останали са голи.

— Какво си правил с някаква яхта на Ривиерата? — Обърна глава към него и го погледна с любопитство.

Той замълча за момент, изруга наум и се замисли как да се измъкне от неловкото положение. Забеляза подозрение в очите й и истински съжали за това, което беше казал. Точно сега ли трябваше да се изпусне? Какво би могъл да й каже, без да го помисли за лъжец?

Седма глава

— Бил си техник в Южна Франция — усмихна се Морийн.

— Точно така. Отгатна правилно.

— Винаги ли си се интересувал само от техника? — попита, като се опитваше да не обръща внимание на тялото му.

— Още от малък обичам да разглобявам и сглобявам разни неща.

— Хващам се на бас, че родителите са те насърчавали.

— Моля? — Не можа да съобрази какво точно да отговори.

— Ами да разглобяваш каквото ти попадне под ръка.

— Аз не живеех вкъщи, а в пансион.

— В частно училище ли?

— Не, в училище за малолетни престъпници. Бях на тринадесет години, когато родителите ми ме изпратиха там.

— О, Джек! — прошепна тя нежно и го погали по рамото. Споменът явно му причиняваше болка.

— Ти наново отвори раната. Не съм го казвал на никой друг.

— Благодаря, поласкана съм от доверието ти.

Джек въздъхна и се подпря на лакът. Забавляваше се от опита й да не го поглежда и да прикрива смущението си.

— Хайде, гледай ме, ако искаш. Не съм суетен или поне не съм такъв, откакто свалих десет килограма.

— Не мога да си те представя дебел.

— Бях дебел, скъпа. — Джек се изтегна лениво, наслаждавайки се на слънцето. Затвори очи, за да даде възможност на Морийн да направи това, от което се срамуваше. Усмихна се, защото знаеше, че тялото му я впечатлява.

И наистина бе така. Очите й безпомощно го оглеждаха. Бе виждала голи мъжки тела само в едно списание, което Шарлин бе донесла на работа. Джек беше добре сложен. Тялото му излъчваше сила и мъжественост. Беше добър любовник и сигурно нямаше жена, която да му устои. Сърцето й заби учестено.

Джек също я изучаваше през полуотворените си клепачи. Морийн го погледна и осъзна, че той я разглеждаше по същия начин. Странно! Вече не желаеше да се облече. Струваше й се най-естественото нещо да лежи до него облечена по този начин.

— Ела насам, малката ми, нека да го направим.

Потрепери, когато той я притисна към себе си.

Усети как тялото му се отпуска върху нея, но не се възпротиви. Джек приближи устни и я целуна като никога досега — нежно и изгарящо. Ръцете му се движеха бавно по цялото й тяло, а бедрата му я притискаха в интимна близост.

— О, да! Да! Да! — повтаряше той, останал без дъх.

Ръцете му не спираха огнените си движения, а устните се притискаха страстно към нейните. Морийн бе обхванала лицето му с ръце и отвръщаше с не по-малка жар. Той я обърна леко по гръб и продължи да я докосва по малките, стегнати гърди. Дишането му стана накъсано.

— Ти ще ми принадлежиш след няколко минути. Зная, че трябва да бъда много внимателен с теб. Просто се отпусни. Почти няма да те боли.

Когато устните му се спряха върху гърдите й, отвори широко очи и потръпна от удоволствие. Изстена и прехапа устни, за да заглуши вика. Някъде в съзнанието й за последен път се мерна тревога от това, което й предстоеше…

Джек продължи да я целува. Морийн изстена отново. Бавно и целенасочено той се приближи до целта си и тя го осъзна с известен страх.

— Бъди спокойна — прошепна той. — Ще бъда много, много внимателен! — Тя потръпна. — Още съвсем малко! Не се съпротивлявай… Да!

Морийн преглътна мъчително. Усети как проникна в нея. Очите й се разшириха. Очаквала бе нещо съвсем различно. Джек явно си даваше сметка за това. Докосваше я много нежно.

— Може да… забременея — успя да каже тя, преди да почувства първия прилив на удоволствие.

— Зная. Аз искам това дете.

Морийн усети как всичко около нея се завърта с невероятна бързина. Чуваше хиляди звуци. Започна да стене тихо под влияние на новите емоции, които я бяха завладели напълно. Червени вълни замъглиха съзнанието й. Тялото на Джек се движеше с все по-засилващо се желание. Тя извика името му и изведнъж започна да плаче, усетила мощта на сладострастните вълни. Те я увлича все по-яростно, все по-мощно и завладяващо. Джек промълви нещо, което тя не разбра. Телата им бяха слети…

— С теб създаваме музика от звуците на две души, слети в екстаз.

— Обичам те!

— Зная! — Наведе се и целуна устните й. — Ще се наложи да се омъжиш за мен, защото един мъж трябва да пази доброто си име. Ти ме покори и не искам жените да ме сочат с пръст и да говорят зад гърба ми, че съм лесна плячка.

— Ако можех, още в този момент бих се омъжила за теб! — Засмя се лъчезарно и се сгуши в него.

— Нека бъде в понеделник.

— Трябва да помоля за разрешение да отсъствам от работа.

— Няма нужда. Хайде да отидем да се изкъпем заедно. После ще те заведа в леглото. Този път ще бъде по-хубаво.

— Отново? — Изненада се на несекващото му желание.

— Отново. — Той се изправи и я взе на ръце. След това я занесе в апартамента си. Заспаха много след полунощ.

На другата сутрин Морийн се събуди с ясен спомен от предишния ден. Първото нещо, което видя, бе лист хартия. Взе го и с трепет прочете:

„Няма да имаш проблеми, ако закъснееш за работа. Шефът ти няма да има нищо против. Ще се видим след изпитанията на самолета в офиса на Макфейбър.

Джек“

Дъхът й обаче секна от послеписа: „Ако не си забременяла, вината не е моя“.

Морийн се засмя. Значи наистина искаше да се ожени за нея! Не го бе казал под влияние на желанието си или за да я има. Протегна ръце и отиде до огледалото, за да види дали изглежда различно. Не забеляза никаква външна промяна. Облече халата и отиде до своя апартамент.

Винаги бе мислила, че ако спи с мъж, преди да е омъжила, ще страда от угризения на съвестта. Но Джек искаше да се ожени за нея. Тя го обичаше. Нямаше да бъде толкова нежен с нея, ако не я обичаше истински. Или може би грешеше? Щяха да се оженят след три дни. Джек желаеше деца от нея. Всичко щеше да е наред и щяха да я наричат госпожа Едуардс.

Завладяна от такива мисли се облече и отиде работа. Когато стигна, изпитанията бяха започнали. Правеха ги в района на компанията. Трибуната бе изпълнена с важни посетители. Морийн знаеше, че някъде сред тези хора е и неуловимият господ Макфейбър. Колко ли се вълнува в този решителен момент? Самата тя наблюдаваше със затаен дъх.

Ако и този път опитът пропаднеше, много хора щяха да загубят работата си. Представи си Макфейбър с брадва в ръка да сече глави. Никъде не видя господ Блейк и реши, че шефът й е с важните гости.

— Изглеждаш съвсем свежа и бодра. Цялата сияеш — чу гласа на Шарлин. Не бе забелязала кога бе влязла.

— Безумно съм влюбена в един от техниците, ще се женим.

— За един от техниците ли?

— Толкова е добър, че нямам нищо против цял живот да ям хамбургери и пържени картофи.

— Така ли ти прозвуча? Извинявай. Просто един техник е забъркан в историята със самолета и господин Блейк има доста неприятности. Макфейбър дойде в офиса тази сутрин и го повика. Не исках да подслушвам, но вратата беше открехната.

— И какво стана?

— Зетят на господин Блейк, който работеше в монтажния цех, не е обърнал внимание на една от конструкторските промени. Господин Блейк беше принуден да каже истината, в резултат на което беше понижен, а зет му — уволнен.

— Боже! — възкликна Морийн, изпълнена със съжаление към Арнолд Блейк, но щастлива, че Джек не е замесен. — Сега разбирам защо напоследък шефът беше толкова изнервен. — Едва сега се замисли за собствената си съдба. — А сега аз за кого ще работя? Още ли съм на работа?

— Разбира се. Но ще разбереш за кого работиш, когато Макфейбър назначи някого на мястото на господин Блейк.

— Ти наистина ли видя Макфейбър? Искам да кажа, той не е измислица или нещо такова?

— Дали съм го видяла ли? — Шарлин подсвирна с уста. — Боже, ако не бях сгодена…

— Но ти каза, че е стар и дебел — намръщи се Морийн.

— Такъв беше последния път, когато го видях, но е отслабнал и се е стегнал. Всички жени го заглеждат. Господ да им е на помощ! Предполагам, че дамата от Южна Америка е изплакала доста сълзи по него.

— Звучи толкова интригуващо!

— Той наистина е привлекателен, но има ужасен характер. Когато се разкрещи, се чува през два кабинета. Изобщо не се интересува дали някой го слуша. А и речникът му е цветист.

— Все пак корпорацията е негова. Предполагам, че първият неуспех на новия модел му е коствал доста нерви.

— Зетят на господин Блейк не само му коства доста нерви. Беше бесен на целия отдел по качествения контрол, на проектантския отдел, на монтажния цех и на куп други хора.

— Като например?

— Като например тези, които косят тревата, които обзаведоха кабинета му, чистачите, включително и двама напълно непознати, които случайно минаваха край него.

— Всички те ли са отговорни за проблемите със самолета?

— Ако слушаш него, може и да е така. Виж!

Шарлин посочи към небето, където малкият частен реактивен самолет се носеше като сребърна птица, гъвкав и красив, напълно под контрола на пилота си. Морийн се усмихна:

— Добре, добре. Мисля, че всичко е успешно.

— Дано това да поуспокои нашия старец.

— Наистина ли е толкова стар?

— Предполагам, че е повече от тридесет и пет.

— Ти видя ли детектива? — попита Морийн съвсем неочаквано.

— Да, видях го. Днес ни върви да си говорим за хубави мъже. Той е висок, тъмен и много, ама много секси. Но нали вече имам годеник — повтори с комично нещастен вид.

— Нали не беше с вързани очи, когато го избираше?

— Напълно си права. Защо искаш да знаеш как изглежда частният детектив?

Морийн не отговори. Не можеше да й каже, че той е човекът, за когото всъщност щеше да се омъжи. Все още не беше сигурна, но имаше съвсем основателни причини да мисли така. Усмихна се на Шарлин и отново насочи поглед към небето. Ще е интересно да бъде съпруга на детектив! Може би щеше да му помага при разплитането на някой труден случай. Тази мисъл не я напусна целия ден.

Шарлин си тръгна точно когато самолетът започна да се приземява. Морийн проследи кацането на сребърната птица и се възхити от изяществото и красотата й. Върна се в кабинета си с надеждата, че няма да я уволнят. Мина й ужасяващата мисъл, че Макфейбър може да помисли, че господин Блейк й се е доверявал и ще я обвини като съучастник. В такъв случай със сигурност щяха да я уволнят.

Джек бе написал, че ще я чака в кабинета на Макфейбър, ала се колебаеше дали да отиде. Подреди бюрото си със свито сърце. След миналата нощ почти нямаше угризения на съвестта заради Джек, но все още се изчервяваше при мисълта за случилото се. Тази седмица навършвам двадесет и пет години, напомни си тя. Вече трябваше сама да взема решения. След това се замисли как би обяснила присъствието си в кабинета на Макфейбър. Разбира се, можеше да му каже, че чака своя детектив, но при всяко положение той щеше да й се развика.

След като оправи грима и среса косата си, тя се запъти към кабинета на Макфейбър. В този момент звънна телефонът. Макар обаждането да се отнасяше за незначителни дреболии, й отне повече време, отколкото предполагаше. Вече закъсняваше и беше доста изнервена.

Излезе много бързо, за да не я задържи някой друг, и се отправи към кабинета на големия шеф. Срещна някои от гостите, които изглеждаха изключително доволни. Един от тях беше висок и много красив. Той изгледа Морийн и механично й кимна с глава.

Може би беше забелязал, че е красива и привлекателна, помисли си тя. Поне Джек казваше така. После си спомни как изглеждаше самият той миналия следобед и се изчерви. Дори да трябваше да умре, в този миг беше сигурна, че преживяното си заслужаваше. За първи път в живота си се бе почувствала като пълноценна жена.

Замисли се дали и Джек има това усещане. Сигурно, щом искаше да се оженят и да има деца от нея. Унесе се в сладки мечти. Можеха да живеят в неговия апартамент и да ходят заедно на работа и на кино или да работят в градината. През почивните дни щяха да правят дълги екскурзии или да се забавляват с Бъги. А когато им се родяха деца, Джек щеше да е най-грижовният баща. Бил е самотен дълго време и родителите му сигурно не са го обичали. Имаше горчиви спомени от детството си. Точно когато е имал най-голяма нужда от семейството си, то му е обърнало гръб. Нейните родители никога не биха постъпили така.

Почука на вратата и гласът на Шарлин й каза да влезе.

— Трябва да се видя с него тук — обясни й с глупаво изражение тя и посочи с очи вратата на Макфейбър.

— С кого?

— С моя любим. Каза ми, че след изпитанията ще ме чака в кабинета на Макфейбър.

— Сигурна ли си? — не можа да скрие изненадата си Шарлин.

— Детективът вътре ли е? — попита стеснително Морийн.

— Да. Поне беше там, когато аз излязох. Значи това е голямата ти тайна. Детективът, а?

— Той си свърши работата добре. Чудесен човек е. Можеш да дойдеш на сватбата.

— Звучи ми като приказка. Зная как се чувстваш. Аз изпитах същото през първите дни на годежа. Не съм си представяла, че ще стане така. Само за момент. — Тя натисна един от бутоните на интеркома.

— Господин Макфейбър? При мен има една жена, която иска да се види с детектива. Казва, че той е поръчал да дойде тук.

— Нека да влезе — прозвуча леко приглушен глас.

Морийн пое дълбоко дъх и стисна палци за късмет.

— Големият шеф не хапе — успокои я Шарлин. — Ще го харесаш. Сега влизай и си прибирай мъжа. Кураж, моето момиче!

— Нямам никакъв кураж, но ще опитам. Пожелай ми успех.

— Разбира се.

Морийн съвсем бавно се приближи до вратата и бавно натисна дръжката. После влезе неуверено в големия офис на Джоузеф Макфейбър. Като че ли попадна в напълно непознат свят. Всяка вещ говореше за богатство и разкош — от полираното бюро и кожените мебели до дебелия персийски килим. На бюрото имаше някаква статуетка и куп листа. Зад него в голям кожен стол, обърнат към самолетната писта, седеше мъж, когото не видя добре. Пое дълбоко въздух…

— Моля за извинение, господин Макфейбър, но ми казаха да чакам Джек Едуардс тук. Шарлин каза, че той е тук. Предполагам, че го познавате под друго име. Сигурно е вашият детектив… или може би бъркам?

Беше много по-трудно, отколкото бе очаквал! Не откъсна очи от прозореца, но усети как гласът й започва леко да трепери.

— Господин Макфейбър? — попита тя, изнервена до краен предел.

— Да — чу изморен познат глас зад стола. — Аз съм Макфейбър. — Джек завъртя стола си към нея.

Осма глава

Морийн усети как кръвта й се смрази. Може би сънувам, помисли си тя. Мъжът на стола приличаше на Джек Едуардс, но беше облечен в скъп костюм, бяла копринена риза и стилна вратовръзка. Излъчваше власт и богатство.

— Мислех, че ще бъдеш шокирана — каза тихо той. — Но можем да се справим с това.

— Да се справим с… това?

— Седни. — Извади цигара и я запали със златната си запалка.

Морийн го послуша, защото краката не я държаха. Очите й бяха широко отворени, смаяни и наранени.

— Не може да бъде!

— Защо не? Някой се опитваше да саботира проклетия проект. Помислих, че можеш да знаеш нещо и реших да те наблюдавам. Но скоро разбрах, че не би се замесила в нещо непочтено.

— Тогава защо продължи да се виждаш с мен? — Цялото й щастие се разпадаше на парчета. Искаше й се да изкрещи. Бе се отдала на мъж, за когото жените нямаха никаква цена. Мечтите й се превръщаха в купчина пепел. Той едва ли искаше съпруга като нея. Щеше да избере богата жена, която да му подхожда. Нямаше да сподели живота си с обикновена секретарка, дори да бе спал с нея. А и защо трябваше да се тревожи за предпазни средства, след като той можеше да си позволи да плати хиляди аборти. Не че тя щеше да се съгласи да направи такова нещо.

— Ти ме спечели — каза тихо той. — Беше ми приятно да бъда с теб. Научи ме какво означава чест, гордост и съчувствие. Никой досега не ме бе приемал такъв, какъвто съм.

— Аз не знаех кой си. Можеше поне да ми кажеш…

— Исках да го направя, но щеше да бъде твърде рисковано. Можеше да се изпуснеш пред Блейк преди да съм хванал зет му.

— Ти не си ми вярвал!

— Скъпа, по принцип не вярвам на никого. Такъв ме направи поправителното училище, когато бях само на тринадесет. Теб като че ли те изпрати провидението.

— Надявам се да не съжалявате за времето, което ми посветихте, господин Макфейбър. — Затвори очи, за да прикрие болката, която излъчваха.

— Не съм господин Макфейбър!

— Нито пък Джек Едуардс!

— Името ми е Джоузеф, а приятелите ме наричат Джек. Едуардс пък е моминското име на майка ми.

Морийн не заплака. Не можеше да си позволи да заплаче. Той стана от бюрото и застана пред нея.

— Това за времето звучи изтъркано и не ми харесва. — Гласът му беше леден. — Никога не съм желал да се забавлявам с теб и все още искам да се оженим.

— Ти сигурно се шегуваш! — прошепна тя. — Значи ти си…

— Аз съм мъж — каза той, без да сваля поглед от нея. — Самотен съм, както и ти. Тогава защо да не се оженим?

— Защото ти не ме обичаш!

— Така ли? В такъв случай ще ми посочиш ли поне една причина, поради която спах с девствена жена?

— Това беше грешка — извърна очи тя. — Зная, че сигурно имаш угризения на съвестта, но не те обвинявам. А ако съм…

— Ако си бременна? Какво смяташ да правиш в такъв случай?

— Не зная. — Тя преглътна и затвори очи. — Но не бива да се женим само защото е възможно да съм бременна.

— Доколкото си спомням, се потрудих, и то няколко пъти.

Тя скочи, но Джек я хвана и я придърпа към себе си.

— Ще получа разрешение за брак този следобед. В понеделник ще се оженим.

— Не можеш да се разпореждаш с мен!

Той я прекъсна със страстна целувка, която я накара да изстене от удоволствие.

— Помниш ли какво направихме последния път? — прошепна той и сподави неволния й вик. Когато се отдръпна, тя нямаше сили да стои права. Облегна се на него. Знаеше, че я желае, но се съмняваше дали е способен на истинска любов. Любовта правеше хората безпомощни, а той не приличаше на такъв.

— Не трябва да се женим!

— Не, ще се оженим и ще те любя всяка нощ. След няколко месеца ще имаме дете.

— Ти наистина ли желаеш дете? — попита тя с любопитство.

— Имам нужда от дете.

— Защо?

— Ще имаме достатъчно време да поговорим за това, след като се оженим. Сега отиди и си купи сватбена рокля. Ако трябва, ще те занеса до магазина, така че не опитвай да хитруваш.

— Всичко стана толкова бързо…

— Повечето хубави неща стават бързо. Сега ще обядваме заедно. После аз се залавям за работа, а ти отиваш за рокля.

— Никога не си ми говорил така — изненада се тя от авторитарното му отношение. Не звучеше като човека, когото познаваше. Гласът му бе студен, груб и делови. Морийн потрепери.

— Да вървим. — Той загаси цигарата си и я хвана за ръката, като едновременно я водеше и дърпаше напред.

Като ги видя заедно, Шарлин премигна невярващо с очи.

— Отиваме да обядваме — започна той. — Обади се на Миноу и му кажи, че ще го чакам в кабинета си точно в един. Обади се в съда и разбери какво точно трябва да направя, за да получа разрешение за брак. — Той се спря за момент, за да даде възможност на Шарлин да запише всичко. — Можеш да дойдеш в понеделник с нас. Ще ни трябва свидетел, така че намери някой да те замести. Запомни ли всичко?

— Да, господин Макфейбър — отвърна Шарлин бързо.

— Ще бъда тук в един без пет.

Двамата с Морийн напуснаха сградата и се качиха в сивия ролс-ройс с шофьор, който чакаше отвън.

— Към грила на Коб, Хари — каза той и натисна едно копче. Стъклото, което ги разделяше от шофьора, се вдигна. — А сега… — обърна се той към Морийн.

Когато пристигнаха, Морийн нямаше червило върху устните си, а тялото й изгаряше от желание, въпреки изживяванията от предишната нощ. Понечи да го прегърне, но той я спря.

— Оправи грима си, скъпа. Нали не искаш хората в ресторанта да се чудят какво сме правили?

— Ти си… просто отвратителен — каза тя и започна да прави отчаяни опити да оправи външния си вид. — Не те е срам да ме възбуждаш, да ме залъгваш…

— Знаеш, че това няма значение. Твърде много ме обичаш, за да обръщаш внимание на това, което правя.

— Чиста заблуда!

— Така ли мислиш? Представи си, че те хвърля на задната седалка и кажа на Хари да отиде да се разходи за малко?

— Няма да посмееш! Не и пред ресторанта!

— За тази цел са измислени перденцата. Разбира се, трябва да си прехапеш езика, за да сподавиш предателските звуци, които издаваш в такива случаи!

— Джек!

— Успокой се, няма да направя това с теб. Не и тук. Исках само да ти покажа, че си прекалено доверчива. — Наведе се и я целуна. — Сега престани да се тревожиш. Преживяхме доста неща. Нека си поръчаме шампанско и пием за нас двамата.

— Наистина ли мислиш, че имаме общо бъдеще? Аз не съм жена за теб.

— Все така упорита! Да вървим!

Хари отвори вратата, а Джек й помогна да слезе. Когато влизаха в ресторанта, тя имаше чувството, че всички я гледат. Сигурно поне половината го познаваха и се питаха какво, за бога, правеше с такава простичка и обикновена жена. Повечето от жените в ресторанта бяха облечени стилно в модни дрехи и носеха впечатляващи бижута. Не бе нужно никой да й казва, че в такъв ресторант не се пита за цените.

Настаниха ги на хубава маса и Макфейбър поръча, без да я попита какво желае. Морийн се почувства пренебрегната и помисли, че до края на живота си няма да бъде нищо друго, освен негово притежание.

Мечтите й бяха свързани с мъж, който имаше обикновена работа и щеше да й осигури нормален живот. Нямаше да се омъжи за богат президент на корпорация, свикнал да се разпорежда и сече глави. Нямаше да оцелее в такъв свят.

— Престани да мислиш. Последните няколко часа не са ми пораснали магарешки уши, от които да си така ужасена.

— Така ли изглеждам? Съжалявам. Просто съм много изненадана. В началото бях сигурна, че си саботьорът, после — че си детективът. Изобщо не ми е минавало през ума, че си Джоузеф Макфейбър.

— Семейството ми беше много богато. — Отпи глътка от скъпото вино, което им бяха сервирали с рибата. — Но парите не можаха да ме направят щастлив. Родителите ми не можеха да се понасят. Не можеха да понасят и мен. Не пожелавам детство като моето дори на най-заклетия си враг. Ако един полицай не беше се погрижил за мен, животът ми щеше да протече по такъв начин, че и парите нямаше да ми помогнат.

— Просто имах съвсем различна представа за това кой си всъщност — повдигна рамене Морийн — и за брака ми с теб. Не мога да правя реална преценка на хората. Дори не знам кой прибор за кое ястие се използва. Изглеждам точно такава, каквато съм в действителност — обикновена жена от средно семейство. Твоите приятели ще се чудят дали не си се побъркал. Аз не съм за теб.

Това бяха и неговите мисли в началото и той все още не се бе освободил от тях. Въпреки това с Морийн се чувстваше добре. Беше добра компаньонка и достатъчно здрава, за да го дари с наследник. Загледа се в отчаяното й лице.

— Имам само един истински приятел. Името му е Джон Албъртсън. Живее във Финикс. Той ще те хареса. А що се отнася до останалите, ще свикнат. Достатъчно съм богат, а хората не обръщат внимание на нищо друго, освен на парите.

— Имаш цинично отношение към живота.

— Аз съм циник. — Джек допи виното си и остави чашата. — Животът ме направи такъв. Ти си единственият човек, освен Джон, който е с мен не заради парите ми.

— Но аз не знаех, че си богат. Ако го знаех от самото начало, може би щеше да бъде различно.

— Опитваш да ми се изплъзнеш? Няма да стане. Това, което ми даде снощи, ме промени коренно. Не мога да живея без теб, а ти очевидно не си създадена да живееш с мен в грях.

— Мога да се върна в Луизиана…

— Добре. Там има клон на компанията и просто ще си преместя офиса. А и обичам морска храна.

— Не постъпваш разумно.

— Разумът не ме е довел до никъде. Оказва се, че импулсивните постъпки са най-добри. Вземи си нещо за десерт — предложи, когато донесоха таблата с десертите. Тя си избра еклер, а той — черешова торта.

— Виждаш ли? — въздъхна Морийн. — Дори не харесваме едни и същи сладкиши. Ако се оженим, ще бъде истински ужас.

— Не съм привърженик на разводите, така че остави тази идея.

— Ще изглеждам доста смешна в опитите си да карам ролс-ройс.

— Скъпа, ти няма да караш ролс-ройс! Хари ще го кара, нали това му е работата. Самият аз съм катастрофирал два пъти. Управителният съвет ме заплаши, че ще се откаже от мен, ако не престана да шофирам. Тогава си наех шофьор.

— Сигурно са се тревожили за теб.

— Те се тревожат само как ръководя корпорацията. Изкарвам доста пари всяка година, а и направих някои успешни нововъведения в самолетните модели.

— Защо не създавате нови модели? — попита Морийн, тъй като нейните познания в тази област бяха доста оскъдни. Корпорацията беше толкова голяма, че всеки от служителите беше експерт само в неговата област.

— По-малко рисковано е да нанесеш някои поправки във вече наложили се модели. Ако създадеш съвсем нов модел, си подложен на хиляди санкции от страна на закона. Някои от тези ограничения са наистина справедливи, но в повечето случаи се прилагат за щяло и нещяло.

— Самият ти ли правиш нововъведенията?

— Не искам да си приписвам тази заслуга. Имам отличен проектантски екип и способни програмисти. Правим съвместни обсъждания. Всъщност крайният резултат е плод на взаимните ни усилия.

Сега на Морийн й стана ясно как се бе разраснала компанията му. Той бе само част от нея, а не главното действащо лице.

— Защо отсъства толкова време от корпорацията?

— Не знаеш ли, че майка ми почина миналата година при автомобилната катастрофа и че аз карах колата?

— Да. Съжалявам за станалото…

— Преди да се случи, бях убеден, че мразя родителите си. Майка ме беше типичен сноб. Нямаше време за обикновените хора и не приемаше нищо, освен най-хубавото. Отидохме на едно парти заедно, където пи повече, отколкото обикновено. Спорехме кога да се върнем. Тя посегна към кормилото точно когато бяхме в много остър завой. Събудих се в една френска болница с три счупени ребра и вътрешни кръвоизливи. Когато ми казаха, че майка ми е починала, си помислих, че ще полудея. Прекарах следващата една година по най-безумния начин, който можех да измисля. Чувствах се виновен за смъртта й.

— Не си могъл да предвидиш действието й. — Докосна го нежно, а той потърси очите й.

— Може би — засмя се горчиво Джек. — Като малък често лежах в леглото си, без да мога да заспя, и мислех какво ли съм сторил на родителите си, че ме мразят толкова. Не ми обръщаха почти никакво внимание, освен когато правех някаква беля или ги обиждах с нещо. Просто не отговарях на представата им за тяхното дете. Тогава се питах какво ли е да си обичан и желан.

— Нашите деца ще знаят — каза Морийн с тих и сериозен глас. — Ти също.

Той трябваше да положи неимоверни усилия, за да не издаде болката си. Не бе предвиждал, че ще има до себе си човек, който така открито да го обича и да не се срамува да го признае. Все още не можеше да го приеме. Животът го бе научил, че хората използват слабите места.

— Колко деца ще имаме?

— А ти колко искаш?

— Може би две или три. — Той погали ръцете й и изведнъж се сети. — Трябва да си купим халки.

— Халки ли?

— Един годежен пръстен и две халки… Нахрани ли се?

Преди да успее да кимне, Джек бе повикал келнера и той вече стоеше пред тях със сметката. Плати и се качиха в ролс-ройса, където Хари ги чакаше търпеливо. Отидоха в най-скъпия магазин за бижута в града.

Морийн се загледа в едно пръстенче със съвсем малък брилянт. От погледа на Джек разбра, че няма да го получи. Заведе я на щанда с най-скъпите бижута.

— И без никакви възражения! Мога да си позволя скъп камък. Ти ще имаш такъв дори ако се наложи да те държа докато господин Тейлър ти го слага на ръката.

Господин Тейлър, който отдавна беше женен, ги удостои с одобрителна усмивка. Макфейбър беше един от най-добрите му клиенти, въпреки че това бе първият път, когато магнатът купуваше нещо за млада жена. Изобщо не беше женкар този господин Макфейбър, помисли си Тейлър.

Морийн все още се колебаеше, но Джек бе взел нещата в свои ръце. Докато разбере какво става, вече имаше двукаратов диамант и голям златен пръстен с брилянти. Струваха цяло състояние. Джек обаче съвсем спокойно подаде кредитна си карта на доволния бижутер.

— Не знаех, че и ти ще искаш да носиш пръстен — каза тя колебливо и погледна семплия пръстен във формата на дебела златна халка.

— Защо не? Това е и моят първи брак.

— Просто си мислех… — започна тя, защото от момента, в който разбра кой е всъщност, все искаше да го попита нещо. — Джек, какво ще правиш с жената от Южна Америка?

Господин Тейлър се появи с увитите покупки, преди да я отговори. Благодариха му и се качиха в ролс-ройса.

— Към офиса ли, господин Макфейбър? — попита Хари.

— Не. — Джек разхлаби вратовръзката си с тежка въздишка. — Имам още малко свободно време. Повози ни малко.

— Извън града ли? — попита шофьорът с надежда в гласа.

— Това е добра идея — каза Джек и дръпна перденцата. — Хари не може да понася движението в града. През петдесетте години е бил шофьор при обир на един бижутерски магазин.

— Наистина ли?

— Това би ужасило който и да е от моя кръг познати!

— Много са ми интересни такива хора. Живяла съм спокоен живот и единственият човек с такова минало, когото познавам, е Дънаган от Луизиана. Беше в две години в затвора за фалшификация. Но той явно е дребна риба в сравнение с Хари.

Джек се облегна на кожената тапицерия с чувство на облекчение и задоволство. Отвори кутийката с пръстена, взе го и го постави на пръста й. Беше красив и елегантен, но като че ли не беше за нея. Джек явно не мислеше така, защото нежно я целуна.

— Сега си моя. Ти ми принадлежиш още от вчера следобед и аз никога няма да те пусна!

— Ще се опитам да ти бъда добра съпруга.

— Бъди такава, каквато си, скъпа. Просто остани същата.

Той миришеше на скъп одеколон. Морийн мечтаеше да се сгуши в него, да затвори очи и да забрави всичко. Обаче не посмя. Жените не се сгушваха в скутовете на богати магнати. Не и на задната седалка на ролс-ройс през работно време.

— За какво мислиш?

— Че искам да се облегна на теб и да заспя. Тази сутрин беше много напрегната.

— А нощта кратка. — Той я прегърна. — Ела. Аз искам същото.

Тя се настани удобно в скута му. Той галеше косата й.

— Джек?

— Да?

— Какво стана с жената от Южна Америка?

— Не се отказваш, а? Спомняш ли си какво ти казах за това откога не съм бил в интимни отношения с жена? Тогава не се шегувах. Ако искаш да знаеш цялата истина, преди да срещна теб, бях започнал да се страхувам, че съм станал импотентен. Никоя жена не можеше да ме възбуди, дори тази от Южна Америка, въпреки че доста се потруди.

— Наистина ли?

— Наистина. Това, което правиш с мен е просто невероятно. Ти ме накара да пожелая дом и семейство. Боже мили, ами аз нямам! — извика той и почти скочи.

— Какво нямаш?

— Къща. Продадох последната, преди да замина за Европа. Къщата — близнак е единственото място, където можем да живеем. Не, тя няма да свърши работа. Не можем да живеем там. Децата имат нужда от просторно жилище.

— Джек, нали няма да купиш нещо огромно и ужасно скъпо?

— Не, разбира се. И аз не обичам претенциозните жилища. Засега можем да останем в къщата — продължи да мисли на глас той. — А друга ще започнем да търсим още от утре.

— Ще имаш ли нещо против да вземем с нас и Бъги?

— Не, естествено. Ще му купим голям кафез, за да може да прекарва летните месеци навън.

— В кой от апартаментите ще живеем, докато се оженим?

— Ти — в твоя, аз — в моя. Все още изпитвам някои угризения от развитието на нашата връзка, въпреки че не съжалявам нито за миг. Мисля, че трябва да пазим поведение, докато сключим брак.

— Понякога мислиш много практично — прошепна Морийн с облекчение. Въпреки предложението му за женитба, не се чувстваше спокойно.

— Такъв съм понякога — се съгласи той и погледна часовника си. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да се връщам на работа. Много съм зает и ще се прибера късно. Изчакай ме да ти пожелая лека нощ.

— Ако искаш, мога да приготвя нещо за хапване.

— След като се оженим, ще вечеряме навън. Няма да ти се налага често да готвиш. Привърженик съм на френската кухня. Ще имаме прислужници и пазач. А ти ще правиш това, което желаеш. Повече няма да ходиш на работа. Ще подадеш молба за на пускане още днес следобед.

Преди да успее да каже нещо, Джек вече даваше нарежданията си на Хари. Тревогата отново обзе Морийн. Нарисуваното от него бъдеще не й се струваше толкова съблазнително. Тя го обичаше. Желаеше да живее с него и да бъде негова съпруга. А имаше намерение да я лиши от удоволствието бъде жена и домакиня.

Щеше да я обгради с прислужници, да я спре работа и да я превърне в придатък на своя дом. Това не беше толкова лошо, разбира се, и тя щеше да радва на малко свободно време. Но какво щеше да прави по цели дни? Той беше непрекъснато в движение и работата му можеше да го задържи със седмици далеч от нея. Щеше да й бъде доста трудно да преживява отсъствията му, ако не се заемеше с нещо смислено.

Морийн не каза нищо повече, но се върна в кабинета си със свито сърце. Животът й бе значително по-прост, когато си мислеше, че е сгодена за годеник, който се прибира навреме от работа и обича ходи на боулинг с ръждивокафявия си раздрънкан пикап.

Девета глава

Докато Макфейбър бе зает със срещата си в един часа, Шарлин се измъкна от офиса и почти тичешком се отправи към малката стаичка на Морийн. Влетя задъхано, затвори бързо вратата след себе си и поклати главата си с укор.

— Детективът, а?

— Не съм те подвела, изненадана съм не по-малко от теб. — Морийн бе хванала главата си с ръце и дори не вдигна очи. — В началото си мислех, че е някой супершпионин. После — че е техник и накрая бях уверена, че е частният детектив. Междувременно той закусваше с мен, играеше си с Бъги и ме водеше на кино. Изобщо не се държеше като милионер!

— Не се учудвам, че беше толкова бледа. Мили Боже! Самият Макфейбър! Днес ти си осмото чудо на света, а аз съм знаменитост, защото съм твоя приятелка — засмя се тя. — Една от машинописките те моли за автограф. Каза, че вече вярва в приказката за Пепеляшка.

— За другите може и да прилича на приказка, но на мен ми създава повече проблеми, отколкото можеш да си представиш. Заведе ме да обядваме в един скъп ресторант. Хората го гледаха сякаш е полудял. — Морийн придоби замислено изражение. — Сега има възможност…

— Макфейбър не е луд. Другите полудяват покрай него. Ще ми покажеш ли пръстена си?

Морийн протегна ръка. Светлината се отрази брилянта с всички цветове на дъгата.

— Невероятно! — извика Шарлин.

— И животът ми е невероятен. Не зная как изобщо ще мога да се справя. Обичам го, разбира се, но ще ми бъде невероятно трудно.

— Глупости, трябва само да се усмихваш и да харчиш пари.

Когато Шарлин си тръгна, приятелката й се намръщи. За нея парите не бяха от значение. Залагаше на любовта и искаше Джек за себе си. Не желаеше да го дели с работата му и с течение на времето да се превърне в тази част от живота му, която има най-малко значение за него. Не искаше да ходят по скъпи ресторанти. Предпочиташе просто да са заедно и да могат да обсъждат проблемите си. Такъв начин на живот щеше да я направи много по-щастлива, колкото някоя екстравагантна рокля и много пари. Започваше да мисли, че съпругите на милионери са най-самотните жени в света.

Напечата молбата си за напускане и я остави бюрото в началническия кабинет, тъй като няма на кого лично да я предаде.

На паркинга застана за миг пред фолксвагена и го потупа. Неприятно й беше, че в бъдеще ще трябва да се откаже от него. Джек Едуардс можеше да приеме, но Джоузеф Макфейбър нямаше да се съгласи да го вижда паркиран до ролс-ройса.

— Не се тревожи — обърна се тя към колата и ловко я паркира в алеята пред къщата си. — Ако трябва, ще те скрия в гората, но няма да им позволя да те пратят за претопяване.

Влезе вкъщи и побърза да даде на Бъги парченце морков. Папагалът остана доволен.

Морийн разроши нежно зелената му главичка и си приготви вечеря. Съжаляваше, че трябва да се храни без компания.

Помисли колко хубаво щеше да бъде, ако родителите й бяха живи. Щеше да е чудесно, ако можеше да им се обади и да им съобщи за годежа си. Да им каже, че Джек е много хубав, силен и с добро сърце. А когато й зададяха въпрос дали е в състояние да я издържа, тя през смях щеше да им каже с какво се занимава.

Споменът за родителите й я натъжи. Очите й се напълниха със сълзи, които бавно закапаха по покривката. Единственият светъл лъч в живота й беше предстоящата женитба.

Когато свърши, изми чинията си и си наля още една чаша кафе. Каква ирония на съдбата! Цял живот очакваше да й се случи нещо невероятно. И ето, то беше факт, а нямаше с кого да го сподели. Погледна годежния си пръстен, блестящ на пръста й, и го докосна с устни. Джек искаше да прекарат заедно остатъка от живота си. Искаше деца.

Изчерви се при спомена за това, което той й бе казал вчера, докато я подготвяше за любовната игра. Беше изпълващо и божествено, много по-лесно, отколкото си представяше. Готова бе да се примири с факта, че ще го вижда много рядко, стига да живеят заедно. Дори да не я обичаше, той наистина я желаеше. Може би някой ден любовта щеше да дойде и при него.

Когато Джек почука на вратата й, беше почти полунощ. Морийн се бе сгушила на дивана и гледаше едно късно шоу по телевизията, облечена в джинси и фланелка. Клетката на Бъги беше покрита и той отдавна спеше.

— Изглеждаш ужасно! — каза тя при вида на умореното му лице.

— И се чувствам ужасно! Преди малко приключих с последната среща. Не можеш да си представиш какви проблеми може да създаде една производствена грешка, която не е открита навреме.

Вратовръзката му бе разхлабена, якето си бе прехвърлил небрежно през рамо. Ризата му беше разкопчана. Очите му бяха зачервени и по широкото му тъмно лице се бяха появили нови бръчки.

— Искаш ли кафе, или предпочиташ да легнеш в скута ми и да заспиш?

— Може ли да направя и двете? — Той я приближи леко към себе си и я целуна.

Наля му чаша кафе и се загледа в него. Косата му беше разрошена. Лека брада беше набола по лицето му. Изглеждаше като човек, през който е минал камион, и тя му го каза.

— Предполагам, че си права — засмя се той сравнението. — Чувствам се съсипан. — Отпи от кафето. Едва държеше очите си отворени. — Утре в десет трябва да сме при моя лекар за кръвния тест. Да не забравим!

— Няма. — Морийн бавно помилва отпусната в скута й глава. — Горкият ми уморен мъж!

— Никога не съм имал при кого да се връщам. — Той взе ръката й в своята и я целуна. — Хубаво чувство е това, Морийн.

— А пък аз никога не съм имала човек, който идва при мен. Това също е хубаво чувство. Мислех, че ще си умра самотна. — Тя сведе очи и с изненада откри, че може да споделя с него всичко, без да изпитва притеснение. Вече не се смущаваше от близостта им. Струваше й се съвсем естествено да са заедно. — Мога да опитам пак да си сложа контактни лещи, ако искаш. Ще изглеждам по-добре.

— Не е нужно. Харесваш ми такава, каквато си.

— Какво ще кажеш, ако си накъдря косата и я боядисам в зелено или розово? Ако вдигам купони с пънкове и хората те разнасят?

Той се засмя развеселен. Беше изненадан, че го прави с такава лекота, защото обикновено нищо не бе в състояние да го разсмее.

— Направи каквото намериш за добре. Само не очаквай същото и от мен!

— Защо? Така ще се сближиш с твоите подчинени.

— Съвсем сигурно. После няма да мога да се отърва от тях!

— Съвсем различна съм, когато сме заедно. — Тя облегна глава на рамото му. — Никога не съм предполагала, че ще мога да се отпусна пред друг човек. Никога не съм се чувствала сигурна в присъствието на непознати.

— Ти не се чувстваше сигурна и предишната нощ, мила!

— Престани! — Тя се изчерви и зарови лице в гърдите му. — Как можеш да си толкова нежен, след като не си бил с жена от две години?

— Ти беше девствена. Не можех да предпочета моето удоволствие пред твоето, нали?

— От това, което съм чела, зная, че някои мъже правят така.

— Не ми е безразлично как ще се чувстваш ти. Нещо по-грубо ли си представяше?

— Не точно. Никога не съм си мислела, че ще го направя посред бял ден, и то на открито.

— Нямаше опасност някой да ни види. Никой не ни идва на гости и нямаме любопитни съседи. Напълно отделени сме от останалия свят. Боже, какво удоволствие ми достави тогава! Не можеш да си представиш! Но искам да знаеш, че това, което се случи между нас, не съм планирал предварително. Изобщо не предполагах, че нещата ще се развият така. Беше невъзможно да устоя на желанието си, когато почувствах тялото ти до моето.

— Всеки път, когато се сещам за вчера, те желая отново — едва чуто прошепна тя.

Джек прокара ръка през косата й и я притисна да себе си, като все по-страстно я целуваше. Езикът му бавно проникна в устата й. Тя изстена от удоволствие и желание.

— Аз също те желая — прошепна той. — Но тази вечер ще се въздържим. Първо ще се ожениш мен.

— Изнудвач такъв!

— Наричай ме както искаш. — Изправи се и допи кафето си на крак. — Не си спомням да съм бил толкова уморен. Трябва да поспя малко. Не искам да си ходя у дома, но ако остана тук, ще се любим до сутринта. Няма да мога да устоя на изкушението.

— Колко ласкателно! — вметна обидено Морийн.

— Но по-силно от всичко! — усмихна се той. — Можеш да спиш до девет. Ще ти се обадя по телефона. След като направим кръвните тестове, ще подадем документи за разрешително…

— Как, нали утре е събота?

— Парите отварят всички врати.

— Досега не съм се сблъсквала с този феномен.

— В края на краищата, събота не е национален празник, нали!

— Не очаквай от мен да мисля трезво. Имах много тежък ден.

— А и тежка нощ преди това…

— Ти също не си се родил научен!

— Не. Първият път избягах от страх. Да ти кажа честно, не знам кой беше по-изненадан в случая — аз или тя.

— Очевидно е имало и други случаи — измърмори Морийн. — Твърде много неща знаеш за човек, който никога не е бил с жена.

— Аз съм мъж, но трябваше да се науча да бъда такъв. Никоя жена не е забременявала от мен. Не бях спал и с девствена.

— Извинявай, не трябваше да те ревнувам.

— Харесва ми да ме ревнуваш — каза Джек тихо. — Ако искаш да знаеш истината, не съм бил с много жени. Бях досега внимателен в избора си и никога не се обвързвах. Не и преди да се появиш ти.

— Аз не съм красива…

— Скъпа, ти си нещо необяснимо! Красива си с това, което носиш в себе си. Имаш сърце и когато обичаш, го правиш с цялата си душа. Не бих те заменил дори с Хубавата Елена от Троя.

— О, Джек!

— Престани да ме гледаш така. Вече целият треперя, толкова силно те желая.

— Можем…

— Не, не можем. Казах ти, че няма да устоя на изкушението. Сега си лягай. Чака ни важен ден. — Тръгна към вратата, но се поколеба. — Мъжете стават груби, когато не получат това, което желаят.

— Зная. Лека нощ.

Погледите им се срещнаха. Очите му се плъзнаха по тялото й. За малко не извика при спомена как изглеждаше миналата нощ. Спомни си очите й, изпълнени с удоволствие и изненада, звуците, които издаваше, допира на нежните й ръце върху тялото си…

— Лека нощ — пожела й глухо той и излезе бързо.

На следващата сутрин направиха кръвните тестове и получиха разрешително за сключване на брак. Официалната церемония беше определена за понеделник. Щеше да се състои само в гражданския отдел, й беше казал Джек, защото същата нощ му се налагало да излети за Чикаго.

Морийн бе шокирана. Дори в деня на сватбата нямаше да бъдат заедно!

— Та това е нашият сватбен ден!

— Аз вече не съм техник. Притежавам огромна корпорация и имам купища проблеми на главата си! Прекарах в бездействие достатъчно време, през което давах само нареждания. Последните няколко седмици загубих да открия грешката на някой, който решил, че може да мине и без усъвършенствани нововъведения. Съжалявам, но меденият ни месец може да почака.

— Поне не мога ли да дойда с теб в Чикаго? — попита тя с надежда. — Ще бъда много послушна и кротка…

— И аз искам да дойдеш, но няма да ме има почти през цялото време. Ще се върна само след четири дни. Освен това кой ще се грижи за Бъги?

— Не зная. Няма на кого да го дам. Не мога да го взема и с мен…

— Целият живот е пред нас, скъпа. Няколко дни не са от значение. Особено когато вече сме си изстреляли патроните и сме прекарали предварително първата си брачна нощ.

— Да, зная… — Тя се изчерви и сведе очи. — Аз… Все още се чувствам виновна за това.

— Може и да не ми повярваш, но и аз се чувствам така. Затова и настоявам да не спим заедно, докато се оженим. Хайде! Не прави такива физиономии! Само няколко дни! Ще ти се обаждам по телефона винаги, когато мога. Бъди добро момиче и сложи в ред всичко в офиса. А първата ни работа като се върна, ще бъде да потърсим къща.

Най-накрая тя се предаде. Какво друго можеше да направи? Когато се съгласи да се омъжи за него, знаеше много добре, че главното нещо в живота му е работата и компанията. Не можеше да го накара да се откаже от тях заради нея.

— Добре — съгласи се тя и опита да се усмихне. — Няма да правя такива физиономии.

— Знаех си! Не си човек, който проявява инат без причина. Това е едно от нещата, заради които те избрах за съпруга. Не искам жена, която вечно мърмори и не може да направи нищо без мен. Това е една от причините да не се оженя досега — ценя свободата си.

Когато си легна, последните му думи все още кънтяха в ушите й. Той обичаше свободата си и корпорацията беше на първо място в живота му. А къде беше нейното в такъв случай? Съществуваше ли изобщо такова място?

Джек не й даваше възможност за избор. Морийн наистина искаше да се омъжи за него, защото го обичаше. Обаче си бе представяла брака по съвсем различен начин.

В неделя отиде сама на църква. Джек не се беше обаждал, нито бе отговорил на телефонните й позвънявания. След като се върна от църквата, той се обади и малко неохотно се съгласи да вечерят заедно. Беше много зает и си тръгна рано. Дори и целувката му за лека нощ беше разсеяна. Като че ли го правеше, защото бе част от неговите задължения.

Морийн се чувстваше отчаяна. През нощта не можа да спи. Чудеше се дали изобщо трябва да се жени. Макфейбър не я обичаше. Произхождаха от съвсем различни семейства и имаха съвсем различен начин на живот. Вероятността да свикнат един с друг бе много малка. Въпреки това го обичаи твърде силно, за да се откаже от него.

Може би нещата щяха да се променят. Може щеше да се влюби в нея и да я желае толкова силно, че да не може да прекара дори една нощ без нея. Заета от такива мисли заспа много след полунощ.

В понеделник сутринта в десет часа подписа граждански брак в присъствието на двама свидетели — Шарлин и нейният годеник — един от изпълнителните директори на компанията. Застанала гордо до Джек, в бял костюм и шапка с малко було, Морийн едва не се разплака от семплото очарование на церемонията. Когато той й сложи брачната халка все още бе развълнувана, но му се усмихна с истинска радост.

Нямаше време за отпразнуване на събитието, защото Джек трябваше да се приготви за пътуване до Чикаго. Благодариха на свидетелите и се прибраха вкъщи.

Морийн се надяваше, че когато се приберат в апартамента, той ще я пожелае. Вече бяха женени. Но той седна на масата и се втренчи в празното пространство пред себе си със замислен вид.

— Е, вече сме женени — каза тя и му подаде кафето през масата.

— Да, женени сме. — Той отпи от горещата ароматна течност. — Искаш ли докато ме няма да потърсиш къща?

— Предпочитам да отидем заедно. Няма да е справедливо да избера нещо сама.

— Защо не? В края на краищата през повечето време ти ще седиш в нея. Мен няма да ме има по цели седмици. През по-голяма част от времето работя до полунощ. Дори и почивните дни използвам за срещи и съвещания. Ако случайно остана у дома, обикновено има хиляди документи, които трябва да прегледам.

Морийн искаше да заплаче. Това беше техният първи брачен ден, а Джек вече й говореше, че ще бъде сама през по-голямата част от времето.

— Ще имаш ли поне малко свободно време, което да прекарваме заедно?

Нараненият й поглед и плачевният й тон го ядосаха. Мислеше, че Морийн няма да се оплаква. Не можеше да живее с жена, която вечно се оплаква.

— Правилата на бизнеса не са определени от мен. Една корпорация се управлява от своите умове. Достатъчно време прехвърлях отговорността върху заместниците си. Толкова добре се справях с това, че за малко да напусна бизнеса. Когато се провалиха изпитанията с новата модификация на самолета обаче, разбрах, че връщане назад няма. Вече се опитах да ти обясня, че корпорацията е целият ми живот. Надявам се, че не си очаквала да я заменя за няколко приятни часове, прекарани в твоето легло…

— Не те разбирам.

— Това, което искам да ти кажа, госпожо Макфейбър — заговори с ироничен той, — е, че имаш хубаво тяло, което много харесвам и желая. Но не искам да забравяш, че на секса се пада съвсем малка част от моя живот.

Думите му се забиваха като отровни стрели в сърцето й. Даваше й да разбере повече от ясно, че е оженил за нея само защото я желае в леглото, извън него тя не го интересуваше.

— Затова ли се ожени за мен? Защото ти харесва да спиш с мен?

Джек пое дълбоко дъх. Не това искаше да каже, но явно не можеше да намери най-точните думи.

— Знаеш много добре защо се ожених за теб — каза той по-рязко отколкото искаше. — Харесва ми да бъда с теб, но само когато не ми държиш сметка — Той се изправи. — Трябва да си приготвя багажа. И запомни, че последното нещо, което искам, е да се опитваш да ми държиш сметка за това, което върша. Свикнал съм сам да решавам какво да правя със себе си. Нямам нужда от съпруга, която да ме смята за своя собственост! Сега разбрахме ли се?

Морийн стисна зъби. Това беше техният първи брачен ден, а Джек вече се държеше с нея като с непотребна домашна вещ.

— Да, разбирам — каза тя и сведе очи. — Ти дори… Дори не ме желаеш?

Отговорът се забави като че ли с години.

— Сега ли имаш предвид?

— Да.

— Тази няма да мине — засмя се безмилостно той. — Няма да ме убедиш да те взема с мен в Чикаго! — продължи, след като видя учудения й поглед.

— Нямах това предвид. Днес беше нашата сватба! Помислих си, че… Няма значение!

— Ако искаш да ти отговоря честно — не, сега не изгарям от желание. — Погледна часовника си. — Но дори и да те желаех, нямам време. Ще се видим в четвъртък.

Понечи да го попита дали няма да я целуне за довиждане, но реши, че при сегашното му настроение просто няма смисъл. Най-много отново да й се разкрещи.

Проследи го със свито сърце. Тя бе госпожа Джоузеф Макфейбър. И какво от това? Не знаеше абсолютно нищо за родителите му, освен че го бяха изпратили в поправително училище. Дори не знаеше имената им. Не знаеше къде е роден, къде е израсъл и каква паста за зъби използва. Запита се какво я беше накарало така безразсъдно да го допусне в живота си.

Вероятно мислеше консервативно и се чувстваше виновен, че бе спал с нея. Казал бе, че я желае, но държанието му показваше точно обратното. Умът му бе изцяло зает с компанията. Заминаваше за Чикаго сам и я оставяше часове след като се бяха оженили.

С невиждащи очи се взря в затворената врата. Джек се бе държал отвратително. Трябваше да отиде при него и да му го каже. Не, това не бе много добра идея! Вероятно бе твърде зает, за да я изслуша.

Ако обаче очакваше тя да прекара дните си в отчаяние и тъжни мисли за него, то горчиво грешеше! Нямаше да му разреши да се отнася с нея като е някоя от вещите му. Щом желаеше светска жена — щеше да я има.

Морийн си наложи да не изпада в отчаяние. Ще си купи нови дрехи и ще потърси подходяща за положението му къща. Ще си наложи да се държи по нов начин и ако той не го одобри, можеше спокойно да се разведе с нея и да отиде да живее със своята безценна компания!

Когато взе това решение, Морийн се почувства много по-добре. Притесняваше се само, че няма да има достатъчно средства, за да изпълни това, което беше намислила. Разполагаше само със собствените си спестявания. Те в никакъв случай нямаше да са достатъчни.

Особено ако реши да си направи прическа и да боядиса тялото си в зелено. Или пък да си направи тога от цветен чаршаф и да го посрещне в този вид на летището. Сигурно щеше да направи впечатление поне на фоторепортерите. Представи си големите заглавия по вестниците: „Морийн Макфейбър — сензацията на сензациите!“.

Засмя се на абсурдната си идея. Не, не можеше да причини това дори на Макфейбър, макар да го заслужаваше. Трябваше да измисли нещо, което да не предизвика скандал.

Ако трябваше да предприеме нещо веднага, то бе да изтегли молбата си за напускане. Както вървяха нещата, можеше да й се наложи да продължи да работи. Щеше да има нужда да запълва времето си с нещо, ако великият Макфейбър се отнасяше с нея в съответствие с думите си. Казал й бе, че няма да има никакви ангажименти към домакинството и ще споделя леглото му само от време на време.

В такъв случай ще продължа да работя, реши твърдо тя.

— Морков! — изкрещя Бъги от кухненската маса.

— От тези моркови може да станеш целият само оранжев — опита да се пошегува тя и започна да готви телешко задушено. — Като сготвя, ще трябва да ям сама, нали разбираш, Бъги. Ти обичаш ли телешко?

Папагалът не отговори, защото човката му бе заета с моркова.

Сипа си ядене и седна да гледа телевизия. Даваха някакъв филм и тя се загледа в него. Помисли си, че от всички сватбени дни в историята на човечеството, нейният беше най-необичайният.

Може би Джек щеше да дойде и да се извини. Може би щеше да я целуне нежно за довиждане и да реши, че не може да издържи в Чикаго сам, дори и за няколко дни. Може би щеше да влети и да падне на колене с хиляди извинения и обяснения в любов.

Чак когато чу странните звуци, които издаваше папагалът, осъзна, че се смее почти истерично.

Не след дълго тя дойде отново на себе си. Минутите течаха една след друга, а от съпруга й нямаше и помен. Когато търпението й се изчерпа, стана и набра телефонния му номер. Никой не отговори.

Морийн реши да отиде при него. Апартаментът му бе заключен и светлините бяха угасени. Значи беше заминал, без да каже дори „довиждане“. Сякаш тя изобщо не съществуваше.

Вероятно, помисли си тя, наистина не съществувам! Бракът с него бе най-голямата грешка в досегашния й живот. Въпреки това реши, че като страда, няма да компенсира стореното. Трябваше да измисли нещо, и то веднага! Не желаеше да живее със съпруг, който се отнася грубо с нея. Най-добре бе да замине, но нямаше къде да отиде.

Утре сутринта ще отида на работа, помисли си тя. Но после се разколеба. Можеше да си позволи няколко дни почивка. Едно бе сигурно — нямаше да вземе нито пени от Макфейбър! Нямаше дори да приеме от него издръжка след развода.

Друга мисъл я тревожеше по-силно. Ами ако беше бременна? Със сигурност бе така, защото не бяха взели никакви предпазни мерки. Спомни си, че Джек искаше дете. Тогава защо се държа така с нея, и то в деня на сватбата им? Или може би предложението му да се оженят бе поредната му авантюра? Колкото и да се опитваше да намери що-годе разумно обяснение, не успя да открие такова.

Той бе живял дълго време сам и сигурно беше свикнал да не се съобразява с околните. Ами ако не можеше да свикне с друг човек? Сигурно не вярваше, че тя е способна да поддържа една престижна къща, да организира светски събирания и да прави всички други неща, обичайни за жените от неговия свят.

Морийн сви устни. Можеше да отиде в библиотеката и да прочете някои книги. Можеше да се допита до биографиите на някои известни домакини в изисканото общество. Идеята й се стори добра и реши да се заеме с осъществяването на замислите си още на другия ден.

Преди да приключи брака си, щеше да покаже на Макфейбър, че не е толкова глупава. Щеше да организира вечери и да кара прислужниците да работят. С други думи — щеше да бъде образцова светска дама и отлична домакиня! Трябваше да го направи!

Десета глава

Джек остана в Чикаго ден повече, отколкото бе предвидил. Беше събота, пет дни след сватбата, и Морийн чакаше Хари, който щеше да я отведе до летището, за да го посрещнат. Джек бе обещал да й се обажда по телефона докато го няма и удържа на думата си. Звънна веднъж. Разговорът им бе съвсем кратък и никой от тях не отстъпи и крачка. През неговото отсъствие Морийн почти не спа.

Тя бе оттеглила молбата си за напускане и продължи да работи. Ако животът й с Джек се окажеше такъв, какъвто го бе очертал той в деня на сватбата им, това щеше да се окаже едно наистина разумно решение. Нямаше да се превърне във високопоставена метреса. Ако той наистина желаеше съпруга, трябваше да й позволи да бъде такава във всяко отношение — майка, домакиня и любима. Нямаше да се остави да я приравни към неодушевените предмети, които притежаваше. Само защото бе магнат и караше другите да подскачат щом го видят не означаваше, че и тя ще постъпва така, както бе свикнал.

С Хари пристигнаха на летището точно навреме и въпреки пълния паркинг той намери място за паркиране. Настина беше предимство да караш ролс-ройс, помисли си Морийн. Те се отправиха към входа на летището и веднага видяха Джек, който се задаваше по един от коридорите.

Морийн усети, че сърцето й лудо подскочи при вида му. Тяхната връзка за нея бе все още съвсем нова, въпреки че вече бяха женени. Беше достатъчно да го види, за да грейне. Той беше облечен в много скъп тъмносив костюм и червено-сива вратовръзка на райета. Изглеждаше толкова красив… Морийн се чувстваше по-елегантна от всякога, тъй като си бе облякла нова сива рокля. Прическата й бе нова и модерна, сложила си бе грима с голямо старание. Но Джек я погледна разсеяно и се обърна към Хари.

— Надявам се, че си паркирал наблизо. Ужасно съм уморен — каза той на шофьора, докато му подаваше багажа си. Хари учтиво кимна с глава и се отправи напред, за да остави насаме своя шеф с жена му.

— Как си? — попита го Морийн, но гласът й звучеше студено и далечно. Това не беше подходящият тон за съпруга, която посреща мъжа си след няколко дни отсъствие.

Джек забеляза студенината й и съжали за начина, по който се бяха развили нещата между тях. Какво му бе станало, че се държа по този начин, преди да тръгне за Чикаго? Трябваше да я вземе със себе си и да опита да компенсира отсъствието си в деня на сватбата, което бе задължително за довършването на служебната му работа.

Връщайки се назад в мислите си, разбра, че е направил огромна тактическа грешка. Отсега нататък тя нямаше да има никакво доверие в него и за това щеше да носи вина само и единствено той. Всъщност той се бе чувствал странно потиснат през цялото време, което прекара в Чикаго. Трябваше честно да си признае, че Морийн му липсваше ужасно и че наистина съжаляваше за случилото се. Беше я въвлякъл в брак, без да й даде време дори да си поеме дъх, а след това очакваше от нея да се държи все едно, че нищо не се е случило. Дори не я бе целунал за довиждане, а какво остава за нещо по-интимно?

Не можеше да я вини за тъжния, несигурен поглед в очите й. Той бе виновен за него със стремежа да не се обвързва заради страха си да не се поддаде напълно и докрай на нейното привличане.

Тогава все още не бе разбрал какво точно означава бракът. През няколкото дни отсъствие бе приел новото си положение, но Морийн не знаеше това. Сега трябваше да й покаже, че вече няма нищо против нейното присъствие в живота му. Както можеше да разбере от начина, по който го посрещна, нямаше да му бъде никак лесно.

— Как съм ли? Уморен — отговори замислено. — Но иначе всичко е наред. А ти как си?

— Аз съм добре — отвърна тя, без дори да го погледне.

Той се взря в нея угрижено и потърси най-точните думи, с които да поправи стореното. Протегна ръка и леко докосна бузата й.

— Какво ще кажеш да започнем веднага да търсим къща?

Морийн се поколеба за момент. Не бе сигурна дали изобщо имаха общо бъдеще, но прие предложението му като опит за примирие.

— Добре — отвърна, но се отдалечи, защото допирът на пръстите му й действаше възбуждащо.

Джек не разбра реакцията й и като ужилен отдръпна ръката си. Тя има право да се държи така, помисли той. На лицето му се появи нескрита тъга.

— Нали няма да имаш нищо против първо да минем покрай офиса? Трябва да оставя някои документи.

— Каква къща точно мислиш, че трябва да купим? — попита Морийн, която не му отговори, ала продължи разговора, защото реши, че ще е добре да направи нещо, за да премахне напрежението между тях.

— Ами някоя с врати и прозорци.

— А кухня? — Тя не можа да сдържи усмивката си. — Ако случайно си спомняш, мога и да готвя…

— Няма да готвиш. Казах ти вече, че ще наемем френски готвач. Къща като тази, която ще купим, ще бъде доста по-голяма от това, с което можеш да се справиш сама. Ще имаш с какво да се занимаваш. Преди да се усетиш, денят ти ще бъде изпълнен с толкова ангажименти, че понякога времето няма да ти стига.

А какво ще кажеш за нощите, помисли Морийн. Ако зададеше въпроса на глас, само би задълбочила конфликта.

— Значи аз ще бъда украшение, така ли? Нещо като част от мебелите? Добре. В такъв случай можеш да ми купиш нови дрехи и да ми направиш нова прическа, и…

— По дяволите! Нямах това предвид. Ако искаш да си купиш нови дрехи, иди и си купи. Ще имаш повече пари, отколкото можеш да похарчиш.

— Благодаря ти. — Морийн забърза, за да се изравни с него. — И още нещо, няма да напусна работа!

— Моля?!

— Няма да ме уплашиш с този поглед! Няма да напусна работа! Щом не ми позволяваш да ти бъда съпруга, ще правя кариера!

— Не би могла да се справиш сама с къщата, която ще купим — процеди през зъби той.

— Чуй ме добре! — продължи да го предизвиква тя. — Или ще ме оставиш да се грижа за къщата, или ще продължа да работя и няма да живея с теб!

— Ти си полудяла! Това е невъзможно!

— Виж ти, кой го казва?!

Той я изгледа, но тя устоя и не отмести очи. Никой от двамата не отстъпи, докато Джек не си даде сметка за абсурдната ситуация и се засмя. Беше жена с характер. Досега не му беше и минавало през ума, че може да е такава, защото през повечето време бе срамежлива и отстъпчива. Това не бе недостатък, а положителна страна на характера й. Може би, ако притежаваше такава смелост, ще може успешно да се адаптира с неговия начин на живот.

— Не е нужно да ми се смееш!

— Не ти се смея. Или по-точно това не е присмех. — Той присви устни и се вгледа в нея. — Добре. Щом искаш да се грижиш за къщата сама, направи го. Ще видим дали ще можеш да се справиш.

— Ще се справя отлично — усмихна се широко тя. — Обичам да чистя, да готвя — изобщо да върша всякаква домакинска работа.

— Ще ти напомня какво каза — отвърна Джек и продължи напред.

Тя бе свикнала да живее и да се грижи за малък апартамент. Дори не предполагаше каква къща щяха да купят, но реши да я остави да се убеди сама.

— Във всеки случай, ако ще пълниш къщата с прислуга, трябва да ми купиш гонг. Нали такова нещо използват светските домакини, когато им потрябва нещо? Или предпочиташ да използвам контрабас например и по този начин ще наложа нова мода?

Той се засмя искрено. Когато бе далеч от нея, бе тъжен. Морийн го разтоварваше и бе единствената жена, която успяваше да го разсмее.

— Нямам нищо против, но при едно условие — да не боядисваш косата си оранжева! — отвърна, докато се качваха в ролс-ройса, и остана доволен от изражението й.

Когато потеглиха, Морийн забеляза две жени, които проследиха колата с възхищение и завист. Запита се какво ли си мислеха за тях. Хари караше през най-скъпите жилищни квартали и подмина няколко табелки „Продава се“, докато една от тях не привлече погледа на Джек. Те спряха пред двуетажна сива мраморна къща.

Беше разположена на престижно място, с хубав изглед, имаше гараж и тенис корт.

— Поне десет стаи и помещения за прислугата, ако не греша в преценката си. Харесва ли ти?

Сякаш бе загубила дар слово. Не смяташе, че десет стаи са необходими. Сигурно той бе свикнал да посреща много гости, което беше свързано с работата му. Сега започна да си дава сметка за множеството домашни задължения, които настояваше да поеме сама. Искаше й се да бе мълчала, но беше твърде горда, за да отстъпи от думите си.

Къщата беше много хубава. Познаваше тази част на Уичита. В нея живееха богаташите. Морийн бе живяла само със секретарската си заплата и бе свикнала да се съобразява с нея. При самата мисъл за светските задължения я втрисаше. Но щеше да се справи, трябваше да го направи. Успехът на брака им бе заложен на това да свикне и да приеме неговия начин на живот.

Повдигна очи към Джек, който стоеше във фоайето заедно с агентката по продажбите на недвижими имоти — изискана червенокоса жена, която го гледаше с нескрито възхищение.

Морийн бе шокирана от реакцията си на раздразнение, но не позволи да й даде външен израз и по този начин Джек да я забележи. Той не желаеше оплакваща се жена с чувство за собственост към него. Затова започна да оглежда наоколо, докато другата жена записваше всяко негово желание за това, което трябваше да бъде променено.

Очарова я голямата мраморна камина в дневната. Почти усети мириса на горящите дървета в нея през зимата и си представи как те с Джек седят прегърнати пред нея и си говорят. Това бе трудно осъществимо, като се имаше предвид работата му. По-реална картина бе тя да е сама или най-много с дете на ръце.

Тази мисъл я разнежи. Облегна се на вратата със замечтана усмивка. Може би едно малко момченце или момиченце, облечено в ританки, и ръчички, стискащи биберона…

— Прекрасно е, нали? — каза агентката. — Обожавам бяла кожа пред камината с подходящ мъж до мен.

— Какво си представяше, Морийн? — не обърна внимание на думите й Джек, който бе наблюдавал внимателно замечтаното й лице.

— Ами, мислех си за деца. — Тя въздъхна, а погледът й все още бе насочен към камината и изобщо не се замисли за значението на думите, които каза.

Лицето му се промени видимо. То придоби почти нежен израз, а погледът, с който удостои своята съпруга, накара агентката да прочисти гърлото си. Започна бързо да изрежда цените и преимуществата на разположението на къщата.

Морийн се извърна, изненадана от внезапната промяна в отношението на другата жена. Срещна погледа на Джек и усети как той я пробожда. Много по-късно си даде сметка за значението на този поглед.

Изчерви се и едно нейно извъртане на главата бе достатъчно, за да даде отговор на това, което той искаше да знае. Искрица просветна в очите му и после изчезна. Джек сви рамене и излезе от стаята, без да каже нито дума.

Тя продължи да върви през големия работен кабинет и малката библиотека, следвайки двамата. Мислеше обаче само за едно — той наистина ли искаше тя да забременее? Сигурно не, защото й бе казал, че няма да бъде вкъщи през по-голямата част от времето. Ако наистина желаеше деца, щеше да намери начин да бъде близо до тях. Не, тази мисъл е била само моментна и сега той съжаляваше за нея. Сигурно вече не искаше дете и предпочиташе да не бе избързал със сватбата. Не знаеше как иначе да тълкува поведението му. Познаваше техника Джек, но не богатия собственик на огромната корпорация…

В края на обиколката той каза кратко, че ще купят къщата, без да попита Морийн за нейното мнение. Това само увеличи пропастта между тях.

През целия път към къщи тя усещаше, че все повече се ядосва. Когато пристигнаха, вече кипеше от възмущение.

Джек взе куфара си от Хари и го отпрати. След това се извърна към Морийн, която гледаше към своя апартамент със студен израз.

— Държа се отвратително! — каза й кратко той. После безцеремонно я хвана за ръката, като почти захвърли куфара. Макар и трудно, успя да отключи с една ръка и я бутна навътре.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш… О-о!

Той не й позволи да продължи да говори. Взе я на ръце.

— Рай! О, Господи, това е истински рай!

Морийн се чувстваше по същия начин, но не й достигна въздух да го каже. Той я подхвърли в средата на леглото си и докато разкопчаваше ризата си не откъсна поглед от нея.

Тя го гледаше омагьосана. Всичко стана толкова бързо.

— Показваш къде ми е мястото? Това ли кътче си отредил за мен в твоя живот? Приятно отклонение от търговските сделки и работата в офиса?

— Не си забравила това, което ти казах, преди да замина. — Джек се вгледа в тъжните й очи.

— Малко вероятно бе да ги забравя. Хайде, продължавай! Обладай ме, ако искаш! Аз съм твоя жена и това е мое задължение!

— О, Господи! Недей да говориш така! Не превръщай секса в споразумение!

— А не е ли точно това за теб?! Ти се ожени за мен, защото ме желаеше. Тогава си мислех, че ти… Че ти поне малко ме обичаш. Ала още в деня на сватбата ми каза повече от красноречиво какви точно ще бъдат отношенията между нас в бъдеще. Харесва ти да бъдеш с мен, да спиш с мен, но работата и корпорацията са на първо място. Ако се беше замислил малко, нямаше да се ожениш за мен. С теб сме толкова различни, колкото са различни денят и нощта. Не одобряваш как изглеждам и начина, по който се обличам. Смяташ, че ми липсва нужното възпитание, за да забавлявам приятелите ти.

Повдигна внезапно очи и успя да улови изражението на лицето му. То я накара да изтръпне.

— Права съм, нали? — Очите й се изпълниха със сълзи. Свали очилата си и започна да бърше сълзите с ръка. — Защо не се откажеш? Може и да не съм бременна, така че няма защо да се тревожиш. Всеки ще поеме по своя път. Може би следващият път ще се ожениш за жена от твоята среда, която наистина ще ти подхожда.

Джек не знаеше какво да й отговори. Чувстваше се напълно безпомощен, което го ядоса. Стана и запали цигара.

— Не искам да се отказвам от нищо! — отвърна кратко. — Искам само теб, и то такава, каквато си!

— Не, това не е вярно! На теб ти харесва домашният уют. Искаш семейство и деца, но не желаеш да им отделяш никакво време.

— На тридесет и седем години съм. Никога досега не съм живял с жена. Никога не ми се е налагало да се съобразявам с някого. Винаги съм бил господар на времето си, а работата ми го е изпълвала изцяло.

— Децата имат нужда от двама родители. А аз не искам да свърша както повечето жени на богати мъже — като алкохоличка или с любовник, защото съм сама прекалено дълго…

— Не мога да ти посветя цялото си време!

— Не го и искам. Просто ми отделяй малко повече време извън това, което прекарваме в леглото, за да не се чувствам като твоя държанка.

— Така ли се чувстваше и първия път, когато се любихме?

— Не. — Тя сведе срамежливо очи. — Чувствах се така, както всяка жена би мечтала да се чувства, когато го прави за първи път.

— Смяташ ли, че щеше да ме интересува дали изпитваш удоволствие, ако бях мъжът, какъвто се опитваш да ме изкараш?

— Увърташ!

— Не, ти увърташ. — Джек се приближи към нея и коленичи, като я прегърна. — Искам да живея с теб. Не желая да ти обещавам неща, които не съм в състояние да изпълня, или да ти кажа, че всяка вечер ща си бъда у дома. Но аз ще се грижа за теб и, Господ ми е свидетел, ти никога няма да бъдеш само за леглото ми.

— Но ти не ме обичаш! Ти само ме желаеш!

— Понякога при мъжете първо идва желанието. Ти също ме желаеш толкова силно, колкото и аз. Усещам как се променя дишането ти, когато те докосвам.

— Да, но…

— Но какво? — Той се изправи и я остави да се отпусне върху леглото.

Дрехите им трескаво започнаха да падат на пода. Морийн усети допира на кожата му, гъстия мъх на гърдите му, който дразнеше втвърдените й зърна, и се отдаде на изгарящите му устни.

Притисна се към него и изстена от това, което той правеше с нея, отдадена напълно на сладостното удоволствие. Той тихо й шепнеше неразбираеми думи, докато я докосваше по вече познатия й начин, водейки я все по-близо и близо към изпепеляващ екстаз.

Когато започна бавно и чувствено да навлиза в нея, тя извика от внезапното проникване, което превърна мечтите й в неземно удоволствие. Той знаеше как да удовлетвори страстта й, бе последната мисъл, преди огнените вълни на пълното удовлетворение да я погълнат. Той знаеше… всичко!

Джек се засмя на безпомощната й реакция. Усети как ноктите й се забиват в гърба му, а тялото й се повдигна в стремеж към пълно удоволствие. Морийн извика.

Внимателно наблюдаваше изражението на лицето й и когато разбра, че е получила своето, се отдаде напълно на екстаза, който го беше завладял. Огнените вълни преминаха и през неговото тяло. Стенеше от удоволствие. Гласът му се смеси с нейните викове и усети, че всичко около него започна да потъва в мека тъмнина.

Морийн не можеше да спре да плаче. Джек я бе прегърнал и нежно отместваше влажната коса от лицето й.

— Всичко е наред — прошепна той и докосна клепачите й с устни. — Сега всичко е наред.

Морийн все още трепереше, обвила ръце около врата му, търсейки опора в неговото тяло.

— Наблюдавах те. — Силните му ръце се плъзнаха по топлия й гръб. — Този път беше по-добре от миналия.

— О, да — изстена тя, все още трепереща. — Не ме оставяй никога вече сама, моля те!

— Няма! — Той се претърколи върху гръб, като я привлече върху себе си, галейки я нежно с ръце и устни. — Така добре ли ти е?

— Не зная… — задави се тя. — Съжалявам. Аз… Джек! — Тялото й се изпъна като струна от сладката болка, когато той отново я изпълни.

— Сега спокойно! Ела по-близо. Няма да те оставя, докато не изпиташ докрай какво е истинска любов. Целуни ме…

Тя не можеше да повярва, че съществува такова върховно удоволствие. Притисна се силно към него и всичко наоколо се завъртя и загуби очертания, докато той я даряваше с изживявания, за които не бе мечтала дори в най-дръзките си сънища. Усещането бе толкова силно и си помисли, че ще припадне. Той задържа главата й върху гърдите си, когато отмести тялото си от нейното.

— Ела насам, скъпа. Господи, ще умра от схващане на мускулите! Добре ли си?

— Ако сега умра, няма да съжалявам… Обичам те, Джек!

— Трябва да съм сляп, за да не го разбера.

— И нямаш нищо против?

— Нямам нищо против. Просто ми трябва малко време, за да свикна. Това е всичко. — После се засмя горчиво. — Никой никога не ме е обичал.

— А родителите ти…

— Аз съм осиновен. Не можа ли да се досетиш? — попита глухо той. — Те са искали деца, но не са имали свои. Истинската ми майка е била млада неомъжена жена, чието име така и не успях да науча. Когато започнаха неприятностите ми със закона, моите осиновители го отдадоха на престъпните гени на неизвестния ми баща. С това си измиха ръцете.

— Но ти си наследил корпорацията…

— Това бе изричната воля на баща ми в неговото завещание, един Господ знае защо. На майка ми остави огромен годишен доход, ала корпорацията наследих аз. Не можеш да си представиш колко ме мразеше така наречената ми майка. Парите винаги не й стигаха. Пропи се. А когато беше пияна, имаше навика да ми обяснява какъв ад съм направил от живота й. Правеше страхотни сцени. Непрекъснато ме караше да пътувам по целия свят, само и само да не съм около нея, да я освободя от присъствието си. Ругаех я и не й давах нито пени. Накрая и ругатните ми се изчерпаха… После тя загина, опитвайки се да ме убие.

— О, Джек! — Морийн се притисна още по-силно към него и го прегърна. — Всички разправяха, че си я обичал извънредно много. Аз си помислих, че… Всъщност не зная какво точно си помислих.

— Исках да я обичам. Но тя нямаше нужда от моята любов. Мразеше ме безкрайно много… Така и не разбрах защо. Може би тя и баща ми имаха изкривена представа за това какво значи да си родител. И бяха разочаровани, когато осъзнаха, че децата не са малки забавни куклички, които можеш да изоставиш, когато не са ти повече интересни.

— Прав си — каза тихо Морийн. — Но същото се отнася за съпругите.

— Не зная много неща за съпругите. — Той повдигна глава и се вгледа в нея. — Не съм искал жена докато не се появи ти. Не зная почти нищо и за децата, но мисля, че можем да се научим заедно.

— Можеш ли да отделиш време за това?

— Мисля, че ще се справя. — Той леко докосна гърдите й с върха на пръстите си. — Кажи го отново.

— Аз… Аз те обичам.

— Колко?

— Повече от всичко и от всекиго на този свят. Освен…

— Освен?

— Освен детето, с което ще те даря точно след девет месеца.

Джек потрепери и я прегърна силно. За първи път в съзнателния си живот се остави напълно на чувството да бъде обичан.

Единадесета глава

Те купиха голямата мраморна къща. Морийн наистина напусна работа. Ако той смяташе, че тя нямаше да се справи с домашните си задължения, бе сгрешил.

Морийн се зае с книги по домакинство и някои наръчници по поддръжка на обзавеждането. Използва първото отсъствие на Джек, за да вземе нещата в свои ръце. Нае готвачка, не френска, но една приятна възрастна дама с отлични препоръки за уменията й по готварство, пазач и прислужница. Нае също и градинар.

След това си купи нови дрехи и подстрига косата си. Единственото нещо, от което не се отказа, бяха очилата. Продължи да ги носи, защото с годините те бяха станали част от самата нея.

— Господин Макфейбър трябва да се върне днес, нали, госпожо? — попита госпожа Кендълс, новата готвачка. — Какво ще приготвим за ядене?

— Палачинки с пиле, картофи на фурна, аспержи, а за десерт — карамелов пудинг. Надявам се това да удовлетвори както неговото предпочитание към френската кухня, така и моето към американската. О, щях да забравя, би ли направила и голяма салата?

— Да, мадам. А вино?

— Предполагам, че ще пием кафе. Искам умът му да остане бистър, за да може да забележи промените, които съм направила.

Готвачката се отдалечи, като замислено клатеше глава.

Морийн бе облечена в красива рокля от копринен сатен в цветовете на дъгата. Тя падаше свободно около изящните й крака, а косата й бе накъдрена на големи къдрици, които покриваха раменете. Не представляваше олицетворение на изискана съпруга на магнат, но все пак изглеждаше като съпругата на Джек Макфейбър.

Самият той се появи на вратата, точно когато Морийн слизаше по стълбите. Клеър, новата прислужница, изтича да вземе куфарчето и шлифера му.

— В Ню Йорк вали като из ведро — измърмори той, но от вниманието му не убягна малкия напредък с назначаването на прислужница. Повдигна очи към Морийн и сви устни. — Ти ли ще бъдеш десерта?

— Само в случай, че ще ме предпочетеш пред карамеловия пудинг. О, Джек, толкова ми липсваше!

Тя се хвърли и увисна на врата му, залюля се палаво, после го целуна. Нямаше го само от три седмици, а й се струваше, че е отсъствал години, въпреки че той й се бе обаждал по телефона всеки ден. Едно бе да чува само гласа му, а съвсем друго да го прегърне и почувства близо до себе си.

— Да ме задушиш с целувки ли искаш?

— Може ли да опитам? — Тя се усмихна и приближи устни до неговите.

— Не се оплаквам. — Джек потърка буза в нейната и я притисна до себе си. — Искам те, Морийн. Какво ще кажеш да се любим на масата в хола?

— И да накараме почтената госпожа Кендълс да припадне от ужас?

— Госпожа коя? И като спомена това, кое беше момичето, което ме посрещна?

— Клеър е нашата прислужница, а госпожа Кендълс е готвачката.

— Французойка ли е?

— Нейният прапрадядо е бил французин. От него е наследила отличните си кулинарни умения.

— Скъпа, слушай…

— Можем да си легнем рано тази вечер, за да ти покажа колко ми липсваше. Но първо ще опиташ палачинките на госпожа Кендълс.

Той се остави да бъде убеден, макар с известна неохота. Тя обаче изчезна в момента, в който опита ястията. Морийн забеляза доволното му изражение.

— Отлично! — не се сдържа той да похвали заслужено новата готвачка.

— Нали? Имаме си и градинар, а аз си купих нови дрехи. Следващата седмица даваме прием на всички твои заместници от корпорацията.

— Добре, добре! Ти май не си стояла със скръстени ръце.

— Точно така.

— Не си се промъквала в офиса, за да работиш, нали?

— Ти се оказа прав. Последните дни не ми остана време. Твърде заета бях с къщата и с организирането на всичко. Ти обичаш ли да плуваш?

— Да — отвърна той с известна предпазливост.

— Добре.

Отвън се чу звук на движещ се булдозер.

— Какво е това? — извика Джек и се изправи.

— Не се тревожи. Това е просто булдозер.

— Какъв булдозер?

— Този, който копае басейна — обясни тя с престорено безразличие. — Изяж си палачинките, скъпи. Ще изстинат.

— Имаш ли още изненади за мен?

— Още една малка изненада, но за нея по-късно. Искаш ли малко картофи на фурна?

— Обожавам приготвените по този начин картофи… Боже мили! Ти изобщо не си си губила времето?! Прислужници, пазачи… А аз мислех, че няма да се справиш. Какъв глупак съм бил!

— Ти просто не знаеш колко много те обичам. Затова е така. Когато обичаш някого, правиш всичко възможно, за да му доставиш удоволствие.

— Така ли? Е, в такъв случай имам някоя и друга идея за прекарване на част от времето ти, когато приключим с десерта.

— И аз имам нещо наум. — Морийн докосна нежно ръката му и леко я стисна. — Джек — започна неуверено тя, но се поправи. — Джоузеф, аз нося твоето дете.

В началото си помисли, че не я е чул. Дори не помръдна. Очите му бавно се разшириха и потъмняха, а ръката му страстно стисна нейната.

— Ти си…

— Бременна! — засмя се тя.

— Благодаря ти, мили Боже! — Той стана, отиде при нея и я взе в скута си. — Кога? Кога ще родиш?

— След около шест месеца. Исках да съм сигурна, преди да ти кажа. Лекарят получи едва вчера резултатите от тестовете и веднага ми съобщи.

— Ние сме женени от около три месеца. Точно от тогава, през онзи следобед, когато ти спомена нещо за след девет месеца.

— Ш-ш-т! — засмя се Морийн и го целуна. Секунда по-късно те бяха прекъснати от тактично покашляне. Не бяха забелязали кога бе влязла госпожа Кендълс с вкусно ухаещия пудинг в ръце.

— Пудинг, господине — поясни тя с дяволита усмивка. — Полезно ядене, особено за млади родители.

— Откъде знаеш това? — попита Морийн учудена.

— Сигурно съм пропуснала да ви кажа, че имам шест деца. Сега ще донеса сметаната, а после ще отида в стаята си да гледам телевизия.

— Тя е страхотна! И много по-приятна от някой своенравен и разглезен френски готвач, който непрекъснато се суети из кухнята!

— Скъпи, сигурна съм, че и госпожа Кендълс ще е способна да направи нещо не особено разумно, стига то да ти хареса.

— Няма нужда. И без това ще бъдем доста заети, за да й обръщаме внимание. Не мислиш ли?

 

 

Шест месеца по-късно Джошуа Джоузеф Макфейбър бе донесен вкъщи от баща си. За Морийн бяха положени специални грижи. Раждането й бе доста тежко и се наложи да й бъде направено цезарово сечение, но тя бе толкова горда със сина си, че понесе стоически болките.

— Не е ли пълно копие на баща си? — попита тя госпожа Кендълс.

— Така е, мадам — отвърна готвачката, като се усмихваше на малкото повито бебе, което Макфейбър все още държеше. — Особено в очите. Отсега си личи, че ще бъдат тъмни.

Когато Морийн си легна, а малкият Джошуа заспа, сгушен до нея, Джек й предложи да го вземе.

— Трябва да ти зарасне раната от операцията — прошепна той, докато нежно вземаше детето на ръце.

— Наистина ли мислиш така, или просто искаш да подържиш сина си?

— И двете. — Той леко докосна малкото заспало личице. — Господи, той е истинско чудо!

— Да — отвърна Морийн и протегна ръката си, за да докосне тази на Джек. Лицето й се изкриви от болка, тъй като все още незарасналата рана я заболя при неволното движение.

— Обичам те, скъпи. Благодаря ти, че бе с мен през цялото време.

Джек бе присъствал на раждането от момента, в който започнаха първите болки, докато не я изписаха от болницата. Предполагаше се, че тя ще може да роди без чужда намеса, но в последната минута се оказа, че няма да се справи сама.

— Той е и мой син — припомни й Джек. — Ти също си моя.

— Не съжаляваш ли, че се ожени за мен?

— Съжалявам, че те открих толкова късно. Никога не съм ти казвал това, нали, скъпа? — попита той тихо. — Дори когато сме се любили…

— От самото начало трябваше да разбера, че нямаше да бъдеш с мен, ако не ме обичаше поне малко.

Джек не откъсна поглед от нея и от малкото момченце, което кротко спеше в ръцете му.

— Трябваше да науча какво значи да обичаш, преди да мога да го изразя или покажа по някакъв начин. Разбрах, че любовта не е егоистично чувство. Тя поставя усещанията и желанията на другия човек на първо място. Любов означава да даваш, а не само да изискваш. Това не може да бъде направлявано или изменяно. Ако чувството реши, че го заслужаваш, то определя и накъде да се насочиш. Ще те изненада ли това, че любовта ме бе водила от много дълго време?

— Не би трябвало, но всъщност съм учудена. Ти си толкова прикрит…

— Обичам те! Вечно и безумно. Дори не зная от кога, но зная кога осъзнах, че е така. Това беше денят, в който се върнах от Чикаго и ти ме посрещна на летището. Изглеждаше като че ли те бях ударил. Почувствах се виновен за това, което ти бях казал. Липсваше ми толкова много, а аз дори не успях да ти го кажа. След това, когато се върнахме в апартамента след разглеждането на къщата, аз ти доверих нещо, което не бях казвал на никого дотогава. Когато се любехме… Това беше моментът, в който разбрах, че ти вече си неразделна част от моя живот.

— Аз знаех всичко това от самото начало, господин Макфейбър! — Морийн леко се изчерви от приятния спомен. — Ти беше станал част от моя живот още от мига, в който те видях, макар че не знаех истинското ти име.

— Може би всичко нямаше да бъде толкова сложно, ако бях обикновен техник.

— Сигурно, но това не означава, че сега те обичам по-малко. — Тя докосна спящото детско личице и вдигна сияещи очи към неговия баща и неин любим съпруг. — Нито че него обичам по-малко. Ти ще бъдеш всичко за него.

Джек трябваше да преглътне, преди да може да й отговори. За него бе съвсем ново усещане да признае любовта си и да говори за нея толкова открито. Обаче това всъщност му харесваше, и то много.

— Мисля, че не съм сбъркал много, когато предадох управлението в ръцете на своите заместници. Отсега нататък нещата няма да бъдат така объркани. Ще пътувам много по-рядко и през повечето вечери и всички почивни дни ще си бъда вкъщи.

— Джек!

— Изненадана ли си? Аз ти казах, че те обичам. Няма да мога да бъда добър съпруг и баща, ако съм далеч от дома си.

— Но корпорацията…

— Вече не е най-важната част от живота ми — отвърна простичко той. Взе ръката й и нежно я докосна с устни. — Ти си моят живот!

— Ще ходим на пикници и ще организираме партита на рождените дни на Джошуа… — замечтано каза тя.

— И на неговите братя и сестри.

— О, скъпи! — Дъхът й спря. В очите й проблесна щастливо пламъче.

— Има обаче едно нещо, за което бих искал да те помоля — каза Джек с толкова сериозен тон, че накара Морийн да потръпне от очакване на нещо неприятно.

— Какво е то!

— Можеш ли да помолиш госпожа Кендълс да не прави повече палачинки с пилешко?

— Но те са любимото ти ястие?!

— Беше, докато не го вечеряхме две седмици подред. — Опита се тонът му да бъде почти безразличен.

— Ще й кажа, не се тревожи — избухна в смях Морийн. — Никога вече няма да има такива палачинки!

— Това е добре.

— Вместо тях ще ядем палачинки с телешка кайма!