Даяна Палмър
Изумителна тайна (1)

Първа глава

Морийн Харис закъсняваше вече с цял час за работа. Като че ли всичко беше против нея тази сутрин. Пералнята в малкия апартамент протече, последният й чифт чорапи се скъса докато ги обуваше, не можеше да си спомни къде е оставила ключовете от колата.

Когато влезе в корпорация Макфейбър с обувки на бос крак и коса, която всеки момент щеше да се разпилее от кока, иззад ъгъла се показа висок едър мъж с чаша кафе в ръка. Морийн се блъсна в него и политна назад. Чашата изхвърча от ръката му, изпръска го и накрая се разля по килима. Тя вдигна бързо от пода новите си очила и ги сложи, за да може да вижда. Зелените й очи се втренчиха с мъченически поглед в мълчаливия мрачен мъж, облечен в сив работен костюм.

— Не си платих телефонната сметка навреме — започна да обяснява тя без всякаква връзка със случилото се, — а както знаете, телефонната компания има начини да ти го върне — развалят ти пералнята, пускат ти бримки на чорапите, карат те да разливаш кафе и да се блъскаш в непознати.

Той повдигна вежди. Изобщо не беше хубав. Приличаше повече на борец, макар костюмът му определено да беше на техник. Тъмните му очи, присвити и любопитни, я огледаха отгоре до долу. Едва забележима усмивка се появи по изсечените като от камък устни. Всъщност той имаше римски профил — внушителен нос и мрачно чело. Морийн знаеше доста за мрачните чела. Беше посещавала курс по история на изкуството и бе прекарала дълги часове в мечти за древните римляни. Това беше много отдавна, преди да стъпи здраво на земята и да започне работа като младша секретарка в корпорация Макфейбър.

Мъжът не каза нищо. А тя се втренчи виновно в килима с цвят на шампанско, на който рязко изпъкваха петната от разлятото кафе.

— Страшно съжалявам, че ви блъснах. Беше без да искам.

— На колко години сте? — попита мъжът с дълбок кадифен глас.

— На двадесет и четири — отвърна, изненадана от въпроса. Дали непознатият мислеше, че е твърде млада, за да работи? И допълни припряно: — Но по принцип се справям добре.

— Откога работите тук? — попита той с подозрение.

— Само от около два месеца — призна тя. — Всъщност откакто построиха новата сграда, иначе в корпорацията работя от шест месеца. — Трябваше да каже откакто починаха родителите й, ала вместо това продължи: — Избраха ме от курса по машинопис на мястото на една пенсионирана секретарка. Правя го много бързо, искам да кажа, печатам много бързо. Боже! Мислите ли, че ще е добре да посипя малко пясък върху това петно на килима, преди някой да го е видял?

— По-добре да повикате някой от чистачите, на тях за това им се плаща — каза той. — А вие по-добре побързайте. Макфейбър не обича подчинените му да се мотаят. Поне така ми казаха.

— Мисля, че той не обича никого. — Тя въздъхна. — Дори не си е показал носа тук. Но в крайна сметка е добре, че компанията може да се грижи сама за себе си. Казват, че никога не идва тук.

— Така ли? Мислех, че работи в тази сграда.

— Така мислехме и ние — съгласи се тя, — докато не се преместихме тук преди три месеца. Тогава наеха и допълнителен персонал, дори секретарката на самия Макфейбър — Шарлин, е нова. Така че никой от нас не го е виждал. Шарлин получи мястото си чрез вицепрезидента по производствените въпроси, следващият голям шеф — добави тя и като се приближи към непознатия, продължи съвсем тихо: — Подозираме, че господин Макфейбър се е маскирал като стол в заседателната зала.

— Интересно! Значи смятате, че този човек изобщо не съществува — каза той замислено, като едва се усмихваше.

Тя го погледна изненадана. Не приличаше на човек, който често се усмихва. Беше едър — всъщност огромен, висок и строен, много внушителен, с открито лице и хлътнали тъмни очи. Имаше гъста права и металночерна коса. Китките му бяха покрити с тъмен мъх, който сигурно покриваше цялото му тяло, помисли Морийн, и се учуди на внезапната си мисъл. По принцип се чувстваше неудобно в присъствието на мъже. Беше със съвсем обикновена външност, отличаваше се само със слънчево излъчване и спретнато облекло. Мъжете почти не я забелязваха — дори сега, когато си беше сложила грим от петдесет долара.

— Нов ли сте тук? — попита тя срамежливо. — Сигурно сте техник — добави и намести очилата си. Наистина рамките им бяха ужасни, непрекъснато се свличаха! Да можеше да не носи очила! Да беше красива и сексапилна…

— До известна степен да — отговори той на първия въпрос, — а облеклото ми е на техник, което дава отговор на втория.

— Тогава сигурно работите върху новия дизайн на самолетите „Фейбър“ — каза Морийн развълнувано.

— Да — отговори уклончиво. — Знаете ли нещо за това?

— Малко — отвърна тя. — И не мога да разбера защо се вдига толкова шум. Програмистите направиха една от онези ужасно скъпи графики, според която измененията трябваше да подобрят значително стария вид самолети. Първите изпитания обаче се провалиха и това ще даде преднина на нашите конкуренти от Питърс Авиейшън.

— Може и да сте права, но аз не мисля така. А вие не трябваше ли отдавна да сте на работното си място?

Момичето се изчерви. Този човек я плашеше. Вероятно беше женен и имаше деца. Косата му бе прошарена и имаше бръчки по лицето. Изглеждаше на тридесет и пет или малко повече.

— Казвам се Морийн. — Тя пристъпи към него и го погледна. Само да умееше да бърбори като Шарлин. — А ти?

— Джек — отвърна кратко. — А сега ме извини. Закъснявам.

Джек. Не приличаше на човек с име Джек. Беше привлекателен — предизвикателно едър и мускулест. Не можеше да повярва, че разговаря с този мъж и дори го попита за името му! Усмихна се. Може би не беше чак такъв безнадежден случай.

Това бе нов етап от живота й и не съжаляваше, че реши да остане в Уичита. Мислеше, че ако промени обстановката, ще излезе от черупката, с която се бе обвила, и ще стане независима и свободна. Но и този нов колега не изглеждаше особено заинтересуван от нея. Това не я изненада. Никога не бе имала успех сред мъжете. Може би причина бяха очилата, ала беше толкова късогледа, че не можеше да се откаже от тях. Иначе рискуваше да заговори някоя закачалка или саксия с цветя.

Връхлетя в офиса на Арнолд Блейк почти без дъх и седна зад бюрото си. Погледна телефона. Една от линиите светеше. Слава богу, господин Блейк беше дошъл преди нея. Може би нямаше да разбере колко много е закъсняла. Натисна втората от четирите линии и позвъни в отдела за поддържане на сградата.

— По килима във фоайето има разлято кафе — с най-невинния си тон каза тя. — Бихте ли изпратили някой да го почисти?

— Госпожице Харис? — отговори с въздишка отегчен глас. — Отново закъсняхте, нали?

— Пералнята ми се развали.

— Последният път беше млечен ягодов шейк…

— Съжалявам.

— Не се тревожете. Ще почистим. И… Благодарим за бонбоните, които ни донесохте от Ню Орлийнс.

Морийн се усмихна тъжно. Наложило й се беше да отиде в Ню Орлийнс за няколко дни, за да продаде къщата на родителите си. Те мислеха да се преместят в Уичита, Канзас, но загинаха при автомобилна катастрофа. Тя отхвърли възможността да се върне в стария си дом, защото реши, че ако започне всичко отначало, ще облекчи болката си. Парите от продажбата на къщата вложи в половината от къща близнак в Уичита. Тъй като вече бе назначена в Макфейбър, поне нямаше да мисли къде да живее. После се сети за бонбоните. Остана доволна от идеята да донесе на новите си колеги нещо, с което да ги зарадва.

— Няма защо — каза тя, затвори слушалката и отново погледна полата си. Нямаше да може да изчисти петната с нищо.

— Значи вече сте тук — се чу гласът на господин Блейк от вратата. — Елате да ви продиктувам едно писмо.

— Да, господине — Тя взе бързо бележника и химикалката. — Ужасно съжалявам. Закъснях, разлях кафе… Всичко върви наопаки.

— Не се тревожете — успокои я той, без да й даде възможност да продължи. — Влезте, ако обичате.

Господин Блейк й продиктува няколко писма, всички във връзка с новия модел самолети „Фейбър“. Морийн по принцип не обръщаше внимание на тяхното съдържание, тъй като нямаше никакво понятие от техническите термини. Дори се налагаше да го пита за правописа на някои от тях. Арнолд Блейк беше търпелив човек и никога не повишаваше тон.

В същото време за Джоузеф Макфейбър разказваха, че когато бил в лошо настроение, крещял като ужилен от стършел. Но човек, богат като него, можеше да си позволи всичко. Той прекарал по-голямата част от живота си, отдаден на различни опасни хобита. Грижата за компанията оставил на подчинените си. Говореше се, че в момента бил в Рио. Нямало го на работа повече от половин година, не можел да преживее смъртта на майка си. Госпожа Макфейбър починала при автомобилна катастрофа в Европа. Казваха, че той шофирал при злополучната катастрофа и все още обвинявал себе си за нещастието.

Господин Блейк свърши с диктовката и Морийн седна, за да препише писмата на компютъра. Като по команда телефонът започна да звъни непрекъснато, а колежките я затрупаха с въпроси, които трябваше да предаде на шефа си за отговор.

Не усети кога стана време за обед, а все още не беше започнала с пощата. Господин Блейк излезе и й остави куп писма, с които не можеше да се справи сама. Обикновено тя обядваше някъде навън, но сега се почувства виновна за закъснението си. Затова реши да отиде в служебния стол. Взе си чаша разхладително и един шоколад и седна до прозореца сама. Не беше кой знае какво, но поне засищаше. Почти бе изпила сока, когато видя новият техник да сяда на една маса в средата на залата и да разгръща пакета с обяда си.

Без да иска, Морийн се загледа в него. Беше изключително едър! Толкова привлекателен мъж можеш да се види много рядко. Той я изгледа по начин, който ясно й показа, че нейното внимание го дразни. Тя се изчерви и обърна глава към прозореца. Сигурно заради повечето работа днес не бе на себе си. Допи сока, изхвърли чашката и едва се усмихна, когато мина край техника.

Новакът втренчи поглед в чашата с кафе и не й обърна никакво внимание. Все още носеше ниско нахлупената шапка. Без да знае защо, Морийн се почувства крайно неловко — като жена, която преследва мъжете. Искаше й се да отиде в някой ъгъл и да се скрие. Безразличието му й причиняваше болка.

Отхвърли мисълта за него далеч от съзнанието си и прекара остатъка от деня заета с пощата. Господин Блейк имаше дълъг разговор с някой от управата, а след това около час се разхожда нервно в кабинета си…

— Случило ли се е нещо, сър? — внимателно го попита Морийн.

Той я погледна и прокара ръка през косата си, която явно бе започнала да оредява.

— Какво? А, не, не се тревожи, Морийн. Просто един заплетен проблем. Утре сутринта ще дойде човек от държавната инспекция. Нали ще се опиташ да дойдеш навреме?

— Нещо във връзка с новата модификация на самолета ли е?

— Страхувам се, че да — мрачно се усмихна той. — Може би ще имаме доста неприятности с авиационния контрол.

Скоро след разговора той си тръгна. До шест и половина Морийн отговаря на писмата. Когато прибра машината и подреди бюрото си, повечето хора си бяха тръгнали. Минавайки покрай кабинета на Макфейбър на път към служебния изход, тя чу шум и се спря. Беше глас, който идваше приглушен зад вратата, но звучеше дълбоко, строго и заповеднически. Помисли си дали това не беше самият многоуважаем Макфейбър. Може би вече се е върнал от Рио… И понеже нямаше да е прилично, ако я видеха да подслушва пред врата на големия шеф, реши утре да попита Шарлин. С тази мисъл напусна сградата.

Беше приятен пролетен ден. Сочна зелена трева се простираше пред високата остъклена постройка. Морийн с удоволствие вдъхна мириса на току-що напъпилите дървета. Паркингът бе почти празен. Неугледен, ръждивокафяв пикап беше паркиран наблизо. До него бе малкият й жълт фолксваген. Когато искаше, колата вървеше добре, но понякога проявяваше характер. С дълбока въздишка тя седна зад кормилото. Изминалият ден беше доста напрегнат. Вкара ключа в стартера и го завъртя, но колата не запали.

— Жълта чума такава! — простена тя. — Защо точно днес?!

Слезе, отвори задния капак и коленичи, за да разгледа по-добре малкия двигател. Откри повредата. Един от кабелите се беше изместил и не правеше контакт. Докато се чудеше какво да прави, забеляза високия техник, който стоеше на известно разстояние. Тя погледна към него, но преди да отвори уста, той се приближи.

— Не си ли попрекалила? — попита с весела нотка в гласа. — Първо ме поливаш с кафе, после паркираш колата си до моята!

Значи пикапът беше негов. Като че ли съдбата се бе обърнала срещу нея. Денят наистина се оказа отвратителен. На всичко отгоре този тип мислеше, че тя разиграва някакъв театър, за да привлече вниманието му. Може би вината беше нейна — нали се бе загледала в него, докато обядваха.

— Всичко е наред — отвърна бързо тя. — Зная какво трябва да направя.

— Защо просто не я подкараш? — попита той с известно любопитство. — И да знаеш, че не обичам такива клопки. Запомни, че не искам да ме чакаш всеки ден. Ясно ли е?

Това беше обидно, незаслужено и изненадващо болезнено. Очите й се напълниха със сълзи, но примигна бързо, за да ги отпъди. Изправи се и го погледна студено. Загубата на родителите й бе ужасен удар, който все още не бе изживяла. Околните я щадяха и не бе свикнала да се отнасят с нея жестоко.

— Предполагам, че имаш пълното основание да мислиш така — каза тя тихо, — но грешиш. Не се опитвам да… да те преследвам. Случилото се тази сутрин беше съвсем случайно. А за колата отдавна знам, че трябва да се оправи, но все не ми остава време. Пък и като понаглася кабела, ще запали. Така че присъствието ти е излишно!

Морийн се обърна към колата. Ръцете й трепереха от обида и объркване. Събу обувката си и удари силно по гумирания кабел. След това се изправи и почти се сблъска с техника.

— Да не би повредата да е по-сериозна? — попита той.

Не му отговори. Дори не го погледна. Затвори капака, седна зад кормилото и завъртя ключа. Този път колата запали. Не се обърна назад и не заплака по пътя. Отвратителен, арогантен, самодоволен тип, мислеше си тя вбесена. Само да може да му каже в очите какво мисли за него!

Морийн имаше богата фантазия. Във въображението си тя можеше да бъде такава, каквато пожелае, и да направи това, което поиска. Но сред хора бе бегло отражение на личността, която се криеше в нея. Вътрешната Морийн можеше да влезе в словесни битки и да раздава справедливост. Но видимата Морийн, която на пръв поглед с нищо не се отличаваше от другите, бе съвсем различна. Тя се ядосваше и негодуваше, ала имаше твърде добро сърце и винаги отстъпваше.

Когато се върна вкъщи, захвърли обувките и се отпусна в протритото канапе. Не можеше да си спомни кога за последен път е била толкова уморена. Всеки има подобни дни, каза си Морийн. Но нейните ставаха все по-непоносими. Злобният сарказъм на непознатия техник бе последната капка. Какво от това, че имаше впечатляваща външност? Той нямаше право да я обвинява, че го преследва. Никой от нейните познати не би и помислил, че тя е способна на такова нещо. Усмихна се печално. Нямаше човек, който да я познава истински, освен родителите й. Но ги беше загубила…

Трудно завързваше нови запознанства, защото по природа бе срамежлива. А това беше жалко, тъжно си помисли тя, защото скритата Морийн бе жива като огън, скандална като комедийна актриса, привлекателна като филмова звезда. Безразсъдното свободно „аз“ в нея се нуждаеше от катализатор, от нещо, което да разкрие пред света истинския й образ. Мечтаеше да живее вълнуващо и се възхищаваше на хора като отсъстващия Макфейбър, които следваха собствените си разбирания. Но Морийн никога не бе поемала сама някаква инициатива, с изключение на решението си да започне работа.

Облече джинси и фланелка, среса дългата си, тъмна коса и отиде боса до кухнята, за да си направи сандвич. За малко да стъпи върху Бъги, който бе излязъл сам от клетката и си играеше с едно топче.

— Какво, за бога, правиш на пода? — скара му се тя. — Да не би пак да съм забравила да те заключа?

— Здравей! — изписука големият зелен амазонски папагал и разпери перата си в закачлив поздрав. — Как си-и-и-и?

— Благодаря, добре. — Тя му протегна ръка, за да се покатери по нея. После го сложи в месинговата клетка, където Бъги прекарваше по-голяма част от времето.

— Ще те пусна отново, когато приключа с готвенето. Ще си опърлиш крилата на печката, ако се доближиш до нея.

— Лошо момиче! — изропта Бъги и започна да тича по пръчката. Той беше седемгодишен, с жълто оцветена шийка. Родителите й го бяха донесли от Флорида, където бяха на почивка преди една година. Дадоха го на Морийн, за да й прави компания и да я защитава, с което той се справяше добре. Единственият мъж, когото беше поканила на вечеря, едва опази пръстите си от острия му клюн и повече не дойде.

— Проваляш социалния ми живот! — изгледа го страшно Морийн — Заради теб никога няма да имам съквартирант.

— Обичам те! — отвърна й той и след това нададе птичи звук.

— Флиртаджия такъв! — усмихна се тя и се зае с хамбургера. След малко попита: — Какво ще кажеш за един морков?

— Морков! Морков! — заповтаря той.

Морийн извади един от камерата и го затопли в микровълновата печка, после го сложи в чинийката му. Папагалът веднага отхапа половината и започна да го яде със задоволство.

— Поне си ми дружка! Радвам се, че ще доживееш седемдесет години, Бъги. Ако не си намеря съпруг, ще имам поне теб!

Без да прояви какъвто и да било интерес, папагалът продължи да яде моркова си.

В този момент отвън се чу някакъв шум. Силен глас даваше инструкции. По принцип кварталът беше тих и затова шумът й се стори непривичен. Морийн отиде в дневната, за да погледне какво става навън. Двама мъже стояха пред свободния съседен апартамент. Кой ли щеше да се нанесе?

Отговорът дойде почти веднага. Съдбата наистина се бе обърнала срещу нея. Отвратителен край на един още по-отвратителен ден. Висок, тъмнокос мъж беше паркирал пред къщата ръждивочервен пикап, натоварен с нещо, което приличаше на купчина мебели.

Тя дръпна пердето, преди той да успее да я види. Благодари на провидението, че малкият й жълт фолксваген не се виждаше от тази страна и мъжът не можеше да разбере кой е другият му съсед. Наоколо имаше много къщи, но те не бяха близо, а и високите дървета ги скриваха. Морийн обичаше тишината и затова избра да живее тук. Сега обаче едва ли щеше да продължи да се чувства така добре. Вече не харесваше високия мъж, макар да признаваше, че е привлекателен. Ядоса се при мисълта, че трудно ще избягва срещите с него. Е, може би той щеше да си стои в апартамента, за да може тя да продължи да се грижи за малката градинка в задния двор.

— Пр-р-р-р-р! — изкрещя Бъги. — Пр-р-р-р-р!

Тя изтича в кухнята с пръст на уста. Бъги имаше навика да издава различни звуци по залез-слънце. Чувала бе, че някои папагали правят така, преди да заспят. Той обаче имаше цял репертоар — започваше с крясъци и завършваше като висеше надолу с главата от тавана на клетката. Не спираше, докато не покриеха клетката му с нещо. Морийн се втурна да вземе една покривка, ужасена от мисълта, че новият й съсед ще се появи на вратата всеки момент, за да разбере кого бият. Когато Бъги престана да вдига шум, тя въздъхна с облекчение.

В този момент видя сянка на прозореца и почувства как коленете й се разтреперват. Явно това беше той. Сянката бе огромна. Сигурно беше видял жълтия й фолксваген, паркиран зад къщата. Замръзна в очакване. Сянката обаче бързо отмина и никой не почука на вратата.

Остана неподвижна още една минута, след това надникна към задната врата, но не видя никого. Слава богу, той нямаше да й създава повече неприятности! Но затова пък Бъги щеше да пречи, ако новодошлият обичаше спокойствието. Морийн имаше чувството, че техникът ще се дразни от шума, независимо дали е музика, или нещо друго. Вероятно нещата нямаше да потръгнат гладко.

Направи си сандвич и кафе, после махна покривалото от клетката на Бъги. Той беше задрямал.

— Кречетало — измърмори тя. Той започна да издава тихи звуци, които много приличаха на някаква мелодия.

Морийн отпи глътка от кафето и се замисли как ще живее занапред, след като новият й враг бе станал неин съсед. Какъв отвратителен обрат на нещата! Какво безумно съвпадение! В съседния апартамент да се нанесе именно той, след като в града имаше толкова много незаети къщи. Мина й през ума да отиде и да го обвини, че не тя, а той я преследва, но знаеше, че й липсва нужния кураж. Все пак откъде знаеше, че къщата е свободна и че тя живее в нея?

Почисти клетката на Бъги и я покри отново, преди да отиде да гледа телевизия. Нямаше нищо особено, а и тя беше уморена. Затова се приготви да си легне. Изпъна се лениво и облече дългото мъжко горнище на пижама. Видяла го бе на разпродажба и й се стори широко и удобно. Не обичаше набраните дантелени нощници, които я притесняваха. Така и не успя да си намери дамска пижама, която да й е удобна. Това горнище й харесваше. Обичаше го, въпреки че й напомняше шегата на майка й, която я питаше кой е предишният собственик на пижамата и всички се смееха.

Родителите й знаеха, че не е привърженица на кратките любовни връзки. Беше затворена за жена на двадесет и четири години — едно обикновено момиче, което не прави впечатление на мъжете. Морийн се научи да приема тази мисъл и живееше единствено с работата си. В корпорацията Макфейбър заплатите бяха добри. Справяше се отлично със задачите си и я ценяха като добър работник. Затова при Арнолд Блейк назначиха именно нея, макар да имаше машинописки с много по-голям трудов стаж от нейните шест месеца.

Загаси лампата и се излегна на двойното легло, като се заслуша в звуците навън — шумът от трафика, лая на кучетата, боботенето на самолетите. По-отблизо дочу друг звук. Като че ли някой местеше тежки предмети. Изчерви се при мисълта, че това е новият й съсед. Не бе ходила в другата част на къщата, но тъй като бе близнак, вероятно спалните бяха една до друга. Размърда се неспокойно и реши, че още на другия ден ще премести леглото си в другия край на стаята!