Даяна Палмър
Изумителна тайна (4)

Четвърта глава

— Опари ли се? — извика Морийн и изтича да вземе хартиени салфетки. Джек бе полял ръката си с горещо кафе.

Въпросът го завари неподготвен. За малко да се издаде с този непохватен жест. Но забрави болката, като видя разтревоженото й лице и бързите сръчни движения, с които попиваше кафето. Намръщи се при вида на зачервеното петно. От години никой не се бе грижил за него. А тя и като че ли не правеше всичко това, за да му направи впечатление.

Морийн се бе навела към него, а очите й бяха изпълнени с тревога. Пръстите внимателно мажеха някакво лекарство върху изгореното.

— Ужасно съжалявам! Сигурно съм блъснала масата. Толкова съм несръчна…

— Аз бутнах чашата — поправи я той. — Ти не беше виновна. Какво е това? — попита Джек, докато гледаше как го маже. Ръцете й изглеждаха съвсем малки в сравнение с неговите.

— Антибиотичен мехлем. Използва се при порязване или ужилване, но нямам друго и се надявам това да помогне.

— Винаги ли се грижиш така за хората?

— Ами… Да — почти се извини тя. — Исках да стана медицинска сестра, но ми прилошава при вида на кръв. Всъщност никога не съм се опитвала да бъда нещо по-различно от това, което съм в момента. Само дето имам приключенски дух. Всичко останало си е чисто малодушие.

— Липса на възможност бих казал. Когато бях на твоите години, работех на един кораб. Отидох до Канарските острови, до остров Фуджи и Хаваите. Работих в една плантация за захарна тръстика, а после постъпих като чиновник в една от малките авиокомпании. Там се научих да карам сърф. И то доста добре въпреки ръста ми — добави той, като забеляза, че тя поглъща всяка негова дума. — После един от пилотите ме учи да летя.

— Там ли се научи да поправяш самолети?

— Да — поколеба се той.

— Родителите ти не бяха ли против?

— Разбира се, обаче аз съм свикнал сам да решавам какво да правя със себе си. Исках да видя какво ще постигна без чужда намеса. Мисля, че резултатите ги изненадаха не по-малко от мен самия. — Очите му изведнъж станаха сериозни. — Виж, Морийн, не е достатъчно само да искаш нещо. Трябва да положиш усилия, за да го постигнеш. Мечтите са хубаво нещо, но само ако ги превръщаш в реалност.

— Искаш да кажеш, че трябва да поемам рискове?

— И не само това. Трябва да си готова да правиш компромиси със себе си. Понякога компромисите са твърде жестоки. Аз например прекарах по-голямата част от живота си в правене… — за малко да каже „на пари“, ала навреме се поправи: — … на самолети. Един ден осъзнах, че това се е превърнало в самоцел. Бях се отказал от всичко останало. Опитах да се променя, да наваксам онова, от което съм се отказал заради работата си. Материалните неща не могат да заместят човешките отношения, нали?

— Прав си — отвърна тя тихо. Очите й се плъзнаха към гърдите му и устните й леко се разтвориха. Как ли точно изглежда под ризата? Изплаши се от собствените си мисли. За първи път проявяваше интерес към мъжко тяло.

Джек забеляза интереса й. Значи Морийн го желаеше?! Изведнъж съжали, че не е в състояние да й даде това, от което се нуждаеше. Да се обвърже в кратка авантюра бе невъзможно, да не говорим за нещо по-сериозно. Дори когато всичко отминеше, имаше съвсем малка вероятност тя да се нагоди към неговия начин на живот. Морийн бе мило момиче, но щеше да й коства доста усилия да оцелее в един напълно непознат свят. Нямаше никакъв смисъл да започва нещо, което нямаше да довърши. Въпреки това очите й караха сърцето му да бие лудо.

— Там съм окосмен — каза тихо той, забелязал изненадата в очите й. — И не само там. Навсякъде, Морийн.

Руменина покри цялото й лице. Понечи да стане.

— Само да измия чиниите…

Джек я хвана за ръката. Искрено съжаляваше за думите си. Подигравателното му отношение и високомерието бяха станали част от него. Това бяха оръжията, които използваше, за да накара подчинените си да работят съвестно и да държи жените на разстояние. Но не бе искал да обиди Морийн.

— Това беше удар под пояса. — Очите му бяха притворени от желание. — Не исках да те обърквам, но когато ме гледаш по този начин, ми въздействаш. Разбираш ли? Не си жена, която мога да заведа в леглото и да се забавлявам. Така че бъди добро момиче и запази този похотлив поглед за себе си.

— Похотлив ли?! — повдигна вежди тя.

— Няма значение — не успя да сдържи смеха си той при вида на физиономията й. — Иди да измиеш чиниите. Аз ще си допия кафето с Бъги.

Докато миеше чиниите, мислите й бяха заети с думите на Джек. Беше повече от ясно, че той избягва обвързване, но бе поласкана от факта, че я намира привлекателна.

После отидоха на църква. След неделната служба се спряха в близкия Макдоналд, за да изядат по един хамбургер.

— Харесва ми. Имам предвид ходенето на църква. Отдавна не съм имал такова преживяване. Бях твърде зает.

— Къде си работил, преди да постъпиш в Макфейбър?

— В Локхийд, Джорджия. — Въпросът й бе съвсем естествен, ала той се замисли, преди да продължи: — Намира се на север от Атланта, в Мариета. — В действителност там беше във връзка с разкритията за онзи карго самолет С-5А.

— Един мой братовчед работеше там — каза тя съвсем неочаквано, — но миналата година го преместиха в един от клоновете в Калифорния. Сигурно не се познавате.

— Сигурно.

— Чудно защо не сме се срещали досега.

— До преди месец работех на строителната площадка в Канзас Сити. — Това беше отчасти вярно. — Там се осъществяват нововъведенията на самолета „Фейбър“.

— Зная. Всъщност ние знаем за другите клонове, без да сме ги виждали. Голяма корпорация сме. Мислил ли си как се справя господин Макфейбър с всичко това?

— Вероятно има способни заместници и всява респект.

— Шарлин твърди, че е дебел и стар. Чудя се как ли изглежда. Имало е една негова снимка, която е изчезнала.

— Шарлин харесва ли го? — попита той със свити устни.

— Виждала го е само веднъж. Тя му е секретарка от шест месеца, а той не се е появявал повече от година. Казват, че от време на време прескачал насам със самолета си, но предпочитал да се свързва с корпорацията чрез записани нареждания и телефонни обаждания. Всичко това е повече от странно! Не е ли нормално при съществуващите с новия самолет проблеми отдавна да е тук, вместо да кара някъде ски? Не мислиш ли? — млъкна, изненадана от странното изражение на лицето му.

— Може би просто не се доверява на никого.

— Не можем да го виним за това. Така е най-добре, ако някой наистина се опитва да саботира изпитанията. Предполагам, че се съмнява в господин Питърс — добави замислено. — Но си мисля, че той не е способен на такова нещо. Зная, че иска да купи нашата корпорация, но ми изглежда честен човек.

— Ти познаваш ли го? — Джек бе спрял да диша.

— Не го ли видя тази сутрин? Посещава моята църква.

— Той видя ли ни? — Усети как му се зави свят.

— Едва ли. Беше седнал най-отпред, а и ние си тръгнахме рано. Щях да ви запозная — добави тя с усмивка.

Това, помисли си той с ирония, щеше да бъде страхотно запознанство. Думите й го накараха да се замисли. Ако ходеше заедно с Питърс на църква и го познаваше… Дали можеше да е забъркана в нещо толкова нечисто като саботаж? От опит знаеше, че зад много невинни лица се крие неутолима алчност.

— Изглеждаш разтревожен. Станало ли е нещо?

— Не. По-добре да си вървим.

Тя така и не разбра какво се случи. Закара я обратно в апартамента й, измърмори нещо, че ще се видят утре и си тръгна, без да каже нито дума или да се усмихне.

В понеделник сутринта, когато тя излезе, Джек вече беше тръгнал за работа. Морийн таеше надежда, че щеше да й предложи да я закара. А как щеше да се почувства, ако той откажеше да я заведе в събота на боулинг…

Влезе в кабинета на господин Блейк с измъчена усмивка. Шефът й изглеждаше притеснен.

— Добро утро? — без да иска, го каза с въпросителна интонация.

— Не е добро! Глупавият ми зет ще ме довърши!

— По-зле ли е? — попита колебливо тя, защото знаеше, че Блейк не говори особено охотно за личните си проблеми.

— Не, не е по-зле — въздъхна той и продължи: — Чула ли си от Шарлин за някакво разследване?

— Ами… Не точно от Шарлин. Говори се, че господин Макфейбър е наел частен детектив, за да открие саботьора.

— Да, и аз чух нещо такова. Знаех си, че няма да остави нещата неизяснени. Макфейбър би преследвал врага си и в ада. Напълно безкомпромисен е, що се отнася до неговата корпорация.

— Не може да го вините за това. Новите модификации не са удачни, а това сигурно струва много пари.

— По-скъпо, отколкото предполагахме. Ще видиш, че в крайна сметка ще обвинят техниците.

Морийн почувства как сърцето й прескочи. Не! Не може да е Джек! Не можеше да понесе мисълта, че ще го арестуват!

Цяла сутрин мисли за него. Какво щеше да стане, ако частният детектив го заловеше? Той би изглеждал подозрителен на всеки, който го видеше облечен в скъпите му дрехи. На обед отиде в стола, като се оглеждаше навсякъде, но не успя да го види. След като погълна набързо сандвича, отиде на паркинга и видя, че пикапът му е там.

Имаше доста механици, които работеха в корпорацията. Морийн познаваше повечето от тях, но когато мина покрай големите хангари, не можа да събере достатъчно кураж да влезе и да попита за него. А дали Джек познаваше брата на господин Блейк, който преди да се разболее така внезапно, работеше в монтажния цех в Канзас сити? Когато го види, щеше да го попита.

Джек не се появи до края на деня. Когато се прибра вкъщи с надеждата, че ще го открие там, него отново го нямаше. Отминаха два дълги дни, през които Морийн реши, че той се е отказал от нея. Не беше го видяла и на работа, въпреки че пикапът му стоеше на паркинга. Страхуваше се да не са го уволнили, защото е бил открит от частния детектив.

В сряда вечерта се прибра навреме. По телевизията щяха да дават филм, който Морийн държеше да гледа. Настани се пред телевизора с купа домашно приготвени царевични пръчки и се загледа в екрана. Беше се унесла толкова в заплетената история, че едва чу почукването по вратата.

Сърцето й заби от вълнение. Само един човек можеше да я търси толкова късно. Прокле външния си вид. Беше облечена в джинси и стара избеляла блуза. Ала значение имаше само това че ще го види!

Отвори вратата със светнало лице и искрящи очи. Беше Джек, облечен в панамен панталон и жълта риза, с изпито и уморено лице. Имаше вид на човек, който не е спал дни наред.

— Имаш ли готово кафе? — уморено се усмихна той.

— Да — отговори задъхано и го покани. — Влизай!

Влезе, зарадван от искреното посрещане. Може би беше саботьор, помисли си той, но беше истинско удоволствие да бъде около нея. Морийн предизвикваше в него чувства, които не предполагаше, че притежава — нежност, радост от най-простите неща и желание да я закриля. Той се улови, че желае тя да е невинна толкова, колкото и изглеждаше. До една седмица щеше да получи отговора, който търсеше, по един или друг начин.

— Липсвах ли ти? — попита той. Имаше нужда да чуе на глас това, което бе изписано върху лицето й.

— Да — призна тя. — Мислех, че са те… Мислех, че си напуснал работа.

— Пратиха ме в друг отдел за няколко дни. — Това беше почти вярно. — Не очаквах, че ще ме задържат толкова.

— Но сега ще работиш тук? Няма да те преместят, нали?

— Не мисля, че има такава вероятност.

— Радвам се — усмихна се Морийн. Прокара ръце през лицето си, докато търсеше правилните думи. — Ще ти налея кафе.

— Къде е Бъги? — попита той, като погледна празната клетка.

— Гледа телевизия и яде царевични пръчици. Той обича филми на ужасите. Крещи заедно с жертвите. — После промени темата. — Тук ли ще седнем, или ще гледаме телевизия?

— Какъв е филмът?

Морийн му разказа, на което той се усмихна.

— Гледал съм го, но нямам нищо против да го гледам пак. — Последва я в дневната и седна до нея на канапето.

Бъги се изкиска доволно и скочи на възглавницата до него.

— Внимавай! Има навик да кълве.

Джек протегна мускулестата си ръка и Бъги се покатери по нея. Постави го на облегалката на канапето и го пусна.

— Стой тук! — заповяда с властен глас. Странно, но папагалът се подчини. Настани се удобно с една царевична пръчка в човката и се вглъби в себе си.

— Как го постигаш?

— С дългогодишни упражнения — облегна се той и постави ръка върху раменете й. — Бях нещо като отговорник почти две години — предотврати следващия въпрос. — Как вървят нещата в офиса?

— Предполагам, добре.

— Има ли някакви нови клюки?

— Продължават да се занимават с проблемите около самолета. Шарлин каза, че един от вицепрезидентите споменал, че Макфейбър се връща другата седмица. Предполагам, ще пришпори частния си детектив да побърза. Господин Блейк смята, че може би проблемът е технически.

— Точно както предполагам и аз.

— Искаш ли още кафе? — отклони темата тя.

— Само ако има направено. — Погледна към часовника си. — Към десет и половина чакам да ми се обадят по телефона.

Беше вече десет и петнадесет, помисли си отчаяно тя, искрено разочарована. Изправи се, като правеше отчаяни опити да изглежда нормално и наля кафе в две чаши. Разтревожи я часовникът му. Беше Ролекс, а тя знаеше, че не би могъл да си го позволи със заплатата на техник. Вече бе сигурна, че получава пари не само от Макфейбър. За секунда помисли, че той е частният детектив, а те печелеха добре, нали? Погледна го и видя, че се е загледал във филма. А бе повече от сигурно, че детективите не обичат да гледат такива филми. Нещата вземаха съвсем нова насока.

— Харесват ли ти заплетените истории?

— Много — призна той и се усмихна. — Обичам да ги разгадавам.

— И аз. Винаги съм искала да бъда нещо като таен агент.

— Наистина ли? — Той присви очи.

— Ала и тази мечта не се осъществи.

Джек я наблюдаваше напрегнато. Трябваше да открие истината за нея.

Морийн гледаше екрана, но мислеше колко малко време им остава да са заедно. Сигурно беше забравил обещанието си да я заведе на боулинг в събота вечер. Или не искаше.

Големите му ръце се плъзнаха по нейните, обвиха ги и леко ги притискаха по време на по-напрегнатите сцени. Очите й бяха като приковани върху волевото му лице.

— Защо не вдигаш никога проклетия си телефон?

— Изключвам го след девет. — Не обясни, че прави това, за да може спокойно да гледа телевизия, а после и да спи. Дори не й беше минавало през ума, че Джек може да й позвъни.

— Обаждах ти се всяка нощ към единадесет. Бях зает до късните часове.

— Опитвал си да ми се обадиш? — не можеше да повярва тя.

— Не ме гледай така, сякаш не можеш да прецениш кога един мъж се интересува от теб!

— Отдавна отвикнах да строя пясъчни замъци.

— Глупаво е да разсъждаваш по този начин. — Топлата му ръка нежно погали нейната. — За да успееш, трябва да използваш възможностите, които животът ти предлага.

— Да, обаче се страхувам да направя първата крачка.

Той я прегърна, притисна я към себе си и започна да я целува. Морийн се отпусна почти веднага. Движенията му предизвикваха сладостни тръпки, които преминаха по цялото й тяло. Всеки път я целуваше по различен начин. Като че ли през целия си живот бе правил само това.

— Бъги…

— По дяволите Бъги! Ела по-близо — привлече я той в скута си и със страстна целувка не й даде възможност да протестира.

Обърна я така, че телата им се допряха съвсем плътно. Никога до сега не беше усещала пълната възбуда на мъжко тяло и това я обърка. Опита да се отскубне и Джек изстена.

Тя се предаде с въздишка. Не искаше да го отблъсне. Освен това помисли с горчивина, че може би никога повече няма да бъде прегръщана по този начин. Бе започнала да се влюбва в този едър спокоен мъж. Притисна ръка към гърдите му.

— Разкопчей ризата ми, Морийн!

Морийн имаше чувството, че ще се взриви. Наистина ли искаше тя да направи това? Никога досега не бе желала да докосне някой мъж. Джек обаче не беше само „някой мъж“.

Притисна се към него и усети тръпката по тялото му, докато се чудеше дали да направи това, което я беше помолил. С наслада се възхищаваше на аромата, който той излъчваше, на силните удари на сърцето му, на безумната близост до тялото му. Погледна очите му и повече не се поколеба.

Несигурните й ръце се плъзнаха към горните три копчета. Разкопча ги едно по едно, откривайки тъмните му гърди.

— Не спирай! Прекрасно е да чувствам докосването на ръцете ти.