Даяна Палмър
Изумителна тайна (9)

Девета глава

Докато Макфейбър бе зает със срещата си в един часа, Шарлин се измъкна от офиса и почти тичешком се отправи към малката стаичка на Морийн. Влетя задъхано, затвори бързо вратата след себе си и поклати главата си с укор.

— Детективът, а?

— Не съм те подвела, изненадана съм не по-малко от теб. — Морийн бе хванала главата си с ръце и дори не вдигна очи. — В началото си мислех, че е някой супершпионин. После — че е техник и накрая бях уверена, че е частният детектив. Междувременно той закусваше с мен, играеше си с Бъги и ме водеше на кино. Изобщо не се държеше като милионер!

— Не се учудвам, че беше толкова бледа. Мили Боже! Самият Макфейбър! Днес ти си осмото чудо на света, а аз съм знаменитост, защото съм твоя приятелка — засмя се тя. — Една от машинописките те моли за автограф. Каза, че вече вярва в приказката за Пепеляшка.

— За другите може и да прилича на приказка, но на мен ми създава повече проблеми, отколкото можеш да си представиш. Заведе ме да обядваме в един скъп ресторант. Хората го гледаха сякаш е полудял. — Морийн придоби замислено изражение. — Сега има възможност…

— Макфейбър не е луд. Другите полудяват покрай него. Ще ми покажеш ли пръстена си?

Морийн протегна ръка. Светлината се отрази брилянта с всички цветове на дъгата.

— Невероятно! — извика Шарлин.

— И животът ми е невероятен. Не зная как изобщо ще мога да се справя. Обичам го, разбира се, но ще ми бъде невероятно трудно.

— Глупости, трябва само да се усмихваш и да харчиш пари.

Когато Шарлин си тръгна, приятелката й се намръщи. За нея парите не бяха от значение. Залагаше на любовта и искаше Джек за себе си. Не желаеше да го дели с работата му и с течение на времето да се превърне в тази част от живота му, която има най-малко значение за него. Не искаше да ходят по скъпи ресторанти. Предпочиташе просто да са заедно и да могат да обсъждат проблемите си. Такъв начин на живот щеше да я направи много по-щастлива, колкото някоя екстравагантна рокля и много пари. Започваше да мисли, че съпругите на милионери са най-самотните жени в света.

Напечата молбата си за напускане и я остави бюрото в началническия кабинет, тъй като няма на кого лично да я предаде.

На паркинга застана за миг пред фолксвагена и го потупа. Неприятно й беше, че в бъдеще ще трябва да се откаже от него. Джек Едуардс можеше да приеме, но Джоузеф Макфейбър нямаше да се съгласи да го вижда паркиран до ролс-ройса.

— Не се тревожи — обърна се тя към колата и ловко я паркира в алеята пред къщата си. — Ако трябва, ще те скрия в гората, но няма да им позволя да те пратят за претопяване.

Влезе вкъщи и побърза да даде на Бъги парченце морков. Папагалът остана доволен.

Морийн разроши нежно зелената му главичка и си приготви вечеря. Съжаляваше, че трябва да се храни без компания.

Помисли колко хубаво щеше да бъде, ако родителите й бяха живи. Щеше да е чудесно, ако можеше да им се обади и да им съобщи за годежа си. Да им каже, че Джек е много хубав, силен и с добро сърце. А когато й зададяха въпрос дали е в състояние да я издържа, тя през смях щеше да им каже с какво се занимава.

Споменът за родителите й я натъжи. Очите й се напълниха със сълзи, които бавно закапаха по покривката. Единственият светъл лъч в живота й беше предстоящата женитба.

Когато свърши, изми чинията си и си наля още една чаша кафе. Каква ирония на съдбата! Цял живот очакваше да й се случи нещо невероятно. И ето, то беше факт, а нямаше с кого да го сподели. Погледна годежния си пръстен, блестящ на пръста й, и го докосна с устни. Джек искаше да прекарат заедно остатъка от живота си. Искаше деца.

Изчерви се при спомена за това, което той й бе казал вчера, докато я подготвяше за любовната игра. Беше изпълващо и божествено, много по-лесно, отколкото си представяше. Готова бе да се примири с факта, че ще го вижда много рядко, стига да живеят заедно. Дори да не я обичаше, той наистина я желаеше. Може би някой ден любовта щеше да дойде и при него.

Когато Джек почука на вратата й, беше почти полунощ. Морийн се бе сгушила на дивана и гледаше едно късно шоу по телевизията, облечена в джинси и фланелка. Клетката на Бъги беше покрита и той отдавна спеше.

— Изглеждаш ужасно! — каза тя при вида на умореното му лице.

— И се чувствам ужасно! Преди малко приключих с последната среща. Не можеш да си представиш какви проблеми може да създаде една производствена грешка, която не е открита навреме.

Вратовръзката му бе разхлабена, якето си бе прехвърлил небрежно през рамо. Ризата му беше разкопчана. Очите му бяха зачервени и по широкото му тъмно лице се бяха появили нови бръчки.

— Искаш ли кафе, или предпочиташ да легнеш в скута ми и да заспиш?

— Може ли да направя и двете? — Той я приближи леко към себе си и я целуна.

Наля му чаша кафе и се загледа в него. Косата му беше разрошена. Лека брада беше набола по лицето му. Изглеждаше като човек, през който е минал камион, и тя му го каза.

— Предполагам, че си права — засмя се той сравнението. — Чувствам се съсипан. — Отпи от кафето. Едва държеше очите си отворени. — Утре в десет трябва да сме при моя лекар за кръвния тест. Да не забравим!

— Няма. — Морийн бавно помилва отпусната в скута й глава. — Горкият ми уморен мъж!

— Никога не съм имал при кого да се връщам. — Той взе ръката й в своята и я целуна. — Хубаво чувство е това, Морийн.

— А пък аз никога не съм имала човек, който идва при мен. Това също е хубаво чувство. Мислех, че ще си умра самотна. — Тя сведе очи и с изненада откри, че може да споделя с него всичко, без да изпитва притеснение. Вече не се смущаваше от близостта им. Струваше й се съвсем естествено да са заедно. — Мога да опитам пак да си сложа контактни лещи, ако искаш. Ще изглеждам по-добре.

— Не е нужно. Харесваш ми такава, каквато си.

— Какво ще кажеш, ако си накъдря косата и я боядисам в зелено или розово? Ако вдигам купони с пънкове и хората те разнасят?

Той се засмя развеселен. Беше изненадан, че го прави с такава лекота, защото обикновено нищо не бе в състояние да го разсмее.

— Направи каквото намериш за добре. Само не очаквай същото и от мен!

— Защо? Така ще се сближиш с твоите подчинени.

— Съвсем сигурно. После няма да мога да се отърва от тях!

— Съвсем различна съм, когато сме заедно. — Тя облегна глава на рамото му. — Никога не съм предполагала, че ще мога да се отпусна пред друг човек. Никога не съм се чувствала сигурна в присъствието на непознати.

— Ти не се чувстваше сигурна и предишната нощ, мила!

— Престани! — Тя се изчерви и зарови лице в гърдите му. — Как можеш да си толкова нежен, след като не си бил с жена от две години?

— Ти беше девствена. Не можех да предпочета моето удоволствие пред твоето, нали?

— От това, което съм чела, зная, че някои мъже правят така.

— Не ми е безразлично как ще се чувстваш ти. Нещо по-грубо ли си представяше?

— Не точно. Никога не съм си мислела, че ще го направя посред бял ден, и то на открито.

— Нямаше опасност някой да ни види. Никой не ни идва на гости и нямаме любопитни съседи. Напълно отделени сме от останалия свят. Боже, какво удоволствие ми достави тогава! Не можеш да си представиш! Но искам да знаеш, че това, което се случи между нас, не съм планирал предварително. Изобщо не предполагах, че нещата ще се развият така. Беше невъзможно да устоя на желанието си, когато почувствах тялото ти до моето.

— Всеки път, когато се сещам за вчера, те желая отново — едва чуто прошепна тя.

Джек прокара ръка през косата й и я притисна да себе си, като все по-страстно я целуваше. Езикът му бавно проникна в устата й. Тя изстена от удоволствие и желание.

— Аз също те желая — прошепна той. — Но тази вечер ще се въздържим. Първо ще се ожениш мен.

— Изнудвач такъв!

— Наричай ме както искаш. — Изправи се и допи кафето си на крак. — Не си спомням да съм бил толкова уморен. Трябва да поспя малко. Не искам да си ходя у дома, но ако остана тук, ще се любим до сутринта. Няма да мога да устоя на изкушението.

— Колко ласкателно! — вметна обидено Морийн.

— Но по-силно от всичко! — усмихна се той. — Можеш да спиш до девет. Ще ти се обадя по телефона. След като направим кръвните тестове, ще подадем документи за разрешително…

— Как, нали утре е събота?

— Парите отварят всички врати.

— Досега не съм се сблъсквала с този феномен.

— В края на краищата, събота не е национален празник, нали!

— Не очаквай от мен да мисля трезво. Имах много тежък ден.

— А и тежка нощ преди това…

— Ти също не си се родил научен!

— Не. Първият път избягах от страх. Да ти кажа честно, не знам кой беше по-изненадан в случая — аз или тя.

— Очевидно е имало и други случаи — измърмори Морийн. — Твърде много неща знаеш за човек, който никога не е бил с жена.

— Аз съм мъж, но трябваше да се науча да бъда такъв. Никоя жена не е забременявала от мен. Не бях спал и с девствена.

— Извинявай, не трябваше да те ревнувам.

— Харесва ми да ме ревнуваш — каза Джек тихо. — Ако искаш да знаеш истината, не съм бил с много жени. Бях досега внимателен в избора си и никога не се обвързвах. Не и преди да се появиш ти.

— Аз не съм красива…

— Скъпа, ти си нещо необяснимо! Красива си с това, което носиш в себе си. Имаш сърце и когато обичаш, го правиш с цялата си душа. Не бих те заменил дори с Хубавата Елена от Троя.

— О, Джек!

— Престани да ме гледаш така. Вече целият треперя, толкова силно те желая.

— Можем…

— Не, не можем. Казах ти, че няма да устоя на изкушението. Сега си лягай. Чака ни важен ден. — Тръгна към вратата, но се поколеба. — Мъжете стават груби, когато не получат това, което желаят.

— Зная. Лека нощ.

Погледите им се срещнаха. Очите му се плъзнаха по тялото й. За малко не извика при спомена как изглеждаше миналата нощ. Спомни си очите й, изпълнени с удоволствие и изненада, звуците, които издаваше, допира на нежните й ръце върху тялото си…

— Лека нощ — пожела й глухо той и излезе бързо.

На следващата сутрин направиха кръвните тестове и получиха разрешително за сключване на брак. Официалната церемония беше определена за понеделник. Щеше да се състои само в гражданския отдел, й беше казал Джек, защото същата нощ му се налагало да излети за Чикаго.

Морийн бе шокирана. Дори в деня на сватбата нямаше да бъдат заедно!

— Та това е нашият сватбен ден!

— Аз вече не съм техник. Притежавам огромна корпорация и имам купища проблеми на главата си! Прекарах в бездействие достатъчно време, през което давах само нареждания. Последните няколко седмици загубих да открия грешката на някой, който решил, че може да мине и без усъвършенствани нововъведения. Съжалявам, но меденият ни месец може да почака.

— Поне не мога ли да дойда с теб в Чикаго? — попита тя с надежда. — Ще бъда много послушна и кротка…

— И аз искам да дойдеш, но няма да ме има почти през цялото време. Ще се върна само след четири дни. Освен това кой ще се грижи за Бъги?

— Не зная. Няма на кого да го дам. Не мога да го взема и с мен…

— Целият живот е пред нас, скъпа. Няколко дни не са от значение. Особено когато вече сме си изстреляли патроните и сме прекарали предварително първата си брачна нощ.

— Да, зная… — Тя се изчерви и сведе очи. — Аз… Все още се чувствам виновна за това.

— Може и да не ми повярваш, но и аз се чувствам така. Затова и настоявам да не спим заедно, докато се оженим. Хайде! Не прави такива физиономии! Само няколко дни! Ще ти се обаждам по телефона винаги, когато мога. Бъди добро момиче и сложи в ред всичко в офиса. А първата ни работа като се върна, ще бъде да потърсим къща.

Най-накрая тя се предаде. Какво друго можеше да направи? Когато се съгласи да се омъжи за него, знаеше много добре, че главното нещо в живота му е работата и компанията. Не можеше да го накара да се откаже от тях заради нея.

— Добре — съгласи се тя и опита да се усмихне. — Няма да правя такива физиономии.

— Знаех си! Не си човек, който проявява инат без причина. Това е едно от нещата, заради които те избрах за съпруга. Не искам жена, която вечно мърмори и не може да направи нищо без мен. Това е една от причините да не се оженя досега — ценя свободата си.

Когато си легна, последните му думи все още кънтяха в ушите й. Той обичаше свободата си и корпорацията беше на първо място в живота му. А къде беше нейното в такъв случай? Съществуваше ли изобщо такова място?

Джек не й даваше възможност за избор. Морийн наистина искаше да се омъжи за него, защото го обичаше. Обаче си бе представяла брака по съвсем различен начин.

В неделя отиде сама на църква. Джек не се беше обаждал, нито бе отговорил на телефонните й позвънявания. След като се върна от църквата, той се обади и малко неохотно се съгласи да вечерят заедно. Беше много зает и си тръгна рано. Дори и целувката му за лека нощ беше разсеяна. Като че ли го правеше, защото бе част от неговите задължения.

Морийн се чувстваше отчаяна. През нощта не можа да спи. Чудеше се дали изобщо трябва да се жени. Макфейбър не я обичаше. Произхождаха от съвсем различни семейства и имаха съвсем различен начин на живот. Вероятността да свикнат един с друг бе много малка. Въпреки това го обичаи твърде силно, за да се откаже от него.

Може би нещата щяха да се променят. Може щеше да се влюби в нея и да я желае толкова силно, че да не може да прекара дори една нощ без нея. Заета от такива мисли заспа много след полунощ.

В понеделник сутринта в десет часа подписа граждански брак в присъствието на двама свидетели — Шарлин и нейният годеник — един от изпълнителните директори на компанията. Застанала гордо до Джек, в бял костюм и шапка с малко було, Морийн едва не се разплака от семплото очарование на церемонията. Когато той й сложи брачната халка все още бе развълнувана, но му се усмихна с истинска радост.

Нямаше време за отпразнуване на събитието, защото Джек трябваше да се приготви за пътуване до Чикаго. Благодариха на свидетелите и се прибраха вкъщи.

Морийн се надяваше, че когато се приберат в апартамента, той ще я пожелае. Вече бяха женени. Но той седна на масата и се втренчи в празното пространство пред себе си със замислен вид.

— Е, вече сме женени — каза тя и му подаде кафето през масата.

— Да, женени сме. — Той отпи от горещата ароматна течност. — Искаш ли докато ме няма да потърсиш къща?

— Предпочитам да отидем заедно. Няма да е справедливо да избера нещо сама.

— Защо не? В края на краищата през повечето време ти ще седиш в нея. Мен няма да ме има по цели седмици. През по-голяма част от времето работя до полунощ. Дори и почивните дни използвам за срещи и съвещания. Ако случайно остана у дома, обикновено има хиляди документи, които трябва да прегледам.

Морийн искаше да заплаче. Това беше техният първи брачен ден, а Джек вече й говореше, че ще бъде сама през по-голямата част от времето.

— Ще имаш ли поне малко свободно време, което да прекарваме заедно?

Нараненият й поглед и плачевният й тон го ядосаха. Мислеше, че Морийн няма да се оплаква. Не можеше да живее с жена, която вечно се оплаква.

— Правилата на бизнеса не са определени от мен. Една корпорация се управлява от своите умове. Достатъчно време прехвърлях отговорността върху заместниците си. Толкова добре се справях с това, че за малко да напусна бизнеса. Когато се провалиха изпитанията с новата модификация на самолета обаче, разбрах, че връщане назад няма. Вече се опитах да ти обясня, че корпорацията е целият ми живот. Надявам се, че не си очаквала да я заменя за няколко приятни часове, прекарани в твоето легло…

— Не те разбирам.

— Това, което искам да ти кажа, госпожо Макфейбър — заговори с ироничен той, — е, че имаш хубаво тяло, което много харесвам и желая. Но не искам да забравяш, че на секса се пада съвсем малка част от моя живот.

Думите му се забиваха като отровни стрели в сърцето й. Даваше й да разбере повече от ясно, че е оженил за нея само защото я желае в леглото, извън него тя не го интересуваше.

— Затова ли се ожени за мен? Защото ти харесва да спиш с мен?

Джек пое дълбоко дъх. Не това искаше да каже, но явно не можеше да намери най-точните думи.

— Знаеш много добре защо се ожених за теб — каза той по-рязко отколкото искаше. — Харесва ми да бъда с теб, но само когато не ми държиш сметка — Той се изправи. — Трябва да си приготвя багажа. И запомни, че последното нещо, което искам, е да се опитваш да ми държиш сметка за това, което върша. Свикнал съм сам да решавам какво да правя със себе си. Нямам нужда от съпруга, която да ме смята за своя собственост! Сега разбрахме ли се?

Морийн стисна зъби. Това беше техният първи брачен ден, а Джек вече се държеше с нея като с непотребна домашна вещ.

— Да, разбирам — каза тя и сведе очи. — Ти дори… Дори не ме желаеш?

Отговорът се забави като че ли с години.

— Сега ли имаш предвид?

— Да.

— Тази няма да мине — засмя се безмилостно той. — Няма да ме убедиш да те взема с мен в Чикаго! — продължи, след като видя учудения й поглед.

— Нямах това предвид. Днес беше нашата сватба! Помислих си, че… Няма значение!

— Ако искаш да ти отговоря честно — не, сега не изгарям от желание. — Погледна часовника си. — Но дори и да те желаех, нямам време. Ще се видим в четвъртък.

Понечи да го попита дали няма да я целуне за довиждане, но реши, че при сегашното му настроение просто няма смисъл. Най-много отново да й се разкрещи.

Проследи го със свито сърце. Тя бе госпожа Джоузеф Макфейбър. И какво от това? Не знаеше абсолютно нищо за родителите му, освен че го бяха изпратили в поправително училище. Дори не знаеше имената им. Не знаеше къде е роден, къде е израсъл и каква паста за зъби използва. Запита се какво я беше накарало така безразсъдно да го допусне в живота си.

Вероятно мислеше консервативно и се чувстваше виновен, че бе спал с нея. Казал бе, че я желае, но държанието му показваше точно обратното. Умът му бе изцяло зает с компанията. Заминаваше за Чикаго сам и я оставяше часове след като се бяха оженили.

С невиждащи очи се взря в затворената врата. Джек се бе държал отвратително. Трябваше да отиде при него и да му го каже. Не, това не бе много добра идея! Вероятно бе твърде зает, за да я изслуша.

Ако обаче очакваше тя да прекара дните си в отчаяние и тъжни мисли за него, то горчиво грешеше! Нямаше да му разреши да се отнася с нея като е някоя от вещите му. Щом желаеше светска жена — щеше да я има.

Морийн си наложи да не изпада в отчаяние. Ще си купи нови дрехи и ще потърси подходяща за положението му къща. Ще си наложи да се държи по нов начин и ако той не го одобри, можеше спокойно да се разведе с нея и да отиде да живее със своята безценна компания!

Когато взе това решение, Морийн се почувства много по-добре. Притесняваше се само, че няма да има достатъчно средства, за да изпълни това, което беше намислила. Разполагаше само със собствените си спестявания. Те в никакъв случай нямаше да са достатъчни.

Особено ако реши да си направи прическа и да боядиса тялото си в зелено. Или пък да си направи тога от цветен чаршаф и да го посрещне в този вид на летището. Сигурно щеше да направи впечатление поне на фоторепортерите. Представи си големите заглавия по вестниците: „Морийн Макфейбър — сензацията на сензациите!“.

Засмя се на абсурдната си идея. Не, не можеше да причини това дори на Макфейбър, макар да го заслужаваше. Трябваше да измисли нещо, което да не предизвика скандал.

Ако трябваше да предприеме нещо веднага, то бе да изтегли молбата си за напускане. Както вървяха нещата, можеше да й се наложи да продължи да работи. Щеше да има нужда да запълва времето си с нещо, ако великият Макфейбър се отнасяше с нея в съответствие с думите си. Казал й бе, че няма да има никакви ангажименти към домакинството и ще споделя леглото му само от време на време.

В такъв случай ще продължа да работя, реши твърдо тя.

— Морков! — изкрещя Бъги от кухненската маса.

— От тези моркови може да станеш целият само оранжев — опита да се пошегува тя и започна да готви телешко задушено. — Като сготвя, ще трябва да ям сама, нали разбираш, Бъги. Ти обичаш ли телешко?

Папагалът не отговори, защото човката му бе заета с моркова.

Сипа си ядене и седна да гледа телевизия. Даваха някакъв филм и тя се загледа в него. Помисли си, че от всички сватбени дни в историята на човечеството, нейният беше най-необичайният.

Може би Джек щеше да дойде и да се извини. Може би щеше да я целуне нежно за довиждане и да реши, че не може да издържи в Чикаго сам, дори и за няколко дни. Може би щеше да влети и да падне на колене с хиляди извинения и обяснения в любов.

Чак когато чу странните звуци, които издаваше папагалът, осъзна, че се смее почти истерично.

Не след дълго тя дойде отново на себе си. Минутите течаха една след друга, а от съпруга й нямаше и помен. Когато търпението й се изчерпа, стана и набра телефонния му номер. Никой не отговори.

Морийн реши да отиде при него. Апартаментът му бе заключен и светлините бяха угасени. Значи беше заминал, без да каже дори „довиждане“. Сякаш тя изобщо не съществуваше.

Вероятно, помисли си тя, наистина не съществувам! Бракът с него бе най-голямата грешка в досегашния й живот. Въпреки това реши, че като страда, няма да компенсира стореното. Трябваше да измисли нещо, и то веднага! Не желаеше да живее със съпруг, който се отнася грубо с нея. Най-добре бе да замине, но нямаше къде да отиде.

Утре сутринта ще отида на работа, помисли си тя. Но после се разколеба. Можеше да си позволи няколко дни почивка. Едно бе сигурно — нямаше да вземе нито пени от Макфейбър! Нямаше дори да приеме от него издръжка след развода.

Друга мисъл я тревожеше по-силно. Ами ако беше бременна? Със сигурност бе така, защото не бяха взели никакви предпазни мерки. Спомни си, че Джек искаше дете. Тогава защо се държа така с нея, и то в деня на сватбата им? Или може би предложението му да се оженят бе поредната му авантюра? Колкото и да се опитваше да намери що-годе разумно обяснение, не успя да открие такова.

Той бе живял дълго време сам и сигурно беше свикнал да не се съобразява с околните. Ами ако не можеше да свикне с друг човек? Сигурно не вярваше, че тя е способна да поддържа една престижна къща, да организира светски събирания и да прави всички други неща, обичайни за жените от неговия свят.

Морийн сви устни. Можеше да отиде в библиотеката и да прочете някои книги. Можеше да се допита до биографиите на някои известни домакини в изисканото общество. Идеята й се стори добра и реши да се заеме с осъществяването на замислите си още на другия ден.

Преди да приключи брака си, щеше да покаже на Макфейбър, че не е толкова глупава. Щеше да организира вечери и да кара прислужниците да работят. С други думи — щеше да бъде образцова светска дама и отлична домакиня! Трябваше да го направи!